Никола Бенин. "Малпенса: топос на събиране и разделяне на човешки съдби в „Полет до Малпенса” от Лъчезар Георгиев

          Малпенса бе сводът на света, от който поемат невидимите въздушни мостове на човечеството; но Малпенса продължаваше да живее в свят на странни, объркани и търсещи пасажери. Лъчезар Георгиев1 Лъчезар Георгиев трудно се разделя със своите персонажи и намира интересен и провокативен начин в края на последния разказ „Героите пристигат на Малпенса” чрез думите на автора, отделени от повествованието, да се сбогува с „повече или по-малко близки на сърцето2 ” му герои: сеньор депутата, Виторио, професора… С героите, след увлекателния прочит, и ние трудно се разделяме, дълго продължаваме да съпреживяваме техните драматични, а понякога и трагични съдби, да разсъждаваме върху най-сложния въпрос в битието – за „общия смисъл на великия и безкраен живот”3 . Всеки голям автор в нашата и световната литература по един или друг начин проблематизира смисъла на човешкия живот, занимава се и осмисля малките и големи истини, внушава неотменни ценности. Лъчезар Георгиев като утвърден автор, също по един модерен начин и ако искаме да сме по-точни – по един постмодернистичен начин, търси и намира своя отговор на този фундаментален екзистенциален въпрос. Споменавайки термина „постмодернистичен”, се подсещаме, че тука е мястото да изясним жанровата специфика на книгата „Полет до Малпенса”. Определянето на жанра на дадена художествена творба в историята на литературата винаги е съпътствано с много спорове. И сякаш за да ни предпази от тези спорове, авторът изрично, преднамерено и предпоставено, още на корицата, заявява, че това са разкази. Естествено, право на всеки автор е да определи жанра на своите творби и още повече то е неоспоримо и задължително като че ли когато авторът е професор по книгознание. Ще припомним, че Джовани Бокачо определя своите 100 творби като новели, а Алеко Константинов след заглавието „Бай Ганьо” поставя като подзаглавие „невероятни разкази на един съвременен българин”. Литературната теория се съгласява с първия автор, но жанровото определение на втория подлага на усъмнявания и спорове. Ние се съгласяваме с Лъчезар Георгиев, че това са разкази като жанр, прибавяйки обаче едно НО. Това НО, което често срещаме при разказаните истории на отделните персонажи. В този смисъл разказите на Лъчезар Георгиев не са от типа на познатите ни класически разкази на Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков и Константин Петканов. Това са постмодернистични разкази, които съчетават, поемат в себе си елементи от други жанрове. Така че е налице един типичен за постмодернистичното писане наративен похват на съчетаване на различни жанрове. И за да е по- убедително това твърдение, ще го подкрепим с мисълта на Пламен Дойнов: „Постмодерността смива границите между жанровете, отваря полета за среща между различните езици”4 . На първо място, една такава диалогична среща е между фикцията и пътеписа. Още самото заглавие „Полет до Малпенса”, съположено върху снимка на миланското летище, ни отвежда повече до представата за пътепис, отколкото до сборник с разкази. Също така, имайки предвид интереса на автора към пътеписа, е естествено първоначалното ни възприятие да е насочено по посока този литературен жанр. За потвърждение ще посочим изследването от Лъчезар Георгиев на пътеписите на Иван Вазов5 . Елементи на пътеписното начало при полетите от Малпенса до София и обратно може да открием във всеки един разказ. Ето един пасаж в творбата „Предчувствие за среща”: „За миг зърва планинските вериги, някъде долу под планината Яхорина на Сараево, на север е Зеница, в планинските вериги се е сгушил Травник, а из долината на река Врбас навярно са притаени Горни Вакуф, Яйце, Баня Лука и зад нея низината на Посавина с древната река Сава”6 . Също така границите на жанра на разказа са нарушени и от присъствието на репортажа в творбата „Депутатът в отпуска”, както и на политическия коментар от депутата Спиро Ганев за „наводнението на едно от китните села в Южна България”7 . Най-вероятно в разказа се прави алюзия с наводнението на село Бисер. Типичен постмодернистичен похват е и деконструкцията на модели в класически творби. Такава деконструкция на езиково равнище е приложена спрямо описанието на популярната начална природна картина в разказа на Елин Пелин „На браздата”. Нека я припомним: „Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката земя…”8 Ето и нейната деконструкция в разказа „Последно повикване”: „Заваля и отиде цяла седмица – сипа, сипа ситен сняг, та скри мръсните и неугледни улици…”9 Постмодернистичната поетика на подредените разкази в „Полет до Малпенса” предполага модерен прочит на проблемно-естетическото съдържание в тях. Един такъв прочит в съвременното европейско литературознание се осъществява през призмата на концептуалните постмодернистични понятия: пол, класа и раса10. Проблемните ядра – пол, класа и раса, присъстват и са актуализирани по неповторим начин в творбите на Лъчезар Герогиев, ето защо, придържайки се към този модел на интерпретация, ще посочим, че жената е представена или като съвременна еманципирана личност, която не е подвластна на мъжката воля и опека и сама търси смисъла на своя живот, или като уповаваща се на мъжката грижа, любов и закрила. Според първата авторова гледна позиция тя отлита от традиционния свят - столетната къща е само място за временни ласки и целувки, и така се превръща във фатална жена. Понякога толкова фатална, каквато е в разказа „Изстрел в упор”, че предизвиква фатален край. Макар че авторът не казва дали Карло Бодони се самоубива, или убива Луке, творбата завършва с драматична смърт, след която завесата пада. Този фатален край е един от моментите в разказите в „Полет до Малпенса”, в който авторът използва наративния похват – загадка, недоизказване, за да ни остави замислени и да продължим да дописваме текста според теорията на Ролан Барт11. Дописвайки текста, имайки предвид унилото психическо състояние и „проядената от неистова болка душа” на Карло Бодони според нас, той се самоубива. Загадката е сполучливо използвана и в повествованието на творбата „Приземяване”, така че след нейния прочит продължаваме да правим догадки дали двайсетгодишната красавица, дъщеря на случайно срещнатата предишна любима на разказвача и която поразително му напомня на някого, не е и негова дъщеря. Другата авторова позиция представя жената като болна от тежка болест (разказът „Извънреден полет”) и напълно отдала се на грижите на съпруга си бизнесмен, който се разорява, за да я лекува в Италия. Отдадена на грижите и любовта на съпруга си е и Диана, момичето сираче от разказа „Отклонение”. Литературните пресъздавания на любовта, изневярата и раздялата като теми и мотиви са основни в световната литература и съставляват наистина един обемист каталог. И всеки автор или разказвач, запътил се, образно казано, по страните на любовния триъгълник, намира своята гледна точка да ги проблематизира. Лъчезар Георгиев ги интерпретира по интересен и неповторим начин, за да изгради концепцията в единадесетте разказа в „Полет до Малпенса” – смисъла на човешкия живот. За амбициозната Луке кариерата измества първата любов и за нея смисълът на живота е защитата на докторат в Щатите и престижна работа в голяма компания в Милано. Така красивата, елегантна със смолисти разпуснати коси жена, която е подхранвала илюзиите за щастие у Карло Бодони, се превръща в сурова, студена и недостъпна дама със „стъклен поглед”. Красивата и амбициозна жена фатум причинява болезнена пустота в душата на мъжа и без състрадание го развежда със съпругата му Марина и го откъсва от децата и дома. Също без угризения на съвестта студентката наранява жестоко душата на асистента и бъдещия професор Савов, разделяйки се с него, за да търси своето щастие в Италия. Нейният стремеж за печелене на пари я отвежда в Милано и тя се превръща в жената от пица „Малпенса”, една от многото жени, останали не само без идентичност, но и без ценности, с едничката цел в живота – печелене на пари. Тази цел я опустошава, тя деградира и стига дотам, че служи на мафията за осъществяване на трафика на бели робини. Запомнящ се антипод на тези две жени, подвластни на кариерата и парите, жени фатуми, е Диана, лишена като дете от дом и семейство, чийто смисъл на живота е любовта към мъжа и женитбата с него. Още нещо, този смисъл е допълнен и от мечтата й да има свой дом, който да подреди по свой вкус, да изгради свой свят, който да хармонизира. Ето как авторът описва подредбата на новото жилище след сватбата: „Диана откри неупотребявани килими, които покойната ми майка бе прибрала в един скрин, наново изми пода, варосахме стените, постлахме и неусетно старата къща се превърна в уютно и свято за двама ни място”12. Старата къща, в която се пазят иконите от Божи гроб, е противопоставена на голямата богата компания в Милано и пица „Малпенса” и така спомага за внушението на авторовото послание, че смисълът на човешкия живот се състои в дребните неща и малките, но вечни истини – чист и подреден дом и любовта и приятелството, здравето на близкия до тебе човек. Тази идея е потвърдена и чрез образа на Лазар Минев, който е „прозрял онези най-прости, обикновени и трайни неща, които винаги ще ни карат да усещаме смисъла на дните ни”13. Другото понятие „класа” е репрезентирано посредством персонажите на: депутата, политиците, професора, бизнесмена, момичето сираче, разбойниците и крадците от Коридора в Босна и Херцеговина и т.н. „Расата” пък е проблематизирана в разказа „Предчувствие за среща” чрез мисълта за сближаването на хора от различни раси и религии посредством опознаването на култури и нрави. След осмислянето на концепцията за смисъла на човешкия живот, която обединява на проблемно-естетическо ниво единадесетте разказа, не трябва да забравяме да изясним и художествените функции на топоса на миланското летище в Малпенса, който е ключов в заглавието на книгата. Летището в Малпенса има двойствена художествена функция. От една страна, то е място, където се разказват истории, място, подобно на Антимовския хан на Йордан Йовков14 и странноприемницата в Шпесарт на Вилхелм Хауф. От друга страна, то е пункт, където се събират и разделят човешките съдби. Летището в Малпенса е онова онтологически населено пространство, в което се представя модерната чувствителност за ценностите в битието, за борещите се със своята самота и болка хора, за удовлетворените и неудовлетворените стремления и полети на мечтите, за събраните и разпилените човешки светове. И още нещо съществено – Малпенса е емоционално съсредоточие, в което се проверява човешкото чрез смисъла на живота. Самолетите „Боинг”, излитащи и кацащи в Малпенса, би трябвало да преодоляват и заличават граници, защото това е тяхната техническа функция. Като художествени образи обаче в модерната книга на Лъчезар Георгиев те създават граници в човешките взаимоотношения или казано с думите на автора, очертават брегове, каквито подобни брегове има в човешкия свят в романа „Бряг” на Юрий Бондарев. На летището в Малпенса слиза и „преносвачът на граници”15, според сполучливото определение на Валери Стефанов за Бай Ганьо. Българската литература продължава да го мултиплицира и в разказа „Депутатът в отпуска” е представен посредством образа на Спиро Ганев. Не е трудно да забележим, че в още с името се търси да се създаде представата за междутекстово сходство. Съвременният Бай Ганьо е същият скъперник, подозрителен спрямо околните да не го ограбят и нахален тип. Образът на днешния Бай Ганьо обаче е и различен от първообраза на Алеко Константинов. Спиро Ганев на Лъчезар Георгиев проявява интерес към културните забележителности на Милано, с които предварително се е запознал в интернет, и неговата находчивост не е насочена към постигане на келепира, а към подпомагане на ограбеното българско семейство от румънските цигани в миланското метро. По този начин образът на новия Бай Ганьо е използван за внушението от автора на друг аспект на смисъла на човешкия живот. Ето с какво послание завършва разказът: „Ако вместо с политически манипулации и корупционни практики достойните отново се върнат сред нас и си изкарват насъщния само с онова, което им е дадено свише, навярно и този глобален свят ще е далече по-благо място за обитаване”16. Въз основа на нещата, казани дотук, можем да обобщим основните аспекти на нашата интерпретация. „Полет до Малпенса” е възможност да мислим за смисъла на човешкия живот. „Полет до Малпенса” е възможност да говорим за границите. „Полет до Малпенса” е възможност да отричаме разделите. „Полет до Малпенса” е възможност да мислим за постигането на по-добър свят за живеене. Бележки 1. Георгиев, Л. Полет до Малпенса. София: АН- ДИ, 2012, с. 8. 2. Пак там, с. 150-151. 3. Пак там, с. 8-9. 4. Дойнов, П. Скритият дебат за постмодернизма в българската литература. 5. Петров, М. С възрожденски патос. 6. Георгиев, Л. Цит. съч., с. 117. 7. Пак там, с. 146. 8. Пелин, Е. На браздата 9. Георгиев, Л. Цит. съч., с. 105. 10. Вж. Ishida, Yo, Modern and Postmodern Narratives of Race, Gender and identity. New York: Peter Lang Publishing, 2010. 11. Барт, Р. Въображението на знака, София, Народна култура, 1991. 12. Георгиев, Л. Цит. съч., с. 78. 13. Пак там, с. 144. 14. Според Цветан Ракьовски: „В класически текстове от българската литература често ценността на мястото (кръчмата, ханът, воденицата) идва от неговата непроменливост и повторимост. Вътре в него са ситуативните норми на предварително стандартизиран език - той действа като протокол, неговото властово обхващане и безкомпромисност диктува модели на поведение. Това ще рече, че според властта на този език се гради текстът. Съсредоточието на „Немили-недраги”, „Чичовци”, „Бай Ганю”, “Вечери в Антимовския хан”, “Мора”, “Летен дъжд” към такъв топос измества самия текст към сказови, устни модели на водене на повествованието. Те не са антихудожествени, по-скоро самото художество се пренарежда чрез тях”. Вж. Ракьовски, Ц. Как разказва българската класика. (Начална постановка). 15. Стефанов, В. Преносвачът на граници. (Етюди върху „Бай Гьньо” и чуждостта). 16. Георгиев, Л. Цит. съч., с. 70.

Източник: http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1294.pdf