Никола Бенин. РЕЦЕНЗИЯ за книгата „ВОЙНИК ИЛИ УПОВАНИЕ ЗА ОБЕЗСЪРЧЕНИТЕ“. Автор: КАЛИН ТЕРЗИЙСКИ

РЕГИОНАЛНА БИБЛИОТЕКА „ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ“ – РУСЕ 

 РЕЦЕНЗИЯ за книгата „ВОЙНИК ИЛИ УПОВАНИЕ ЗА ОБЕЗСЪРЧЕНИТЕ“ Автор: КАЛИН ТЕРЗИЙСКИ 

Насърчаване и/или как да не провалиш живота си

 Никола Бенин

      Заглавието на романа „Войник или Упование за обезсърчените“ на Калин Терзийски, подобно на предишния му роман „Алкохол“, има двойствен, асоциативен смисъл. Въобще двойствеността и ако искаме да сме по точни, парадоксалната, абсурдната двойственост е едни от любимите естетически похвати на романиста. От една страна, войникът в заглавието ни отпраща към казармите и заставите във видинско, където войниците са изобразени гротескно като вълнени чували, като „бомбета“ и от друга – асоциативно се внушава мисълта, че трябва да си войник, мъж, железен, устойчив, за да оцелееш в жестокия и абсурден живот и да напълниш кофата,странно – философски дефинирана като живот, със смисъл, с достойно поведение, с хипарска виталност. Потвърждение за едно такова разбиране, освен закодираните смисли в проблемно-естетическото съдържание, е и мотото на романа, което е цитат от Орисън Марден „ И нека вашата първа грижа е да научите света, че не сте дървен материал, че има някакво желязо във вас“. Двойствеността е демонстрирана и чрез образите на двамата приятели Калин Терзийски, Кайо, и Джими, които модерното литературознание определя като „сдвоени“. Първите „сдвоени“ образи в европейската литература са Дон Кихот де ла Манча и Санчо Панса. Тук е мястото да кажем, колко много се е развил романът от първия реалистичен роман на Мигел де Сервантес Сааведра до днешния постмодернистичен роман. Разбира се съвременният роман ревизира, подкопава, усъмнява се в моделите, зададени от класическия роман. Това проличава и в двата персонажа – Кайо и Джими. Подобно на Дон Кихот де ла Манча и Санчо Панса, които кръстосват прашните пътища на Испания, двамата приятели от казармата тръгват в Североизточна България, за да представят новия роман на Калин Терзийски. И ако Санчо Панса в края на творбата възприема и се придържа към нравствените ценности и философските схващания на печалния рицар и започва да се държи като него, то Джими, в резултат на разговорите с Кайо и сполетелите го случки достига до прозрение за смисъла на живота. Само че Калин Терзийски не ни казва накрая кой е той, а трябва да се досещаме, да дописваме романа, според Дерида, пък и да попитаме автора, та нали той затова е тръгнал да представя своя роман. Другият начин е да се замислим върху нравствено-философските, странни и шокиращи размисли на Кайо в разговорите му с Джими за свободата, или по точно, за свободния избор, за достойнството, за границите в битието, за доброто и злото, за малкия човек – хлебарка и още и още, за да се досетим до какво прозрение е стигнал Джими след падането от скалата. Той четири пъти ще повтори „Добре, че паднах“. Отново оригинална двусмисленост се таи в тези думи. „Добре, че паднах“ означава добре, че се спасява да не вися цял живот в тази скала, „като издут корем“ и означава още нещо – падането, но не падението, страданието на човека. Само чрез страданието, тялото, след катастрофата, е цялото в кръв, но духът е здрав и просветлен. Калин Терзийски цитира философите: Исак Паси, Августин Блажени и Монтен, а ние ще продължим тази поредица, та нали дописваме РЕГИОНАЛНА БИБЛИОТЕКА „ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ“ – РУСЕ 2 романа, с Николай Бердяев „който казва: „Пътят към храма минава през страданието“. Да Джими достига до храма, осъзнавайки, че трябва остане войник в живота, за да бъде в живота, да го изживее свободно и достойно и да отстоява големия морал в битовия план – в семейството и с приятеля Кайо. Впрочем свободата е ключово смислово ядро и в „Дон Кихот де ла Манча“. Лудият мъдрец Дон Кихот ще изрече емблематичните думи: „Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората“. Свободата в постмодернистичния роман на Калин Терзийски е проблематизирана чрез философията на екзистенциалистите и конкретно в „Четене на Камю в кула“. Свободният избор да избереш сам каква ще бъде твоята същност се обсъжда от двамата мними художници Кайо и Яни, които рисуват нагледна агитация по всичките 18 застави на „страховития (по-скоро смешния Видински граничен отряд). Естествено в духа на постмодернизма философията на екзистенциализма ще бъде снизена и сведена до кръчмата, след като двамата рисувачи на картината „На нож“ на Ярослав Вешин имат избор довечера „да бъдат пияни заляни или сдухани трезви уставняци“. Макар и подкопана, и окръчмена екзистенциалната идея за същността и съществунането, както и свободата на избора продължават да провокират нашето съзнание да края на романа, така както не дават спокойствие на духа и мисленето на двамата приятели Кайо и Джими. Ние, читателите, се питаме възможен ли е свободният избор, възможно ли да определиш сам същността на твоето съществуване в казармата и в тоталитарната, комунистическа държава? Отговорът естествено е не. В казармата и тоталтарните държави, независимо България или ГДР, има граници в буквалния и в символния смисъл на думата. Границата е също една от ключовите философски смисли в романа „Войник или Упование за обезсърчените“. Граница и свобода на избора две логически несъвместими философски понятия. Граница на свободния избор е абсурд. Абсурдно е съществуването в казармата и тоталитарната държава, където ставаш зависим, пасивен човек, конформист, не определящ правилата, живеещ в чужд дом и затова мразещ хазяите. Калин Терзийски безжалостно упреква своите родители, хората от предишните поколения, които са гръбнакът на социализма и без тяхното активно съдействие нямаше да има нито социализъм, нито фашизъм, нито Аушвиц, нито Гулаг… Романистът е справедлив и признава едно от достойнствата на неговите родители и хората от предишните поколения: „По отношение на семейството – те бяха железни. Там те бяха…ммм – истински морални. Там те пазеха чисто. Поне много от тях. Запазиха семейството, отношенията им – най обикновените… в битов план бяха чисти и хубави…човешки. Там – в кухнята и в кръчмата…Всъщност не – кръчмата вече е обществена сцена…но само в кухнята – те бяха честни хора и …любящи хора. Да, мамка му. Добри хора“. И отново, мамка му, казано с езика на Калин Терзийски, сме изправени пред поредния екзистенциален проблем. В тоталитарната страна, където нямаш възможност на свободен избор в общ, социален план, където се превръщаш в неморален индивид, същевременно в битов план имаш свободният избор да бъдеш морален, чист, честен и да съхраниш семейството си. Пред нас стои един от проклетите въпроси, на който романистът постмодернист, разбира се, не дава отговор – Кое е по-важно да бъдеш конформист, за да оцелееш и да съхраниш морала в семейството си или да се бунтуваш, да преминеш границата и да изгубиш семейството си. Романистът още повече ни затруднява с намирането на отговора, като в края на главата „В общ и битов план“ продължава разговора на двамата приятели Кайо и Джими, от който разбираме, че в РЕГИОНАЛНА БИБЛИОТЕКА „ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ“ – РУСЕ 3 общ план те са по-достойни и честни, бунтуват се, стачкуват, влизат в пандизите, но си зарязват семейството и не отглеждат децата си. Трудността в намирането на отговора и объркаността ни идва от категоричния отговор на Джими: „Всъщност, като помисли човек… – внезапно заговори Джими, – общият план, големият морал, въобще голямата работа е там – в семейството! При децата. Тия революции и простотии въобще нямат нищо общо с морала. Големият морал се вижда в битов план“. С проблема за конформизма, свободата и достойнството е свързан и проблемът за „малкия човек“, който е при Чехов, за тухличките в „Престъпление и наказание“ при Фьодор М. Достоевски и за хлебарките при Калин Терзийски. Посредством „налудничавата асоциация“ жениците с „рижаворуси коси и облечени с безлични шлифери. Работнички тъкачки от Германската Демократична република“ се припознати като жълтите хлебарки Blattella germanica. И когато тези хлебарки „откачат от прекалено много сив социализъм“ и се превърнат в хипита с шарени хипарски пуловери и решат да преминат границата, биват застрелвани от някой „строг мъничък глупак“ с шест 7,62 милиметрови куршума. Границата опазва безжалостно абсурдното живеене и съществуването като хлебарка. Накрая се налагат следните обобщения, които са начало на предстоящия разговор с автора, който въпреки Дерида е жив: Романът „Войник или Упование за обезсърчените“ е философски роман, който проблематизира темите за свободата, за границата, за същността на съществуването, за смъртта, за Бога. Романът „Войник или Упование за обезсърчените“ е антитоталитарен роман, който описва Големият и малкия морал, както и животът на хлебарките. Романът „Войник или Упование за обезсърчените“ е постмодернистичен роман, написан художествено-изразните средства на постмодернизма – смесване на жанрове, ироничния и парадоксален език, гротеската, цинизмите и безпардонноста, както и подриването на всякакви модели, устави и правила, които се мъчат да регулират съществуването на човека. Романът „Войник или Упование за обезсърчените“ ни внушава да бъдем войници, железни в живота и сами да определяме същността на съществуването или казано с езика на Калин Терзийски сами да пълним кофата, наречена живот.

Източник: http://www.libruse.bg/sites/default/files/DOC/6NASRChAVANE.pdf