Илияна Бенина, Никола Бенин
През последните десетилетия преди Освобождението от османска власт село (днес град) Лясковец е обитавано само от българи - между 3500 и 4000 д. Разнообразните поминъци осигуряват сравнително добро материално положение на работливите лясковчани, които поддържат четири храма и няколко училища. При посещението си в селото през 1872 г. Феликс Каниц отбелязва, че лясковчани се отличават със "самочувствие, доближаващо се до самохвалство и стремеж към контене, където никъде другаде не бях видял при българските селяни". Констатира по-скоро градския характер на селището и разказва за пословичните работливост и пестеливост на местните зеленчукопроизводители.
Поради чисто българския характер на гоямото село, представителите на османската власт са само двама - един административен чиновник (който по правило се установява без семейството си в Лясковец) и едно заптие - "стражар". За стражаря дядо Мустафа известният следосвобожденски общественик Добри Ганчев е оставил любопитни спомени: "Дядо Мустафа – старши стражар – [беше] единствен представител на турската власт и единствен турчин в голямото ни село. <…> Благ, добродушен турчин. Познава добре селяните, приятелства с по-заможните, защото му помагат. Черпят го и харчлък му дават. А в замяна на туй той ги покровителства където трябва. Български говори добре; пие вино, само че скришом. Да не го чуели в Търново." Пак Добри Ганчев споделя, че когато се връща в родния си град след Освобождението се интересува "къде е добродушният този старец дядо Мустафа, който толкоз години с празния си пищов варди Лясковец." Съседи и приятели му отговарят с жалост: "Уби го някой си патриот от Горна Оряховица."
Както в реалния живот, така и в движещите се по следите му исторически разкази, всред мащабните тенденции на глобалния развой се прокрадват изключения, които имат колкото показателен, толкова и поучителен характер - като трагичната съдба на лясковския "стражар" дядо Мустафа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар