Никола Бенин. РАЗКАЗЪТ „ДРУГОСЕЛЕЦ“ ОТ ЙОРДАН ЙОВКОВ И/ИЛИ ПРОЯВЛЕНИЕТО НА ДРУГОСТТА

РАЗКАЗЪТ „ДРУГОСЕЛЕЦ“ ОТ ЙОРДАН ЙОВКОВ

И/ИЛИ ПРОЯВЛЕНИЕТО НА ДРУГОСТТА

Никола Бенин

Изследванията върху богатото откъм нравствено-естетически

измерения творчество на Йордан Йовков и в миналото, и в по-

ново време митологизират Йовковия хуманизъм. Литературовед-

ският дискурс се обръща преди всичко към духовните реализации

на състрадателния човек, като улавя предимно етичната доми-

нанта в неговите разкази. Добрият, сърдечният и отзивчивият чо-

век е видян било то чрез из-ричането и в-ричането в „благород-

ната лъжа“ („По жицата“), било чрез носенето на радост на хо-

рата („Последна радост“, „Песента на колелетата“), било чрез ми-

лосърдната постъпка („Серафим“, „Другоселец“). Създава се

един модел за анализ, към който, особено в периода на класово-

партийния подход към литературата, се нагаждат отделните иде-

ологически тълкувания на текста. Съгласно идеята за насаждане

на колективистично мислене и съзнание Йовковите разкази се

интерпретират предимно откъм единението, сплотеността и дори

едномислието на хората, принудени да се борят с тежките, неху-

манни условия на обществената действителност. Намеренията на

автора, неговите „хоризонти“ (според постановките на Гадемер)

не се сливат с оценъчните хоризонти на литературната критика,

която умишлено и тенденциозно налага на читателя определена

рецептивна норма. „Литературната комуникация“ (Сапарев), ко-

ято се осъществява, е недиалогична и не-интерсубектна.

Ето защо четенето и декодирането на структурно-семантич-

ната конкретизация на Йовковия художествен свят, непрекъснато

провокиращ със своето проблемно-естетическо богатство, несъм-

нено трябва да се осъществява в един непрекъснат диалог на гра-

ницата на неговото звучащо и премълчавано слово и нашите

представи и истини за живота и действителността. Самият творец

казва, че „думата е страшно нещо”; следователно не трябва да из-

пускаме от полезрението си номинативния акт. Образно-емоцио-

налната авторска реч формира смислогенериращи центрове, ко-

ито обективират една конвенция, едно фокусиране на писателс-

кото присъствие и разбиране на човешката екзистенция за проя-

вяващите се тенденции в социалния живот на българина през 20-

те години.

Редица възлови конструкти в разказа „Другоселец“ привли-

чат вниманието ни, поставят читателското ни разбиране в диало-

гична ситуация по отношение на конвулсивното проникване на

27

алиенацията в душата и поведението на патриархалния човек по

онова време. Пред нас се открива трансформирането на съдружи-

ето и общностното битуване в разноречие, разделение и дори

противопоставеност.

Още самото заглавие предпоставя идването на чуждото,

рзличното във вековно установеното и устроено общежитие в се-

лото. В значението си на ключова дума в конструктивна позиция

тя не само маркира един от персонажите в образната система, но

и проблематизира другостта в претенциите на колектива за ця-

лостност и еднородство. Обикновено заглавието определя или

тематичните измерения, или идентифицира централния персонаж

в литературната творба. Обособеният извън текста социокулту-

рен индекс не потвърждава обаче в този разказ такова творческо

предвиждане и осмисляне на субекта. Другоселецът не е центра-

лен персонаж, той е поставен в белетристичния фокус във вто-

рата половина и преди всичко в поантата на Йовковото произве-

дение, за да подчертае и конституира самотата и безпомощността

на чуждия човек в чуждо село.

Целият текст е в книгата

Бенин, Н. Българска литература. Критически прочити. Т. II. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”, 2015. ISBN 978-954-712-632-9.

От самото загла-

вие на разказа до неговия впечатляващ, покъртителен завършек

героят е чужд, несвой сред близки по съдба и начин на битуване

хора.

В границите на белетристичния текст ние сме свидетели на

аномалиите в нравствения индекс, на нарушаването на хармони-

ята между индивидите в традиционното общество, на скъсването

на изконните, стародавни връзки в патриархалната задруга. Така

че проявлението на другостта включва в себе си не само обичай-

ното социокултурно разграничаване на селяните от едно село със

селяните от друго село, но и вътрешното напрежение, несговор-

чивостта и разединението между самите съселяни.

Разколебаването на устойчивите нрави и реакции е ситуирано

в на пръв поглед затворено пространство и циклична повто-

ряемост на времето. Хронотопът като че ли е типичен за битието

на хората в патриархалната общност. Отличавайки обаче знаците

на действителността и моментите в протичането на времето, ще

забележим, че пространството се отваря и хронологичната повто-

ряемост се трансформира в безкрайна протяжност. Кръговото,

затвореното пространство, „цикличността“ на архетипа, отгова-

рящи на колективното мислене, чиито корени са в митологичното

съзнание, добиват нови, нетрадиционни измерения. Светът, под-

реден в съзнанието на патриархалния човек, се променя, изменя

се и окръжаващата го действителност и повторяемостта в темпо-

ралната система. Другостта трайно и повсеместно доминира в

семантичните ходове на текста.

Йордан Йовков майсторски и неповторимо изгражда компо-

зицията на разказа, като структурира конфигурация, адекватна на

разколебававането на устойчивите представи и настъпилото от-

чуждение в душите и поведението на хората. Денотатът в първо-

то изречение е кръчмата, а конотатът – празник. „Като на всеки

празник кръчмата се пълнеше с хора“. Нашите очаквания са за

всеобща веселба и разтушаващо пиршество, които обаче са раз-

венчани в хода на повествованието. Като център на селото кръч-

мата е средищен знаков определител, който съсредоточава непо-

силното усилие на съселяните за разбирателство и добруване. В

началото на разказа външният свят е видян през нейните отворе-

ни прозорци; той сякаш е погълнат от нейната обемност. „Такава

зеленина е навън, че и в кръчмата като си седи човек, пред очите

му играят зелени кръгове“. Създава се асоциация за затвореност

на полето около селото. Представата за херменевтичност на мак-

29

рореалността в микросредата образно се конкретизира и със сло-

восъчетанието „зелени кръгове“.

Реещият се поглед се губи из зеленината навън, без да обозре

и по този начин да очертае орбитата на селото. То, като стабилен

и изконен топос за битуване, не се възприема в неговата цялост,

не е идентифициран с границите на социалното пространство.

Неговата аморфност лишава патриархалния човек от овладяния

универсален колективен опит, култура, взаимозависимост и вза-

имопомощ. Дестабилизацията на селската реалност довежда и до

дестабилизация на човешкото колективно съзнание и общностно

поведение. В архитектониката на текстовото цяло селото отсъст-

ва като защитено пространство, предразполагащо селяните да

живеят в хармония с другите и средата, да се чувстват уютно и

неуязвими от зли сили и външни интервенции. Само няколко къ-

щи са откъслечни и едностранни индикации за съществуване на

битийното средище. „Някои селяни си ходиха вкъщи“. Селото ка-

то място за живот е по-скоро мислено, отколкото реалност.

Ако в началото на разказа чрез кръчмата външната действи-

телност, отъждествяваща се с полето (космоса на селянина), е об-

хваната, концентрирана и видяна от една обща гледна точка, ко-

ето е характерно за стародавните митологични, а по-късно и пат-

риархално-родови представи за света като цялостност, в края на

текста пространството добива квазивертикални измерения. След

като ни е представил самотата и отритнатостта на другоселеца,

Йордан Йовков обобщава: „Гледаше го едно око, голямо, пре-

пълнено с мъка, и вътре в него светеха лъчите на звездите“.

Целият текст е в книгата

Бенин, Н. Българска литература. Критически прочити. Т. II. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”, 2015. ISBN 978-954-712-632-9.

Представената структурно-семантична концепция в разказа

дава възможност да разгледаме проявлението на другостта и в

друг ракурс, извън пречупените време-пространствени симетрии.

Разграничаването и разделението се осъществяват и вътре в селс-

ката общност чрез поведението и разноречието на хората в кръч-

мата.

Селяните са групирани в различни конфигурации, учредя-

ващи автономни интегрирани позиции и отношения към битието

и духовната традиция. На една маса е групата около кмета: „На

една страна кметът и няколко близки негови хора приказваха за

политика“, на друга маса е дядо Иван с неговите слушатели, ко-

ито невинаги се съгласяват с него и предимно му противоречат:

„На друга маса дядо Иван, забравил вече кавгата, разказваше.“

Пиян, настръхнал и отделен от всички е Торашко.

Неговата другост е изведена в няколко посоки. Сред всичките

селяни той не се труди на полето, а изкарва прехраната си като

каменар. Неговата къща не е сред другите, а „горе на баира“. Са-

мият той казва, че живее в Порт Артур, и когато е много пиян,

произнася това име като Портартър. Чуждата, несвойствена но-

минация също институционализира различието в общността.

Единствен от всички Торашко нарича другоселеца „братко“ и го

целува по едната буза, което дава основание на другите да го на-

рекат Юда. Несъмнено сме свидетели на едно пресемантизиране

на библейския текст. Човекът, който проявява благородство, ко-

ето обаче е в разрез с интересите на колектива, е определен като

предател. Думите и поведението на героя също са противоречиви,

оправдани от пиянството му и от цялостния замисъл на творбата.

Той се изживява от хуманното деклариране и ритуалния жест на

целувката („Ох, братко, братко! От тебе ли намериха да искат па-

ри, братко!“), до интериоризацията на Аза и прокламираното от-

чуждение: „Не ща да знам никого! Аз живея в Портартър.“

Така посредством цялостната структурно-семантична орга-

низация на художествения текст Йордан Йовков показва раз-

личните проявления на другостта и по този начин проблемати-

зира екзистенциалното отчуждение на човека от традиционния

колектив. И по този начин талантливо и неподражаемо въвежда в

нашата белетристика през 20-те години модерното легитимиране

на самотния човек с неизлечимото чувство на болка, отделеност и

незащитеност. Именно проникването на несгодите, трагедията и

32

противоречията на външния свят в дълбоките дебри на човешката

душа е същностен белег на Йовковото творческо осъзнаване на

съществуването и страданието на отделната личност.

––––––––––––––––––