Публикувал: д-р Никола Бенин
Дали средновековната зима е само „мъртъв сезон“ – с непоносимия студ, смъртната белота на пейзажа и принудената бездейност на човека? Или тя е неизчерпаем резервоар на смисли спрямо случващото се, доколкото и Иисус е роден през една зимна нощ? Представяме фрагменти от най-новия проект на проф. Цочо Бояджиев.
Този мъртъв сезон
„Суровата зима“ е климатично явление, но до известна степен и реторическа фигура, литературен топос. Това означава, че разказът за нея е подчинен на определена литературна конвенция, която непременно следва да бъде отчитана. На първо място значение има третирането на зимата като част от годишния цикъл. В средновековна Европа функционални са две схеми. Една по-примитивна и опростена такава, която срещаме най-вече в ранносредновековни текстове, като например „Беоулф“, противопоставя един на друг два „сезона“, зимата и лятото. Пролетта и есента нямат статута на самостойни съставни части на годината, названията им са „лингвистично периферни“, сиреч обозначаващи единствено качеството, изразено в типичната за съответния сезон дейност: haerfest е времето за прибиране на реколтата, lencten – време за пости (или обаче названието идва от старогерм. *langgitinaz, „дълги дни“, сиреч времето, когато дните започват да се удължават). Бинарната схема предполага отчетливи идентификации на противоположностите: лятото е символът на житейския просперитет, а зимата – на внезапно връхлитащите ни злощастия.[1] При това противостоене афективната тежест пада несъмнено именно върху зимата. В лятото има като че някаква непростима игривост и лекомислие. Зимата, напротив, изглежда да крие в себе си дълбока, трудно постижима и смазваща ни със сериозността и съдбовността си тайна. Зимата е носителката на същностното в годишния цикъл, в нея се случва всичко значимо и съдбоносно, определящо човешката участ. Изглежда тъкмо поради това броенето може да става не по години, а по зими (wintra).[2] Границата между двата сезона се прокарва съответно през март/април и септември/октомври (нерядко точните дати на прехода са Пасха и Вси светии). Тази граница се прекосява рязко, от лятото се преминава в зимата и от зимата – в лятото взривно, без опосредяващ период, а когато това прехождане съобразно принципа „или-или“ не се осъществи, понеже настъпилото лято е също така мразовито, ветровито и дъждовно, то сякаш зимата празнува своя всеобхватен триумф и като че ли никога няма да свърши.[3]
Четирисезонната схема е засвидетелствана за Средновековието най-малко от VІІ век. При нея вниманието се насочва към въпроси като тези за по-стриктното определяне границите на всеки сезон, за броя на дните в него, за датите на равноденствията и слънцестоянията.[4] За характеризирането на зимата решаващо се оказва определянето на първия ден от годината, в отнесеността си към който придобиват характеристиките си отделните времеви сегменти. Сред многобройните варианти (Благовещение, Великден, Рождество, първи септември и т.н.) най-популярен изглежда да е този, според който Бог е сътворил света през пролетта, тоест тогава, когато елементите са в съвършено равновесие и условията, включително климатичните, са оптимални.[5] Точната дата, двадесет и пети март, се определя съгласно Юлианския календар, а първи януари се налага като начало на годината едва с реформирането на календара от папа Григорий XIII през октомври 1582 г. Изборът на първия ден на сътворението включва два екзегетични кода. Полагането на първия ден в самото сърце на зимата поражда знаменитото напомняне на Бернар от Клерво, че Христос е роден неслучайно през зимна нощ, а значи, че зимата, също както нощта, е „бременна“ с всички събития, които предстои да се случат, че тя е неизчерпаемият резервоар на смисли, които си струва да бъдат разчетени. При другата подредба, където в началото стои пролетта, зимните месеци остават последни, което улеснява аналогизирането на зимата със старостта, с упадъка на телесните и душевните сили и със смъртта.[6] В последния случай зимата се включва в ритъма на времената, в който всеки сезон е „кайрос“, сиреч сгодното време за определени действия[7], а на нея се гледа като на противостояща не само на жаркото лято, но и на нежната пролет, възхвалявана в лириката на трубадурите и в творбите на Фроасар и Гийом дьо Машо, и на тихата есен, която предстои да стане предпочитаният сезон на интимната лирика. При това противостоене зимата е по-скоро само негативният фон за възраждащата се или натежалата от плод природа. Тя обаче може да бъде разглеждана и сама по себе си, без оглед на останалите сезони.[8] Така видяна, тя явява себе си като наистина „мъртъв сезон“ – с непоносимия студ, скованата от сняг и лед земя, смъртната белота на пейзажа, принудената пасивност и бездейност на човека, мрачните дни и дългите тягостни зимни нощи, непроходимите, затрупани от зимните хали пътища, разнасящата се воня на гнилост и развала. Такава именно е зимата в баладите на Йосташ Дешан, поета от времето на Стогодишната война.[9]Наистина, зимата е елемент от Божията уредба на света и тя е полезна с оглед ритъма и равновесието на творението, а може дори да бъде приятна, когато е мека, без силни ветрове и наводнения.[10] Затова като че не е правилно да се роптае против нея. Проблемът обаче е там, че „приятната“ зима може да бъде симптом за дълбинния разпад на самия божествено регламентиран порядък, разобщаването на годишните времена с естествените им качества[11], отсъствието на характерните за съответния сезон природни явления[12], гибелното пренареждане на времената.[13] А това е несъмнена индикация за скорошния край на света.[14]Така споменаването на красотата на зимата, например тихо сипещия се сняг[15], е голямо изключение. Защото същностното определение на този сезон е непригодността на зимните месеци за каквато и да е сериозна човешка дейност. Нелепо е, настоява Дешан, предприемането на военни кампании през зимата.[16] Зимният лов е свързан с такива неудобства, че разумният човек ще го пренебрегне дори ако бъде поканен от самия крал. Невъзможни поради затрупаните пътища и бурното море са пътуванията. През зимата не се строи къща. Студът, снеговете и болестите правят неприятни дори сватбените тържества, поради което човек трябва да избягва да се жени през зимата. И той при всички случаи трябва да се противопостави на настояванията на съпругата си за участие в организираните през зимните вечери балове. Изобщо зимата е сезонът на меланхолията и самотата, от които могат да ни спасят единствено приятелите, трогателно призовани от поета в едно прелестно рондо[17]:
В този селски дом съм в обсада.
Вие можете да я свалите.
Пиша стихове от досада.
В този селски дом съм в обсада.
Вече истински ми присяда
от децата, студа и мъглите.
В този селски дом съм в обсада.
Вие можете да я свалите.
Зимата е наш враг и затова е редно да се въоръжим срещу нея, да се подготвим за дългите часове на принудена пасивност, да се запасим с необходимото и да премислим възможните противодействия срещу еднообразието и скуката на зимните дни. При всички случаи човек трябва да се запаси с дърва за огрев и поетът се обръща за това към сюзерена си, позовавайки се на древната традиция той да осигурява отоплението на своите васали.[18] Ако това е невъзможно, препоръчително е нещастникът да бъде приютен през зимата и по този начин да бъде спасен от студа в собственото си некомфортно обиталище. Добра защита срещу студовете са топлите дрехи, като качулката за главата е задължителна за времето от Вси светии, когато е началото на зимата, до самия ѝ край на Великден. За всичко това, плюс за разнообразни пикантни ястия и добро вино, трябва по възможност да сме се погрижили отнапред и да спазваме оня хранителен режим, който ще удържи баланса между четирите течности в организма и ще ни съхрани здрави.
Към описанието на спецификата на „мъртвия сезон“ средновековните автори пристъпват от различни страни. В своето енциклопедично съчинение Рабан Мавър прибягва до класическия квазиетимологичен анализ. Названието на зимата, hiems, се свързва с „хемисфера“, тъй като в този сезон кръговратът на слънцето е скъсен. Тъкмо поради това се използва и друго име, bruma, което идва от braxin [brachys], тоест brevis. Всъщност възможно е произходът на думата да е свързан с повишения апетит през мразовитите месеци, който на гръцки е broma. На свой ред hibernus идва от hievernus, название за междинния период между зимата и пролетта, но в един по-разширителен смисъл обозначаващо цялата зима.[19] Едно чисто натуралистично описание срещаме в псевдо-Аристотеловия трактат „Тайна на тайните“, преведен от арабски на латински около средата на дванадесетото столетие и скоро след това препреведен на народните езици: Зимата има началото си с встъпването на слънцето в знака на Козирога и трае седемдесет и девет дни и четиринадесет часа, сиреч от двадесет и трети декември до двадесет и първи март. В този период нощите са дълги, а дните – кратки. Студ сковава земята, веят силни ветрове, окапват листата на дърветата. Голяма част от растенията умират и се вкаменяват; много животни потърсват убежище в земното лоно или в планинските пещери. Въздухът омрачнява, отпадат телесните сили и светът е като старица на прага на смъртта. Зимата е студена и влажна. Докато трае тя, следва да избираме топли храни и да избягваме пресищането, за да не би да се възпрепятства храносмилането, което иначе протича добре през този сезон, през който поради силния студ навън топлината се събира вътре в тялото и подпомага движението на жизнените сокове.[20] Освен подобни най-общи и в някакъв смисъл тривиални описания ние откриваме обаче и пасажи, обсъждащи конкретни натурфилософски теми, свързани с интересуващия ни сезон. Така например анонимният автор на една манастирска хроника от първата половина на ХІІ век дискутира представата за образуването на леда в резултат от сгъстяването на въздуха (glacies congelata ab eris densitate).[21] Особено озадачаваща изглежда като че противоестествената поява на гръмотевици през студената и влажна по природата си зима.[22] Този въпрос поражда разногласия между двама от най-значимите натурфилософи през дванадесетото столетие – Гийом от Конш и Аделард от Бат.[23] […]
Зимата обаче не е просто природен феномен, но и символ, физическа реалност, натоварена с много и най-разнообразни значения. Зимата е и метафора, отнесена към една или друга страна на универсума и на човешкото присъствие в него. Поради снега и сковаващия студ тя най-напред се свързва със севера, с онази посока на orbis terrae, която се асоциира със злото и разрухата и където, както изглежда, се намира самата преизподня.[24] Когато за начало на годината се обяви пролетна дата, зимата лесно се оприличава на старостта, последния етап от живота на човека. Аналогията заляга в основата на ламентациите, „риданията“ за бързопреходността на живота. Младостта, четем у Йосташ Дешан, е като април или май, но надхвърлим ли трийсетте, изчезва зелената свежест, на мястото на предишните радости се настанява тъгата, кукумявката запява своята смъртна песен и ние заживяваме със спомена за изгубените наслади.[25] Метафоричното сближаване на зимата със старостта може да става обаче и емоционално по-сдържано и да се свежда до хладнокръвното изброяване на сходствата: зимата е като старостта период на упадък, студена и влажна, време, в което доминира флегмата и под влияние на черната злъч се усилва меланхолията.[26] Оттук се определя препоръчителното човешко поведение към края на живота. Срещу старостта няма как да се борим, но разумно е да вършим това, което ни подсказва януари: да се топлим край огъня и да пием „от две чаши“.[27] Доколкото мизерията на старостта включва в себе си и бедността, то последната също се съотнася със зимата, още повече че самата зима се отличава с оскъдността на цветовете, звуците, човешките дейности, обичайните радости. Зимата е, по-нататък, образ на изгнаничеството, на обездомяването в една епоха, когато мястото е същностен компонент от идентификационния комплекс на човека.[28] Тя е топосът на пенитенциалната дисциплина в живота на поклонника, а в есхатологичен план е царството на вечните ледове, сковаващи преизподнята, които не могат да бъдат стопени от жарта на стотици огнени клади.[29] В интимната лирика зимата е символ на неосъществената и може би неосъществимата любов[30], на болката от раздялата с възлюбената[31], при все че тя може да символизира чистотата и нежността на обичаната девойка[32] и да е повод за демонстриране твърдостта и жертвоготовността на младия влюбен[33], чиито чувства устояват и на най-жестоките изпитания.[34] Многообразието на възможните символични идентификации превръща зимата в трудно дефинитивно определима реалия, пригодна за включването ѝ в жанра на гатанките.[35] И на противоборствата.
Две парижки зими
Големите френски хроники от петнадесетото столетие отбелязват специално две крайно сурови и страшни зими. Първата е тази между 1407 и 1408 г. Анонимната хроника за царуването на Шарл VI я описва по-скоро констативно, без особена екзалтация. Снегът и студът се задържали цели три месеца, а когато времето най-сетне омекнало, огромните ледени блокове разрушили мостовете, водите залели околните къщи, а хората се оттеглили към близките височини и не се осмелявали да ги напуснат, докато реката не се върнала в коритото си.[36] Eнгеран дьо Монстреле нарича 1407, годината, в която e убит Орлеанският херцог – „годината на голямата зима“. Ужасяващият мраз продължил цели 66 дена, а когато ледовете се стопили, придошлите води на Сена срутили Пон Ньоф и причинили огромни поражения на много места в кралството.[37] Никола дьо Бай, секретар на парламента в Париж, споделя в дневника си личните си впечатления от тези знаменателни събития. Лошото време започнало по свети Мартин и продължило цели два месеца, през които никой не съумявал да свърши каквато и да е работа. Той си бил осигурил мангал с огън, за да предпази мастилницата си от замръзване, но това не му се удало.[38] В сряда, на 17 януари 1408 г., студът бил толкова силен, че той не съумявал да изготви регистъра, тъй като мастилото и писецът замръзвали след изписването на само две букви. Хората казвали, че такъв мраз не е имало от поне сто години. Реките и най-вече Сена били замръзнали така, че хората преминавали по леда дори с талиги. Такъв дълбок сняг не се помнел. В Париж не достигали дърва за огрев, а също и хляб, понеже водениците били сковани, така че брашно трябвало да бъде карано от околностите. В особено тежко положение се оказали бедняците, които нямали нито хляб, нито вино, нито пари, нито отопление и които не били в състояние с дребния си занаят да осигурят необходимото на многобройните си деца. Вечерта в понеделник, 30 януари, ледът започнал да се топи. Ледените блокове се понесли с такава сила, че разрушили дървения Пти Пон и залели къщите около „Нотр Дам”. Започнали да поддават дори каменните основи на Пон Ньоф пред кралския дворец. Силата на стихията нараствала и от това, че при Сен Пол все още неразтопеният лед образувал нещо като преграда пред прииждащите води. Пострадали околните домове, обитавани най-вече от търговци и всякакви занаятчии. Пороят разрушил и мелниците на Парижкия епископ. За щастие нямало човешки жертви. Самият Никола прекосил на следващата сутрин каменния мост, който все още се държал, но две от къщите под него били вече наполовина наводнени. Други служители на парламента обаче не посмели да поемат риска. Чак до петъка някои от адвокатите, прокурорите, кралските съветници и даже самият председател не се явявали на работното си място.
Зимата на 1481 г. започнала сравнително късно, денят след нощта на Рождество. Страшните студове, каквито старите хора не си спомняли, траели до осми февруари, сиреч в продължение на шест седмици. Сена и нейните притоци замръзнали. Ледът бил плътен и здрав, така че хората прекосявали реките дори на кон или с талига. Много от лодките били буквално смазани от ледовете. Застрашени били дори каменните мостове, като например Сен-Мишел срещу „Нотр Дам”, така че собствениците на домове там изнесли цялото си имущество, докато премине опасността. Разрушени били и седем воденици. Прекратила се доставката на дърва по реката. Наистина, селяните от околностите ежедневно карали дърва в Париж с каруци или на коне, ала те били, от една страна, сурови, от друга – прекомерно скъпи, като цената за наръч достигнала до седем или осем солида. Цената им би станала даже още по-висока, ако парижките астролози биха били прави в прогнозите си, че студовете ще траят до началото на март. В действителност размразяването на снеговете започнало три седмици преди споменатата дата, макар че времето останало студено чак до средата на май. Лозята и дърветата измръзнали и очакваната реколта била погубена.[39]
От тридесет години никой не помнел такава жестока и ужасяваща зима, разказва Жан Молине. Студовете започнали на 24 декември и траели до 7 февруари, без нито един ден затопляне. Духал непрестанно леден вятър. Температурите били такива, че малките деца били намирани мъртви в своите постели и люлки. Конниците премръзвали и щом слезели от конете, се строполявали мъртви на земята. Поклонници, скитници, събирачи на съчки и дървосекачи, неспособни да понесат страшния студ, предавали Богу дух в полето, край плетищата, в горите и сред гъстаците. Птиците замръзвали по време на полет и били намирани мъртви из ливадите и пасищата. Замръзналата суха земя лишавала дърветата от необходимата им влага и много от тях загивали или оставали безплодни. Времето се запазило странно и необичайно дори през април и май. Продуктите поскъпнали неколкократно. Мнозина бедняци, които успели да се спасят от зимните студове, не могли да избегнат глада през лятото и измирали по торищата и улиците. На 14 февруари, както и петъкът след това в Бургундия, в Дижон, валял кървав дъжд, следите от който останали върху фасадите и покривите на къщите.[40]
Проф. Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на книгите: „Неписаното учение на Платон“ (1984), „Студии върху средновековния хуманизъм“ (1988), „Античната философия като феномен на културата“ (1990), „Августин и Декарт“ (1992), „Философия на европейското средновековие“ (1994), „Кръговрат на духа“ (1998), „Нощта през Средновековието“ (2000). Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Тома от Аквино, Майстер Екхарт, Братя Грим, на съвременна португалска поезия и др. Изявен фотограф, автор на изследването „Философия на фотографията“ (2014). През 2015 г. проф. Цочо Бояджиев получи Голямата специална награда за цялостно творчество на Портал Култура.
[1] Earl R. Anderson, apud J. Neville, The Seasons in Old English Poetry, in: L. Carruthers, La Ronde des saisons: les saisons dans la littérature et la société anglaise au Moyen Age, Paris 1998, p. 39.
[4] В староанглийските Prognosticon и Martyrologion, в Enchiridion на Бъртферт, в De temporibus anni на Елфрик.
[6] Cf. Eustache Deshamps, Oeuvres complètes, ed. G. Raynaud, H. A. Edouard, 11 vol., Paris 1878 sqq.
[8] Fl. Vigneron, Les saisons et le temps qu‘il fait chez Eustache Deschamps, in: Cl. Thomasset, J. Ducos (eds.), Le temps qu‘il fait au Moyen Age. Phénomènes atmosphériques dans la litterature, la pensée sciéntifique et religieuse, Paris 1998, р. 254.
[10] Sigebertus Gemblacensis, Chronica. Continuatio Aquicinctina (MGH SS, t. 6, p. 433 sq.): Anno 1197.
[13] Bertholdus, Annales (MGH SS, t. 5, р. 272): Anno 1063 (p. 272).
[17] Idem, Nr. 646.
[18] Cf. idem, Nr. 905.
[20] Hiltgart von Hürnheim, Mittelhochdeutsche Übersetzung des “Secretum secretorum“, Hrsg. R. Möller, Berlin 1963, S. 58.
[27] M. Schwob, Le Parnasse satyrique du quinzième siècle, 92, Paris 1905, p. 166.
[29] Heinrich von Melk, Von des Todes Gehugde. vv. 944 sqq.,, hrsg. von S. Kramarz-Bein, Stuttgart
[31] Chansons satiriques et bachiques du XIIIe siècle, Nr. 20, ed. A. Jeanroy, A. Langfors, Paris 1921.
[34] Cf. Guilhem Adémar, Poésies, ed. K. Almquist, Uppsala 1951, p. 112. 140. 160; Der Trobador Elias Cairel, ed. H. Jaeschke , Berlin
[35] Cf. Collectiones aenigmatum, t. 1 (CCCM, t. 133) Turnhout 1968; The Exeter Book, 22, ed. W. S. Mackie, Oxfort 1934, p. 112.
[36] Chronique anonyme du règne de Charles VI, in: Enguerran de Monstrelet, La Chronique, ed. L. Douet-d‘Arcq, t. 6, p. 199.
[38] Journal de Nicolas de Baye, greffier du Parlament de Paris (1400 – 1417), ed. A. Tuetey, t. 1, Paris 1885, p.
[39] Jean de Roye, Journal ou Chronique scandaleuse (1460 – 1483), ed. B. de Mandrot, t.2, Paris 1896, p. 104 sq.
Няма коментари:
Публикуване на коментар