вторник, 22 май 2018 г.

"Вълча Богородица" от Любов Кронева

д-р Никола Бенин




През онази зима в самото начало на 50-те, когато леля ми Христина решава да се самоубие, голям сняг е натрупал и не спира да се сипе, остри висулки, по метър дълги, дебнат отвсякъде, пукат се от студа, небето като мръсен парцал, и сякаш живеят в пещера, в някаква природна забележителност, проснала се върху целите Балкани, защото и морето замръзва, представяте ли си, морето! За Дунава да не говорим. Дебел лед от бряг до бряг и разправят, че които имали роднини отсреща, нощем се промъквали да им гостуват, без оглед на граничния контрол, и защо им трябвало да се промъкват – хора изчезвали, в тъмното не се виждало какво и как, но се чували автоматни откоси... А през ноември идва времето на Вълчата Богородица, страховити твари плъзват, за да смущават хората, които знаят, че това са бабини деветини и хем знаят, хем душите им се стягат. Палят лампите от сутринта, но не помагат светлините им, не разпръсват дългите черни сенки...
Още се помни онази зима.
Леля Христина първо иска да се прибере вкъщи, да се заключи в стаята си и да се обеси на полилея с въже от простора. Но живее с хазяйка и съквартирантка. Наплашени жени. Едната, вдовица, национализирана от народната власт, другата, съквартирантката, разведена насила, защото мъжът й се оказал враг на народа. Държат под леглата си куфарчета с предмети от първа необходимост – сапун, бельо, и мине ли бавно кола по тяхната тиха уличка, не дай си Боже, да спре, прежълтяват, разтреперват се, после се черпят с валериан, та, тя хубаво ще се обеси, но тях ще ги емне милицията.
И една ноемврийска привечер леля ми Христина се качва на моста над Подуенската гара. Намерението й е, щом влакът се зададе, да скочи пред локомотива. По онова време работи като медицинска сестра в „Пирогов”. Влюбва се в доктор, който обаче е женен. Двамата са изправени пред другарски съд. Докторът е извикан да отговаря за неморалното си поведение и пред партийното бюро на болницата. Заплашват го с изключване от редиците на партията, уволнение, че и интерниране. С леля Христина е по-просто – разхайтените моми, не се ли вразумят от предупреждението, заминават за неопределен срок в място за превъзпитание, накратко, в лагер, защото семейството е най-здравата градивна клетка на социалистическото общество, призвана да се размножава под мъдрото ръководство на партията. Главното – колегите й, които всеки ден разчитат на нея, шегуват се, черпят я с чай през нощните дежурства, ами, нормални и дори мили хора, и тези хора на другарския съд й се нахвърлят, сякаш е най-долна пачавра... После се връщат на работните си места, разминават се с нея из коридорите, кимат й учтиво, все едно не са я заплюли преди няколко часа с най-грозни думи и какви хора са те, какви хора са, същите ли, милите ли... Влакът се задава.
„Като затрака онова ми ти черно чудовище – разправяше леля Христина след години, - като ми се дръпна лайното! Не мога! Представих си на какво ще заприличам, щом ме прегази, носят ни ги такива в чували, докторите се чудят откъде да ги почнат, как да ги закърпят, че поне да ги погребат прилично...” Коленете й треперят, вятърът я блъска, без малко да я събори долу и усеща солен вкус на устните си. Напукали са се до кръв. Докато влакът трополи, отминава, тя се подпира на перилата, изважда огледалце и червило, дори напудря носа си, какво правя, казва си. И тук усеща, че съвсем без душа е останала. Но вече нищо не я боли. Празно й е, студено й е отвътре, но не я боли. Откъснала се е душата й, рее се като пуснат балон над черните релси, над почернелия от саждите сняг, заминава си... Живее ли се без душа? Кой знае... На нея такъв живот не й трябва. Убедена е, че винаги ще обича своя доктор, никога няма да погледне друг мъж и никога няма да се омъжи. Не ще да е в клетка под ръководство.
А духът й, понеже само той й остава, пък и жените в нашия род винаги са имали дух на място, я побутва да си върви, докога ще се прави на Ана Каренина, каква ти тук Ана Каренина, по-добре да се засрами и леля Христина наистина се срамува, защото за пореден път се е провалила. Слиза от моста, купува си билет. Праща телеграма до службата си с молба да я пуснат в отпуска по семейни причини. Иначе ще я търсят. Цяла нощ придремва, стряска се от кошмари и зъзне в неотоплявания пътнически влак до Ямбол. Стигнала е дъното и няма за нея друг път, освен в смъртта, от която идея духът й се потриса, но не се обажда, съзнава, че моментът е неподходящ.
До смъртта на Сталин остават четири месеца. Не че кой знае какво ще се промени, но все пак... Пролетта ще дойде.
С леля ми Христина се е случило – имам предвид желанието й да се самоубие, онова, което в рода ни наричаха „да те прихване състояние”. В смисъл, да излезеш от пътя и да се разпасаш дотолкова, че да не мислиш вече и за близките си. Изобщо да не мислиш. Наша роднина се разболя тежко, легна и умря, понеже синът й се ожени против волята й за момиче от село. Красиво, но просто, без възпитание. Щом е от село, и две висши образования да е завършило, все ще е просто. Всички подозираха, че причината е по-надълбоко. Синът й, каквато и жена да беше довел, нямаше да е по вкуса й. Той се съобразявал с нея, разделял се ту с една, ту с друга, все били неподходящи, а тук, един вид, зарязал майка си. Това, че не ще да дели сина си с друга жена, тя никога не би го признала и никой не смееше да подхване с нея разговор по темата - тръшваше се с дива истерия. А ако почнеше да се държи така и пред хората, защото прихванатите от състояние нямат мярка нито на приказките си, нито на действията си? Да потънеш в земята от срам... После тази наша роднина съжаляваше за поведението си, но късно, болестта я повали и именно снаха й се грижеше за нея и угаждаше на всичките й капризи.
Изпадането в състояния е подходящо в романите. Там героите могат да им се отдават на воля, да досаждат, пардон, да ги споделят с други герои, от което нещата се объркват още повече, въпросите защо и какво да правим сега, са, изглежда, вечните въпроси, но ти си ги задаваш заедно с автора, тоест има кой да мисли вместо теб. Четеш за водовъртежа от събития в спокойна обстановка, разположен под лампиона или вечер преди да заспиш, така се освобождаваш от някакъв свой гняв, страх... И сякаш заплетените житейски положения ти стават по-ясни.
Но да допуснеш „състояние” в живота си! Да романизираш живота, да го обърнеш на литература, бива ли... Той и без друго е труден, защото трябва да се живее всеки ден. Не подхожда да му се сърдиш, сякаш ти е обещал, знам ли, райски градини и изведнъж се е фръцнал, и – на, среден пръст. Не се ли овладееш, чакат те само разочарования, кое от кое по-горчиви. Нито пък ще те утешават постоянно, ако това въобще хрумне на някого, защото, видите ли, ти си изключително чувствителен, не си като другите, те какво ли не ще преглътнат и ще оцелеят, а ти с твоята изключителност... Не, няма да те утешават.
А ако мъката ти е такава, че не можеш да я превъзмогнеш? Не знаеш как. Не ти стигат силите. С какво ще ти помогнат горното натякване и купищата прочетени книги? Ще бъдат само хартии и думи, изпразнени от съдържание, и излиза, че човек, колкото и да е начетен, никога не е подготвен да посрещне своята беда... 

Леля Христина и да е искала, не е могла да разкаже на родителите си. Връзка с женен мъж. Изхабен мъж. За какво става такъв, освен да размъти ума на неопитното момиче? Не че щеше да им хареса, задето комунистите са се намесили, нямаше да им хареса, направо щяха да се поболеят от тревога. Но щяха да смятат, че все някой е трябвало да отърве детето им от онзи... Не е ли така?
И тя си мълчи.
Те пък да не са вчерашни. Явява им се изневиделица само с дамската си чанта. С мъртвия си поглед. Не я разпитват. Изчакват я.
Майка й се качва ва тавана, вдига облаци прахоляк, отваря сандъците с грижливо скътани дрехи, излезли от мода още по времето на нейната майка, но платовете им не са мръднали, ако се разпорят, ако се обърнат, такова качество вече няма, годините са бедни, следвоенни, магазините са празни... Омазана като коминочистач изтупва на двора костюмите, донесени било от Лондон, било от незнамси къде, просва ги гордо на пода в гостната, всички се разкихват от миризмата на нафталин, слава Богу, че в нашия род винаги са купували най-доброто, дето се казва, не сме достатъчно богати, за да купуваме евтини неща... Разпорването се пада на леля Христина, какво друго да прави по цял ден, хем няма да скучае. Върне ли се майка й от работа, вади кройките, карфиците, всеки път уж между другото измерва талията й, не че я подозира, не, не, през ум не й минава... Стой, не мърдай, че ще те набода, обърни се, завърти се, я се виж, къде ти стяга, къде ти дърпа, ще го отпусна... Няма да се носи като просякиня, да не се е намерила на улицата, пък и... Поглежда ли се често една жена в огледалото, харесва ли се с нови дрехи, всичко ще й мине... Ще й мине!
Леля Христина е наясно с тактиката й. Стой - стои. Разходи се до ъгъла, не до този ъгъл, бе, до онзи – дадено. Накрая сестра й може да носи тези дрехи. Като поизрастне още малко. Догодина. А тя...
Всяка сутрин, щом техните отидат на работа, излиза на двора боса, по нощница, изгазва снега до сайванта, цепи дърва и ги пренася до къщи. Тежка болест да я повали, да изгасне полека, да си отиде от лоша кашлица. Представя си как ще лежи накрая бездиханна, но красива. Бяла като снега, с коса черна като въглен, вятърът, сигурно ще има и вятър, ще развява една къдрица... Музика, разбира се, какво ли ще свирят, сигурно ще е нещо тъжно и тържествено, докато я отнасят към мястото на вечния й покой. А тя какво иска – да си почине. Да заспи най-после, защото откога не е мигвала, цъкли се нощем в тавана, въртят се из главата й мисли, тежки и плесенясали като воденични колела, мелят ли, мелят...
От покруса духът й забелва очи, образно казано, към небесата, където пак почват да прехвърчат снежинки, а друг отговор оттам няма. И се примирява, че той ще трябва да оправи цялата бъркотия. Вижте я само! Шляе се на бос крак по снега, угажда на ината си, ха! А на него не му се мре без време. Има си ред за тази работа. Трябва да се спазва и ще се спазва, защото – първо – свива невидимия си палец, харесва повереното му тяло, дори се случва суетно да му се любува, второ – свива показалеца си – един дух има задължения на този свят, трето – разглежда изпружения си среден пръст - живеенето е по-интересно, на – пред какви предизвикателства го изправя, от смъртта, която продължава дълго, прекалено дълго...
„Ако щеш вярвай, каза ми леля Христина след години, дори хрема не хванах...” 
И една сутрин, както върви бавно по заледената пътека с наръч цепеници, гледа: баща й застанал до отворената пътна врата. Облегнат на рамката, пуши цигара, под мишница стиска чифт вълнени чорапи, по селски шарени, ама от толкова дебела вълна, че изправиш ли ги, ще стоят като ботуши. Обува ги на премръзналите й крака, боцкат, но много топлят, увива я с одеяло и се захваща да запали печката. Кичур черна коса пада над окото му, отмята го с опъкото на ръката си, намига й... По-малкият брат на дядо ми.
През безкраен летен следобед, в който всички окапаха и искаха да им пазя тишина, а аз се чудех какво забранено нещо да извърша без да ме усетят и както се озъртах – чак не повярвах на очите си! - стърчеше забравен ключът в нощното шкафче на дядо ми. Веднага го прерових. Документи. Кръщелни свидетелства, актове... И неголяма картонена кутия, поразръфана по краищата, с картички, снимки и писма. Датите стриктно отбелязани. 25-та година от миналия век, явно тогава по-малкият брат на дядо ми е почнал работа като счетоводител в Ямбол. Пишели са си всяка седмица. Бяха запазени и отговорите на дядо ми – черновите им, но той пазеше какво ли не, стига да е писано на хартия. Покрай стените на вътрешното стълбище например се извисяваха камари от дебели литературни списания, целите им течения, отбелязани по години, увързани с канап – не знаеш кога какво ще ти потрябва, а вкъщи нямаше място за тях. Избягваха да минават по тази стръмна, извита стълба – а стъпиш накриво, подпреш се, без да искаш, на списанията, а са се сринали.
Наместих се удобно на просторния креват в спалнята. Отделих настрани снимките, прегледах писмата. Кой кого срещнал, кой изпраща поздрави, какво е времето „при нас”... И изведнъж:
„Напоследък никъде не ходя. От работа – вкъщи. Седя в стаята си, чакам да мръкне, а нощем чакам изгрева. Не мога да спя. Докато ти пиша, погледнах случайно през прозореца. Пролетта дошла, сливите цъфнали... Не бях забелязал. Тежко е на душата ми, братко. Смъртен страх, смъртен ужас ме разтърсват, вече миг покой нямам. Забравих що е радост, що е свобода, но аз никога не съм бил свободен, сега го осъзнах и душата ми стене и моли се... Богу ли? А ще ме чуе ли Той, щом в мен вече го няма?! Всички край мен са доволни от живота си. Това ми е най-непоносимо. Говорят едни и същи неща, правят едни и същи неща, втръснаха ми. Роби са, но не го разбират. Роб съм и аз! Но докога, докога...” И прочее. Редовете равни, буквите красиво закръглени. Преписвал го е не знам колко пъти, за да не се срамува от краснописа си. И го е изпратил. Надявал се на съвет – какъвто и да е той...
Дали дядо ми се е опулил като мен, докато е чел това писмо? Едва ли... Намръщил се е. Бръчката над очилата му се е врязала по-дълбоко.
Прибрал е писмото в джоба си, за да го прегледа пак по-късно. Сложил е шапката си, свалил я е, винаги го правеше, за да изчетка невидими прашинки, наместил я е наново и е отишъл в пощата. Чакал е търпеливо да го свържат и през пукота по линията, вмъкващите се чужди разговори и безцеремонните гласове на телефонистките, се е опитал хване интонациите на брат си, да е сигурен, че не бърка.
Благославях неговата подреденост: „От телефонния ни разговор днес разбрах, че си здрав, че всичко в службата ти е наред, дори те похвалили...” Преди да прочета отговора знаех какво е видял дядо ми в онова писмо. Лош вкус. Подражание на много модерния тогава експресионизъм. Опит за поетична интерпретация на някакво... глупаво състояние. Но не може ли един счетоводител да е поет? Може, разбира се, че може! Ако е поет от Бога, всяко състояние ще му свърши работа, щом не е, да не позира върху хартията, писаното слово оголва душата, разкрива малките й измами... Съветва го да не се затваря вкъщи, а да се разхожда всеки ден на чист въздух. Да яде круши. Сушени сини сливи, по шепа орехи – всеки ден, защото е хванал, изглежда, запек. Запече ли се стомахът, главата непременно се поболява, умът се размътва. Да спазва тази диета известно време и да му пише как се чувства.
Разгледах снимките. Всичките бяха на дядовия брат. Личеше как се сменят сезоните – балтон, голи клони зад гърба му, после костюм от три части, в сгъвката на лакета му тънко бастунче, после - под шарената сянка на могъщ дъб, кариран голф, маргаритка в зъбите... и хубавец като пламенните кинолюбовници, чиито портрети по онова време пълнят дамските списания... Никога не побеля изцяло черната му коса, нито пък оредя. Главно мълчеше. Погледът му искреше, сякаш знаеше или разбираше много повече от казаното. Жените го харесваха... Да! Тук мога да разкажа две-три случки, нищо че бях малка и се опитваха да ми внушат, че не схващам правилно какво съм видяла, но това май е друга история, накратко, на жените им харесваше да се навъртат край него. Жена му изкара целия им съвместен живот сред подозрения, пребъркване на джобове, душене, слухтене, подпитване на когото свари, пословична беше станала с тази нейна ревност...
Какво ли му се е случило, за да напише онова писмо? Никога нямаше да разбера. И да питах, как мислите, щяха ли да ми кажат? Уж нямаше да си спомнят. Или направо щяха да ме отрежат: „Не е твоя работа!”, защото смятаха, че не говориш ли за „прихващането”, може и да не се повтори, а иначе сякаш го викаш... Някой му е помогнал, издърпал го е от „смъртния ужас”. Но не е бил дядо ми... с неговия скептицизъм.
Не било моя работа... Тогава защо ровех из шкафове, подслушвах разговори, издирвах парчета от чужди животи, опитвах се да разбера кое как е било... И все едно надничах през заскрежен прозорец. Дъхът ми размразяваше петно колкото петаче. Куп неща оставаха извън „петачето”, да се изядеш от яд!

... Слага тиган на бумтящата печка. Спретнато намества сакото си върху облегалката на стол, запретва ръкави, нарязва на тънко розова сланина, изтръгва безжалостно глава раззеленил се лук от сандъчето на прозореца и чуква в тигана три от пресните яйца, пазени от майка й за „зор заман”, но, да речем, ето го „зорът”, обяснява й с най-делничния си тон, а майка ти с нейната пестеливост вече се превръща в пинтия... Като негов колега, и той счетоводител, може да го знаеш, не си ли го спомняш, карай, та, кътал пари, банкноти, моля ти се, в една възглавница... Обезценили се, разбира се, и не ставали за друго, освен за пълнеж на възглавницата, а уж икономист, би трябвало да знае, че това е обичайната история на парите... Но! Парите се печелят, а яйцата могат и да се развалят, хайде да те видя сега!
Сякаш отново е малка. Боледувала е дълго, но вече оздравява и баща й, без оглед на лекарските предписания, й позволява да яде „здрава храна”...
Същата вечер я изпращат на гарата. Връща се в София – да живее нататък. Баща й тръгва с влака, усмихва й се някак стеснително, понеже всичко е разбрал, обадил се е тук-там, разпитал е внимателно, но тогава дума не й е казал, не е редно един баща да притеснява измъчената си дъщеря... Влакът набира скорост, той спира. Майка й изтичва, хваща го под ръка, притиска се в него, парата от локомотива ги забулва...
Във влака се зарича: щом с умирането не става, ще поживее колкото е рекъл Господ, но без приключения. Никакви мъже, срещи, разходки насам-натам и странични разговори. Да разбере Господ, че и нея за нещо я бива, че няма да позволи повече обстоятелствата да я подмятат накъдето сварят.
Решението й изтрайва има-няма една седмица. Идва Бъдни вечер и съквартирантката й, дето е разведена насила, я моли да дойде с нея при родителите на мъжа й. Те гледат детето им, понеже тя няма възможност след развода и не й позволяват да го вижда, освен на големите празници, защото така постъпила с тях, и били прави за себе си, и не можели да й простят, че поне тя се спасила от лагера. Спасила се, обаче... детето й... Влезе ли в онзи дом, чуе ли гласчето му, разплаква се от вратата, и я моли, за да не е сама... А на леля Христина й е все едно сама ли ще е на Бъдни вечер или с чужди хора. И там среща чичо Петър.

Баща му, професор по геология в университета, отдаден най-вече на скалните породи и лекциите си, възприема политическите събития като шумотевица, годна единствено да спъва работата му, да сее безредици, сякаш войната не е била достатъчна. Понеже е немски възпитаник, привързан е към реда, самодисциплината, както и към следобедната си дрямка, и е все подразнен от тълпите, които маршируват и кряскат без оглед на часа току под прозорците му. Разбира, че животът се е обърнал откъм немислимата си страна, когато арестуват и трите му деца. Синовете му - защото са царски офицери, военни пилоти, летяли на самолетите Месершмид през войната. Отразявали въздушните атаки над София. Двайсетгодишната му дъщеря, завършила неотдавна класическата гимназия, хубавица, бъбрица, такава една птичка-чуруличка – защото от фокстрот на румба в онова шеметно военно време успява да се сгоди за американски офицер. Тъкмо да се оженят, идва заповедта за изтеглянето на съюзническите войски в срок от четирийсет и осем часа. Изпраща го на гарата в топла септемврийска привечер, той й подарява огромен букет бели хризантеми, обещава й да се върне щом се уволни... Потегля и този влак, потегля неотвратимо, а тя стои, усмихва се на своя отпътувал американец, как ли ще изглежда с цивилни дрехи, притиска до гърдите си неговите хризантеми и дори за миг не допуска, че няма да го види повече в този живот... Нали казах, че дъхът ми размрази пролука колкото петаче. Взирам се през него и нечии чужди очи, отдавна мъртви и още неродени, надничат с мен, през моите очи, нямат друга възможност, искат да я погледат каква е умилително глупавка, жива и щастлива, макар че тя е фигура без значение и за този разказ, и за събитията в онзи момент, тя е без значение... На излизане от гарата е натикана в черна камионетка. Пускат я от лагера след години, осакатена от изнасилвания и алкохолизирана.

Чичо Петър не говореше за живота си в лагера. Станеше ли дума, мълчеше си, но веднъж се изтърва. Беше пийнал. Някой спомена, че кръстът му се сковал посред лято, клекнал да вдигне нещо и край, и той се обади, че знаел какво е, и той страдал от дископатия, ужасни болки, но в лагера толкова нощи спал в калта, и на – минало му. Оздравял! Сигурен бил оттогава, че дунавската кал имала лечебни свойства, а те, другарите, вместо да я използват... Махна с ръка. Такава тишина се образува... а просто обядвахме. Не се търпеше тази тишина и попитах високо: „Какъв лагер?” Погледите им притичаха насам-натам, само и само да не се срещнат. „Какъв лагер?!” „О, ами... – почна майка ми, - лечебен, нещо като санаториум... Да, санаториум. С кални бани...” Чичо Петър запали цигара. Ясно. И лагерите бяха от нещата, за които не биваше да се говори. Не им се щеше детето да слезе на двора и да разпространи новото си знание пред когото свари. Аз пък бях убедена, че няма нищо по-отвратително от това да тънеш в невежество. Но те смятаха, че е полезно.
Чичо Петър изкарва в Белене три години. Освобождават го благодарение на първата му жена.
След ареста му тя взема двете им деца и се премества при баща си в голям провинциален град. Там се залюбва с шефа на милицията за града и окръга, бивш партизанин, който коли и беси, и това трябва да се разбира буквално, в поверените му град и окръг. Вчерашните бандити за една нощ стават народни герои, окичват ги и с цветя, и с власт. 
Кой ще хвърли камък по нея? Тогава никой не би посмял. Днес ще махнат с ръка: на кого му пука? Такива неща се случват открай време, пък и тя има две малки деца. Не иска през целия им живот да са унижавани, избутвани от живота, белязани с позорното клеймо, оставено от баща им, който няма вина, но... И тя забременява.
Само си помислете: в какво положение се оказват тези тайни любовници с оглед на социалистическия морал и неговите норми! Той, дето трябва да е образец за пример – с жената на народен враг, тя - при жив мъж върти любов настрани, тук, знаете ли, на никого няма да му е до шегички... И той я изпраща в София да прави аборт при доктор, чиито нелегални услуги са ползвани от доста другари на отговорни постове, защото абортите са забранени със закон, в социалистическото общество няма място за греховни връзки и разпуснато поведение. Предварително се обажда на доктора, тоест, съобщава му кой е и какъв е, и къде ще ходи да не му го съобщи, иначе той не би я пуснал и на прага си.
Докторът се вглежда в нея. Пита я за името й. Оказва се, че е приятел на чичо Петър. И й казва: ще ти направя аборта, ако изкараш Петър от лагера. В противен случай ще ви докладвам и двамата с твоя милиционер където трябва, аз, казва й, не съм женен, родителите ми починаха и не ме вълнува какво ще стане с мен... Връща се тя, дето се вика, все тъй непразна при своя голям началник, кой знае колко уплашена от неочаквания обрат, може би все пак и обнадеждена, а той задейства всичките си връзки и цялото си влияние.

Една нощ извеждат чичо Петър от бараката, нареждат му да вземе каквито свои вещи има и той мисли, че ще го водят на разстрел. Но го завеждат при началник-лагера, карат го да подпише някакви документи, не му обясняват какво подписва. И го пускат. Докато не стъпва на отсрещния бряг, все чака куршум в гърба.
А е подписал документите за бракоразводното си дело, за отказ от синовете си и за доброволното си съгласие да не ги търси никога. Онзи милиционерски началник се оженва за жена му, осиновява децата му, дава им своето фамилно име и ги отглежда като свои. Чичо Петър ги оставя две-тригодишни и ги вижда чак след двайсетина години, когато синовете му стават студенти в София.
Тогава, през онази далечна вечер преди Рождеството Христово, още не му е позволено да живее в София. Работи на голям строеж в провинцията и са го пуснали за три дни, всъщност пак е затворник, следен и надзираван, но на по-свободен режим. Довел е приятелката си, за да я представи на родителите си.

Бъдни вечер и Коледа вече не се празнуват, не че са забранени поради пълната свобода на вероизповеданията при социализма, но за предпочитане е да не се сещат за църковните празници. А те са се събрали. Сложили са масата, елхата проблясва красиво. Оцелели са. Ще посрещнат отмененото Рождество заедно.
В този дом влиза моята леля Христина, госпожица сериозна до немай къде, с ярката си южна хубост, издокарана по последна мода и не за друго, да навира примерно в очите на хората хубостта си, някой злонамерен би могъл да си го помисли, а само да уважи там събралите се и семейното им тържество.
Тя още никаква леля не е, аз, първата й племенница, още не съм родена и под голям въпрос е ще се родя ли, за да има на кого да каже тържествуващо след трийсетина години: „Усетих го аз, усетих го! Обаче, нула внимание. Пиех си виното, пушех си цигарата... Всичко ми беше безразлично”. А душата й, дето се беше сломила и залутала в неизвестна посока, изпърхква и се настанява на мястото си. Леля Христина пак усеща онова замайване като на моста над Подуенската гара, където искаше да сложи край на живота си, но не го направи и й се ще хем да се разсмее на висок глас, хем да се разреве на нечие рамо...
Чичо Петър, видял се в небрано лозе с онази негова приятелка, седи срещу моята леля Христина през празничната вечер и се опитва да реши редно ли е, прилично ли е човек в неговото положение да иска това момиче, с цялото си същество да се стреми към него, защото това за него не е просто „животът продължава”, а е животът с цялата си бушуваща мощ, отмятаща преградите, и докато разумно си казва, че не, не бива, не бива, някой пуска плоча. Пращене. Танго. И той я кани на танц.

Митко Новков

Любов Кронева „Вълча Богородица“ (разкази), „Жанет 45“, с. 263, 15,99 лв.

Същият ромолящ, ненатрапчив като кротък есенен ден стил откриваме и при разказите на Любов Кронева от сборника „Вълча Богородица“. С тази разлика обаче, че ако при Ина Вълчанова почеркът е ненатрапчиво-уединен, при Любов Кронева е ненатрапчиво-споделен. Ако – четейки „Остров Крах“, се чувстваш сам със себе и се чувстваш добре, чувстваш се отлично, то при „Вълча Богородица“ сякаш си седнал на пейка в парка в ранната есен: лятото напомня за себе си с меките слънчеви лъчи, пожълтяващите листа шумолят тихо под все още топлия слабичък вятър, а ти слушаш разказването на Любов Кронева и истински се унасяш от чутото. Което, между другото, като сюжет не е особено приятно за слушане: разказва тя за социалистическите времена, когато да бъдеш човек е било изключително трудно, защото всичко те е тикало към обратното – да си изверг, да си звяр. Любов Кронева обаче не се занимава със зверовете, те не я интересуват; е, мяркат се из страниците, няма как, защото иначе човешкото у героите ѝ няма да се въздигне така релефно, да се очертае така ярко, но именно това въздигане, което е тихо, непатетично, бих казал дори, че е сподавено – не се афишира, не се изтъква; описва го деликатно тя със своето ромонно писане. Давам за пример разказа, от който идва името на сборника: чичо Петър, бил три години в Белене, работи по строежите в провинцията, защото като неблагонадежден бивш политзатворник няма право да живее в столицата, пристига си за малко, за да представи годеницата си на своите родители, празнуват всички Бъдни вечер и Коледа – празници, които „вече не се празнуват, не че са забранени поради пълната свобода на вероизповеданията при социализма, но за предпочитане е да не се сещат за църковните празници“, тържеството поради тази причина е спокойно, хрисимо и скромно, всички са около масата, влиза лелята Христина, която „още никаква леля не е“, усеща тя замайване, усеща го и чичо Петър, докато той си казва разумно и предпазващо, „че не, не бива, не бива, някой пуска плоча. Пращене. Танго. И той я кани на танц.“ Толкова. Това е краят на разказа, но вътре е цялата омерзителност на системата и цялата светлина на човешкото, което остава човешко въпреки всички опити да бъде изличено. Не мърда, тук стои човешкото и не може иначе! Човешкото, пречистени и въздигнато от любовта…
Любов Кронева казва, че написала тези разкази, за да покаже тъкмо несъстоятелността на предишния строй, за който мнозина си спомняли с носталгия, а младите, които не са го живели, си изграждали за него някакви романтични, ала фалшиви представи. Благородна, разбира се, задача, но ако беше единствено това, разказите ѝ не щяха да бъдат толкова висока литература, толкова влияещ (върху ни) текст. Защото тези разкази са изпипана работа, филигранна разработка: всяка дума е на мястото си, усеща се, че Любов Кронева знае как да изгради фразата, къде да постави точката и да започне новото изречение, къде да засили темпото и къде да го забави. Съвършен ритъм, блестяща стилистика: в писмото на „Вълча Богородица“ заедно с писмото на „Остров Крах“ се срещаме с писателско майсторство от висша класа; произведение на изкуството, художествено изваяние. Зад това вероятно се крият месеци изнурителен писателски труд, но читателят не ги усеща – четенето върви леко, върви елегантно, върви сякаш не върви. Сякаш не върви, но в един миг се сепваш, че си стигнал далече и че вече не си същият след тези така изтънко изтъкани разкази. И е наистина странно, че Любов Кронева – такъв блестящ стилист, продължава да стои встрани от мейнстрийма на българската литература, не е достатъчно забелязвана, адмирирана, уважавана. Заслужава тя повече, много-много повече! Вярно, в българското културно поле трябва да присъстваш постоянно (особено в столичното), да се заявяваш непрестанно, да се пъчиш и репчиш даже като магаре пред общо събрание – знаете, надявам се, притчата. Пък сега, със социалните мрежи, това става още по-лесно и още по-разпространено: получил няколко лайка – хоп писател, хоп поет, да не вярваш!… Само че, мисля си, писател те създава не писането в социалните мрежи, а отговорността към писането, когато внимаваш за езика, не се хвърляш на първата попаднала ти дума, а избираш словото скрупульозно, с отговорността, че не може и не бива да си позволяваш разхайтеност и прибързаност. В този смисъл съм убеден, че рано или късно стилисти като Любов Кронева, а и като Ина Вълчанова ще се сдобият с онова признание, което заслужават и което им се полага. И това ще бъде от значение не само за тях самите, това ще бъде от значение за цялата българската литература. Защото само с такива изящни писател(к)и тя печели и расте. А когато ги забравя – обеднява и се смалява.

Няма коментари:

Публикуване на коментар