НИКОЛА БЕНИН. РАДОЙ РАЛИН "ЛЮТИ ЧУШКИ"

… ТЪЙ, ОТ ДНИТЕ РОБСКИ И ХАЙДУШКИ

СМЕ ИЗЯЛИ МНОГО ЛЮТИ ЧУШКИ.

ЗАТОВА НИ Е ЛЮТИВ ЕЗИКА…

И ТЕЖКО МУ КОЙ НИ ПРЕДИЗВИКА.

Безплатно приложение

до

БЮРОТО НА ГК НА БКП

ТУК

ДОКЛАДНА ЗАПИСКА от комисия в състав: Ст. Белчев, Л. Лазаров, Р. Карарусинов, Д. Ананиев и Ю. Емилова

ДРУГАРИ,

Преди известно време излезе от печат книгата „Люти чушки“ от Радой Ралин, в която са събрани епиграми на автора с илюстрации от художника Борис Димовски. В нея се съдържат художествено и идейно несъстоятелни обобщения и груби клевети по адрес на нашата социалистическа действителност, срещу политиката на Българската комунистическа партия.

Перифразирайки народни мъдрости и поговорки, авторът прави редица обобщения на нашата действителност, които имат клеветнически характер и са насочени към разпалване ту на дребнобуржоазни и сектантски настроения, ту на ревизионистични страсти.

В книгата е даден простор на нихилистичните и политически объркани концепции на автора, които много старателно са подсилени и защитени от илюстрациите на Борис Димовски. Двамата автори често си сменят ролите, взаимно се допълват. Там, където текстът на Радой Ралин е лишен от „оригиналност“ и „остроумие“, на помощ идва рисунката на Борис Димовски, която тъй да се каже „изплюва камъчето“.

Ето няколко примера:

Под заглавие „Реорганизация“ Радой Ралин перифразира известната пословица по следния начин: „Променил се Алия, погледнал се, пак в тия“. А отгоре е нарисувано дрипаво плашило. Явно насочена против нашата икономическа политика е и епиграмата: „Икономически ефект“, която гласи: „Голямо чудо над малко блюдо“. В нарисуваното блюдо се вижда само една оглозгана риба. Под заглавие „Бедността не е порок, а урок“ е поместена епиграмата: „Кой постъпва честно, не живее лесно“. В „Отчитане на успехите“ се казва: „Думба-лумба два дни, а година — гладни“. Под заглавие „Цени и качество“ е сложена епиграмата: „Да би се яло, не би висяло“. Друга епиграма гласи: „Кой излезе прав, не излиза здрав“. Подобна клевета лъха и от епиграмата „Кадрова политика“ — „Който дрънка, е за вънка“. А като обобщение за целия живот у нас звучи епиграмата: „Славна е нашта“: „Един плаща, друг разгаща“.

От всичко това става ясно, че авторите се отнасят негативно към икономическите резултати на нашата страна, невярно представят нашите успехи в социалистическото строителство.

В книгата „Люти чушки“ е допусната несъвместимата с всякакъв морал и законност, изключваща комунистическата партийност, илюстрация на Б. Димовски, в която е злоупотребено с подписа на първия секретар на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет на НР България, като е поставен на опашката на едно прасе. Над тази „илюстрация“ е отпечатана епиграмата „Глух, но послушен“: „Сит търбух за наука глух“. При това отпада всякакво колебание, че и някои други епиграми са насочени против ръководството на партията. Така например под заглавие „Басня“ е поместена поговорката: „Хитрата сврака с двата крака“. Над нея Борис Димовски е нарисувал изправен човек, стъпил върху две бюра, т.е. човек, който държи две власти.

С това книгата „Люти чушки“ се превръща в безпрецедентен за нашата социалистическа действителност случай.

Накрая авторът призовава:

Хайде наште! Яжте люти чушки!

Стига сме си правили оглушки…

Люти чушки няма и за семе!

Нищо… и това ще понесеме!

Напоследък и издателство „Български писател“ издаде нова книга „Пресовани размисли“ — афоризми от младия автор К. Грозев. В редица от афоризмите, поместени в тази книга, се правят несъстоятелни и вредни политически обобщения за нашата действителност, редактор на която е Радой Ралин.

Издаването на книгата „Люти чушки“ е една твърде нагла диверсия, станала възможна благодарение липсата на елементарен партиен критерий и политическа бдителност в системата на някои звена на книгоиздаването. В случая е извършено открито нарушение на установения нормален ред, необходим за издаването и разпространението на всяка книга.

Какви са фактите?

Както авторите, така и редакторите потвърдиха, че книгата е била запланирана в редакционно-подготвителния план на издателството преди 3 години. Идеята е била да се издадат народни мъдрости, в които да се покаже, че съвременната епиграма има дълбоки народни корени. Впоследствие обаче авторът е изменил на първоначалната идея и по същество е представил за печат подправени народни мъдрости, с които той прокарва своите антипартийни възгледи. По всичко личи, че редакторите са съзнавали какво значи издаването на тези епиграми, защото доста време са протакали издаването на книгата.

Въпреки че в плана на издателство „Български художник“ за 1968 г., който е одобрен от Комитета за изкуство и култура, не е запланувано издаването на подобно заглавие, издателство „Български художник“, чийто профил не съответствува на сатиричния жанр, настоява да се издаде книгата като извънредно издание. Прави впечатление спешността, с която се подготвя излизането на книгата. Така например издателството иска разрешение от ДО „Българска книга“ за издаването на книгата и в същото време тя е подготвена за печат, дори е предадена на печатницата. Не е случайно и това, че редакторите и издателите са се погрижили да дадат на тази книга уникален за нашите мащаби тираж — 40 000, въпреки че окръжните предприятия са заявили 22 000 и че по думите на авторите — това е едно сравнително от по-слабите техни произведения. Взети са много бързи мерки и за разпространението на книгата. Преди да са прочетени сигналните броеве от съответните органи, книгата е пусната в продажба.

При това следва да се отбележи, че тя е пусната за производство в края на м. юни т.е., когато все повече се надигаше контрареволюционната и ревизионистична вълна в Чехословакия.

Какви изводи могат да се направят от всичко това? Първо. Книгата на Радой Ралин „Люти чушки“ илюстрирана от Б. Димовски, е вредно произведение, в което Се съдържат художествено и идейно несъстоятелни обобщения и груби клевети по адрес на нашата социалистическа действителност и срещу политиката на партията. Съзнателно или несъзнателно с тази книга авторите се обявяват срещу партийната политика, по същество преминават в редиците на нашите врагове, за което те като комунисти следва да отговарят според изискванията на партийния устав.

В разговора, който комисията води с другарите Радой Ралин и Борис Димовски, пролича, че те не осъзнават своята вина и не си направиха самокритика. Те не признават, че са направили тенденциозни и клеветнически обобщения на нашата действителност, като наивно обясниха, че са имали предвид отделни отрицателни прояви, които имат място в нашия обществено-политически и икономически живот.

Разбира се, това не отговаря на истината. В хода на проверката ние можахме да се запознаем с мнението на голям кръг специалисти и други другари, предимно от средата, където работят Радой Ралин и Борис Димовски. Ръководствата на СБХ, СБП, редакцията на в, „Стършел“ и партийните бюра в тези организации разгледаха на специални заседания този въпрос и излязоха с писмено становище, което ние прилагаме към докладната записка. Всички са единодушни, че епиграмите на Радой Ралин и Борис Димовски звучат като съзнателен стремеж да бъде обработено общественото мнение в определена насока за създаване на антипартийни настроения.

Ние смятаме, че случаят с „Люти чушки“ не е изолиран факт. Подобни епиграми др. Радой Ралин е публикувал и друг път в различни вестници и списания, четени са по радиото и телевизията. Проследявайки творческата дейност и поведението на Радой Ралин, ние констатирахме, че неведнъж са полагани усилия и грижи да се помогне на др. Радой Ралин, но за съжаление и досега той не е направил сериозни изводи за себе си-Макар и по-рядко, но известни критични бележки са отправяни и към Борис Димовски. Въпреки това, той не си е направил необходимите изводи.

Комисията е единодушна, че Радой Ралин и Борис Димовски са нарушили грубо партийната дисциплина и социалистическата законност, поради което следва да понесат най-тежкото наказание. В същото време обаче ние мислим, че трябва да им се даде последна възможност и им се помогне да осъзнаят своята вина и с поведението си и творчеството си в бъдеще да докажат, че стоят на здрави естетически и партийни позиции за утвърждаването на партийната линия и нашия комунистически идеал.

Второ. Издаването на тази книга е груба политическа грешка, свидетелство за липса на елементарен идеен и художествен критерий от страна на нейните издатели и редактори.

Голяма вина, за да се стигне до този скандален случай, има ръководството на ДО „Българска книга“, С подписите на др. Цвятко Гагов — генерален директор на обединението, Стойне Гяуров и Д. Русев — директори на обединението и Асен Станоев — главен редактор на обединението е разрешено отпечатването и продажбата на тази книга в такъв голям тираж. Те са наказани от Комитета за изкуство и култура.

Според нас най-голяма отговорност носят директорът на издателство „Български художник“ — Б. Ташев и З. Брезинска — секретар на партийната организация в издателството и редактор на книгата, които са наказани служебно.

Третият извод, който ще трябва да направим, се отнася до незадоволителната партийно-политическа и възпитателна дейност на партийните организации в системата на творческите съюзи, книгоиздаването, печата, радиото и телевизията. Налагат се срочни мерки за подобряване цялостната възпитателна работа сред художествено-творческата интелигенция, издателските и журналистически кадри.

21. XI. 1968 г. София

Из уводната статия „САТИРАТА — ПАРТИЙНО ОРЪЖИЕ“

Отношението на сатирика се определя до голяма степен от особеностите на визираното явление, но това отношение в значителна степен зависи и от особеностите на самия сатирик и преди всичко от особеностите на неговата идейна позиция. Стара истина е, че за да заемаш позата на съдник, необходимо е да притежаваш качествата на съдник. Ленин бе казал, че …за да бъдеш остър, трябва да имаш право на това, а правото на острота се получава от туй — думата да не противоречи на делото. Читателят може да се любува на фойерверките от сатирични остроти или да изпитва досада пред тях, но той при всички случаи е в правото си да запита:

„Добре, отричаш, надсмиваш се, подиграваш, но от позициите на какъв морал и в името на какъв идеал?“ Защото отрицанието може да крие различен патос и присмехът да е породен от различни мотиви. Възприемането на дадено явление-като комично или безобразно не е само въпрос на индивидуален вкус, а преди всичко на обществена и класова позиция. Всяко нещо може да бъде осмято, стига да го погледнеш от съответна гледна точка. Въпросът обаче е там, че не всеки човек е готов да заеме всяка гледна точка. Нихилистът, скептикът, черногледецът, мизантропът също може да не са лишени от своего рода чувство за хумор, но те разсмиват само хора, враждебни тъкмо към новото, човешкото и прекрасното.

У нас, за разлика от някои други страни, подобни хумористи не са на мода и трудно могат да намерят почва за изява. И все пак не липсват литературни факти, които будят най-малкото недоумение, що се отнася до авторовите позиции. Когато четеш последните книжки на Радой Ралин или на Георги Тихолов, имаш впечатлението, че наблюдаваш двама светци, попаднали в кошмара на преизподнята. Всичко около тях е нечисто, подло, користно, само те двамата сияят в непорочния блясък на сатиричните си ореоли. Може би в случая е налице известна професионална деформация? Може би колекционирането на грозотата е прераснало в такава изпепеляваща страст, че авторите са замечтали да натрупат възможно най-обемистата грамада от човешки мерзости? Ако се касаеше само за подобна мания, това още би било половин беда. Но сатириците не се ограничават със задачата да събират мостри на безобразието. Те всъщност почти и не визират реални факти. Те са неизмеримо далече от похватите на пълзящия емпиризъм. Те само сумират, обобщават, синтезират, за да набележат координатите на една нова житейска философия. Например:

Кой постъпва честно, не живее лесно.

Кой излезе прав, не излиза здрав.

Кой душа не продава, той имотен не става.

Читателят не бива да се учудва, че тия три епиграми на Радой Ралин са досущ еднакви като току-що снесени яйца, макар и не чак толкова пресни. Безсилието на автора да се добере до една що-годе оригинална и духовита мисъл — за правдивост изобщо не говорим — го е довело до необходимостта да размножи три или четири баналности в няколко десетки варианта, стоящи по хумора и художествеността си тъкмо на нивото на вече цитираните. Читателят се среща с тия баналности като със стари познати, между другото, защото вече му са известни от по-раншните епиграми на същия автор. Но това още не е най-лошото. Най-лошото е, че авторът си е позволил да скалъпва генерализации, отнасящи се очевидно за цялата наша действителност, и да ги произнася с менторски тон, като че се касае за неоспорими аксиоми. И тия „аксиоми“ визират не само „смъртния риск“ да бъдеш честен и прав, но и редица други неща, които ни е омерзително да цитираме, доколкото в случая се занимаваме с проблемите на сатирата, а не с особеностите на клеветата и на нечистата сплетня. Не искаме да гадаем и от какви позиции са направени подобни обобщения, макар че изводът се налага от само себе си. Автор, който рисува безобразието не в конкретната му проява, нито в положението му на исторически обречено явление, а като нещо безпрепятствено и повсеместно властвуващо над нашия бит и нрави, очевидно най-малкото е загубил представа за вярната посока и е забравил, че ненавистта и злобата в изкуството имат право на съществуване само когато са функция от една голяма обич към човека и човешкия прогрес. Колко далеч е незавидната роля на подобни автори от истинското призвание на сатирика, което Некрасов някога бе формулирал в стиховете:

"Той проповядва любовта на Войнствата с думата на отричане ..."

Ако произволното обобщение издава идейната позиция на черногледеца, то двусмислицата в сатирата твърде често се пуска в ход, за да прикрие тая позиция. В изкуството обаче работите са наредени тъй, че маскировката всъщност най-добре разкрива това, което би искала да прикрие. Тъкмо затуй идейната двусмислица се оказва обикновено еквивалент на идейното двуличие. В случая, разбира се, не става дума за намека или под-текста като напълно приемливи похвати на художествен израз, а за оня род двусмислици, изразяващи, от една страна, онова, което по понятни причини не е удобно да се изрази направо, и оставящи, от друга страна, отворена вратичка за някакво невинно извинение. Подобни автори изглежда забравят, че езоповският език не е измислен от тях самите — както свидетелствува и самото му название — и че ако прескочим от древността до по-ново време, следва да припомним, че всички ние сме се школували в тоя език през периода на фашистката цензура, така че в случая „шифърът“ отдавна не може да върши работата на шифър.

Но защо — двусмислици? Защо — шифър? Много просто: защото, както казва самият Радой Ралин:

„Хем му се иска, хем не му стиска.“ И тъкмо по тоя начин се стига до естествения и очакван от всички епилог: бракосъчетанието на клеветничеството с подлостта.

В нашето общество този, който произнася истината, но именно истината, а не полуистината или предрешената като истина лъжа, той не се нуждае от патерицата на плахи намеци и двусмислени иносказания. Самото съществуване и самото развитие на социалистическото общество е основано на съобразяване с истината и с реалността. И тъкмо затуй, когато казваме партийност, това означава правдивост, и когато говорим за действителна правдивост, подразбираме последователна партийност. Нашата партия има нужда от такава сатира, която вярно да разкрива и точно да оценява отрицателното в живота, която да бичува старото и реакционното, да разчиства пътя на прогреса, да воюва за партийната правда. Ние можем да признаем за наша сатира само такова изкуство, което се твори със съзнателната цел да служи за партийно оръжие в историческата битка, която водим за светлото бъдеще на човечеството.

ЛИТФРОНТ (Богомил Райнов) в. „Литературен фронт“, бр. 48, 21. XI. 1968 г.

Из предговора

„КНИГАТА ГОРИ, НО НЕ ИЗГАРЯ…“

към второто парижко издание на „Люти чушки“ — 1983 г.

Сборникът с „народни епиграми“ (така е квалифициран жанрът им на корицата) бе издаден през 1968 г. Тогава България още не беше подписала конвенцията за защита на авторските права, върху страниците на екземпляра не може да се намери познатият текст — „Всички права запазени“. Но за какви ли „права“ може да се говори в случая? Книгата бе иззета от библиотеки и книжарници, критиците не я споменават в проблемни и обзорни статии за съвременната българска сатира, нито в календарно-проблемни скици за двамата автори — единият на текста, другият на илюстрациите. Въпреки забраната обаче и в България, и в чужбина се намериха хора, които да скътат малката книжка — като реликва, като талисман, като надежда за по-добри времена на България. Обиколила Бог знае колко градове и държави, минала през строго охранявани държавни граници, четена и препрочетена, разлиствана може би стократно — ето я пред мен книгата, превърнала се в мит в собствената си родина. Връщам се към нея, за да констатирам актуалността на „Люти чушки“ и за днешния ден (Сега е 2002 г. актуална ли е? :-) бел. от Виктор от http://bezmonitor.com) на социалистическа България — като тематика и като „партийно отношение“ към художествените ценности. Но преди това — предисторията на литературното явление на драматичните събития около него.

Към 68-а, годината, в която „Люти чушки“ бе публикувана, в народното съзнание Радой Ралин вече беше се превърнал в своеобразен двойник на фолклорния Хитър Петър. Върху основата, която представляваше вътрешната същност и външното поведение на един действително съществуващ човек, народното въображение бе изградило необходимия за всеки исторически етап любим герой: не само безкомпромисно честен, но и с бърз критически рефлекс, способен да постави в смешно положение причинителите на социалните неправди. Мълвата обогатяваше житейските преживелици на Радой Ралин, приписваха му се дела и думи, понякога извършени и изречени от други „рицари на светата правда“. Така продължава и до днес и процесът е напълно естествен — една личност да се превърне във въплъщение на народната мечта за еталон на гражданско поведение. При това до 68-а той вече бе написал епиграмите си в книгите „Безопасни игли“ и „Личен контакт“, които са може би най-силните му стихосбирки, бе създал в съавторство с Валери Петров извънредно популярната, макар и бързо свалена от сцената пиеса „Импровизация“ за която бе критикуван лично от Тодор Живков на срещата на Политбюро на ЦК на БКП с дейци на културния фронт през април 1963 г.

„Ние сме длъжни обаче, беше казал там българският държавно-партиен глава, да поговорим с авторите на «Импровизация» и изобщо с нашите сатирици. Не може да се бие така по нашите кадри, да се представят в отрицателна светлина като цяло, да се обобщава по този начин. Къде ще отидем, ако правим така? Това означава неизбежно да се насочи творчеството на някои творци срещу тези, които стоят начело в борбата на народа за социализъм и комунизъм. Сега няма чорбаджии и бирници, удряйте по кадрите!“

Епиграмите в „Люти чушки“ не са толкова откровени. Техният смисъл по-често е скрит в сблъсъка между заглавието и кратичкия текст на епиграмата, която в много случаи е точен цитат на някоя народна поговорка или друго устойчиво словосъчетание. Тъй широко рекламираната от партийната пропаганда „реорганизация“ на народното стопанство е коментирана от сатирика Ралин така: „Променил се Алия, погледнал се, пак в тия“. Диалектическото единство между духа и материята е обяснено от него в доста „недиалектически смисъл“: „Без брашно — страшно“. Произходът на съвременното черногледство той вижда в непромененото състояние на обикновения човек: „От люлката до гроба, бял свят не види роба“. Под заглавие „Външнотърговска спогодба“ Радой Ралин пише: „Отишел за круши, върнал се без уши“. На всеизвестната народна поговорка „Не го бива ни за слива“ той е поставил заглавието „Номенклатура“: друга — не по-малко разпространена — „Лесно е да говориш, мъчно е да го сториш“ е озаглавил „Стопански планове“. Под „Икономически ефект“ той разбира — „Голямо чудо над малко блюдо“, а под „Отчитане на успехите“ — „Думба-лумба два дни, а година — гладни“. Любопитно е, че в огромната статия на в. „Литературен фронт“ от 21.XI.1968 г., озаглавена „Сатирата — партийно оръжие“, която нанесе разгромяващ удар върху българската сатира и спря развитието й за години напред, бяха цитирани три от епиграмите на Радой Ралин, отпечатани в „Люти чушки“, но без заглавията, които дооформят техния смисъл. А съвсем друго звучи: „Кой излезе прав, не излиза здрав“ с надслов „Качествена обработка“; „Кой постъпва честно, не живее лесно“ — под заглавието „Бедността не е порок, а урок!“; и поговорката „Кой душа не продава, той имотен не става“, поставена под марксистко-ленинския термин „Постоянно-основен капитал“.

Следата, която оставиха „Люти чушки“ в националната литература, старателно се изтрива от партийния надзор над литературната критика, зачертаващ всеки ред, който ги напомня. Но „лековерните читатели“ май не се оказаха отделни единици, а десетките, стотици, че и хиляди разпространители на преписите на тази книга, чиято тематика продължава да бъде актуална. Друг е въпросът защо точно над нея се разрази една от най-сериозните идеологически бури. На една от първите й страници е отпечатана епиграмата „Сит търбух, за наука глух“ със заглавието „Глух, но послушен.“. Под нея художникът Борис Димовски е нарисувал една свиня с опашка — дълга и завъртяна като „министерски подпис“, която, както се говореше тогава и както разказва Георги Марков в един от „задочните си репортажи за България“, напомняла подписа на най-високопоставеното лице в страната. Лицето се огорчило, а май повече разгневило, защото последва режисирана от най-високи места акция по вкарването на сатирата в „правия“ път, по-точно в партийния път, като покрай Радой Ралин в кюпа на изкупителните жертви попадна и младият тогава сатирик Кунчо Грозев, нямащ нито стажа, нито дарованието на автора на „Люти чушки“.

„Както във всички други литературни жанрове, така и в сатирата съществува една голяма тема — се казваше още в редакционната статия на в. «Литературен фронт» — първоосновна по важност, изтласкана напред — поставена на дневен ред от развитието на епохата. Тая тема за сатирата е разобличаването на империализма и на империалистическата идеология във всички техни прояви и всички техни превъплъщения.“

Партийното ръководство, види се, съзнаваше, че макар и облени в кръв, не са отшумели унгарските събития през есента на 1956 г., както няма да отшуми и Пражката пролет от 68-а. Всъщност, тяхно звучно ехо е днешна Полша. Една от твърде сериозните атаки срещу сатирата датира от зимата на 68-а, провокирана както от събитията в Чехословакия, така и от „обидата“, нанесена на българския държавен и партиен шеф. Събрани заедно, те увеличават силата на удара. Но фактът, че и книгата „Люти чушки“, и авторите й — поетът и художникът — са се превърнали в митове още приживе, говори, че ударът отново не е бил ефикасен. Че народното несъгласие с режима и управниците се изразява в канонизиране на нови светци — на комунистически великомъченици.

„Книгата гори, но не изгаря.“ Не помня кой мъдър човек бе изрекъл тази максима, която важи в пълна сила и за книги като „Люти чушки“. А те, въпреки забраната, минават от ръка на ръка, преписват се и размножават от съвременните Паисиевци, символ на неугасващото народно свободолюбие.

1983 г. РУМЯНА УЗУНОВА

* * *

Народни епиграми

... ТЪЙ, ОТ ДНИТЕ РОБСКИ И ХАЙДУШКИ

СМЕ ИЗЯЛИ МНОГО ЛЮТИ ЧУШКИ.

ЗАТОВА НИ Е ЛЮТИВ ЕЗИКА...

И ТЕЖКО МУ КОЙ НИ ПРЕДИЗВИКА.

ЖИВИТЕ НЕ ПОМНЯТ

Мъртвите - бог да прости!

Живите кой да свести?

НОВА ИДЕЯ

Горе момичка,

долу вдовичка.

ВЯРНОСТ

Твой съм! Само твой!

Точи вино и ме пой!

УВИ, ЧОВЕК СЕ РАЗЛИЧАВА

ОТ ЖИВОТНИТЕ

Битата крава

мляко не дава.

ИМА СИ ХОРА ЗА НИЩО

Аз ваша,тя ваша,

кой ще вари каша?...

БЕДНОСТТА НЕ Е ПОРОК, А УРОК!

Кой постъпва честно,

не живее лесно.

КАЧЕСТВЕНА ОБРАБОТКА

Кой излезе прав,

не излиза здрав.

ТВОРЧЕСКИ ТРЕВОГИ

Болна Божка

за кокошка.

НАДЕЖДА ВСЯКА ОСТАВЕТЕ

Господ види

кой отде иде.

ГЛУХ, НО ПОСЛУШЕН!

Сит търбух

за наука глух.

ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Ако би я срам,

не би ошла там.

АВТОРИТЕТ С УКАЗ

С дъртия котак седиш,

а от мишки се боиш.

ТАКАВА КРИТИКА НИ Е НУЖНА

Померил в главата,

ударил в краката.

КАЗВАМ ТИ, РЪКО,

СЕЩАЙ СЕ, ПИСАЛКО!

Ръце осветяват,

ръце освеняват.