През времето на император Максимиан живял в Илиопол един богат и знатен
човек на име Диоскор. Жена му умряла. Едничката си дъщеря Варвара той обичал и
пазел като очите си. Полагал големи грижи за нейното езическо възпитание,
защото сам бил езичник. Девойката била необикновено красива. До нейното
пълнолетие баща й я държал делече от всяко общество. В своите богати стаи,
построени на висока кула, Варвара не виждала никого освен възпитателките си и
слугините. От високото й жиллище се откривала великолепна гледка към намиращите
се в далечината планини, гори и равнини, към светлия небесен лазур.
Веднъж девойката загледана в природната красота, започнала да размишлява:
- Чия ръка - мислела тя и питала своите наставнички - е създала тая
красота?
Възпитателките й отговорили, че боговете са създали Вселената. Но
девойката им отговаряла:
- Не може всичко това да е създадено от боговете, на които ние се
кланяме! Те сами са творения на човешки ръце, направени са от злато, сребро и
камък и нямат ни чувство ни разум. Навярно има истински Бог, Който е създал
небесата, основал земята, Който осветлява цялата Вселена чрез лъчите на
слънцето, чрез сиянието на луната, чрез блясъка на звездите, а земята украсява
с дървета и цветя и оросява с реки и извори. Навярно има един Бог, Който всичко
поддържа, всичко оживява и всичко управлява.
По такъв начин, като съзерцавала красотата на природата, девойката се
издигала с мисълта и сърцето си към Създателя, стараейки се да Го узнае. Тя
нямала учител. Но Господ, по Своята благодат, й внушавал тия стремежи и я
готвел към разбиране на истината.
Минали години, девойката пораснала и Диоскор вече мислел да я омъжи.
Явили се много кандидати, защото на всички били известни и красотата на
Варвара, и богатството на нейния баща. Диоскор открил на дъщеря си своето
желание. Но тя го помолила да не й говори за това. Диоскор не искал да
принуждава любимата си дъщеря, като се надявал, че след време тя самата ще
пожелае да се омъжи. Той дори обвинявал себе си, че я възпитал в такава самота
и отдалеченост от човеците. Наложило се за известно време Диоскор да замине за
някъде. На тръгване той заповядал на възпитателките да дават възможност на
Варвара да се вижда с други млади девойки и да й позволяват да отива където
поиска. Той се надявал, че като види връстниците си да се омъжват и да се
ползват от удоволствията на света, Варвара ще поиска да последва техния пример.
Излязло друго. Между младите девойки, с които общувала Варвара, имало и
християнки. От тях чула името на Господа, Който създал небето и земята; от тях
узнала, че Единородният Син Божи, Иисус Христос, слязъл на земята, станал човек
и претърпял страдание и смърт, за да спаси людите от вечното осъждане. Сърцето
на девойката, което отдавна жадувало за истината и вече било подготвено чрез
тайните внушения на Св. Дух, с неописуема радост приело благата вест за
спасението и се изпълнило с вяра и пламенна любов към Бога. Сега вече тя
мислила и желаела само едно - да стане християнка. Скоро това желание било
изпълнено. В Илиопол дошъл от Александрия християнски свещеник. Като узнал за
желанието на Варвара, той й обяснил християнския закон, подготвил я да приеме
св. Кръщение и я кръстил.
Варвара била щастлива и усърдно се стараела да стане достойна за името
християнка. Прекарвала повече от времето си в молитва и размишления за Бога. В
такова настроение на духа тя веднъж дошла на онова място, където по заповед на
баща й се строяла баня с два прозореца. Като наблюдавала как във видимия свят
са изразени волята, силата и мислите на невидимия Създател, девойката искала и
в човешките дела да се изразяват Божиите тайни. Затова тя заповядала да
направят в банята вместо два три прозореца - в знак на пресв. Троица. Друг път
Варвара влязла и в самото здание на банята, където се намирала къпалнята,
облицована с мрамор. Тя се навела и заета с постоянни мисли за Спасителя, с
пръст начертала на мрамора изображение на Разпятието. Това изображение се
врязало в мрамора, сякаш било издълбано с желязо. Освен това, както
свидетелстват св. мъже, които са описали живота на св. Варвара, в къпалнята се
отпечатало стъпалото на девойката и се явил извор, чиято вода станала лековита
за вярващите.
Диоскор се върнал и скоро след това отишъл да прегледа постройката. С
изненада той видял три прозорци вместо двата, които заповядал да направят. Като
узнал, че това е направено по искане на дъщеря му, той я повикал при себе си и
я запитал защо е изменила плана на постройката. Варвара смело откроила на баща
си, че тя вече е християнка и че трите прозореца в зданието на банята са символ
на трите Лица в едно Божество, Което е непристъпна и неизказна Светлина,
просвещаваща всеки човек, които се явява на света. Тя показала на баща си и
спасителния кръстен знак, с които искала да освети строящото се здание. Диоскор
страшно се разгневил. Езичниците считали християнската вяра за безумие и
безчестие и не могли да разберат, че човек, като презре богатствата и величието
на тоя свят, може да се покланя на Оня, Който умря от срамна по тяхното мнение
кръстна смърт. Диоскор взел жестоко да бие дъщеря си. След това за няколко дни
я затворил в тъмна стая. Но като видял, че заплахите и наказанията остават
безплодни, той се ожесточил и решил най-после да я отведе при управителя на
страната - Мартиан.
- Дъщеря ми - казал той на управителя - се е отрекла от нашите богове. Тя
вярва в Разпнатия, и аз се отричам от нея. Ако тя не се разкае и не се поклони
на боговете, тя не ми е вече дъщеря и аз не съм й повече баща. Постъпвай с нея
както знаеш!
Мартиан отначало не допускал да срешне твърдост у Варвара. Той се
надявал, че ще й подейства с ласкави обноски. Затова започнал да хвали
красотата й и кротко я съветвал да не се отклонява от древните бащински обичаи,
да не огорчава баща си със своята непокорност и да не отхвърля неговата любов и
богатство, което той събирал за нея. Но девойката и пред него изповядала и
прославила името на Христа, Който бил за нея по-скъп от всички блага, богатства
и светски радости.
Управителят дълго я увещавал. "Не погубвай младостта си - казал той,
- пожали себе си, не ме принуждавай да те подложа на мъчения!"
- Славя моя Бог - отговорила Варвара - и съм готова да стана жертва за
Неговото име, защото той едничък е истински Бог, Който е създал небето и
земята! А вашите богове са лъжливи, и суетна е надеждата ви на тях.
Тогава Мартиан се убедил, че съветите са безполезни и заповядал да бият
девойката с волски жили. Дълго я мъчили, но с нищо на могли да разколебаят
нейната твърда вяра, и едва жива я пренесли в тъмницата.
Изнемогнала от раните, Варвара със сълзи молела Бога да не допусне тя да
се поколебае във вярата си, но да я подкрепя със Своята помощ и сила. Молитвата
й била чута. Нощем тъмницата била озарена от дивна светлина и девойката с
радост, чувставйки присъствието на Божията слава, видяла Самия Цар на славата -
Господа Иисуса, Който я гледал с неизразимо благоволение и чула Неговите думи:
"Дерзай и не бой се! Аз, Господ Бог Всесилни, те пазя и наблюдавам твоя
подвиг. Аз ще облекча твоите страдания и ще ти приготвя за тях награда.
Претърпи докрай и ще получиш вечни блага в Моето царство!" Чудното видение
се свършило, като изпълнило сърцето на девойката с неизказана радост. Болките
от раните намалявали и мъченицата прекарала цялата нощ в пламенна молитва към
Бога, Който я укрепил и й дарувал небесна утеха сред страданията и скърбите.
На другия ден отново довели Варвара при управителя, който с учудване
видял, че върху нея не била останала и следа от нанесените рани, че тя е
съвършено здрава и че лицето й сияе от неизказана красота. "Ето, виждаш
ли, девойко - казал й той, - колко са милостиви нашите богове? Те се съжалиха
над тебе и ти върнаха силата и здравето. И тъй, поклони се на тях и им принеси
жертва в знак на благодарност!"
- Не твоите богове ме изцериха - казала Варвара - Мене ме изцери Господ
Иисус Христос, Който цери всяка болест и на мъртвите дава живот. Нему аз с
благодарност се покланям и принасям себе си в жертва!
Тогава управителят отново я подложил на изтезания, но тя, укрепена чрез
вярата, всичко понасяла с търпение.
В деня, когато за първи път започнали да мъчат Варвара, в тълпата стояла
една християнка на име Юлиана. Тя със сърдечно съкрушение гледала страданията
на мъченицата. Кагато завели Варвара в тъмницата, тя отишла подир нея и цял нощ
останала до прозореца, мислейки през всичкото време за Варвара и за пламенната
й вяра, която е подбудила в такава ранна възраст да напусне баща си и всички
радости на света, за да изповядва Христа и да страда за Неговото име. Тия мисли
възбуждали в сърцето на Юлиана гореща любов към Бога. Тя със сълзи Го молела да
дарува и на нея такава вяра, да вложи и в нейното сърце твърдост и готовност да
страда за Христа.
Когато извели Варвара от тъмницата и пак я подложили на мъчения, Юлиана
гледала нейните страдания, като проливала горещи сълзи. Изведнъж тя започнала
гръмко да слави истинния Бог и да укорява управителя за неговата жестокост.
Веднага я хванали и довели при управителя. Юлиана заявила, че е християнка.
Предали я на мъчения заедно с Варвара. Св. Варвара не преставала да се моли:
- Боже, Който изпитваш сърцата на човеците! Ти знаеш, че Тебе едничкия
обичам и Твоите свети заповеди изпълнявам; че на Тебе се предадох и на Твоята
силна десница се надявам! Не ме оставяй, Господи, но погледни милостиво на мене
и на страдащата Юлиана! Укрепи ни да извършим до край нашия подвиг, понеже
духът е бодър, но плътта е номощна!
Бог изпълнил нейната молитва. И двете мъченички с търпение и твърдост
понесли най-ужасните мъчения, като викали към Господа:
- Не отвръщай лицето си от нас, Христе, и Твоя Св. Дух не отнемай от нас!
Дай ни радостта на Твоето спасение и с властния Дух ни утвърди в Твоята любов!
Най-после Мартиан, като видял, че и най-тежките мъчения не ги заставят да
се отрекат от Христа, осъдил и двете на смърт.
Смъртното наказание трябвало да се изпълни зад стените на града. Сам
жестокосърдечният Диоскор, държейки в ръката меч, водел дъщеря си. Войници
водели Юлиана. Те двете се молели. В отговор на тяхната молитва се чул глас от
небето, който обещавал да изпълни молбата им. Двете мъченички с радост
преклонили главите си под меча. Сам Диоскор изпълнил на дъщеря си смъртната
присъда.
Диоскор и Мартиан още същия ден постигнал Божият гняв. Вдигнала се
страшна буря и те двамата били поразени от гръм и изгорени от мълния така, че
дори останките им не могли да се намерят. А телата на св. мъченички били взети
и погребани от един християнин, който построил над тях храм. Тук вярващите
намирали изцеление от своите недъзи.
Сега мощите на св. великомъченица Варвара почиват в Киев, а една малка
частица се намира в софийската църква "Св. Преображение" (квартал
Лозенец).
Житие на св. Йоан Дамаскин
Св. Йоан Дамаскин, изображение на Papadike от 1686 г. от Иверския
манастир. Източник: culture.gr.
Св. Йоан Дамаскин, изображение на Papadike от 1686 г. от Ивиронския
манастир. Източник: culture.grВ VІІ век след Рождество Христово сарацините
завладели сирийския град Дамаск, където имало много християни. Победителите се
отнасяли с тях жестоко. Но по Божие провидение един християнин на име Сергий,
по прозвище Мансур, бил помилван от тях; те пощадили него и семейството му, не
го отвели в плен и не му отнели живота. След известно време халифът
(сарацинският княз) го обикнал и му поверил важна длъжност в града.
Тоя християнин имал син - Йоан, когото възпитавал в закона Господен. Но
колкото повече Йоан растял, толкова повече бащата чувствал нужда от един учен
човек, който да обучава сина му на разни науки. Той усърдно молел Господа да
изпрати за Йоана такъв наследник. Бог чу молитвата му.
Веднъж Сергий видял, че на градския площад се е събрал много народ. Като
дошъл на площада, той разбрал, че сарацински войници при нападение в съседните
страни докарали в плен християни. Едни от тях продавали като роби, а други
убивали. Един от пленниците привлякъл вниманието на Сергий. Той бил черноризец
(монах), родом от Италия. Ползвал се с голямо уважение между съпленниците си.
Всеки от тях, когото осъждали на смърт, дохождал при него и падайки пред нозете
му, препоръчвал душата си на неговите молитви. А сам монахът - както изглеждало
- бил обзет от неутешима скръб. Сергий се приближил до него и като узнал името,
званието и отечеството му, казал: "За какво скърбиш, човече Божий? И ти ли
се боиш от предстоящата участ, когато и тъй си се отрекъл от света и си
принесъл в жертва Богу всички земни радости, надявайки се на вечно
блаженство?"
- Аз не плача за земни радости - отговорил черноризецът. - Отдавна съм
умрял за тях; отдавна съм познал, че всичко в света е суетно и малотрайно. Но
плача за това, че бездетен напускам тоя свят и не оставям след себе си
наследник.
Тия думи твърде много удивили Сергий.
- Та нали си монах? - казал му той. - Как можеш да плачеш, че не оставяш
наследник, когато ти си дал обет за безбрачен живот?
- Ти не разбра - отговорил черноризецът. - Аз говоря за духовен
наследник. Както виждаш, аз съм беден икон, но по Божия благост от млади години
се обогатих с познания и няма на кого да предам това драгоценно наследство. Аз
изучих философията, богословието, науките за мислене и говорене, музикалното
изкуство; на мен са известни тайните на природата. Получил от Бога толкова
блага, аз нямам с кого да ги споделя. Ще се явя пред Бога като безплодно дърво,
и като слугата, който заровил в земята дадения му талант... Ето за какво плача!
Като чул тия думи, Сергий помислил: "Ето съкровището, което аз
отдавна търся!" И като обнадеждил черноризеца с милостта Господня, той
бързо отишъл при халифа, паднал пред нозете му и убедително го молел да му
предаде пленение монах. Халифът се съгласил. На учения инок било поверено
възпитанието на младия Йоан и на едно друго момче - Козма, негов осиновен брат.
Св. Йоан Дамаскин, стенопис от 17 в., светогорския манастир "Св.
Дионисий". Източник: balamand.edu.lbЧерноризецът с усърдие и любов се заел
с възпитанието на двете момчета и техният успех бил награда за трудовете му.
Учениците били умни и внимателни. Младият Йоан особено се отличавал както със
способността си към всички науки, така и със своята кротост и смирение. Когато
Йоан и нареченият му брат станали пълнолетни, добрият техен учител заминал за
манастира "Св. Сава", където останал до смъртта си. Йоан, пристрастил
се към науките и четене на божествените книги, мислел да посвети целия си живот
на научни занимания. Станало нужда обаче да пожертва своето желание за благото
на другите. Баща му умрял и халифът поставил Йоан за управител на град Дамаск.
В това време византийски император бил Лъв Исаврянин (717-751 г.), който
жестоко гонел почитателите на светите икони. Това причинило смутове и вълнения
между християните. Йоан чрез писма увещавал вярващите да не се смущават от
гоненията и твърдо да държат постановленията на Църквата. Тия писма, пълни с
пламенна вяра и живо красноречие, силно действали на християните. Но те
стигнали и до царя и възбудили в него ужасен гняв. Лъв решил да погуби Йоан.
Той го наклеветил пред сарацинския халиф, като му пратил подправено писмо, в
което уж Йоан му предлагал Дамаск. Халифът, като повярвал на писмото, без да
поиска обяснение от Йоан, жестоко го наказал - заповядал да му отсекат дясната
ръка и го лишил от длъжност. Скоро обаче невинносттта на Йоан била доказана
чрез чудесно изцеряване на ръката му с помощта на Божията Майка. Халифът, като
се разкаял, че така лесно повярвал на клеветата, върнал на Йоан своето доверие
и пожелал да го направи управител на цялата област. Но Йоан отдавна вече се
отегчавал от властта и богатството и желаел да се отдалечи от света, за да може
в бедност и труд да служи на Господа. Той молил халифа да го освободи и той
най-после се съгласил.
Йоан раздал на бедните всичкия си имот, отишъл заедно с Козма в Йерусалим
да се поклони на Гроба Господен, а оттам и в лаврата (манастира) "Св.
Сава", намираща се недалече от Йерусалим. Като дошъл тук, той помолил
игумена де го приеме в числото на иноците и да го научи на монашески живот.
Името на Йоана отдавна било известно в лаврата, понеже той бил най-бележитият и
учен човек на онова време. Поради това никой от монасите не се съгласявал да го
вземе при себе си като прислужник. Най-после един старец, уважаван за своето
простодушие и добродетелен живот, решил да стане ръководител на Йоан в
монашеския живот.
Старецът смятал смирението за основа на християнската добродетел. Той се
страхувал да не би високите достойнства на Йоан да възбудят в него гордост,
затова искал от него пълно отречение от собствената воля. Той му определил и
телесни трудове, но изисквал цялата му дейност, както телесна, така и умствена,
да бъде напълно подчинена на строгия закон на послушанието. За да го възпита до
такава висота на самоотвержено послушание, старецът му наложил трудни
изпитания. Между другото му забранил да пише и да говори някому за науките.
Йоан нелицемерно и безпрекословно се покорявал на повеленията на стареца.
Веднъж старецът пожелал да изпита смирението на Йоан и го пратил в Дамаск
да продаде на пазара кошниците, които оплели манастирските братя. Йоан охотно
изпълнил това поръчение. Облечен в дрипи, той се явил като смирен слуга в същия
град, на който някога бил управител. Такъв подвиг не бил тежък за Йоан. Предал
се на Бога от всичката си душа, той вече не се съблазнявал от земния блясък и
величие и затова никакво състояние не считал унизително. Много по-трудна била
оная съвършена покорност, която се искала от него. Да се откаже от насладите на
умствената дейност - ето кое било за тоя човек, тъй богато надарен с умствени
способности, най-висок подвиг на смирение. В тоя подвиг по-трудно му било да
извърши изкушението. И ето какво се случило...
В лаврата умрял един монах, чийто брат безутешно плачел за покойника.
Напразно Йоан се стараел да го утеши. Осиротелият молел Йоан за едно - да
съчини за умрелия надгробен плач. Йоан отказвал, понеже се боял да престъпи
заповедта на стареца. Но она продължавал настоятелно да го моли: "Ако ме
видеше болен - казал той, - нима нямаше да се постараеш да ми помогнеш? Сега аз
страдам душевно. От тебе зависи да облекчиш моята скръб. Нима няма да ми
помогнеш?" Дълго Йоан се колебаел между желанието да помогне на страдащия
брат и задължението да се подчинява безпрекословно на волята на стареца.
Най-после, трогнат от сълзите на нещастния, написал за утеха надгробни песни,
които и до сега се пеят у нас на погребение: "Кая житейская
сладость", "Уви мне, каковьй подвиг", "Вся суета
человеческая" и други.
Желаещият брат си заминал, като благодарил на Йоана. Останал самичък в
килията си, Йоан пеел за себе си съчинените песни. Старецът чул пението му и го
запитал какво означава това. Йоан му разказал случилото се. Тогава старецът
взел строго да го укорява за непослушание и въпреки сълзите и молбите на Йоан
го изгонил от килията, като му забранил да се връща при него. Той с негодувание
видял, че Йоан не издържал определеното му послушание. Сам Йоан дълбоко
съзнавайки това и, изгонен от своя ръководител, ридаел пред килията на стареца,
спомняйки си изгонването на Адам от рая за непослушание. Напразно той плачел и
скърбял; напразно и другите монаси, които го обичали, молели стареца да му
прости: старецът бил непреклонен.
Най-после, след няколко дни, старецът се смекчил и за наказание възложил
на Йоан тежка епитимия - да очисти отходните места на манастира. Но никакво
послушание не могло да се покаже тежко за Йоан - така дълбоко той съзнавал
своята вина и така искрено се каел за нея. С най-голяма покорност той изпълнил
заповяданото. Тогава старецът, като прегърнал своя дивен послушник, целувал му
главата, раменете и ръцете, викайки радостно: "О, какъв страдалец в Христа
родих! О, каква истинска светлина на божествено послушание!" Приет в
килията на своя старец, Йоан толкова се радвал, като да бил върнат в самия рай
и започнал да живее в единомислие със стареца, както по-преди.
След известно време старецът имал видение на сън. Явила му се Божията
Майка и казала: "Защо си запречил извора, от който трябва да изтича сладка
и изобилна вода, която търсел да пие Давид и която Христос обещал на
самарянката? Дай й да тече! И тя ще напои вселената, ще покрие морето от ереси,
ще ги претвори в чудна сладост, и жадуващите ще се затекат към нея. Йоан ще
вземе пророческите гусли, Давидавия псалтир и ще запее нови песни на Господа
Бога!"
Като се събудил, старецът веднага повикал Йоан и му казал: "Отвори
устата си, чедо на Христовото послушание, и каквото Дух Светий е написал в
сърцето ти, разкажи на вселената! Възляз на Синай - познанието на божествените
тайни, и възхвали в гръмки песни Божията слава! Велико нещо за тебе ми каза
пресветата Божия Майка. А на мене прости - прибавил смиреният старец, - загдето
по моято грубост и неведение досега ти пречих!"
Оттогава Йоан взел усърдно да съчинява духовни книги и църковни песни.
Той съставил песните на октоиха или осмогласника. Написал е житията на много
светци, опровергал е лъжливите учения, изяснявал е истините на вярата и е
съставил почти всички празнични тропари. Ние му дължим пасхалните песни, които
са пълни с пламенно вдъхновение.
Той пръв от всички християнски учители изложил догмите на вярата в научен
ред.
Новите гонения против почитателите на светите икони го
заставили да отиде в Цариград, където смело изобличавал заблужденията на
иконоборците. Св. Йоан Дамаскин починал през 790 г. в лаврата "Св.
Сава" на преклонна възраст.
