Николай Иванов Ра̀йнов е роден на 1 януари 1889 година

 Никола Бенин

Николай Иванов Ра̀йнов е виден български писател, художник, академик, роден в търновското село Кесарево на 1 януари 1889 г. в семейството на македонския българин, деец за национално освобождение Иван Райнов. Брат е на художника Стоян Райнов, професор по керамика, баща е на видния скулптор Боян Райнов и на писателя Богомил Райнов.

Завършва Духовната семинария в София (1908). Започва да следва философия в Софийския университет (1911).

В 1912 г. при избухването на Балканската война, още студент, Райнов се записва доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в I рота на X Прилепска дружина.

Участва в Първата световна война като военен кореспондент към Девета плевенска пехотна дивизия на Дойранския участък от отбранителната линия на Южния фронт.

Завършва Държавно художествено-индустриално училище в София (1919).

Пише поезия, белетристика, културологични произведения в областта на историята на изобразителното изкуство, фолклора, етнографията; сътрудничи на периодичния печат; проучва много паметници на културата; публикува редица статии за изкуството и литературата.

Главен редактор на списанията „Зеница“ и „Орфей“, вестниците „Камбанар“ и „Анхира“. Първата му книга „Богомилски легенди“ (1912) е публикувана с псевдонима Аноним. Няколко месеца по-късно Антон Страшимиров пише рецензия за книгата в две последователни книжки на списание „Наш живот“ (кн. 9 – 10), наричайки автора „творчески талант с облик, какъвто досега не сме имали“, а дебюта му – „събитие“.

В периода 1918 – 1919 г. сътрудничи на Гео Милев за неговото списание „Везни“. Същата година издава книгите: „Видения из древна България“, „Книга за царете“, „Очите на Арабия“, „Слънчеви приказки“, „Между пустинята и живота“, поемата „Градът“. Прави второ издание на „Богомилски легенди“, разширено издание на „Книга на загадките“, превежда „Тъй рече Заратустра“ на Фридрих Ницше.

През 1919 г. се отправя на голямо пътешествие в Египет, Сирия, Палестина, Мала Азия.

През периода 1922 – 1927 г. работи като главен библиотекар в НБ в Пловдив. Командирован е за 2 години в Париж, за да се запознае с паметниците на културата във френската столица. Когато се завръща, приема преподавателско място в Художествената академия в София, където е професор по история на изкуството от 1927 до 1950 г.

Написал е и книгата „Светите братя“.

През 1930 г. основава Българската асоциация „Рьорих“.

Заради романа му „Между пустинята и живота“, посветен на живота на Исус Христос, е отлъчен от Православната църква. През 1924 г. става гл. редактор на новото списание „Орфей“, чиято задача е да популяризира теософските идеи, а в края на 20-те години на ХХ век той създава теософската ложа „Орфей“. Списанието излиза две години.

Автор е и на 30 сборника с приказки от цял свят (1930 – 1934); 9 тома „Вечното в нашата литература“ (1941); „История на пластичните изкуства“ – 12 тома.

Професор по история на изкуството в Художествената академия в София (1927 – 1950).

Внучката му Диана Райнова казва за него:

„Къде ли са сега индийските му дневници и познанието, което му е предал учителя Мория... Тепърва ни предстои да преоткриваме личността и това, което ни е завещал Николай Райнов.“

В продължение на две години изследва всички копривщенски надгробни плочи и надписи и публикува изчерпателна монография. Прави обстойни проучвания върху българската дърворезба и древната българска история.

(на фотографията са сътрудниците на сп. „Златорог”. 1925-1927 г. От ляво на дясно: седнали на пода: Йордан Стратиев, Никола Фурнаджиев, Йордан Стубел, Ангел Каралийчев; седнали на столове: Николай Лилиев, Дора Габе, Владимир Василев, Спиридон Казанджиев, Анна Каменова, Николай Райнов; прави първи ред: Георги Цанев, Владимир Полянов, Цвета Ленкова-Василева, Георги Райчев, Елисавета Багряна, Янко Янев, Асен Златаров, Найден Шейтанов; прави втори ред: Димитър Шишманов, Чавдар Мутафов, Симеон Андреев.)