събота, 4 януари 2025 г.

Албер Камю, извисяваща се фигура във философията и литературата на 20-ти век / Albert Camus, a towering figure in 20th-century philosophy and literature

 Никола Бенин



Албер Камю, извисяваща се фигура във философията и литературата на 20-ти век, остави незаличима следа в света чрез своите писания и идеи. Роден през 1913 г. във френски Алжир, Камю израства в бедност, отгледан от майка си, след като баща му загива през Първата световна война. Ранният му житейски опит в Алжир – земя, белязана от колониално напрежение – оформя голяма част от мирогледа му, полагайки основата за по-късната му работа върху човешкото състояние, морала и абсурда. Камю става известен не само като писател, но и като публичен интелектуалец, съчетаващ екзистенциалистки идеи с чувство за хуманистична отговорност.

Една от централните философски концепции на Камю е „абсурдът“, който изследва конфликта между търсенето на смисъл от човечеството и очевидното безразличие на Вселената. Тази идея е в основата на много от неговите произведения, включително романите му "Чужденецът" (1942) и "Чумата" (1947). В „Чужденецът“ Камю представя главен герой, който живее отделен живот, безразличен към обществените очаквания, отразявайки интереса на Камю към изследване на изолацията, която може да придружава признаването на присъщата безсмисленост на живота. И все пак, вместо да води до отчаяние, Камю вярваше, че възприемането на абсурдното условие може да вдъхнови хората да живеят автентично и да търсят лична свобода.

Личният живот на Камю беше толкова сложен, колкото и неговите философски изследвания. Той имаше две деца - Катрин и Жан - с втората си съпруга Франсин Форе. Снимки на Камю с децата му, като споменатата тук, предлагат поглед към негова страна, която често се пренебрегва: бащата и семейния човек. Въпреки че работата му често се бореше с тъмни теми, тези лични моменти разкриват различно измерение на характера му, такова, в което любовта и връзката осигуряваха утеха от екзистенциалните въпроси, които занимаваха ума му. Камю оценява любовта не само като лична емоция, но и като съществена част от това да бъдеш човек, както е отразено в думите му: "Най-голямото нещастие не е да бъдеш необичан, а не да обичаш."

По време на Втората световна война Камю се ангажира дълбоко във Френската съпротива, работейки като редактор на подземния вестник Combat. Участието му в Съпротивата беше проява на убеждението му, че интелектуалците са длъжни да се изправят срещу несправедливостта и потисничеството. Този ангажимент към справедливостта по-късно ще се превърне в точка на напрежение между него и философа екзистенциалист Жан-Пол Сартр, с когото той е имал известен спор заради политически различия. Докато Сартр клонеше към марксизма и революцията, Камю предупреждаваше за опасностите от идеологиите, които оправдават насилието в името на справедливостта, настоявайки, че целите никога не оправдават средствата.

През 1957 г. Камю е удостоен с Нобелова награда за литература, като става един от най-младите носители на 44-годишна възраст. Животът му обаче е трагично прекъснат, когато загива при автомобилна катастрофа през 1960 г. Неговото наследство обаче продължава да трае . Чрез своите писания и действия Камю предлага философия, която признава предизвикателствата на живота, като същевременно призовава хората да живеят със смелост, любов и почтеност. Неговите произведения остават широко четени днес, канейки новите поколения да размишляват върху абсурда на съществуването и силата на състраданието в един безразличен свят.

Albert Camus, a towering figure in 20th-century philosophy and literature, left an indelible mark on the world through his writings and ideas. Born in 1913 in French Algeria, Camus grew up in poverty, raised by his mother after his father died in World War I. His early life experiences in Algeria—a land marked by colonial tensions—shaped much of his worldview, laying the foundation for his later work on the human condition, morality, and the absurd. Camus became known not just as a writer but as a public intellectual, blending existentialist ideas with a sense of humanistic responsibility.

One of Camus's central philosophical concepts was "the absurd," which explores the conflict between humanity's search for meaning and the universe's apparent indifference. This idea is at the heart of many of his works, including his novels "The Stranger" (1942) and "The Plague" (1947). In "The Stranger," Camus presents a protagonist who lives a detached life, indifferent to societal expectations, reflecting Camus’s interest in exploring the isolation that can accompany the recognition of life’s inherent meaninglessness. Yet, instead of leading to despair, Camus believed that embracing the absurd condition could inspire individuals to live authentically and seek personal freedom.

Camus’s personal life was as complex as his philosophical inquiries. He had two children—Catherine and Jean—with his second wife, Francine Faure. Photographs of Camus with his children, like the one referenced here, offer a glimpse into a side of him often overlooked: the father and family man. Although his work often wrestled with dark themes, these personal moments reveal a different dimension of his character, one where love and connection provided solace from the existential questions that preoccupied his mind. Camus valued love not only as a personal emotion but as an essential part of being human, as reflected in his words: "The greatest misfortune is not to be unloved, but not to love."

During World War II, Camus became deeply involved in the French Resistance, working as an editor for the underground newspaper Combat. His involvement in the Resistance was a manifestation of his belief that intellectuals had a duty to confront injustice and oppression. This commitment to justice would later become a point of tension between him and existentialist philosopher Jean-Paul Sartre, with whom he had a famous falling-out over political differences. While Sartre leaned towards Marxism and revolution, Camus warned against the dangers of ideologies that justified violence in the name of justice, insisting that ends never justify means.

In 1957, Camus was awarded the Nobel Prize in Literature, becoming one of the youngest recipients at the age of 44. However, his life was tragically cut short when he died in a car accident in 1960. His legacy, however, continues to endure. Through his writings and actions, Camus offered a philosophy that acknowledged life’s challenges while urging people to live with courage, love, and integrity. His works remain widely read today, inviting new generations to reflect on the absurdity of existence and the power of compassion in an indifferent world.

Анна Каменова е родена на 31 декември 1894 г. в Пловдив

 Никола Бенин



На 31 декември 1894 г. в Пловдив - автор на романи, пътеписи и разкази за деца, поезия и коментари по културни теми, преводи. Тя е потомък на известния копривщенски род Маджарови. Бабата на Анна е сестра на Георги Бенковски.
Каменова учи в Англия и Русия, където баща ѝ е дипломат. Жени се за юриста и дипломат проф. Петко Стайнов. Софийският дом на семейството им е място за събирания на големите художници, музиканти, политици и учени.
Автор е на „Харитининият грях”, Градът е същият“, „Пет момичета“, „Часовник без стрелки“, повестите за деца и юноши „Владко в Индия” и „Така каза Бенковски”. Превежда „Вълшебникът от Оз” на Франк Баум и „Чичо Томовата колиба” от Хариет Бичер Стоу.

Време, за да защитите времето си с цел, а не с вина: 15 мощни фрази, които ви връщат контрола на времето

 Никола Бенин



Спрете да позволявате на всички останали да контролират календара ви.

Вашият мир не подлежи на преговори.


Постоянният натиск да бъде достъпен за всички.

Безкрайните „бързи заявки“, които източват енергията ви.

Срещите гръб до гръб крадат фокуса ви.


1. „Проверявам имейли на 10 и 3, тогава ще обърна цялото си внимание“

↳ Известията са изключени между чекирането. Вашият мозък се нуждае от пространство.


2. „Вторник работи най-добре – ще отделя време за това“

↳ Поддържайте буферен ден през седмицата си. Гледайте спада на стреса.


3. „В режим на задълбочена работа съм до 14:00 – ще наваксам съобщенията след това“

↳ Самолетен режим като вашето тайно оръжие. Дълбочината побеждава плитката работа.


4 „Календарът ми е пълен тази седмица, но мога да ви помогна да намерите друго решение“

↳ Предсказуеми въпроси за шаблон. Спестете умствена енергия.


5. „Нека приключим 5 минути по-рано, за да планираме следващите стъпки“

↳ Физически таймер в изглед - прави границата реална.


6. „Ще прегледам календара си и ще се свържа с вас до края на деня“

↳ Час на захранване в 15:00 за всички висящи решения.


7. „Първо трябва да проверя как това отговаря на настоящите ми приоритети“

↳ Използвайте приложението за бележки, за да проследявате заявки. Преглед в 16:00 всеки ден.


8. "Оценявам, че мислиш за мен - можем ли да обсъдим това утре?"

↳ Шаблон за този отговор. Използвайте го без чувство за вина.


9. „Фокусиран съм върху важен краен срок за следващия час и половина“

↳ Телефон в друга стая. Пространството създава яснота.


10. „Това не е нещо, с което мога да се ангажирам точно сега“

↳ Първо тренирайте в огледалото си. Изградете увереност.


11. „Офлайн съм този уикенд – [име] може да помогне с всичко спешно“

↳ Настройте това в четвъртък. Предотвратете петъчната паника.


12. „Блокирам 12-16 часа за срещи и сътрудничество“

↳ Направете това свой календар по подразбиране. Без изключения.


13. „Остават ни 5 минути – нека приоритизираме ключовите решения“

↳ Задайте видим таймер в срещите. Гледайте повишаване на ефективността.


14. „Ще ми трябват три работни дни, за да свърша качествена работа по това“

↳ Добавете 20% буфер към вашата времева линия. Винаги прекалявайте с доставката.


15. „Отписвам се за деня – радвам се да продължа утре в 9“

↳ Планирайте утрешните приоритети, преди да излезете.


Вашият календар отразява вашите приоритети.



четвъртък, 2 януари 2025 г.

Това може да е най-старото любовно писмо. Писмото на фараона Аменхотеп IV към Нефертити

 Никола Бенин



This may be the oldest love letter we have, composed around 1350 BC by Pharaoh Amenhotep IV, commonly referred to as Akhenaten, for his cherished wife, Nefertiti. Inscribed on the temple walls, the text states: I swear to you, my God, to make it a light in my heart that will not be extinguished, and to make me a stick in its back that cannot be broken, for it is from me and I from it, and we are both the secret of the existence of the other. This enduring declaration of affection provides a poignant glimpse into the profound connection shared by this remarkable royal pair.

Това може да е най-старото любовно писмо, което имаме, съставено около 1350 г. пр. н. е. от фараона Аменхотеп IV, обикновено наричан Ехнатон, за неговата любима съпруга Нефертити. Изписан върху стените на храма, текстът гласи: Заклевам те, Боже мой, да го направиш светлина в сърцето ми, която няма да угасне, и да ме направиш пръчка в гърба му, която не може да се счупи, защото е от аз и аз от него, и двамата сме тайната на съществуването на другия. Тази трайна декларация за привързаност дава трогателен поглед върху дълбоката връзка, споделяна от тази забележителна кралска двойка.

Николай Иванов Ра̀йнов е роден на 1 януари 1889 година

 Никола Бенин



Николай Иванов Ра̀йнов е виден български писател, художник, академик, роден в търновското село Кесарево на 1 януари 1889 г. в семейството на македонския българин, деец за национално освобождение Иван Райнов. Брат е на художника Стоян Райнов, професор по керамика, баща е на видния скулптор Боян Райнов и на писателя Богомил Райнов.
Завършва Духовната семинария в София (1908). Започва да следва философия в Софийския университет (1911).
В 1912 г. при избухването на Балканската война, още студент, Райнов се записва доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в I рота на X Прилепска дружина.
Участва в Първата световна война като военен кореспондент към Девета плевенска пехотна дивизия на Дойранския участък от отбранителната линия на Южния фронт.
Завършва Държавно художествено-индустриално училище в София (1919).
Пише поезия, белетристика, културологични произведения в областта на историята на изобразителното изкуство, фолклора, етнографията; сътрудничи на периодичния печат; проучва много паметници на културата; публикува редица статии за изкуството и литературата.
Главен редактор на списанията „Зеница“ и „Орфей“, вестниците „Камбанар“ и „Анхира“. Първата му книга „Богомилски легенди“ (1912) е публикувана с псевдонима Аноним. Няколко месеца по-късно Антон Страшимиров пише рецензия за книгата в две последователни книжки на списание „Наш живот“ (кн. 9 – 10), наричайки автора „творчески талант с облик, какъвто досега не сме имали“, а дебюта му – „събитие“.
В периода 1918 – 1919 г. сътрудничи на Гео Милев за неговото списание „Везни“. Същата година издава книгите: „Видения из древна България“, „Книга за царете“, „Очите на Арабия“, „Слънчеви приказки“, „Между пустинята и живота“, поемата „Градът“. Прави второ издание на „Богомилски легенди“, разширено издание на „Книга на загадките“, превежда „Тъй рече Заратустра“ на Фридрих Ницше.
През 1919 г. се отправя на голямо пътешествие в Египет, Сирия, Палестина, Мала Азия.
През периода 1922 – 1927 г. работи като главен библиотекар в НБ в Пловдив. Командирован е за 2 години в Париж, за да се запознае с паметниците на културата във френската столица. Когато се завръща, приема преподавателско място в Художествената академия в София, където е професор по история на изкуството от 1927 до 1950 г.
Написал е и книгата „Светите братя“.
През 1930 г. основава Българската асоциация „Рьорих“.
Заради романа му „Между пустинята и живота“, посветен на живота на Исус Христос, е отлъчен от Православната църква. През 1924 г. става гл. редактор на новото списание „Орфей“, чиято задача е да популяризира теософските идеи, а в края на 20-те години на ХХ век той създава теософската ложа „Орфей“. Списанието излиза две години.
Автор е и на 30 сборника с приказки от цял свят (1930 – 1934); 9 тома „Вечното в нашата литература“ (1941); „История на пластичните изкуства“ – 12 тома.
Професор по история на изкуството в Художествената академия в София (1927 – 1950).
Внучката му Диана Райнова казва за него:
„Къде ли са сега индийските му дневници и познанието, което му е предал учителя Мория... Тепърва ни предстои да преоткриваме личността и това, което ни е завещал Николай Райнов.“
В продължение на две години изследва всички копривщенски надгробни плочи и надписи и публикува изчерпателна монография. Прави обстойни проучвания върху българската дърворезба и древната българска история.
(на фотографията са сътрудниците на сп. „Златорог”. 1925-1927 г. От ляво на дясно: седнали на пода: Йордан Стратиев, Никола Фурнаджиев, Йордан Стубел, Ангел Каралийчев; седнали на столове: Николай Лилиев, Дора Габе, Владимир Василев, Спиридон Казанджиев, Анна Каменова, Николай Райнов; прави първи ред: Георги Цанев, Владимир Полянов, Цвета Ленкова-Василева, Георги Райчев, Елисавета Багряна, Янко Янев, Асен Златаров, Найден Шейтанов; прави втори ред: Димитър Шишманов, Чавдар Мутафов, Симеон Андреев.)