Константин-Кирил Философ - отшелник, мъченик и апостол, според Житието му

 Никола Бенин

Един от най-обаятелните образи на християнски светци в старобългарската литература е този на Константин-Кирил Философ. Създател на славянската писменост и неин ревностен защитник, основоположник на нова литература, той съвместява всичко онова, което дава сили и увереност,че поетият път към духовно усъвършенстване на славянското племе е верен. Затова едно от първите оригинални произведения на славянски език е житието на Кирил Философ. Дело на неговите ученици, то отразява Кирило-Методиевите мисии и съдбата на първоучителя. Житието е създадено между 869 и 881г., непосредствено след смъртта на Константин-Кирил Философ, за да може да се установи църковният култ към славянския първоучител и по този начин да се утвърди делото му.

В житието от апостолски тип, подчертан чрез тематичния ключ: ”Подражавайте на мене,както аз на Христа”/послание на апостол Павел към коринтяните/, Кирил е отъждествен с Христовия ученик апостол Павел, останал в историята с трите си мисии за разпространяване на християнската вяра. И Кирил като своя божествен прототип, живее с един идеал-просвещението на славянското племе и разпространяването на вярата. Той черпи духовни сили от дълбоката си увереност в поетата мисия,а блестящите му проявяват в трите му мисии - при хазари, сарацини и великоморавци, и най-вече в бесeдата му срещу триезичниците.

Богоизбраността на първоапостола е подчертана още в епизодите, разказващи за неговото детство. Свети Кирил е дете на благочестиви и знатни родители. Без да е исторически достоверно в текста е упоменато, че той е седмото дете в семейството. В този случай авторът е направил препратка към символичното значение на числото седем, което обозначава единството на земното и небесното/7=4+3/; Земята е описана чрез четирите посоки, а небесните селения - чрез Светата Троица/.

Още от ранна възраст героят се стреми към чистота - той отказва да бъде кърмен от дойка, за да бъде “отхранена с чисто мляко добрата младочка”.

Родителите му след неговото раждане живеят целомъдрено14 години; на седем години детето сънува сън - то трябва да си избере съпруга и неговият избор е

“София, сиреч премъдрост”. В градацията на преживяванията епизодът със съня съвместява лични качества на философ, оратор и защитник на християнската идея се и предходните факти. Сънят е прозрение за бъдещето, а познание се дава само на чистите духом. От друга страна, сънят е алегория - изборът на невеста на име София е знак, че мъдростта ще стане негов спътник, а той неин почитател. По този начин образът на св.Кирил придобива значението на медиатор между световете. Чрез опознаване на сътвореното от него и подражавайки му, обикновеният човек може да се докосне до божествената истина.

Лутанията не са типични за героя - отрано той е прозрял преходността на материалните съблазни и това е показано в епизода със загубата на сокола /символ на житейските удуволствия/. Детето Константин изявява духовната си извисеност като прави избор да не прахосва “дните си в шума на този живот”. И в двата случая житиеписецът иска да внуши изключителността на своя герой, да покаже особения му контакт с Бога. Напълно реалистични са епизодите, в които се говори за изключителния ум и талант на Кирил. За кратък срок той изучава много и разностранни науки и изкуства: ”И тъй бързо изучи всички тези науки, като да би изучавал само една от тях”.

Втората част на житието съдържа обширен разказ за апостолските деяния на светеца в три дипломатически мисии - при сарацините, хазарите и великоморавците. Агиографът подбира епизоди, които показват Константин като християнски апостол, просветител и сразител на иноверците. Затова основно място в неговите мисии заемат споровете. Най-вече в тях първоучителят проявява своята сила, израз на едно ревностно следване на свещената мисия.

Още в първото пътуване при сарацините се разисква въпросът за божествеността на светата Троица.Кирил, който еднакво добре познава и останалите религии, оборва своите противници с аргументи от собствената им вяра - чрез думите на Мохамед: ”Изпратихме нашия дух при дева, като съизволихме да роди. От него аз ви давам разяснение за Троицата”.

Като мъдрец Философът върви по своя предначертан път, подготвя се за мисията на творец на ново сетиво за славяните - писмеността. Хазарската мисия разкрива нови черти на богато надарената личност на св.Кирил. Като истински археолог той открива останките на някогашния римски папа Климент Римски.

Само велик мъж може да получи прозрение за мястото, на което се намират светитв мощи.

Само велик мъж може да изнамери и славянската писменост. Възложената му от византийския император задача да състави азбука за великоморавците Кирил възприема като най-ревностен християнин. Веднага оценява значението на делото за христовата вяра и за славяните. Готовността му е израз на т.нар. християнска ревност /желание да се приобщят към християнството всички народи/, но и на съзнанието, че гласът на Бога се чува най-ясно на роден език. Като праведен християнин той е призван да състави буквите, за да може чрез словото на роден език да приобщи народите.

Самият акт на творението е обвит в тайнство. Делото е благословено от Бога. В духа на жанра става чудо, Божията намеса помага на Кирил много бързо да състави азбуката. Боговдъхновеността на словото е подчертана и това му дава правото да съществува и просветлява славянската общност.

Възлова сцена в житието на Кирил е полемиката с триезичниците. И докато при сарацините и хазарите диспутите са по основополагащи въпроси на християнството в сравнение с юдаизма и исляма, в спора с триезичниците във Венеция се поставя въпроса за правото на съществуване на една писменост -славянската.Тук с апостолска жар славянският първоучител защитава правото на всеки народ да изгражда собствена култура, литература, писменост. Речта на св. Кирил е изградена по всички правила на риториката и в нея доминира демократичната идея за равенството между хората, съвсем естествено облечена в християнска форма, и идеята за образованието като път за постигане на истината. Този спор се превръща в емоционална поанта на целия текст и най- върховна изява на духовната сила на Кирил.С присъщата му убедителност и пламенност влиза в битката Филосоът. Той е убеден, че не са само еврейски, гръцки и латински благословените езици.

Във възходяща градация са изложени аргументите за славянската писменост. В началото на своята защитна реч Кирил си служи с риторични въпроси: ”Не пада ли от Бога дъжд еднакво за всички? Също и Слънцето не грее ли еднакво на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух?” За хората словото е като Слънцето, което носи топлина;като дъжда, който напоявя Земята; като въздуха, който дава живот. И така, както човеците се нуждаят от слънце, въздух и вода, за да съществуват физически, така те се нуждаят и от буквите, които за тях са духовна храна. Тезата, която Кирил защитава е: всичко видимо е творение на Бога, всички народи еднакво се ползват от Божиите блага, между които са езиците, следователно всеки народ има право да въздава ”слава на Бога...на своя език”. Аргументите на Кирил са още по-убедителни поради умелото цитиране на свещените християнски книги-отначало старозаветните, после новозаветните евангелия и накрая най-авторитетните - речите на апостол Павел. Триезичниците са оборени чрез техните оръжия. Житиеписецът с явно пристрастие говори за завладявящото красноречие на Кирил. Той е толкова перфектен и същевременно емоционален в аргументите си, че не само убеждава враговете си, но предизвиква техния срам. Неговите опоненти са заклеймени. Техният образ е очертан бегло, но отношението им към основния проблем в спора ги представя като антиподи на главния герой. Те са зли човеконенавистници, упорито защитаващи триезичната догма като средство за властване над света. На Извисения полет на мисълта и духа на Кирил те противопоставят своята привидно безкрайна вярност към Божиите повели, зад които прозират ограниченост, преследване на лични, користни цели и най-голямо богохулство - опит Бог да бъде използван за постиганто на тези цели.

Третата част на житието е построена според изискванията на агиографския канон, като същеврвменно е спазена известна историческа достоверност. В тази част се разказва за смъртта на героя в Рим и за съдбата на Чудодейните му мощи. Тази част извежда на преден план идеята за значимостта на делото на славянския първоучител, признат и провъзгласен за равноапостол.

Когато Кирил казва в предсмъртната си молитва: ”Не бях, бидох и съм во веки”, той не мисли за земно величие, а за отвъдното, където отиват душите. Тези думи се оказват пророчески - Кирил предсказва своето безсмъртие сред хората на Земята. Остава “во веки” в света на живите и в почитта на идните поколения. С разклатено здраве и предчувствайки смъртта си, Константин приема монашеска схизма и монашеското име Кирил.