Стихотворението „Потомка“ от Елисавета Багряна е публикувано в списание „Златорог“ през 1925 г., а след това става част от стихосбирката „Вечната и святата“. Поетичният текст говори за приемствеността между поколенията и силата на родовата кръв. В началото на 20 век в българското обществено пространство се появява необходимостта от възраждане и укрепване на родовата памет на българската нация. Заглавието „Потомка“ подготвя за среща с миналото, за връзка с прадедите, за търсене на корените.
Невъзможно е да се избяга от онова, което си унаследил. Вглеждайки се в себе си - в своя характер, в дълбините на своите мисли и копнения, човек стига до образите на праотците си – без да са необходими портрети и фамилни книги („няма прародителски портрети,//ни фамилна книга в моя род“). Потомството е продължение на рода, победа над времето, пътуване към вечността. Потомците носят в себе си нетленните образи на своите праотци и прамайки. „А внучката ще носи всичко: името, очите, устните, косите – на незримата.“ („Вечната“ – Е.Багряна).
Стихотворението „Потомка“ има авторски паратекст – посвещение: „на Маня М.“. Мария (Маня) Милетич е втората дъщеря на проф. Любомир Милетич, връстница на Багряна, били са състудентки, близки приятелки. В дома на Маня Милетич и съпруга Начо Букурещлиев поетесата се запознава с Боян Пенев – най-любимият мъж в живота ѝ, може би прототип на „оня чуждестранен, светъл хан“, с когото лирическата героиня „е избягала в среднощ дълбока“, загърбила родовите повели.
Линията за вглеждане в миналото свързва заглавието с всички строфи на лирическата изповед „Потомка“: „прародителски портрети“, „фамилна книга“, „моя род“, „завети“, „древна кръв“, „прабаба тъмноока“, „щерка“, „моя кръвна майчице- земя“. Лирическата героиня се вглежда в корените си, за да потърси оправдание за избора, който ѝ предстои да направи - да поеме пътя „към греха ни пръв“. Жената в „Потомка“ може да остане нещастна, но подчинила се на родовите закони за послушание и примирение. Но тя усеща, че с риск да бъде посечена от кинжала(кинжал – вид нож с остриета и от двете страни, използван за промушване и защита) и сломена сред път, ще избере пътя на непокорството, на волността, на свободата да изживее любовта си, да последва поривите на сърцето си.
Първата дума от текста „няма“ („няма прародителски портрети“) поставя под съмнение възможността лирическата героиня да опознае своето минало, да намери отговор на своята житейска дилема в архивите на рода. Вторият стих също започва с отрицание – „ни фамилна книга“. Началото на третия стих е „не знам“( „и не знам аз техните завети,//техните лица, души, живот“). Но всичко, което тя няма и не знае за своето минало, тя усеща, че го има и го знае, защото е трансформирано и закодирано в нейната „древна, скитническа, непокорна кръв“ .(„Дай ми мене по света да скитам“ – „Кукувица“ – Багряна.) Лирическата героиня се раздвоява – да се подчини на постулатите на прамайката за свещенодействие край огнището или да се поддаде на магнетизма „на греха ни пръв“, да поеме по пътя, където дебнат опасности и смърт. Петкратно употребеното „може би“ говори за опита на смелата наследница, чрез интуицията и въображението да подреди пъзела на своята родова хроника. Тя е непокорна, защото е потомка на „прабаба тъмноока“, която „е избягала с чуждестранен светъл хан“. Виденията за двамата влюбени се случват през тъмната част от денонощието – „от сън ме буди нощем гневно“, „избягала в среднощ дълбока“. Светлият хан е спасение за младото момиче, оковано в жестокостта на родовите закони.
Миналото на лирическата героиня от стихотворението „Потомка“ е с приказен сюжет. Издайническият конски тропот, преследването и кинжалът, който ще донесе силна болка и на наказаната и на наказателя (не по-малко е страданието за брата, бранещ родовата чест, който трябва да убие своята съгрешила сестра), са изпитанията по пътя към щастието. Но силният конски бяг, отнесъл ги далеч от преследвачите и „вятърът, следите изравнил“ са помощниците на героите. И щастливото продължение в потомка, която обича същите „необхватни с око поля“, по същия път следва мечтите си – „с вихрен кон лети//бодро и безспир“(„Амазонка“- Е.Багряна) и е „родна сестра“(„Стихии“- Е.Багряна) на същия вятър, който е спасил нейната прабаба, заличавайки следите на препускащите коне.
Кръвта, която „бие“ в лирическата героиня на „Потомка“ е виновницата за различния избор, който ще направи наследницата. Кръвта, идваща от древността, не позволява живот на подчинение, снижаване и самосъжаление. Тя „буди нощем гневно“ и настоява животът да бъде изживян без хомоти и условности, а в стремеж към свобода и щастие.
В каквато и посока да бъде полетът на Багрянината потомка – към греха и коварството или към светостта и верността, онова, което винаги изпълва нейната душа и е определящо за нейната същност е верността ѝ към родината: „аз съм само щерка твоя вярна,//моя кръвна майчице-земя“. Пространството в стихотворението е назовано с български топоси – „крайдунавските равнини“, „необхватните с око поля“. Образите на прабългарката („тъмноока“) – и славянинът(„светъл“) са загатнати в портретните описания на героите. Конският тропот, конският бяг са част от ежедневието на древните племена, от чиито свещени съюзи се е появила българската народност. Образът на жената в стиховете на Багряна се слива с образа на земята-майка и родината. В стихотворението „Нестинарска съдба“(посветено на Дора Габе) родината, която векове стои „на своя кръстопът съдбовен“ и благодарение на „потайната сила“, която „има в небето и пръстта“ е оцеляла „в пожарите на древността“, е научила своите дъщери „да ходят боси по жарава“, да не усещат болката на „участта си женска“, а да я превръщат в чуден танц. Жената- творец в стихотворението „Моята песен“ слива в едно огромната тъга на своята женска душа с тежката мъка на своя народ и на „плодната, но тъжна безмерно черна земя“. И песента, която лирическата героиня ще запее за родината е песента, която пее родината – песента на момите, на момците, на майките. „Нечувана песен“, „мед и вино“ – и в същото време – „песен такава – злокобно, сподавено-тиха“.
Като песен са всички Багрянини стихове от стихосбирката „Вечната и святата“. Те са музикални и нежни, с думи от обикновената реч, без излишни поетизми и неологизми. Стихотворението „Потомка“ е в 6 куплета с ритмическа стъпка хорей. В позиция на кръстосани рима са ключови думи „род“- „живот“, „непокорна кръв“ – „греха ни пръв“, "тъмноока“ – „дълбока“. Изказът е в Аз- форма – „не знам аз“, „ме буди“, „ме води“, „аз …обичам“, „аз съм само щерка твоя вярна“. В първите пет куплета не е назован събеседник на лирическата героиня. Изповедта ѝ е по-скоро вътрешна. Открита е истината за силната връзка между поколенията. Може да желаеш да бъдеш различен и да си мислиш, че твоят живот е неповторим и уникален, но тая различност отдавна е закодирана в миналото. Твоето днес отдавна е предопределено от изживените дни на прадедите ти. В поемата „Пенелопа на ХХ век“ лирическата героиня се обръща с упрек към миналото си. Връзката с прадеди и правнуци е толкова силна, че човек не може да изживее себе си, разкъсван от желанията си и закодираното в плътта и духа му: „О, тези страшни и невидими конци,//които ти отпущаш или дръпваш, но не скъсваш,//които теглят нашите съдби и свързват ни//с умрелите прапрадеди и с неродените правнуци!“ Всяка частица от жената в стиховете на Багряна има „своята прамайка или праотец“. А стремежът ѝ е „да скъса всички възли“, да е „освободена“, „без минало, без родословие, без възраст, име“.
В последния куплет на стихотворението „Потомка“ се появява стожерът, пред когото лирическата героиня изповядва терзанията си – образът на майката, слял се с образа на земята и родината: „аз съм само щерка твоя вярна,// моя кръвна майчице-земя“. Умалителните съществителни „щерка“, „майчице“ разкриват огромната любов, която потомката изпитва към родната земя. Колкото и греховен да е пътят на блудния син, любовта измива всички нечистотии и бащините ръце са винаги разтворени за прегръдка и утеха. Мечтаният заник на лирическия герой на Димчо Дебелянов е „да се завърнеш в бащината къща“ и „да те пресрещне старата на прага“. В стихотворението „Моя земя“ лирическата героиня на Багряна изповядва, че единственото, което може да даде на своята „земя рождена“ е обичта и песента си: „Аз мога само с моето сърце//до смърт да те обичам//и с моя глас//да пея с птиците ти в утринта“.
Йорданка Господинова
Няма коментари:
Публикуване на коментар