Лирическата героиня от стихотворението „Кукувица“ /от стихосбирката "Вечната и святата" /1927 г./ не принадлежи към определено време. Не е толкова следствие от жестоките патриархални порядки, ограничаващи и унижаващи по-слабия пол. Кукувицата на Багряна е част от другостта на жената. Евиното зрънце, която всяка дъщеря носи в себе си – неподчинение, своеволие, водещи към сълзи, нещастие и грях. Грижовна къщовница, предана съпруга, любяща майка е постигнат идеал за жена на всяко цивилизовано общество. Религиозни постулати, вековни традиции, обществени порядки, семейно възпитание са изваяли саможертвения образ на жената – „Нищо за себе си да не оставиш.// Саможертва е да си жена.(…)чистите извори да защитаваш – просто, за да съществува светът.“(„Жена“ – Блага Димитрова) Но понякога орисниците са сложили повече от кукувичето в сърцето ти и нищо не може да спре твоя полет към другостта.
Още заглавието на стихотворението на Багряна – „Кукувица“ създава различни очаквания. Кукувицата е жизнерадост, освободеност. Но и безотговорност, водеща до трагична самотност. Във фолклорното съзнание на българина кукувицата е божи пратеник на земята. Тя за първи път закуква на Благовещение, носейки благата вест за пристигането на пролетта. Има поверия, че както те закука кукувицата, така ще премине годината ти. Да си сит, с пари и да работиш – желаното състояние, в което да те завари. Чувайки мистичното кукане, отруденият селяк е отброявал годините живот, които му остават. Кукувицата се смята за потайна птица, която не свива свое гнездо, снася яйцата си в чужди гнезда и не се грижи за малките си. Скъсаната връзка между поколенията е предпоставка за неизбежна самота. Освен в заглавието думата кукувица е употребена още веднъж – в последния стих на стихотворението: „А кога умра, сама, в чужбина,// кукувица-бродница ще стана. “Композиционната рамка акцентира върху мотива за самотата – животът извън дома не носи усещане за живот, щастието насища само когато е споделено с близки хора. Бродница според народните поверия е жена, която броди (скита се, лута се, блуждае) нощно време и прави различни магии. Или дух на мъртвец, който броди нощно време. Семантиката на думата бродя – скитам се без цел, без посока, когато няма къде, няма защо, няма при кого да се прибера.
Има моменти, в които на всяка жена ѝ се е приисквало да слезе от портрета, в който другите са я поставили. В природата ѝ е да свива гнездо, да отгледа рожби. Но има нужда и от простор, за да лети, за да изживява близостта си с вятъра („родната сестра на вятъра“ – „Стихии“ – Е.Багряна). Мъжът винаги се е опитвал да одомашни волността на полета ѝ до скучно безкрило ежедневие. Багрянината героиня категорично изказва неподчинение на суровите мъжки правила: „няма нивга аз гнездо да свия,//рожби румени да ти отгледам, //вкъщи край огнището да шетам.“ Очакванията, породени от заглавието са оправдани – лирическата героиня като кукувицата е обречена да няма свой дом. Не само не поддържа огъня в семейното огнище, но и „недогаснал огъня потушава“. В древни времена огнището се е изграждало в централната и най-важна част на дома. То се е използвало за готвене, отопление, осветление. А пещерните хора са разполагали огнището близо до входовете на пещерните си жилища – огънят ги е предпазвал от кръвожадните диви зверове. Огнището е символ на дома. Огънят в стихотворението „Кукувица“ дори не е изгаснал от само себе си, а е „потушен“. Глаголът потушавам означава загасям голям огън. Но и слагам край, прекъсвам чувство. Домът в стихотворението „Кукувица“ е обречен. Багрянината героиня потъпква огъня, който е защита срещу хаоса, който дебне отвън. Прокобата за несрета се сбъдва. Ритуалите, позволяващи на злото да господства в семейния живот продължават: „Не допридам свилената прежда“. Коприната е нежна и в същото време много здрава. Древните бойци на Изтока са слагали под железните ризници – копринени ризи, които също ги предпазвали от смъртоносни удари. Жената е тази, която с обичта си трябва здраво да свърже със свилени нишки своите близки. И колкото да се отдалечават рожбите от майчината прегръдка, те винаги се връщат, никога не губят обратния път към дома. В древногръцкия мит благодарение на нишката на Ариадна , Тезей намира изхода от лабиринта.
Предполага се, че всеки мъж, за да се докаже като такъв, трябва да победи Минотавъра. Но без помощта на любимата, успехът е невъзможен. Ариадна не само дава кълбо прежда на Тезей, но и вълшебен меч, с който героят убива звяра. Мъжът на Багрянината героиня не може да излезе от лабиринта на извечните изпитания: „Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен“, не е на себе си. И как да е – с жена, която скандализира обществото със своето нежелание да изпълни съпружеския и майчинския си дълг – „няма нивга аз гнездо да свия,//рожби румени да ти отгледам“; с жена, която напуска изконно женското пространство на дома и излиза на пътя – доказано мъжка територия – „дай ми мене по света да скитам“; с жена, която не се съобразява с хорските одумки – „кой каквото иска да говори“. Недопредена е нишката, която да го държи здраво за любимата. Обезсмисля се победата над чудовището. Без нишката на Ариадна той не може да се върне у дома. „Не помагат билки и магии“- дори свръх реалното е непосилно да спре отлитащата семейна хармония. Мъжът се е превърнал в затворник на несбъднати очаквания – „божий свят ти станал, казваш, тесен“. Просторите по принцип са пространство за мъжко присъствие. В стихотворението „Кукувица“ ролите са сменени – мъжът е в тясното, а жената скита и броди.
Неспазените правила за живеене променят света. Родното пространство дава сили, докато чуждостта ги отнема. В началото на стихотворението светът е все още „божий“ – подреден, гарантиращ сигурност, принадлежащ на мъжа. В тринадесетия стих на творбата (може би фатален) светът е вече свят за скитане - свят за сборове, хора, задевки – безгрижен свят, без отговорности, принадлежащ на жената-кукувица. В последните стихове е трагичната развръзка – няма мой свят, няма твой свят – ако ние нямаме общ наш свят, светът се превръща за мен, а и за теб – в чужбина: „А кога умра, сама, в чужбина,//кукувица бродница ще стана.“ Различността води до самота и смърт.
Нито свободата, нито затворничеството носят щастие на различните жени. В стихотворението „Кукувица“ лирическата героиня на Багряна е успяла да „разтроши ключалките ръждясали‘‘, които я държат „зад три врати заключена“ в стихотворението „Зов“ (1923г., Е.Багряна). Женската душа не може да е „волна птица в клетка“, защото „е на слънце и простор научена“ („Зов“). В стихотворението „Вик“(1923г., Е.Багряна) „стаята е тясна, тъмна, ниска“, а „ моята душа на чучулига,// и моето сърце животрептящо - //като вихрушка над света ме вдигат“. В стихотворението „Дни мои“ (Е.Багряна) полетът на другостта отново е неизбежен : „Летете, няма да ви смятам, дни мои на земята – вий, сиви гълъби и бели (…) разкъсали трептящото сърце“. Отъждествяването с птиците обяснява копнежът по летене, който разкъсва женското сърце, сътворено за послушание. А за да е възможно щастието, нужно е покорство: „А сърцето мое доверчиво//пее – птичка в цъфнала градина,//пее – и нарича те: Любими.//И покорна, шепна аз щастлива, както на Исуса – Магдалина://- Ето моите ръце – води ме!“(„Любов“,1923г.,Е.Багряна). Но подобно житие е невъзможно за женските образи на Багряна: „Пространство, шир небесна (…) тегли ме към вечно дирене и скитане.(…)//очите като птици полетяваха в простора//и тъй останаха завинаги нататък устремени…“(„Птицата с моторното сърце“,1931г.,Е.Багряна).
Има жени, които като че ли са орисани да бъдат нещастни. Те искат, но не могат да живеят по неписаните правила. „Мен ме е родила сякаш веда//и ми е прокобила несрета.“ Признанието за усещане, че е прокълната, звучи и като оправдание за фриволното поведение, и като предупреждение към мъжа, който се опитва всячески(„не помагат билки и магии“) да я задържи. В приказката „Неродена мома“ от Ран Босилек старият овчар съветва младия, който се е влюбил в самодива: „Самодива невеста става ли? На самодива дай цветя да бере, песни да пее и хоро да върти. Не ти трябва за такава мома да се жениш! Пък и да я заведеш вкъщи, тя няма да остане при тебе. Няма да я видиш кога ще избяга!“ Самопризнанието на „ родената от веда“ е аналогично: „Дай ми мене по света да скитам,//дай ми сборове, хора, задевки -//другите да слушам без насита и сама да пея на припевки.“ Във фолклорните представи женитба между самодива (самодиви, самовили, вили от славянската митология и българския фолклор са красиви женски горски духове с чисто човешки облик) и овчар ( неслучайно овчар – вълшебните девойки са очаровани от мелодията на кавала, с който свири овчарят ) е възможна. Но на самодивата ( дори да е влюбена в мъжа и децата си) ѝ е тясно между стените на дома и рано или късно тя (стъпкала огъня и недопрела преждата) се връща в обширните простори на своя фантастичен свят. Но самодивските гени вече присъстват в човешкото родословие. И са съвсем лесни за разпознаване в образите на лирическите героини от стиховете на Елисавета Багряна.
Има гласове, които оправдават това женско поведение – да зарежеш дом, съпруг, деца и да полетиш нанякъде. Този полет не е самоцелен. Той отвежда жената в селения на божествена светлина и хармония. Не би могло да има съществуване без тези, които „свалят слънцето при нас“. Там някъде те се зареждат с животворяща музика и необясним оптимизъм и после заразяват с него скучното ни ежедневие. Самата Багряна не би могла да напише най-хубавите си стихове, ако не бе напуснала дома на строгата свекърва. Дори евангелски оправдано е от време на време да оставяме свилената прежда, шетането край огнището и да седнем в нозете на Исус, за да полети духът ни в света, който той ни завещава. В евангелския текст (Лука,10-38:42): „Исус влезе в едно село; и някоя си жена на име Марта Го прие у дома си. Тя имаше сестра на име Мария, която седна при краката на Исус и слушаше словото Му. А Марта, като беше заета с много прислужване, пристъпи и каза: Господи не те ли е грижа, че сестра ми ме остави сама да прислужвам? Кажи ѝ тогава да ми помогне. Но Господ в отговор ѝ каза: Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, но едно е потребно; и Мария избра по-добрата част, която няма да ѝ се отнеме.“ Потребностите на безсмъртната ни същност са по-важни от задълженията, с които делниците ни са изпълнени.
Човешкият живот е толкова кратък, за да го „пилееш дни и нощи“. И добре, и зле да живееш – ще си отидеш „ненаситен/а , ненаживян/а. Неслучайно стиховете на творбата „Кукувица“ са 24 – колкото са часовете на бързо отминаващото денонощие. Изпети са на един дъх. Не са разделени в куплети. Ритмичната стъпка е мелодичният хорей. Употребата на думи с тайнствен ореол на далечни времена сближава стихотворението с чудатостите на фолклорния текст: „обезсвесен“, „“залудо“, нивга“, „веда ми е прокобила несрета“, „задевки“, „припевки“, „потушвам“, „бродница“. Стихотворението започва с интимното „ти“. Като преразказан диалог е – между мъжа, който се опитва да задържи жената и жената, която си отива. Думите на мъжа са преразказани – „божий свят ти станал, казваш, тесен“. Домът – затвор за жената е трансформиран в свят-затвор за мъжа. Кръстосаните рими на интонационно равнище акцентират върху напрежението между изконната същност на жената – да бъде майка и домакиня и животрептящото самодивско сърце, което я води по самодивски пътеки към самодивски сборища: „гнездо да свия“ - „ не помагат билки и магии“, „рожби румени да ти отгледам“ – „мен ме е родила сякаш веда“ „вкъщи край огнището да шетам“ – „и ми е прокобила несрета“. Римуват се думи, които са ключови за осмислянето на текста : „обезсвесен – тесен“, „да скитам – без насита“, „задевки – припевки“, „ще премина – чужбина“. Многократно повтореното „не“ в текста подчертава невъзможността за диалог и разбиране- „не видя ли, не разбра ли още?//Неведнъж ти рекох и повторих://не помагат билки и магии. „Няма, нивга“ да бъде постигната патриархалната семейна хармония. Защото орисниците на жената – кукувица са йпредначертали „несрета“. “Не допридам свилена прежда,//недогаснал огъня потушвам“.“Желанието да обозре всичко прекрасно на този свят я надживява. Очите се „ненаглеждат“, ушите се „ненаслушват“. „И така живота ще премина//ненаситена, ненаживяна“. Употребената градация увеличава емоционалното въздействие на стихотворението. Без жена домът е обречен, но и без дом жената няма да постигне щастие.
Ние само си въобразяваме, че има свят извън нас. Всичко около нас, което не ни харесва е само отражение на лошото, загнездено в нас самите. Ако забелязваме цъфналите дръвчета и усещаме аромата на пролетта, това е, защото в душите ни е цъфнало и пролетно. Ако погледът ни е забит в краката и негодуваме срещу калните улици – причината е, че в вътре в нас е кално и мрачно. И накрай света да избягаме от грижите и тегобите си, те вече са пристигнали там преди нас. Колкото по-високо се издигаме, напуснали лабиринта на скучното ежедневие, толкова по-голяма е вероятността слънцето на нашата свобода да изгори крилете ни .Но за да изпееш най-хубавата песен, трябва да жертваш себе си.
Животът на лирическата героиня от стихотворението „Кукувица“ много прилича на живота на своята авторка. Багряна напуска дома си, не за да бъде по-щастлива, а за да може като птичката от келтската легенда, разказана в романа „Птиците умират сами“ на Колийн Маккълоу (асоциации с последните стихове на „Кукувица“: „А кога умра, сама, в чужбина,//кукувица бродница ще стана.“) да изпее своята неповторима песен. „Птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят, заслушан, и дори Бог на небето се усмихва, защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка…Или така е според легендата…“
„Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт; само пее и пее, докато не ѝ останат сили да издаде нито звук повече. Но ние – когато ние забиваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим.“
Йорданка Господинова
Няма коментари:
Публикуване на коментар