четвъртък, 30 декември 2021 г.

Митрополит Панарет Погониански: "За да мога да бъда полезен на отечеството си и след смъртта си"

 Публикувал: Никола Бенин


Църквата "Св. св. Константин и Елена"



Надгробието на митрополита в търновската църква "Св. св. Константин и Елена"




Митрополит Панарет Погониански (по-известен като Панарет Рашев) е роден през 1808 г. в Търново. Той прави кариера в Цариградската патриаршия след 1845 г. без да губи националната си принадлежност. От 1854 г. е патриаршески митрополит без епархия, определен от Вселенската църква на управлява имотите ѝ във Влашко и Молдова. При учредяването на Българската екзархия през 1870 г. търновецът е приет в общността на екзархийските архиереи, като с авторитет, действия и опит подпомага много от ключовите инициативи.

През последните предосвобожденски десетилетия живее в Букурещ, но не прекъсва връзката си с родното Търново. Не секват и даренията му за образователни и социални действия в старата столица и отвъд нея. Най-яркият му жест в тази насока е дарението от 10000 австрийски дуката за основаването и поддържането на духовното училище в Лясковския манастир "Св. св. Петър и Павел". Приравнена към 24-каратовия стандарт на златото, тази сума представлява около 34 кг чисто злато.
Приложените печатни копия съдържат официален препис на завещанието на митрополит Панарет Рашев, съставено през 1886 г. и влязло в сила след смъртта му на 21 март 1887 г. От документа личи, че основните суми от голямото му лично богатство са насочени към образователните и църковни институции в родния му град и към новобългарското образование като цяло. Под управлението на Светия Синод на Българската православна църква от края на XIX век до 1947 г. с лихвите от двата дарителски фонда на Панарет Рашев са издавани книги, организирани паметни събития за митрополит Иларион Макариополски, подпомагани със стипендии младежи, обучаващи се в средни и висши духовни училища. 110000 лв. от основната сума са изразходвани за отпечаване на Светото писание - издание 1922 г. Така, дори и след смъртта си, забележителният търновчанин продължава да живее в духовното пространство на България. Тленните му останки се намират в притвора на затворената за поклонници търновска църква "Св. св. Константин и Елена" - в специален саркофаг, създаден по негова поръка и със средства, предвидени в споменатото завещание

вторник, 28 декември 2021 г.

ИЗБОРЪТ И РАЗДВОЕНИЕТО НА ЖЕНАТА В СТИХОТВОРЕНИЕТО „ПОТОМКА“ НА ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

 


Стихотворението „Потомка“ от Елисавета Багряна е публикувано в списание „Златорог“ през 1925 г., а след това става част от стихосбирката „Вечната и святата“. Поетичният текст говори за приемствеността между поколенията и силата на родовата кръв. В началото на 20 век в българското обществено пространство се появява необходимостта от възраждане и укрепване на родовата памет на българската нация. Заглавието „Потомка“ подготвя за среща с миналото, за връзка с прадедите, за търсене на корените.
Невъзможно е да се избяга от онова, което си унаследил. Вглеждайки се в себе си - в своя характер, в дълбините на своите мисли и копнения, човек стига до образите на праотците си – без да са необходими портрети и фамилни книги („няма прародителски портрети,//ни фамилна книга в моя род“). Потомството е продължение на рода, победа над времето, пътуване към вечността. Потомците носят в себе си нетленните образи на своите праотци и прамайки. „А внучката ще носи всичко: името, очите, устните, косите – на незримата.“ („Вечната“ – Е.Багряна).
Стихотворението „Потомка“ има авторски паратекст – посвещение: „на Маня М.“. Мария (Маня) Милетич е втората дъщеря на проф. Любомир Милетич, връстница на Багряна, били са състудентки, близки приятелки. В дома на Маня Милетич и съпруга Начо Букурещлиев поетесата се запознава с Боян Пенев – най-любимият мъж в живота ѝ, може би прототип на „оня чуждестранен, светъл хан“, с когото лирическата героиня „е избягала в среднощ дълбока“, загърбила родовите повели.
Линията за вглеждане в миналото свързва заглавието с всички строфи на лирическата изповед „Потомка“: „прародителски портрети“, „фамилна книга“, „моя род“, „завети“, „древна кръв“, „прабаба тъмноока“, „щерка“, „моя кръвна майчице- земя“. Лирическата героиня се вглежда в корените си, за да потърси оправдание за избора, който ѝ предстои да направи - да поеме пътя „към греха ни пръв“. Жената в „Потомка“ може да остане нещастна, но подчинила се на родовите закони за послушание и примирение. Но тя усеща, че с риск да бъде посечена от кинжала(кинжал – вид нож с остриета и от двете страни, използван за промушване и защита) и сломена сред път, ще избере пътя на непокорството, на волността, на свободата да изживее любовта си, да последва поривите на сърцето си.
Първата дума от текста „няма“ („няма прародителски портрети“) поставя под съмнение възможността лирическата героиня да опознае своето минало, да намери отговор на своята житейска дилема в архивите на рода. Вторият стих също започва с отрицание – „ни фамилна книга“. Началото на третия стих е „не знам“( „и не знам аз техните завети,//техните лица, души, живот“). Но всичко, което тя няма и не знае за своето минало, тя усеща, че го има и го знае, защото е трансформирано и закодирано в нейната „древна, скитническа, непокорна кръв“ .(„Дай ми мене по света да скитам“ – „Кукувица“ – Багряна.) Лирическата героиня се раздвоява – да се подчини на постулатите на прамайката за свещенодействие край огнището или да се поддаде на магнетизма „на греха ни пръв“, да поеме по пътя, където дебнат опасности и смърт. Петкратно употребеното „може би“ говори за опита на смелата наследница, чрез интуицията и въображението да подреди пъзела на своята родова хроника. Тя е непокорна, защото е потомка на „прабаба тъмноока“, която „е избягала с чуждестранен светъл хан“. Виденията за двамата влюбени се случват през тъмната част от денонощието – „от сън ме буди нощем гневно“, „избягала в среднощ дълбока“. Светлият хан е спасение за младото момиче, оковано в жестокостта на родовите закони.
Миналото на лирическата героиня от стихотворението „Потомка“ е с приказен сюжет. Издайническият конски тропот, преследването и кинжалът, който ще донесе силна болка и на наказаната и на наказателя (не по-малко е страданието за брата, бранещ родовата чест, който трябва да убие своята съгрешила сестра), са изпитанията по пътя към щастието. Но силният конски бяг, отнесъл ги далеч от преследвачите и „вятърът, следите изравнил“ са помощниците на героите. И щастливото продължение в потомка, която обича същите „необхватни с око поля“, по същия път следва мечтите си – „с вихрен кон лети//бодро и безспир“(„Амазонка“- Е.Багряна) и е „родна сестра“(„Стихии“- Е.Багряна) на същия вятър, който е спасил нейната прабаба, заличавайки следите на препускащите коне.
Кръвта, която „бие“ в лирическата героиня на „Потомка“ е виновницата за различния избор, който ще направи наследницата. Кръвта, идваща от древността, не позволява живот на подчинение, снижаване и самосъжаление. Тя „буди нощем гневно“ и настоява животът да бъде изживян без хомоти и условности, а в стремеж към свобода и щастие.
В каквато и посока да бъде полетът на Багрянината потомка – към греха и коварството или към светостта и верността, онова, което винаги изпълва нейната душа и е определящо за нейната същност е верността ѝ към родината: „аз съм само щерка твоя вярна,//моя кръвна майчице-земя“. Пространството в стихотворението е назовано с български топоси – „крайдунавските равнини“, „необхватните с око поля“. Образите на прабългарката („тъмноока“) – и славянинът(„светъл“) са загатнати в портретните описания на героите. Конският тропот, конският бяг са част от ежедневието на древните племена, от чиито свещени съюзи се е появила българската народност. Образът на жената в стиховете на Багряна се слива с образа на земята-майка и родината. В стихотворението „Нестинарска съдба“(посветено на Дора Габе) родината, която векове стои „на своя кръстопът съдбовен“ и благодарение на „потайната сила“, която „има в небето и пръстта“ е оцеляла „в пожарите на древността“, е научила своите дъщери „да ходят боси по жарава“, да не усещат болката на „участта си женска“, а да я превръщат в чуден танц. Жената- творец в стихотворението „Моята песен“ слива в едно огромната тъга на своята женска душа с тежката мъка на своя народ и на „плодната, но тъжна безмерно черна земя“. И песента, която лирическата героиня ще запее за родината е песента, която пее родината – песента на момите, на момците, на майките. „Нечувана песен“, „мед и вино“ – и в същото време – „песен такава – злокобно, сподавено-тиха“.
Като песен са всички Багрянини стихове от стихосбирката „Вечната и святата“. Те са музикални и нежни, с думи от обикновената реч, без излишни поетизми и неологизми. Стихотворението „Потомка“ е в 6 куплета с ритмическа стъпка хорей. В позиция на кръстосани рима са ключови думи „род“- „живот“, „непокорна кръв“ – „греха ни пръв“, "тъмноока“ – „дълбока“. Изказът е в Аз- форма – „не знам аз“, „ме буди“, „ме води“, „аз …обичам“, „аз съм само щерка твоя вярна“. В първите пет куплета не е назован събеседник на лирическата героиня. Изповедта ѝ е по-скоро вътрешна. Открита е истината за силната връзка между поколенията. Може да желаеш да бъдеш различен и да си мислиш, че твоят живот е неповторим и уникален, но тая различност отдавна е закодирана в миналото. Твоето днес отдавна е предопределено от изживените дни на прадедите ти. В поемата „Пенелопа на ХХ век“ лирическата героиня се обръща с упрек към миналото си. Връзката с прадеди и правнуци е толкова силна, че човек не може да изживее себе си, разкъсван от желанията си и закодираното в плътта и духа му: „О, тези страшни и невидими конци,//които ти отпущаш или дръпваш, но не скъсваш,//които теглят нашите съдби и свързват ни//с умрелите прапрадеди и с неродените правнуци!“ Всяка частица от жената в стиховете на Багряна има „своята прамайка или праотец“. А стремежът ѝ е „да скъса всички възли“, да е „освободена“, „без минало, без родословие, без възраст, име“.
В последния куплет на стихотворението „Потомка“ се появява стожерът, пред когото лирическата героиня изповядва терзанията си – образът на майката, слял се с образа на земята и родината: „аз съм само щерка твоя вярна,// моя кръвна майчице-земя“. Умалителните съществителни „щерка“, „майчице“ разкриват огромната любов, която потомката изпитва към родната земя. Колкото и греховен да е пътят на блудния син, любовта измива всички нечистотии и бащините ръце са винаги разтворени за прегръдка и утеха. Мечтаният заник на лирическия герой на Димчо Дебелянов е „да се завърнеш в бащината къща“ и „да те пресрещне старата на прага“. В стихотворението „Моя земя“ лирическата героиня на Багряна изповядва, че единственото, което може да даде на своята „земя рождена“ е обичта и песента си: „Аз мога само с моето сърце//до смърт да те обичам//и с моя глас//да пея с птиците ти в утринта“.
Йорданка Господинова

понеделник, 27 декември 2021 г.

The JeanMonnet Actions fund teaching projects (Жан Моне фонд за проекти за учители)

 Никола Бенин


The JeanMonnet Actions fund teaching projects, and empower educators to deal with EU matters in their classrooms. Only if pupils understand the political systems they live in, can they actively contribute to shaping their future.

Само ако учениците разбират политическите системи, в които живеят, те могат активно да допринесат за оформянето на своето бъдеще

Замъците в Кент

 Никола Бенин


Kent is known for its gardens and vineyards, due to its geographical location and soil. It’s also just one hour from London and packed with castle, breweries, cathedrals and original towns. Its location on the Kent Coast allows it to boast its wartime history with the famous White Cliffs of Dover, Battle of Britain Memorial near Folkestone and the secret war tunnels telling the story of Churchill’s plans for Dunkirk.

Hever Castle is the13th century  home of Ann Boleyn,third wife of Henry VIII and mother of Queen Elizabeth I. Learn of the Boleyn’s incredible story that changed the course of UK history, monarchy and religion. This rural attraction is a great base for visiting Chartwell,  the home of Sir Winston Churchill. Here he entertained statesmen, wrote his wartime speeches and developed his plans for wartime engagement. Nearby is also the historic manor house, Penshurst Place and Gardens. The Estate has stood on the banks of the RiverMedway since 14th century, offering retreat for the Lord Mayor of London with the its ancestral hall and formal gardens.

Just 15-minutes away, nestled in the foot of the North Downs of Westerham is the delightful Squerryes Vineyard. The family-owned business grow their own fruit and produce award-winning Brute and Rose wine from a hand-picked harvest. Here you will experience a “tour and taste” at the private vineyard. There is an excellent restaurant and café on site, serving local produce for lunch, afternoon tea and dinner.

Leeds Castle was originally built in 1119, passing into Royal hands in 1728, and became part of The Queen of England’s dower (a settlement Queens received from their husbands). It passed through several Queens and was eventually owned by Henry VIII and his then wife, Catherine of Aragon. The last owner was Lady Baillie, American Heiress who used the finest architects and designers to create this country residence.

Leeds Castle accommodation is also the perfect base for visits to Rochester where its famous author Charles Dickens started and ended life, and the impressive Rochester Cathedral-or the dramatic WWII exhibits at Chatham Dockyard.

Кент е известен със своите градини и лозя, поради географското си местоположение и почва. Освен това е само на един час от Лондон и в него се намира замък, пивоварни, катедрали и оригинални градове. Местоположението му е свързано с военновременната история на известните Бели скали на Дувър, Мемориал на битката за Британия близо до Фолкстоун и тайните военни тунели, разказващи историята на плановете на Чърчил за Дюнкерк.

Замъкът Хевър е дом от 13-ти век на Ан Болейн, третата съпруга на Хенри VIII и майка на кралица Елизабет 1. Известно е, че животът на Болейн променя хода на историята, монархията и религията на Обединеното кралство. Тази селска атракция е чудесна база за посещение на Чартуел, домът на сър Уинстън Чърчил. Тук той забавлява държавници, пише своите военновременни речи и разработва плановете си за военновременен ангажимент. В близост се намира и историческото имение, Penshurst Place и Gardens. Имението стои на брега на река Медуей от 14-ти век, предлагайки убежище за лорд кмета на Лондон със своята наследствена зала и официални градини.

Само на 15 минути разстояние, сгушено в подножието на North Downs на Уестърхам, расте възхитителното лозе Squerryes. Семейният бизнес отглежда собствени плодове и произвежда прочутото вино Brute and Rose от ръчно подбрана реколта. Тук ще изпитате „обиколка и вкус“ в частното лозе. На място има отличен ресторант и кафене, където се сервират местни продукти за обяд, следобеден чай и вечеря.

Първоначално замъкът Лийдс е построен през 1119 г., преминавайки в кралски ръце през 1728 г. и в него отсядат кралиците. Неговата история е свързана няколко кралици и в крайна сметка е собственост на Хенри VIII и тогавашната му съпруга Катрин Арагонска. Последният собственик лейди Бейли, американска наследница, която използва най-добрите архитекти и дизайнери, за да създаде тази провинциална резиденция.

Настаняването в замъка Лийдс също е идеалната база за посещения в Рочестър, където неговият известният автор Чарлз Дикенс започва и слага край на живота си, и впечатляващата катедрала в Рочестър - или драматичните експонати от Втората световна война в Chatham Dockyard.


неделя, 26 декември 2021 г.

Първите вестници в Русе

 Никола Бенин


В края на ХIX-ти и началото на ХХ век в Русе излизат редица вестници - ежедневници: "Последни русенски новини", "Дунавска камбана", "Русенска зора", "Ратник", "Време", "Дунавска поща", "Север", "Народна борба", "Дунав" както и седмични вестници: "Ратник", "Русенска поща" и "Дунавска трибуна", "Македония".

Католишка Коледа - публикация във вестник "Русенска поща"

 Никола Бенин



Хотел "Тетевен" и улица "Александровска" в Русе - стара снимка

 Никола Бенин



Вестник "Русенска поща"

 

 Никола Бенин

Вестник "Русенска поща" започва да се издава на 8 декември 1921 г. Панайот (Нотьо) Стайчев е създател и първи редактор на "Русенска поща". След около две години той заминава за Бургас, а вестникът е поет от Кирил Кръстев, Владимир Биков а по-късно се включва и Тодор Петров. Вестникът е посрещнат изключително добре от русенската общественост, но се оказва крайно недостатъчен за нуждите на големия град. Собствениците му издават следобедно издание" Дунавска трибуна" на 7 май 1925 г. с редактор Кирил Ст. Кръстев.
"Русенска поща" и "Дунавска трибуна" имат собствена печатница.
Кирил Ст. Кръстев е роден в гр. Силистра през 1889г. Завършва Педагогическото училище в родния си град. Първите му публикации излизат в столичния в-к "Камбана" на Кръстю Станчев. През 1914 г. е щатен сътрудник на в-к "Камбана" и в-к "Балканска поща" както и кореспондент на двата вестника в Букурещ. Редактирал е в-к "Ратник" и в-к" Русенска поща". Редовен сътрудник на в-к "Зора" на Данаил Крапчев.
Тодор Петров е роден в Копривщица през 1887г.
Владимир Биков е роден в град Хърсово(Хършова) на 17 август 1894 г. Тодор Петров и Владимир Биков са настоятели на дружество "Куриер" в Русе от основаването му до 1944 г.
Кирил Ст. Кръстев, Тодор Петров и Владимир Биков са осъдени на смърт от т.н. народен съд в Русе по Делото на русенските интелектуалци.



Как се пишат названията на празниците

 Никола Бенин


Пишат се с главна буква и слято

ПРОКОБА ЗА НЕСРЕТА В СТИХОТВОРЕНИЕТО „КУКУВИЦА“ НА ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

 


Лирическата героиня от стихотворението „Кукувица“ /от стихосбирката "Вечната и святата" /1927 г./ не принадлежи към определено време. Не е толкова следствие от жестоките патриархални порядки, ограничаващи и унижаващи по-слабия пол. Кукувицата на Багряна е част от другостта на жената. Евиното зрънце, която всяка дъщеря носи в себе си – неподчинение, своеволие, водещи към сълзи, нещастие и грях. Грижовна къщовница, предана съпруга, любяща майка е постигнат идеал за жена на всяко цивилизовано общество. Религиозни постулати, вековни традиции, обществени порядки, семейно възпитание са изваяли саможертвения образ на жената – „Нищо за себе си да не оставиш.// Саможертва е да си жена.(…)чистите извори да защитаваш – просто, за да съществува светът.“(„Жена“ – Блага Димитрова) Но понякога орисниците са сложили повече от кукувичето в сърцето ти и нищо не може да спре твоя полет към другостта.
Още заглавието на стихотворението на Багряна – „Кукувица“ създава различни очаквания. Кукувицата е жизнерадост, освободеност. Но и безотговорност, водеща до трагична самотност. Във фолклорното съзнание на българина кукувицата е божи пратеник на земята. Тя за първи път закуква на Благовещение, носейки благата вест за пристигането на пролетта. Има поверия, че както те закука кукувицата, така ще премине годината ти. Да си сит, с пари и да работиш – желаното състояние, в което да те завари. Чувайки мистичното кукане, отруденият селяк е отброявал годините живот, които му остават. Кукувицата се смята за потайна птица, която не свива свое гнездо, снася яйцата си в чужди гнезда и не се грижи за малките си. Скъсаната връзка между поколенията е предпоставка за неизбежна самота. Освен в заглавието думата кукувица е употребена още веднъж – в последния стих на стихотворението: „А кога умра, сама, в чужбина,// кукувица-бродница ще стана. “Композиционната рамка акцентира върху мотива за самотата – животът извън дома не носи усещане за живот, щастието насища само когато е споделено с близки хора. Бродница според народните поверия е жена, която броди (скита се, лута се, блуждае) нощно време и прави различни магии. Или дух на мъртвец, който броди нощно време. Семантиката на думата бродя – скитам се без цел, без посока, когато няма къде, няма защо, няма при кого да се прибера.
Има моменти, в които на всяка жена ѝ се е приисквало да слезе от портрета, в който другите са я поставили. В природата ѝ е да свива гнездо, да отгледа рожби. Но има нужда и от простор, за да лети, за да изживява близостта си с вятъра („родната сестра на вятъра“ – „Стихии“ – Е.Багряна). Мъжът винаги се е опитвал да одомашни волността на полета ѝ до скучно безкрило ежедневие. Багрянината героиня категорично изказва неподчинение на суровите мъжки правила: „няма нивга аз гнездо да свия,//рожби румени да ти отгледам, //вкъщи край огнището да шетам.“ Очакванията, породени от заглавието са оправдани – лирическата героиня като кукувицата е обречена да няма свой дом. Не само не поддържа огъня в семейното огнище, но и „недогаснал огъня потушава“. В древни времена огнището се е изграждало в централната и най-важна част на дома. То се е използвало за готвене, отопление, осветление. А пещерните хора са разполагали огнището близо до входовете на пещерните си жилища – огънят ги е предпазвал от кръвожадните диви зверове. Огнището е символ на дома. Огънят в стихотворението „Кукувица“ дори не е изгаснал от само себе си, а е „потушен“. Глаголът потушавам означава загасям голям огън. Но и слагам край, прекъсвам чувство. Домът в стихотворението „Кукувица“ е обречен. Багрянината героиня потъпква огъня, който е защита срещу хаоса, който дебне отвън. Прокобата за несрета се сбъдва. Ритуалите, позволяващи на злото да господства в семейния живот продължават: „Не допридам свилената прежда“. Коприната е нежна и в същото време много здрава. Древните бойци на Изтока са слагали под железните ризници – копринени ризи, които също ги предпазвали от смъртоносни удари. Жената е тази, която с обичта си трябва здраво да свърже със свилени нишки своите близки. И колкото да се отдалечават рожбите от майчината прегръдка, те винаги се връщат, никога не губят обратния път към дома. В древногръцкия мит благодарение на нишката на Ариадна , Тезей намира изхода от лабиринта.
Предполага се, че всеки мъж, за да се докаже като такъв, трябва да победи Минотавъра. Но без помощта на любимата, успехът е невъзможен. Ариадна не само дава кълбо прежда на Тезей, но и вълшебен меч, с който героят убива звяра. Мъжът на Багрянината героиня не може да излезе от лабиринта на извечните изпитания: „Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен“, не е на себе си. И как да е – с жена, която скандализира обществото със своето нежелание да изпълни съпружеския и майчинския си дълг – „няма нивга аз гнездо да свия,//рожби румени да ти отгледам“; с жена, която напуска изконно женското пространство на дома и излиза на пътя – доказано мъжка територия – „дай ми мене по света да скитам“; с жена, която не се съобразява с хорските одумки – „кой каквото иска да говори“. Недопредена е нишката, която да го държи здраво за любимата. Обезсмисля се победата над чудовището. Без нишката на Ариадна той не може да се върне у дома. „Не помагат билки и магии“- дори свръх реалното е непосилно да спре отлитащата семейна хармония. Мъжът се е превърнал в затворник на несбъднати очаквания – „божий свят ти станал, казваш, тесен“. Просторите по принцип са пространство за мъжко присъствие. В стихотворението „Кукувица“ ролите са сменени – мъжът е в тясното, а жената скита и броди.
Неспазените правила за живеене променят света. Родното пространство дава сили, докато чуждостта ги отнема. В началото на стихотворението светът е все още „божий“ – подреден, гарантиращ сигурност, принадлежащ на мъжа. В тринадесетия стих на творбата (може би фатален) светът е вече свят за скитане - свят за сборове, хора, задевки – безгрижен свят, без отговорности, принадлежащ на жената-кукувица. В последните стихове е трагичната развръзка – няма мой свят, няма твой свят – ако ние нямаме общ наш свят, светът се превръща за мен, а и за теб – в чужбина: „А кога умра, сама, в чужбина,//кукувица бродница ще стана.“ Различността води до самота и смърт.
Нито свободата, нито затворничеството носят щастие на различните жени. В стихотворението „Кукувица“ лирическата героиня на Багряна е успяла да „разтроши ключалките ръждясали‘‘, които я държат „зад три врати заключена“ в стихотворението „Зов“ (1923г., Е.Багряна). Женската душа не може да е „волна птица в клетка“, защото „е на слънце и простор научена“ („Зов“). В стихотворението „Вик“(1923г., Е.Багряна) „стаята е тясна, тъмна, ниска“, а „ моята душа на чучулига,// и моето сърце животрептящо - //като вихрушка над света ме вдигат“. В стихотворението „Дни мои“ (Е.Багряна) полетът на другостта отново е неизбежен : „Летете, няма да ви смятам, дни мои на земята – вий, сиви гълъби и бели (…) разкъсали трептящото сърце“. Отъждествяването с птиците обяснява копнежът по летене, който разкъсва женското сърце, сътворено за послушание. А за да е възможно щастието, нужно е покорство: „А сърцето мое доверчиво//пее – птичка в цъфнала градина,//пее – и нарича те: Любими.//И покорна, шепна аз щастлива, както на Исуса – Магдалина://- Ето моите ръце – води ме!“(„Любов“,1923г.,Е.Багряна). Но подобно житие е невъзможно за женските образи на Багряна: „Пространство, шир небесна (…) тегли ме към вечно дирене и скитане.(…)//очите като птици полетяваха в простора//и тъй останаха завинаги нататък устремени…“(„Птицата с моторното сърце“,1931г.,Е.Багряна).
Има жени, които като че ли са орисани да бъдат нещастни. Те искат, но не могат да живеят по неписаните правила. „Мен ме е родила сякаш веда//и ми е прокобила несрета.“ Признанието за усещане, че е прокълната, звучи и като оправдание за фриволното поведение, и като предупреждение към мъжа, който се опитва всячески(„не помагат билки и магии“) да я задържи. В приказката „Неродена мома“ от Ран Босилек старият овчар съветва младия, който се е влюбил в самодива: „Самодива невеста става ли? На самодива дай цветя да бере, песни да пее и хоро да върти. Не ти трябва за такава мома да се жениш! Пък и да я заведеш вкъщи, тя няма да остане при тебе. Няма да я видиш кога ще избяга!“ Самопризнанието на „ родената от веда“ е аналогично: „Дай ми мене по света да скитам,//дай ми сборове, хора, задевки -//другите да слушам без насита и сама да пея на припевки.“ Във фолклорните представи женитба между самодива (самодиви, самовили, вили от славянската митология и българския фолклор са красиви женски горски духове с чисто човешки облик) и овчар ( неслучайно овчар – вълшебните девойки са очаровани от мелодията на кавала, с който свири овчарят ) е възможна. Но на самодивата ( дори да е влюбена в мъжа и децата си) ѝ е тясно между стените на дома и рано или късно тя (стъпкала огъня и недопрела преждата) се връща в обширните простори на своя фантастичен свят. Но самодивските гени вече присъстват в човешкото родословие. И са съвсем лесни за разпознаване в образите на лирическите героини от стиховете на Елисавета Багряна.
Има гласове, които оправдават това женско поведение – да зарежеш дом, съпруг, деца и да полетиш нанякъде. Този полет не е самоцелен. Той отвежда жената в селения на божествена светлина и хармония. Не би могло да има съществуване без тези, които „свалят слънцето при нас“. Там някъде те се зареждат с животворяща музика и необясним оптимизъм и после заразяват с него скучното ни ежедневие. Самата Багряна не би могла да напише най-хубавите си стихове, ако не бе напуснала дома на строгата свекърва. Дори евангелски оправдано е от време на време да оставяме свилената прежда, шетането край огнището и да седнем в нозете на Исус, за да полети духът ни в света, който той ни завещава. В евангелския текст (Лука,10-38:42): „Исус влезе в едно село; и някоя си жена на име Марта Го прие у дома си. Тя имаше сестра на име Мария, която седна при краката на Исус и слушаше словото Му. А Марта, като беше заета с много прислужване, пристъпи и каза: Господи не те ли е грижа, че сестра ми ме остави сама да прислужвам? Кажи ѝ тогава да ми помогне. Но Господ в отговор ѝ каза: Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, но едно е потребно; и Мария избра по-добрата част, която няма да ѝ се отнеме.“ Потребностите на безсмъртната ни същност са по-важни от задълженията, с които делниците ни са изпълнени.
Човешкият живот е толкова кратък, за да го „пилееш дни и нощи“. И добре, и зле да живееш – ще си отидеш „ненаситен/а , ненаживян/а. Неслучайно стиховете на творбата „Кукувица“ са 24 – колкото са часовете на бързо отминаващото денонощие. Изпети са на един дъх. Не са разделени в куплети. Ритмичната стъпка е мелодичният хорей. Употребата на думи с тайнствен ореол на далечни времена сближава стихотворението с чудатостите на фолклорния текст: „обезсвесен“, „“залудо“, нивга“, „веда ми е прокобила несрета“, „задевки“, „припевки“, „потушвам“, „бродница“. Стихотворението започва с интимното „ти“. Като преразказан диалог е – между мъжа, който се опитва да задържи жената и жената, която си отива. Думите на мъжа са преразказани – „божий свят ти станал, казваш, тесен“. Домът – затвор за жената е трансформиран в свят-затвор за мъжа. Кръстосаните рими на интонационно равнище акцентират върху напрежението между изконната същност на жената – да бъде майка и домакиня и животрептящото самодивско сърце, което я води по самодивски пътеки към самодивски сборища: „гнездо да свия“ - „ не помагат билки и магии“, „рожби румени да ти отгледам“ – „мен ме е родила сякаш веда“ „вкъщи край огнището да шетам“ – „и ми е прокобила несрета“. Римуват се думи, които са ключови за осмислянето на текста : „обезсвесен – тесен“, „да скитам – без насита“, „задевки – припевки“, „ще премина – чужбина“. Многократно повтореното „не“ в текста подчертава невъзможността за диалог и разбиране- „не видя ли, не разбра ли още?//Неведнъж ти рекох и повторих://не помагат билки и магии. „Няма, нивга“ да бъде постигната патриархалната семейна хармония. Защото орисниците на жената – кукувица са йпредначертали „несрета“. “Не допридам свилена прежда,//недогаснал огъня потушвам“.“Желанието да обозре всичко прекрасно на този свят я надживява. Очите се „ненаглеждат“, ушите се „ненаслушват“. „И така живота ще премина//ненаситена, ненаживяна“. Употребената градация увеличава емоционалното въздействие на стихотворението. Без жена домът е обречен, но и без дом жената няма да постигне щастие.
Ние само си въобразяваме, че има свят извън нас. Всичко около нас, което не ни харесва е само отражение на лошото, загнездено в нас самите. Ако забелязваме цъфналите дръвчета и усещаме аромата на пролетта, това е, защото в душите ни е цъфнало и пролетно. Ако погледът ни е забит в краката и негодуваме срещу калните улици – причината е, че в вътре в нас е кално и мрачно. И накрай света да избягаме от грижите и тегобите си, те вече са пристигнали там преди нас. Колкото по-високо се издигаме, напуснали лабиринта на скучното ежедневие, толкова по-голяма е вероятността слънцето на нашата свобода да изгори крилете ни .Но за да изпееш най-хубавата песен, трябва да жертваш себе си.
Животът на лирическата героиня от стихотворението „Кукувица“ много прилича на живота на своята авторка. Багряна напуска дома си, не за да бъде по-щастлива, а за да може като птичката от келтската легенда, разказана в романа „Птиците умират сами“ на Колийн Маккълоу (асоциации с последните стихове на „Кукувица“: „А кога умра, сама, в чужбина,//кукувица бродница ще стана.“) да изпее своята неповторима песен. „Птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят, заслушан, и дори Бог на небето се усмихва, защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка…Или така е според легендата…“
„Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт; само пее и пее, докато не ѝ останат сили да издаде нито звук повече. Но ние – когато ние забиваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим.“

Йорданка Господинова

събота, 18 декември 2021 г.

Снежен Пирин

 Никола Бенин


Никарагуа


Кратерът на вулкана Масая в Никарагуа


Езерото Никарагуа


Тихият океан - заливът "Папагайо"




Коста Рика

 Никола Бенин


Долината, в която са разположени столицата на Коста Рика - Сан Хосе, и още десетки селища


В музея на златото в Сан Хосе



Игуана



Хотел Magic mountain - национален парк "Аренал"


Езерото Аренал


Облачните гори в Аренал




Кафе


Египет. Скулптура "Седящ писар"

 Никола Бенин


Седящ писар. Лувъра

Улица "Самоковска" (Граф Игнатиев) с Черната джамия - фотография от Йосиф Обербауер, 1892

 Никола Бенин


Около Имарет джамия се виждат останки на големия комплекс, включващ медресе, имарет, безистен, кервансарай и баня. 

ХУДОЖЕСТВЕН ЖЕСТ НА ОТРИЦАНИЕ НА ХАОСА - ПОВЕСТТА „ЖЕТВАРЯТ“ НА ЙОРДАН ЙОВКОВ

 Публикувал: Никола Бенин





Повестта „Жетварят“ е отпечатана през 1920 г. Текстът е битуване в духовното пространство на българското село. Тематично е загърбена войната (изминали са само две години от 1916-1918), но нейната разрушителност и категоричната ѝ излишност присъстват като мъчително преживяване в съзнанието на твореца. На кошмарния спомен за възможно най-жестокия обществен катаклизъм е противопоставена творбата – художествен жест на отрицание на хаоса, чрез пресъздаване на свят, проникнат от хармонията на мирното съществуване, която се интерпретира като уязвима за злото и безпорядъка крепост, но достатъчно силна да ги изтласка обратно в безвремието и безпространството.
Люляково е поетичен оазис, в който винаги побеждава доброто. Хаосът е въведен, но неговото присъствие е сгъстено, непрекъснато опровергавано и допуснато само, за да бъде победено. Демиургът на фикционалното село (с целия си копнеж по безпроблемен свят) не може да защити творението си от всепроникващите кълнове на човешките пороци – омразата, завистта, скъперничеството, пиянството, отмъстителността, лентяйството… - чрез тях властва пришелецът зло и в един миг взривява съкровени душевни пространства. Но хаосът е инцидент или поне това е молитвата на люляковчани – да остане в мига, да се превъзмогне.
В омилостивяването на съдбата, в разминаването на наказанието е скрита идеята на повествованието за победимостта на злото, за маргиналността му в общия ход на човешкото съществуване, за видимото и завладяващо присъствие (побеждаващо безпорядъка) на всепрощаващата любов (носена от образа на Исус: „И кротък, и благ беше и тъй милостив, тъй милостив. „Утешител‘! – извиках. – Господи, Исусе Христе!“ – XIII глава) в делничността и снижеността на земното ни битие.
В изчерпването на едно социално време и неизбежната му подмяна с ново или по-скоро в нежеланието на субектите да прекрачат хроносния синор разказвачът търси причините за разрухата (Вълчан: „нови закони ли ще изваждаме в старо село? Не може тъй, не! – Гроздан: „Може и ще бъде! Умря то старото!“ – II глава; „Но времената бяха се изменили.“; „Някога в селото имаше традиции и обичаи, пазени много строго. Имаше и една осветена от времето патриархална власт, която поддържаше реда и сговора, управляваше и съдеше по свои собствени закони. Тая власт и тия обичаи се рушаха вече.“ – V глава.
Три са предложените „стратегии“ за спасението на фикционалния свят: плановете на поп Дочо за дружество („да направи от цялото село…семейство“, „да зацари в него сговорът, взаимното доверие и любовта“, „да прероди и пречисти издъно живота“, „организъм, трайно и хармонично споен, превъзпитал душите, примирил много противоречия, убил много пороци“, „ще доведе царството божие на земята“ – X глава); социалната утопия на учителя Радулов: „Бедните хора пропадат…Това е закон и никакви дружества, никаква човешка сила не може да го измени.“ – Гроздан: „Вашето царство ли ще доде, даскале?“ – Радулов: „Те са узрели вече за него. Истина, истина ти казвам, тяхно ще бъде царството божие на земята.“ – I глава) и необикновената икона на дядо Недко. И в трите рефренът е да бъде постигнато царството божие на земята. Но докато при първите две (почти незащитени от сюжетийната събитийност) то е последна свръхцел (крайност, която не е необходимо да бъде постигната, към която единствено ще се пътува), то третата „стратегия“ открива божествената хармония не в отвъдземността на нещата, а в дълбините на човешкия микрокосмос. Иконата с „узрелите ниви, сред тях Исус, добър и благославящ“ е материализация на най-съкровеното („тоя чуден образ, който извираше из глъбините на собствените им души“ – XIII глава) в човека, чийто живот преминава, потопен и обсебен от грижите на раждащата хляба (живота) земя. Безсмислено, а и невъзможно е да се снеме божието царство, чрез икономически и политически програми. В текста прозира откровението, че ние винаги сме били в божието царство – Исус е сред нивите. За миг са били затворени очите ни, но жестът на художника ги отваря за опрощаващия и благославящ поглед на Жетваря.
Жетварят е възможно най-близката до световъзприемането на добруджанеца проекция на Бога. В традиционната символика Жетварят е смъртта, но повествователят акцентира по-скоро на коренно противоположното – Жетварят е животът. Свещенодействайки на полето, той го продължава. Универсализирането на образа става чрез думите на поп Стефан, разясняващи библейския текст: „Не обичаше ли да уподобява в притчите си човешкия живот на нива, добрите хора – на житни класове, лошите – на плевели? Не наричаше ли последния час – жетва и ангелите – жетвари?“ Увенчаването на края на един земеделски цикъл с богата реколта е принизено съответствие на узряването на едно човешко битие за отвъдността.
Жетварят е кодовото название ( не случайно изведено във възможно най-значещото място на един текст – неговото заглавие) на третата „стратегия“, чрез която фикционалният свят ще бъде прероден.
В текста на „Жетварят“ хаосът е обществена проказа, която преминава в отделната личност и я съкрушава. Но и жестът на един човек (плесницата, пожарът, кражбата на венеца, картината на дядо Недко, неправомерно взетите от Вълчан Грозданови ниви и т.н.) може да взриви спокойствието в селото. Три образа са рушителите на хармонията – Гроздан, дядо Недко и Вълчан. („Гроздана, Тачката и дядо Недко – трима души, безвъзвратно загинали от леност и пиянство.“ Тачката и Монката са умалени двойници на Гроздан. Тачката – лош – „Подир Гроздана той вървеше като сянката му“ – V глава и добър –Монката – „Ти мене слушай. Остави тия съдилища, адвокати и не знам що. Залови се мъжки за работа и не се бой. Ниви имаш още, стигат ти. А хора и приятели сме – ще се преглеждаме, ще си помагаме.“ „Монката има право!“ – прошепна си пак Гроздан, като че отговаряше на някоя своя мисъл, и се усмихна пак.“ – XVIII глава. „В Люляково не обичаха Гроздана, но не бяха и от към страната на Вълчана.“ – X глава. ) Тримата неволно смущават обикновеността на селското всекидневие, вписват се различни, разкривени и отблъскващи в пейзажа на общоприетата взаимообвързаност на човека с другите, с труда, с природата, с Бога. Тяхното присъствие е необходимо – чрез тях обществото се освобождава от греха. Човешкото съществуване е грях, който непрекъснато трябва да бъде овъзмездяван, да бъде откупувано правото на битуване в измеренията на видимото. Гроздан, дядо Недко и Вълчан грешат премного, грешат заради всички. В тях като че ли е съсредоточено цялото отрицание, което е писано да излъчи всеки един от Люляково, Гибелното е пришълец в душите им. То се е настанило там без тяхната воля ( а по-скоро чрез някоя слабост). Цялата им първичноотдадена на хармонията същност стене под несправедливостта на товара. Но ролята им е на „козел опущения“ и те трябва да изпият чашата до дъно. Негативното време на тримата като че ли е обсебило битийното им време в творбата. Създава се илюзията – несъществуването на подредеността е вечност, а хармонията – само спомен, блян, молитва.
Повествователят започва своя разказ с кръчмата – пространство, в което препирните, караниците, побоищата са дежурни посетители. „Вечерта на Димитровден…“ – някъде извън текста е останал денят на празника. С угасването на слънчевата светлина е угаснало и евентуалното християнско поведение на люляковчани. Мракът е отприщил езическото. Сюжетът се нуждае не от безсъбитийната и не създаваща проблеми служба в църквата, а от нестабилната и непредвидима ситуативност в кръчмата – генератор на фатални спречквания. Няколко „инстанции“ потвърждават различността на празника от предхождащата го работна година. Демиургът на текста разяснява: „В Добруджа Димитровден е празник на слугите, на гурбетчиите, днес те можеха да седнат наред с всички, да се почувстват свободни и независими“ – I глава. Господарите (по думите на Вълчан) също уж толерират подобно пропадане на социалните обвързаности: „Днес господарите са слуги, а слугите – господари,“ – II глава. Мъжкият оазис на Къня се разтваря за „бъркотията“, за „глъчката и шума“ – „те пиеха, викаха, лудуваха, веселяха се…“, „;юнашка и буйна беше тази веселба“, „…имаше и нещо опасно: понякога в тия примитивни души избиваше болката на униженията …лицата се изкривяваха от ярост, очите се наливаха с кръв, в ръката блясваше широкият габровски нож и с все сила се забиваше в заляната с вино маса…“ – I глава.
Макросветът е все още цялостен, защото другата половина – женското времепространство е контрастно утихнало и неприсъстващо във вакханалията на празника. (Върху женското пространство е акцентувано в текста само дотолкова, доколкото то се опитва да поправи неразборията в мъжкия свят. Напр. Петра пред кръчмата към Гроздан: Че ела си де! Нали ще ходиш на воденица.“ – IV глава; старата към Вълчан: „Остави го тоз нехранимайко!“; „жените в черквата след кражбата на венеца „струваха дълбоки поклони, биеха челата си о каменните плочи, въздишаха и плачеха“ – XXI глава.)
Дионисиевото тържество в кръчмата на Къня е уплътнено от сакралното взаимозаменяне на кръвта и виното. С изпитото и разлято вино слугите запълват в себе си ( и около себе си) празни пространства, чиято жизненост (=кръв) е била изцедена от господарите. Слугите се наливат с вино – и колкото повече са унижени и онеправдани, толкова по-безкрайно е пиянството им; а господарите паразитстват за чужда сметка. Кметът Нейко казва на седящия на пейката пред кръчмата дядо Недко иконописеца: „Пияница си ти, пияница!“ Малко по-евфемистично се обръща към Йордан ковача: „Май множко пиеш.“
Емблематични за противопоставянето „кръвопийци-винопийци“ са образите на Вълчан и Гроздан. Имената им са код за разчитане на особените функции, които изпълняват двамата в текста (Вълчан – вълк, хищник, кръв; Гроздан – грозд, лоза, вино). Гроздан казва за Вълчан: „…изедник…Впил се в селото като кърлеж…“ – IV глава. В кръчмата те си разменят характеризиращи противника реплики – Вълчан: „…не съм стоял по кръчмите като тебе“, Гроздан: „Знаеш само хорската мъка да ядеш!“, Вълчан: „Пияница! – завика той. – Пияница!...Кръвник!“
Текстът през цялото време представя Вълчан Дуков като човек, превъплъщаващ се във вълк и болезнено завръщащ се в същността си. Хищническо е физическото описание – очи „като на кукумявка“, „ходеше изправен и наперен като петел“. С хищници са сравнени двамата му синове – „изреваха като вълци“. След плесницата Вълчан не се съмнява, че Гроздан „нарочно му беше поставил този капан“. След желязната схватка, на която е подложен Гроздан от Вълчановите синове, реакцията на присъстващите в кръчмата е реакция срещу вълци: „див рев изпълни кръчмата. Всички скочиха на крака. Размахаха се дългите дрянови криваци, мочугите показаха смъртоносните си глави.“ – II глава. „Ах тоя Вълчан, тоя Вълчан! – провикна се Тачката… - И като смигна на Монката, той закри устата си с шепа и зави като вълк, … - Иди си, Монка, иди си, вълци има – закиска се Тачката и пак зави като вълк.“ – VII гл.
С риск да се себе унищожи срещу Вълка се изправя Гроздан („Непрекъснатото тичане около селските разправии разстрои собствената му работа.“ „Омразата му към Вълчан се обърна на същинска болест, която глождеше и разяждаше душата му…Той намрази всички.“ – V глава) Плесницата като че ли прогонва за кратко вълка – „ той като че не беше Вълчан, а друг човек, сломен, убит“ – но скоро звярът се появява ое по-страшен и коварен в уязвимите пространства на господарите – „Облечен в новата си шуба, с опънати юзди, в ръцете си, Вълчан имаше изглед на човек, взел твърдо и безвъзвратно решение.“ В епизода с подплашените коне животните обезумяват не от нещо, което „каза прр“ (както разказва Вълчан), а от непокритото за момент вълче присъствие. Бесният пробег на конете (скоростно приближаване до смъртта) отвежда Вълчан отвъд вълка. Именно Гроздан чрез себе жертвен жест спасява човека и доунищожава (с неволно проявеното благородство) евентуални психо остатъци от звяра. Гроздан подменя фалшиво златния венец, дарен от Вълчан, с истински – „нов и по-хубав от предишния“. Вместо кражба социумът разчита греховната му постъпка като справедлив жест на свръх естеството: „златният венец, подарен от Вълчана, се превърнал в една нощ в трънен и бодлив венец. Той беше и наранил челото на Исуса. И не крадец, а ангел господен снел от него тоя мъченически венец.“ – XXI глава. Но преди да бъде оправдан в себе си и от другите, Гроздан изживява възможно най-безкрайната и мъчителна нощ, изпълнени с видения, слели в едно реалност и сън.
Три образа разпъват на кръст престъпника – майчината съвест (понятие, употребено от Е.Фром – „Изкуството да обичаш“), погледът на Бога и бащината съвест (Е.Фром). Не за друго Вълчан си изпросва плесницата – а защото обругава най-ценностното (все още не разрушено ) и съкровено пространство от душата на Гроздан – родителското (Вълчан към Гроздан: „магарски сине“, „баща си умори“, „нехранимайка“).
Майчината съвест се мъчи да възпре – „отколешен спомен възкръсна изведнъж в паметта му. Тъй отблизо той беше виждал иконите, когато дете още, майка му го вземаше на ръце, издигаше го към тях…“ – XVI глава. Но майчината съвест казва: „няма грях, няма престъпление, което да те лиши от моята обич, от желанието ми да живееш и да си щастлив“ (Е.Фром). Нейното пространство в душата на човека е по-уязвимо. В безусловната любов на майката е заложена някаква слабост, от която мъжът се срамува. („Хайде де! – обади се отдолу Тачката. – Ти заспа ли там, що ли“ – Гроздан се оборави.“ – Тачката – мефистофелското червейче в компрометираната личност.) Предизвикан, той намира сили да я загърби и да продължи към греха.
Оживялата икона на Христос ни за миг не поглежда строго престъпника („Две очи го погледнаха бързо и скръбно и веднага пак се скриха в мрака“; „същите очи, които бързо го погледаха, и в тоя поглед сякаш високо извика и проплака смъртна болка“; „в очите загоря огън и те устремиха своя благ и кротък поглед“; „Господи, как гледаха тия скръбни и благи очи!). Страшната буря, смразяващата игра на светкавиците - едновременно възмущение на природата от човешката дързост и извеждане на душевните катаклизми на Гроздан в макрокосмоса – са безсилни да погубят невероятната хармония, която излъчва сакралното изображение. На фона на отприщените стихии, взривили „тихата и топла нощ“ на фикционалното село – „тежък и зловещ мрак“, „полето вцепенено и глухо като пустиня“, „бурята достигна невъобразима и страшна сила“, „бурята зави с всичките гласове на ужаса“ – иконата е единственият пристан на космичната подреденост сред погълнатия от бушуващия хаос свят. Всички ужасии, обгърнали нощта на престъплението, са трансформирани в неистов страх на „тия тъмни и предани души“, предусещащи възмездие. „Всички обръщаха очите си към небето и чакаха пощада от него“ – XXII глава. Смъкнатият венец и окървавеното чело на Исус са знак за Апокалипсис – „Нова Голгота стоеше пред тях и те чакаха да се затъмни слънцето, да се разтресе и разпука земята“; „страшен и непростим грях, призоваваше заслужено и тежко възмездие, което щеше да падне не само върху главата на престъпника, но може би и върху цялото село.“ – XXI гл.
След мига на престъплението заговорва бащината съвест. („Ти сбърка, не можеш да не понесеш някои последици на твоите деяния, а главното е , че трябва да промениш поведението си, ако очакваш да те обичам.“ - Е. Фром) Текстът на „Жетварят“ е ритмизиран от видението на укоряващия родител: 1) „Грях е това, страшен грях!“ – викаше и стенеше нещо в него.“ 2) „… наред с видението на иконата той виждаше и образа на баща си… „Грях извърши ти, синко – говори той, - голям грях!“ 3) „Образът на баща му стоеше неотлъчно пред него, като неумолим съдия, от когото нищо не можеше и не трябваше да крие.“ 4) „Неумолим и строг, образът на баща му се изправяше пред него. „Грях извърши ти, синко, голям грях!“ 6) „Някога той сам постъпваше също тъй, както бе запомнил и видял от баща си.“ 7) „Искаше да погледне не със свои очи, а с тия на баща си. Нека той сам съди за него безмилостно и строго, но справедливо.“ „Слушай добре, казваше приживе баща му, аз мога и от гроба си да те прокълна.“
Като че ли всичко е свършено. Няма надежда за премного съгрешилите. Но микросветът на Гроздан (респективно цялото битие) ще бъде спасен чрез демиургичното присъствие на дядо Недко. Като начало той превръща кръчмата в храм. Пропадналите нещастници имат нужда от ново светилище, в което присъствието им да не е не вписващо се и поведението им заклеймявано: „от амвона на черквата поп Дочо държа огнено слово … той говори за седемте смъртни гряха и за най-тежкия от тях – пиянството.“ Дядо Недко му репликира от кръчмата, обяснявайки новото име, което ѝ е дал – „Успокоение“: „Виното е лек, виното успокоява повече и от молитвата. Вино е имало на Тайната вечеря, вино са дали и на Христа на кръста.“ Стремежът е не отдалечаване от черквата, а доближаване на един компрометиран топос до нея: дядо Недко „пребоядиса стените, нарисува по тях плетеници от лозови листа и гроздове, също такива, каквито бе рисувал по черковните фризи“; селяните обичат да пият в „тайната стаичка“ – битийното принизяване на Тайната вечеря. Вместо икона художникът изписва в тайната стаичка „голяма картина! И каква картина!“ Духовното и над съзнателно излъчване на сакралния образ е загърбено от първичните страсти на плътското. Дядо Недко демонстративно затваря очите си за образи от светлите имагинерни пространства („Икона пиша – кротко отговори дядо Недко.“ – „Икона иска да му пиша – мърмореше дядо Недко. А туй що е, не е ли икона?“ – „Слушайте какво ще ви кажа – започна той. – Икона ли? Светци ли? Колко съм ги писал! Помогнал ли ми е някой? – Не.“– Всяка реплика се наслагва върху предхождащата я с по-висок мотивационен заряд, материализира в багри противоположни (дълго потискани от патриархалното мислене и поведение) дълбинни чувствени светове („присъствието на полуголи жени по стените придаваше нещо от тия запретени и неизпитани удоволствия, за които бяха само чували.“ – VI глава).
Дядовото Недково художествено предизвикателство е възможно най-цивилизования (естетическо овладяване на материята) начин, чрез който обществото „изхвърля“ дълго складираните в организма неконсумирани желания, чувства, потребности. Картината освобождава фикционалния свят от отрицателна психична енергия. Нисшите нива на мъжкото пространство са задоволени. Чрез изкуството е преодоляно недоволството (хаотизиращо състояние) на общественото подсъзнание.
Чрез картината дядо Недко си отмъщава на „новото време“, акцентирайки върху разголения му и похотлив образ. „Новото време“ е отговорно за проблемите във фикционалния свят. То трансформира вярата в безверие („сърцата на хората изстинаха към вярата и черквите“ – VI глава).
Светът на иконите е единствената реалност на дядо Недко и тя му е отнета. Душата на иконописеца е останала в златното минало. В „новото време битува сянката му („лице на постник“, „не се засмиваше“) – отрицателен негов двойник („От предишното смирение, душевна чистота и благонравие на божи служител у него нищо не беше останало. Обезверен, с измъчена и ожесточена душа, той беше се превърнал в лекомислен и порочен човек, разюздан и смахнат бъбрица.“ „С голяма любов и набожно увлечение беше писал той някога иконите си.“ – „Трудът не го радваше вече, изкуството не го увличаше.“). Всеки детайл от някогашното присъствие на сакралното в живота на зографа се снижава и деформира („Пазеше Ерминията…, но никога не я разлистваше. Помнеше …житията на светците…, а най-безсрамно ги преиначаваше и разказваше анекдоти“). Дори блянът на фирмописеца – да се завърне иконописеца е потиснат и давен във вино. „Новото време“ (чийто атрибут е дружеството) няма да отърве стареца от „леността и пиянството“.
Поп Стефан новосъгражда разрушения храм-свят на дядо Недко. (Къню е моментната алтернатива, потърсена в мига на хаоса, на стария свещеник.) Единствено той все още помни и съхранява културния код на една отмираща ценностна система, в чийто залез е потъвала и изгарящата дарба-жажда на селския художник. От поп Стефан „полъхваха спомени за друго време и за друг живот“ – IX глава. Поп Стефан е символ на златното минало и той ще направи възможно (като вдъхновител на дядо Недко) връщането му в света на „Жетварят“. Божият старец ще завърти колелото на битието и от хаоса, царящ в дядовата Недкова стая(„невъобразим хаос цареше навред“; „разпръснато в най-голямо безредие из стаята“; „Всред безкрайната бъркотия на стаята иконата изглеждаше още по-хубава, по-светла и по-нова, родена сякаш из околния хаос също тъй, както слънцето се ражда из мрачините на нощта“, ще изплуват отново Хармонията, Любовта, Утехата и Опрощението, слети в образа на Исус. „Сивата купчина от дрехи“ ражда цветовете на иконата. Художникът се стопява, за да живее творението му. Досегът до иреалното е извзел всичката жизнена и творческа енергия на живописеца, но дядо Недко най-после е намерил себе си.
„Чудо си направил ти, Недко, чудо! … Господи, колко е хубава…“ – казва поп Стефан. Повествователят няма да обясни чудото (както прави с кръвта върху челото на Исус), а ще остави в границите на възможното видението на художника. Дядо Недко е видял Исус, рука Недкова само преповтаря съкровените черти. И в последните редове на текста – срещу застаналия пред нивата жетвар (Гроздан) върви Той. Текстът е отворен, пропуска чудото извън себе си (пунктуационният завършек е многоточие). Богът – опростител на грешниците, утешител на разплаканите, благославящ хляба, не може да бъде задържан от художественото слово. Илюзията на повествователя е ( на самия Йовков може би): сбъднатата в повестта „Жетварят“ хармония може да преодолее стените на художествената фикция и да стане присъща и на извънтекстовостта.
Исус =хармонията е отвъд многоточието, отвъд жеста на затваряне на книгата. Надеждата на интерпретатора е той да остане и в комуникативното пространство, в което рисковано са положени текста на Йовков и интерпретиращият го текст.
Йорданка Господинова