Публикувал: Никола Бенин
Мислех си колко странно е направен човекът. Зад гърба ми останаха хиляди километри, чезнещи към безкрая на индийската равнина, човешки стълпотворения, срещи със слонове, градчета със странни за мен названия, които нямаха брой, строги силуети на храмове, сребристи ленти на реки, димящи от влага в ранното утро оризови полета. И над всичко-огненият диск на безпощадното слънце. Би трябвало да кажа ”стига”, да бъда доволен, но установих, че не съм. Преживяното и видяното вече се бяха превърнали в спомени, а, странно, желанието за още беше живо. Сигурно защото лентата на пътя мами неудържимо с изкушенията на водните зеници край нея, отразили грациозни силуети на лодки и хора / като в древна миниатюра от неизвестен майстор /, с носачите на свещена вода от Ганг, която ще бъде пренесена с много вяра на стотици километри, и то пеша, с изумителната палитра от багри, различна през всеки час от деня, но най-вече със срещите с хората, които правят тази страна такава, каквато е, тази страна, която не престава да те изумява и очарова. Когато ти се стори, че си я опознал, тя просто разгръща още една страница от себе си и разбираш, че тази книга, пълна със загадки и чар, пропита с мъдрост и забулена в тайнственост, писана хилядолетия, не може да бъде прочетена за месец.
Такива мисли ми минаваха през главата, когато пристигнах в Агра. Градът, разположен на десния бряг на река Джамуна / или както я наричат още Джамна /, е основан преди повече от 5,000 години, а от 1526, когато Бабур, първият Велик Могол, разбил династията на Лодите, Агра станал столица на огромната империя.
Ако има сграда, която в някаква степен олицетворява страната / както Айфеловата кула-Франция, или операта в Сидни-Австралия /, то за Индия това е Тадж Махал-паметникът с интересна, романтична, но и скръбна история. Той бил издигнат от петия император на династията Шах Джахан в памет на любимата му съпруга, поетично наричана Мумтаз Махал / Украшението на двореца /. Императорът бил покрусен, когато 39- годишната Мумтаз, починала при раждане на 14-та им рожба през 1629 година. Гробницата била строена почти 15 години от 20,000 работници, събирани не само от Индия, но и от Централна Азия и даже били привлечени архитекти от Франция и Венеция.
Говори се, че Шах Джахан възнамерявал да построи втори Тадж за своя гробница. Той трябвало да бъде от черен мрамор на противоположния бряг на реката-негативен образ на белия. Но преди да подхване строежа на втория шедьовър, неговият син Аурангзеб, според който това щяло да разори страната, го свалил от престола. Затворил Шах Джахан до края на живота му в една стая на форт Агра, обърната към реката и измислил доста садистично наказание за архитектурните увлечения на своя баща, защото навън можело да се погледне само през огромен диамант, монтиран така, че да отразява единствено сградата на Тадж Махал….Когато починал го положили при любимата Мумтаз.
Мраморният мавзолей се издига на висока платформа с четири симетрично разположени в ъглите бели минарета. Гробовете на Мумтаз и Шах Джахан са в приземието, а над тях, в главната зала, били вдигнати фалшиви гробове-честа практика в индийските сгради от този тип. Светлината прониква през изящни мраморни решетки, а акустиката е превъзходна. Въпреки, че Тадж е прекрасен от всяка гледна точка, всъщност изумителни са детайлите. В мрамора са вградени с ненадминато майсторство фигури от полускъпоценни камъни. Прецизността и старанието, вложени в украсата и строителството са еднакво въздействащи, независимо дали мавзолеят е гледан отдалеч или от една ръка разстояние. В пределите на Тадж Махал се влиза през порта от червен пясъчник, върху която са изписани стихове от корана на арабски език. Към сградата водят алеи, разделени от дълъг воден басейн, в който Тадж се отразява прекрасно. Казват, че той изглежда по един начин при светлината на зората, по друг-при залез слънце, но е особено красив на лунна светлина. Не случайно при пълнолуние в Агра се стичат хиляди хора.
Посетих и Фатепур Сикри, разположен на 40 километра западно от Агра. Между 1570 и 1586 година , по време на управлението на Акбар, един от най-могъщите владетели на моголите, столицата на империята била именно тук. Според легендата Акбар, който дълго време нямал наследник, дошъл на поклонение при шейх Салим Чисти, който предсказал раждането на сина му. В знак на благодарност владетелят построил прекрасен град, който нарекъл Фатепур / град на победата / и го направил своя столица. Поради липса на добро водоснабдяване обаче не след дълго градът бил изоставен.
За Акбар се знае, че бил изключително толерантен към другите религии, даже създал нова, наречена „дийн илахи”, в която се опитал да синтезира най-добрите елементи от всички големи религии, включително християнската.
Интересен паметник във Фатепур Сикри е джамията Масджид, за която казват, че е умалено копие на онази в Мека. Главният вход е 54-метровата „Врата на победата” във вид на арка. От вътрешната й страна има надпис, който укорява непостижимия човешки стремеж към вечност:” Светът е мост. Мини, но недей да строиш върху него къща. Този, който се надява на един час, може да се надява на вечност.” Точно пред портала има дълбок кладенец и понякога местни смелчаци скачат от върха във водата. Срещу заплащане, разбира се.
В джамията се намира гробът на шейх Салим Чисти, заобиколен от мраморни решетки, а в близост до него почиват роднините, близките и съветниците му. Точно както преди векове, така и днес гробът е посещаван от бездетни жени, дошли да потърсят чудодейно изцеление.
В северната част на изоставения град се намира залата за публични аудиенции на владетеля. Дворът в съседство е направен като гигантска шахматна дъска. Говори се, че Акбар играел тук шах, като използвал робини вместо фигури.
Незабравими са впечатленията ми от посещението на комплекса храмове Каджурахо в щата Мадхя Прадеш. Те са построени в периода 950-1050 година по времето на династията Чандела, управлявала пет века тези земи, преди да паднат под ислямско владичество. Питах се защо бяха построени именно тук, толкова далеч сега, както и преди хиляда години от всякакво населено място. Как владетелите от династията са докарали работна ръка, за да превърне замислите им в каменни образи? За да се построят толкова много храмове за сто години, е трябвало да се използват огромен брой работници! На тези въпроси няма отговор, но именно отдалечеността е запазила храмовете от ислямските нашественици и днес, оцелели по чудо, те са древно, интригуващо послание към съвременните хора.
Неповторимата галерия от каменни изваяния на индуистките и джайнистки храмове е пръсната сред безлична гориста падина и макар че само една четвърт от 85-те светилища е пощадена от времето, и тя е внушително доказателство за величието на ранния ренесанс на индийската култура по време на раджпутските владетели от династията Чандела.
Отделните храмове са посветени на различни божества. Преобладава възхвалата на насладата от живота и прелестите на жената. Хоризонталните пояси от резба върху камък представляват плетеница от богове и богини, красиви нимфи и придворни, дракони, съблазнителни земни жени, любещи се двойки, наречени митуна, кралски шествия, батални и ловни сцени, фигури на слонове и коне.
Какъв култ беше подбудил създаването на тази каменна епопея и какво изразява тя? Художествено-еротична фантазия или просто доволство от живота? Вероятно причината е в поклонничеството към бога Шива. По време на династията Чандела особено популярна била доктрината Тантра, която възвеличава жената като източник на живот. Тантра е антитез на аскетизма и според нея за човешката жизненост са особено важни любовните наслади.
Храмовете на Каджурахо, носещи особеностите на стила нагара / или североиндийски /, са единствени по рода си в света и независимо от причините, поради които са създадени, по-важно е, че показват самобитното жизнеутвърждаващо изкуство на индийското средновековие, което ги нарежда срез най-значителните ценности на световната култура.
След Каджурахо продължих към града на Шива, носил имената Каши, Бенарес, Варанаси, наричан още Вечният град.
Трудно е за чужденеца да разбере тази страна, защото един от най-сложните въпроси в нея е религиозният. Махатма Ганди го определя така:”Търсене на истината с ненасилствени средства. Индуизмът-това е неуморният стремеж към истината.” На територията на Индия са се родили много религии. Казват, че Буда бил индус, индус бил и неговият съвременник, основателят на джайнизма Вардхамана Махавира, наречен Джина. Пак в Индия гуру Нанак създал сиксхата религия. И това са главните, основните, в сметката не влизат безчислените секти. Има от какво да се обърка човек….
Варанаси е едно от най-важните места за поклонение в Индия, както и голяма туристическа атракция. Тук наблизо, в Сарнат, само на 10 километра от града, Буда за първи път проповядвал посланието си за „проблясъка”- поне така смятат вярващите. Градът бил неколкократно разграбван от мюсюлманските нашественици след ХІ век. Тези разрушителни”посещения” достигнали своя връх при моголския император Аурангзеб, който унищожил почти всички храмове, а най-известния превърнал в джамия.
Днешното име на Варанаси идва от още по-древно название, означаващо град между две реки-Варауана и Ази. За вярващите индуисти градът винаги е бил свято място, център на поклонение. Смята се, че е особено добре да се умре тук, защото се отива направо в рая. Но освен това Варанаси е просветен център и тук се стичат студенти от цяла Индия.
Беше още тъмно, когато тесните, колоритни и гъмжащи от хора улички ме изведоха на брега на Ганг. От незапомнени времена тази река дава живот на Индия. Индийците я наричат ласкаво Майка Ганг. Тук вярващите идват, за да се избавят от греховете си чрез очистващо измиване.
Церемонията започва преди изгрев слънце. И сега ми е трудно да възпроизведа с думи картината, откроила се пред очите ми. Сгушен в топлото си яке потръпвах от острия режещ хлад на утринта, а хора от всички възрасти се събличаха на стръмните, спускащи се надолу стъпала, после бавно влизаха във водите на Ганг с очи, отправени на изток. Ръцете с допрени молитвено длани, движещите се беззвучно устни, потапянията до шия във водата, писъкът на невръстни деца, които се бояха от допира с нея, величественият диск на слънцето, който бавно, в ореол от червено сияние, изплуваше над широката притихнала река, старец с побеляла брада и светли дрехи, прострял като пророк ръце над грешната земя и вперил поглед в огненото светило, малко момиченце, което продаваше хартиени панички с лотосов цвят и запалена свещ, редките прозвънявания на камбани от внушителните кули на храмовете, телата на мъртвите, носени на леки бамбукови носилки / между тях труповете на деца, починали тази нощ, обвити в златножълти материи, които като невръстни, както и бременните мъртви, Ганг милостиво щеше да приеме цели /, догарящите дърва на кладите и купчинките пепел-единственото, останало от вярващите смъртни, които щяха да бъдат разпръснати над свещената река….
Какво от тези бързо отлитащи мигове може да задържи нетрайната човешка памет? И досега имам чувството, че само съм сънувал тази река със слънчеви отблясъци, шествието на мъртвите, писъците на децата и стапящият се във вечността звук на камбани.
Бенарес, Варанаси, не са просто имена на един град, а част от магията, наречена Индия. Тя открехна за секунда своята завеса и през пролуката успях да зърна фрагменти от тази страна, която вече в някаква степен чувствах близка и въпреки това толкова непозната.
Силно впечатление ми направи и паркът в Гинди-южно предградие на Мадрас, защото той предлага атракция, която не бива да се пропуска. Очарованите очи на посетителите с почуда се спират на пъстрата колекция от хамелеони, костенурки, игуани и стотици видове змии, сред които почетно място заемат четириметровите кралски кобри. Разбира се, най-ревностни посетители и изкушени зрители в този парк са децата. Той е впечатляваща илюстрация на жизнената природа на индийския юг. Срещите със змии, които биха били страшилище за чужденеца, са нещо съвсем естествено и нормално за жителите на южните щати, които съжителстват с тях със забележително спокойствие. Заснех една ферма близо до градчето Махабалипурам, където от змиите се отнема отровата-изключително ценна суровина за фармацевтичната промишленост. Забележителни бяха сръчността на онези, които извършваха опасната операция. Изведнъж, за ужас на всички посетители, индиец, който изцеждаше отровата в малка чашка, метна една от змиите на вратлето на съвършено голо, не по-голямо от две години дете / вероятно собствения му син /, което, объркано и втренчено любопитно във фотоапаратите, механично започна да гали влечугото по главата….
„Как, още не сте били там?”-това е един от най-честите въпроси в Индия към чужденеца, а после с премрежени от носталгия очи:”Трябва непременно да видите Гоа.” Гоа-какво странно и някак неиндийско име! Разгърнах справочника:” Гоа, Даман и Диу-територии на съюзно подчинение. Столица-град Панджим.
Тази територия се състои от три района на западното крайбрежие, освободени от португалското колониално господство едва през декември 1961 година. Крайбрежието на Гоа с едни от най-хубавите плажове в света, обрамчено от кокосови палми и оризови полета, с живописни планински възвишения, интересни архитектурни паметници, в които се преплитат традиционни индийски и португалски черти, е един от най-известните центрове на международния туризъм…Гоа може да ви изненада!!!”
Аз исках тъкмо това и ето ме най-после в Панджим, една от най-малките, но и от най-приятните щатски столици в Индия. Градът, разположен на южния бряг на широката тук река Мандави, и до днес пази португалското си наследство добре и е приятно да се походи по тесните криволичещи улички със стари къщи, покрити с червени керемиди. На много места могат да се видят все още надписи на португалски език.
Главната атракция за пътешествениците, разбира се, е старата Гоа, отдалечена на девет километра от Панджим. И преди пристигането на португалците била процъфтяващо селище, заобиколено от крепостни стени, скътали храмове, джамии и големия дворец на Адил Шах. Днес не е останало почти нищо от тези сгради освен фрагмент от портата на двореца. Всички останали строежи са от португалския период. Именно тогава градът се разраснал бързо и по размери и величие започнал да конкурира самия Лисабон въпреки епидемията от 1543 година, която погубила голяма част от населението. Много църкви и манастири били издигнати от различните религиозни ордени, които дошли в Гоа с кралски мандат. Първи били францисканците. Блясъкът на Гоа обаче бил краткотраен, защото в края на ХVІ век португалското превъзходство по моретата било отнето от англичаните, французите и холандците. Упадъкът на града бил подсилен от дейността на инквизицията и от втора унищожителна епидемия през 1635 година, която го обезлюдила.
Странна е тази симбиоза на португалско и индийско, смесването на християнството с индуизма- две толкова различни начала, които успяват да съществуват в своеобразна хармония. Португалците, държали това колониално владение четири столетия, наричали Гоа „перлата на Ориента”. Днес тя е като кътче от рая със смесено население, на което португалската окраска придава особено очарование, без да го прави по-малко индийско. И докато мисля колко противоречива е съдбата на страната и хората, изведнъж се улавям, че ми е трудно да се разделя с Гоа, както и да я наричат. И с Индия- защото вече съм съпричастен към миналото и днешния ден на тази земя и нейните хора, които винаги са тръгвали отнякъде, строили са храмове, от които безпощадното време понякога е оставяло само руини. Но в същото време именно от техните усилия се е родило изстрадано знание, плод на чисто човешки стремеж и надежда за едно по-добро бъдеще, изтъкано от красота, справедливост и хармония.
Симеон Идакиев
Няма коментари:
Публикуване на коментар