д-р Никола Бенин
Никога не е имало Източна Европа без ислям[1]. Източна Европа дължи съществуването си на смесването на множество различни езици, култури и, може би преди всичко останало, на религии. Това е мястото, където се срещат католическият Запад и православният Изток, на ашкеназките и сефардските евреи, на войнстващия ислям и на кръстоносното християнство, на византийските мистици и суфийските светии.
Някога това разнообразие сигурно е било очевидно. Един посетител на Вилнюс от 17-ти век е чувал на улицата шест езика; молитвите са се произнасяли на поне още пет. Градът е имал църкви от пет деноминации, както и синагога, и джамия. Някои примери за „литовски“ джамии все още съществуват в Полша и Беларус. Дървени и квадратни, те приличат на енорийски църкви, с незначителната разлика на орнамента отгоре: тънък сребърен полумесец вместо кръст.
Ако нещо маркира Източна Европа като свое собствено място, а не като нечия чужда периферия, то е тази функция на портал и мост между и сред различните традиции. И все пак, отново и отново, ролята на исляма при създаването на този гоблен е забравена или отричана. Това е сериозна грешка. Ислямът е сребърната нишка, която държи цялото заедно. Преди 30 години историкът Лари Улф оформя тезата, че Източна Европа е продукт на Просвещението. Когато западните (предимно френски) интелектуалци са започнали да схващат страните си като царства на прогреса и рационалността, те са създали „Изтока“ като ласкателно огледало за собствените си амбиции – едно място, изпълнено (поне в собствените им очи) с изостаналост и суеверия.
Струва ми се, че Улф е само отчасти прав. Мисля, че понятието за отделна Източна Европа предхожда Просвещението с няколко стотин години. Освен това мисля, че генезисът му е тясно свързан с въвеждането на исляма на Балканите и в южните степи, а с него и създаването на разделителна зона между империите, простиращи се от Адриатическо до Черно море. Тази зона се е състояла от твърда граница [border] и меко пограничие [frontier]. Армии и самотни вòини са се биели по границите. Хора, истории и чудеса са пресичали пограничията. Толкова много от легендите, които са започнали да определят нациите от региона, произтичат от това пространство на контакт. Навсякъде, където погледнете, отношенията, които първоначално се основават на враждебност, се оказват вместо това характеризирани от взаимно влияние, мимикрия, приятелство и дори любов.
Но най-напред ще трябва да започнем с войната.
Граници
През Средновековието Европа е означавала християнския свят, и в този смисъл ислямът е пристигнал в Източна Европа преди да пристигне самата Европа. Мюсюлмански търговци вече са прекосявали тези все още езически земи, още преди християнските мисионери да стъпят там. Писмените свидетелства, които те са оставили след себе си, са едни от оцелелите исторически източници за това, каква Източна Европа е била преди идването на християнските свещеници. Испанският [мюсюлмански] пътешественик Ибрахим ибн Якуб от Тортоза е първият, който записва впечатленията си от Прага и Краков. Ибн Фадлан е най-добрият ни източник за действията на викингите в днешните Украйна и Русия. Абу Хамид ал-Андалуси ал-Гарнати е от съществено значение за [изучаването на] Унгария и волжките българи.
Но всичко това е само прелюдия. Ислямът пристига на сериозно малко по-късно, през 14-ти век. Тук се открояват две дати: преминаването на Златната орда към исляма през 1313 г. и пристигането на първите османски турски войници на Балканите – наемници на служба при узурпатора Йоан Кантакузин – през 1345. От този момент нататък мюсюлманските армии (и държави) ще бъдат постоянно присъствие в региона. От това има няколко последствия. Едно от тях е, че се открива нова епоха на свещени войни: кръстоносните походи, които първоначално са се водели между християни и езичници в Балтийския регион, сега се превръщат в конфликти между странстващи рицари и мюсюлмански гази [вòини]. Друго следствие е, че голяма част от Източна Европа се превръща в обширна гранична зона, зона на ограничен суверенитет, която скоро е изпълнена с всякакви видове гранични бойци и мародери: пиратите-ýскоци[2] от Далматинското крайбрежие, войските от пандури и гренцери от Хабсбургската военна граница в Хърватия, хайдуците и хайдамаците от Унгария и Украйна, казаците от Запорожката Сеч в долната на Днепър, номадите кумани, ногайци и кипчак-татари от Кримската степ, Добруджа и Буджак. Всички тези групи използват нестабилността на границата, оправдавайки набезите, плячкосванията и търговията с роби чрез „чадъра“ на вярата си.
Сърбия, Унгария и Полша – всички те претендират за титлата antemurale christianis, твърдината на християнството. Същото прави и Албания – по времето на Скендербег, още през 15 век – въпреки че днес вече е страна с мнозинство от мюсюлмани. Някога Босна е имала обратната позиция, служейки като опора на исляма. Навсякъде обаче образът на укрепената граница е от първостепенно значение.
Защитата на границата между отделните религии е предмет на безброй легенди и истории. Какво биха били югославските устни епоси без разказите за набези през границата? Някои поети са изгубили живота си в гранични сражения. Първата епична поема на унгарски е написана от неуморния граничен генерал (и хърватски бан) Миклош Зрини. В поемата се разказва за прадядото на автора, друг кръвожаден граничен владетел, и за неговата героична защита на Сигетвар срещу армията на Сюлейман Велики. Тя завършва с това как прадядото и останалите защитници побеждават армия, буквално дошла от ада, преди да срещнат смъртта си сред дъжд от мускетни куршуми. Темата за самоубийство-чрез-ръцете-на-турците, за да се победят турците, съставлява свой собствен микро-жанр в източноевропейската литература, забележителни примери от който са Пан Володиовски на Хенрик Сенкевич и цикъла от песни за Милош Обилич на сръбски език. Но колкото и поетите да обичат да пишат за мъченици, истинските симпатии на хората често принадлежат на мошениците. Най-добрите приказки от региона съчетават и двете типологии. Нека да вземем за пример историята на Байда.
В живота си Дмитро Вишневецки е бил типичен граничен господар: хитър, безмилостен и вечно готов да продаде верността си на най-високата цена. За полския крал той е укрепил един остров в река Днепър, за да се удържат татарите. За Иван Грозни е събрал войска от черкези в Кавказ и ги е използвал за правене на набези нагоре и надолу по Дон. За собствена сметка е довел казаците си до Крим, за да ловят роби. Когато нито Московия, нито Литва са били готови да отговорят на исканията му, той е размислял евентуално преминаване на страната на турците.
В смъртта обаче Вишневецки се превръща в Байда, легендарния образец на казашка мъжественост. Като такъв, той се очертава като герой от стотици епични казашки песни, или думы. В една от най-известните, „На малкия площад в Цар-град“, той се появява, доста неочаквано и съвсем сам, в сърцето на Истанбул. Вече пиян, там той продължава многодневно веселие. Турският султан, смаян от тази демонстрация на мъжествено фукане, предлага на Байда ръката на дъщеря си. Но Байда го отблъсква, казвайки: „Дъщеря ти е красива / но вярата ти е прокълната.“ Бесен, султанът го залавя и го окача на кука. Висейки на куката, закачена на най-долното му ребро, Байда страда от ужасни мъки в продължение на три дни. Но дори и в тази смъртни мъки той по някакъв начин успява да грабне лък и изпраща стрела след стрела по султана и пропадналата му дъщеря, като за малко не ги улучва, преди най-накрая да получи облекчението на смъртта. И така, непримирим и впиянчен, той преминава в сферата на митичното.
Глави
Истинската смърт на Вишневецки изглежда е била малко по-прозаична. Подтикван от Олбрахт Ласки, прочутият, отвратителен полски авантюрист (а по-късно и покровител на Джордано Бруно и Джон Дий) да се намеси в молдовските дела, той е хванат в засада и продаден на султана, след което е удушен с копринен шнур. Според една друга версия историята с куката е вярна, но вместо да завърши с героичен акт на бунт, той просто умира.
Но защо да настояваме прекалено много за истината? В пограничните райони историите за насилия се превръщат в легенди или символи почти веднага щом се появят. Знам това от първа ръка. Семейството на баба ми, Теребез, някога е принадлежало към унгарското благородство. Гербът им е бил отрязана глава, набита на меч. Семейният пръстен с печат – trópi głowa или мъртвешката глава – принадлежеше на сестрата на баба ми. Никога не съм го виждал като дете, но той блестеше в ума ми. Може и да звучи малко като немски Totenkopf, но не беше. От една страна, той показва отсечена глава, а не череп. А освен това тя е имала мустаци. Наличието на перчем показва, че главата най-вероятно е турска и предполага, че Теребезите са започнали съществуването си като въздигнали се войници от турско-унгарската граница, направени благородници заради някакъв отдавна забравен акт на храброст.
Мотивът на отрязаната глава е обичаен. Джон Смит – същият, който е бил спасен от [индианската принцеса] Покахонтас във Вирджиния, е имал подобен герб, макар че на него е имало три турски глави, разположени в триъгълник на щит. Смит го е получил, докато се биел като наемник за Сигизмунд Батори, князът на Трансилвания. Той победил трима съперници в бой пред стените на румънски град по време на обсада. По-късно бил заловен и продаден „като звяр“ в робство от кримските татари. За хората от пограничните райони, вземането на глави се е превърнало в начин на живот. Когато героите от сръбските народни песни се съберат на трапеза, с рогове, пълни с вино, те се хвалят един на друг с това колко роби са взели и колко глави са отсекли. След бунт срещу турците на християнски сърби и българи, Саломея Пилщин е видяла отрязаните глави на бунтовниците, натрупани на пирамида, „голяма колкото просторна механа“. В албанската легенда за битката за Косово, [убиецът на султан Мурад, Милош] Копилик, е обезглавен след смъртта на султана. Но той не умира. Вместо това язди из равнината, като държи под мишница собствената си отрязана глава. Когато сръбско момиче му показва, че няма глава, той умира, но не и преди да я прокълне със слепота.
В своя Seyahat-name [приключенски животопис], Евлия Челеби (Evliya the Gentleman), османският придворен и един от най-големите пътешественици и литератори в историята на Източна Европа, разказва една история, ту жестока, ту комична, за сеченето на глави, така като то се вижда от другата страна на границата. Тя се случва по време на трансилванската кампания от 1662 г.:
Странно и комично приключение, удивителна и смешна газа. Това приключение се случи с вашия смирен слуга. Ако разказването му намирисва на лоши маниери, надявам се да бъда покрит с полите на прошката.
След битката, вслушвайки се в призива на природата, аз се оттеглих на едно самотно място, разхлабих шалварите си и се заех с облекчаването си, когато от гъсталака точно над главата си чух шумолене. Преди да мога да разбера какво означава този шум, внезапно един неверник-войник, страхувайки се за живота си, се хвърли от ниска скала точно над главата ми и се приземи върху мен, така че аз паднах в собствените си нечистотии. Бях се държал за поводите на коня си, но той се уплаши и избяга на известно разстояние. За миг изгубих самообладание: ей ме на, тук на кучи куп с този неверник, коланът и шалварите ми на букаи, и всичките ми дрехи покрити с лайна – за малко да стана „лайнян мъченик“.
Слава богу, възвърнах самообладание и се борих с този неверник като Махмуд Пир-Яр-и Вели [светецът-покровител на турските пехливани], докато най-после се оказах отгоре. Оголвайки камата си, аз го намушках няколко пъти в шията и гърдите, а после отрязах главата му. По това време бях целият в кръв, както и в лайна, та трябваше да се смея, като видях, че съм станал лайнян гази [воин, войник]. Използвах камата, за да изстържа лайната от дрехите си, а след това започнах да навличам шалварите си, когато изведнъж един храбър младеж дойде задъхан горе на скалата над главата ми и каза: „Приятелю, преследвах този неверник, когото току-що си убил, през планините. Страхувайки се за живота си, той се хвърли върху теб и ти отряза главата му. Сега тази глава принадлежи на мен!“
Все още връзвах шалварите си. „Добре“, отвърнах му, „вземи тогава тази глава“ – и му показах малкия си брат, който е роден заедно с мен (т.е. пениса си).
„Какъв си само невъзпитан“, каза елегантният младеж и, отказвайки се от главата, тръгна по пътя си.
Докато свалях оплескания долман [хусарски мундир] на неверника със сребърните му копчета и панталоните му, открих 105 унгарски златни монети, един пръстен и 40 талера в пояса му. Поставих тези неща в дисагите си, качих се отново на коня – името му беше Хамис – и представих главата пред Исмаил паша. „Нека нещастните глави на враговете винаги да се търкалят като тази“, казах аз, целунах му ръка и застанах мирно. Хората около мен се отдалечиха поради миризмата.
„Драги Евлия“, каза Исмаил Паша, „Миришеш странно на лайна.“
„Не питай, господарю, какви бедствия ме сполетяха!“ Разказах приключенията си най-подробно. Всички офицери, които бяха на тържеството за победата, се разсмяха гръмогласно. Исмаил Паша също беше изключително доволен. Награди ме с 50 златни монети и сребърен тюрбан с гребен, та и аз се развеселих значително.
Прекосвачи на граници
Борбата, поддържана в течение на дълго време, естествено се е превърнала в съжителство. А съвместното съществуване, също толкова естествено, е породило интимност. Понякога тази интимност e приемала формата na просто признание за човешката същност на противника. През XVIII век полско-османската граница минава по поречието на река Днестър. На едно място, наречено Званиец, полски гарнизон наблюдавал дейността на турския от другата страна. Пишейки в средата на 1920-те, полският есеист Йежи Стемповски размишлява върху порядките на онова по-вежливо време:
В края на XVIII век моят прадядо е последният комендант на тази станция. В съответствие с обичаите на тази любезна епоха прадядо ми и пашата на Хотим [Хотин] си разменяли писмени комплименти, които били придружавани от малки подаръци. Дядо ми все още пазеше кесийка от червена коприна, която идеше от онази размяна на любезности. Вътре в нея имаше писмо, написано на жълтеникава хартия, покрито с миниатюрните писмена от онези времена.
Близостта, подхранвана от близостта по границата, е можела да се простира и отвъд комплиментите. През 16 век ýскоците от Сенджси извоюват репутация на свирепи пирати по Адриатическо море, изобразявайки себе си като свещени [християнски] воини, като в същото време нападат както османски, така и венециански кораби. Но дори и пиратите трябва да сключват сделки. В някакъв момент през 1580-те години османското правителство, надявайки се да намали броя на набезите, забранява практиката да се предлага откуп за пленниците, държани от ýскоците. На местно ниво това не е в интерес на никоя от страните, тъй като излага османските войници от пограничните войски на повишена опасност, и в същото време отнема на ýскоците решаващ източник на доходи. Така че началникът на пиратите и местният бей сядат да преговарят. Те определят подходящо ниво на заплащане за всеки вид пленници и запечатват сделката, като стават официални „братя-по-кръв“, след което се оттеглят да спят „в едно и също легло, в обятията един на друг“.
Друг път ýскоците сключват примирие с агите на Карин. Това разгневява венецианците, които хващат пратеника между двете страни, благодарение на което знаем точните условия на споразумението. Ускоците са обещали да спрат набезите в района, в замяна на право за безопасно преминаване. Те обаче разбират, че османските войници ще трябва от време на време да се бият на ужким с тях, така че те добавят, че би било напълно добре, ако „изпуснат един или два изстрела“ в тяхна посока, в името на честта си.
Стреляйте – но не прекалено много, и не прекалено точно: почтено решение на проблема с неудобните споразумения. Тази близост, породена от граничните сражения, намира литературното си ехо в легендата за Марко Кралевич и Муса Кеседжия, популярни герои от традиционните сръбски народни песни:
Изминали са три години, откак султанът е изпратил Марко Кралевич, своя най-голям юнак, да гние в затвора. Но сега един голям бандит опустошава крайбрежието. Името му е Муса. Той е мюсюлманин и албанец, и [също като Марко] някога е бил на служба при султана в Истанбул. Един ден, пиейки в кръчма, той се разсърдил, че след дълги години на труд не е спечелил достатъчно, за да си купи кон, меч или бродирана мантия, така че започнал да краде султанските съкровища и да окача бедни поклонници и свети хаджии на куки.
Султанът изпраща три хиляди войници и един везир, за да се справят с бандитите, но Муса ги избива всички, а също и някои наемници. Така че идва време отново да се повика Марко. Марко е бил сърбин, християнин и принц. Имал е ужасен нрав и огромни мустаци. Никой не можел да се мери с храбростта му. Муса и Марко се срещат по суровите и скалисти хълмове на Качаник. Двамата водят ужасна битка, разменяйки удар след удар. Счупват мечовете си и започват да се бият с юмруци, но нито един не успява да принуди другия да падне. Най-сетне Марко призовава духа на пазителката си, вила или фея от гората. С нейна помощ и чрез трик той удря Муса с нож и го разпорва от пояс до гърло. Когато Марко се изправя, той вижда, че в гърдите на Муса има три сърца. Първото сърце е спряло да бие. Второто все още бие. Около третото, заспала на кълбо, се е свила змия. Змията се събужда и проговоря: „О, Марко, благодари на Бога, че не се събудих, докато живееше Муса: тогава задачата ти щеше да бъде стократно по-трудна!“ В този момент Марко заплаква, защото разбира, че е убил по-добър от себе си човек.
В една друга история Марко среща достоен противник в лицето на великия босненски мюсюлмански воин Алия Дерзелез или Алия Боздуганджи. Алия е грамаден човек и напълно плешив. Той има силата на гигант. Камък, който двадесет мъже не могат да повдигнат, той може да хвърли по дължината на цяло поле. Той се бори с мъжете така лесно, все едно че коси царевица. Язди на крилат кон, но само когато никой не може да види. Дълги черни мустаци се спускат надолу по лицето му. Според поета те „изглеждаха така, сякаш държеше в зъбите си черно агне.“ Марко също има огромна сила. Той има кръв на гиганти (тя идва от майчината му страна). Конят му може да говори и да скача много надалеч, но не може да лети. Пие много вино. Издълбал е [пролома] Железни врата на Дунав с един-единствен удар на меча си. Черните му мустаци са с размерите на шестмесечно агне. Двамата воини стават братя-по-кръв-и-по-Бог.
Християнски герой, който се бие за османския султан и става кръвен брат на еднакво силен герой на босненските мюсюлмани: само с няколко песенни стиха тази история премахва повечето от предубежденията ни за междурелигиозните отношения в Османската империя. Като цяло, историята на османците в Европа вече отдавна се нуждае от преразглеждане. В двата века, откак Сърбия и България са спечелили независимостта си (а Румъния – суверенитета си), балканската историография е доминирана от една гледна точка за Империята като чисто разрушителна сила, а периодът на нейното владичество се възприема традиционно като епоха на мрак. Дори един Нобелов лауреат като Иво Андрич, обикновено толкова проницателен и чувствителен към различията, пише в една своя ранна работа, че „ефектът от турското управление [в Босна] е абсолютно отрицателен.“
Твърде много хора разглеждат историята на Източна Европа като изтъкана от дълбоки, упорити омрази, от разделения, които лежат под нивото на ежедневието като гигантски тектонични плочи. Но хората наистина са живеели заедно, най-вече в мир, стотици години, и този мир е можел, при подходящи обстоятелства, дори да разцъфне в приятелство и фино разбиране. В наша власт е да решим на коя история да обръщаме внимание, какво значение ѝ придаваме в настоящето.
Но не само митът за antemurale [последната твърдина на християнството] или катастрофалната теория за османската „окупация“, според която турците не са донесли нищо друго освен опустошения, ни заслепяват за значението на исляма в Източна Европа. Това е също и най-обикновено невежество. Защо не говорим за Източна Европа по същия начин, както за Хива, Самарканд или Ал-Андалус [тоест общоизвестните и общопризнати центрове на ислямската култура]? До голяма степен това е просто защото не знаем особено много.
Светът на ислямската Източна Европа е неоткрит континент. Проучването на нейната история означава ровене в забутани списания и забравени книги. Дори и с добра научна библиотека зад гърба ви, това е борба. При литературата ситуацията е още по-лоша. Но там има съкровища, които все още очакват някой предприемчив преводач. Задачата обаче ще бъде трудна, изискваща не само познаване на езици и писмености, но и разбиране на цял един свят от културни референции, които са почти изчезнали. Четенето на Наим Фрашери[3] изисква не само владеене на албански език, но и на класически и съвременен гръцки, френски, италиански, както и високата ислямска традиция, която той е абсорбирал чрез арабската, турска и персийска поезия.
И кой първи ще отключи света на балканската алджамиадо-литература, т.е. литературата, създадена на босненски и албански (и по-рядко на полски и беларуски), но писана с арабски букви? Известно също като Аребица, това е вид писане, което служи като перфектна метафора за региона: хибридна по форма, множествена по съдържание, проницаема за въздействие и от Изток, и от Запад. Една отправна точка може да бъде Ашиклийският Елиф-ба [AšiklijskiElif-ba] на Фейзо Софта, еротичното въведение на този поет към арабското писмо, от което нашият предприемчив преводач би могъл да премине към работата на Умихана Чувидина, босненската военна вдовица, която възпява своите мъртви в съставения си от 79-стиха епос Мъжете от Сараево отиват на война срещу Сърбия.
И наистина, от известно време насам историците са започнали да оспорват „катастрофалната теория“ за балканското минало. С книгата си Изкуството и обществото на България през турския период, холандският историк на архитектурата Махиел Киел отвори нов поглед върху християнския живот под османско владичество. Главното му откритие е, че животът на изкуството и православната церемония никога не е угасвал през вековете след завладяването. Вместо това османска България (и Балканите като цяло) е сложна мозайка от привличания и зависимости, в която християнските господари могат да станат „турски“ кавалеристи, а блестящите църкви могат да бъдат финансирани от приходите, събрани от имперските данъчни събирачи. Един документ в книгата на Киел крие милиони истории. Това е членският списък на Обществото на християнските търговци на овце в София, един клон на обширната организация за доставки, която снабдява Истанбул с месо и зърно през 16-ти век. Там, заедно с десетима златари, седем обущари, четирима механджии, двама бакали, грънчар и лодкар, има и двама продавачи на шербет, един от които е работел за ислямската тайна полиция. Представете си романа, който би могъл да се напише за този продавач на шербет! Но кой ли би се осмелил?
Границите са били препълнени с шпиони и всевъзможни други авантюристи. Някои от тях са имали кариери, които са наистина впечатляващи. Повечето са платили за това с живота си. Щефан Разван е син на мюсюлмански роми от Османската империя. Освободен от робство от архиепископа на Яш, той става хетман (командир) на казашка орда. Подкрепян от тези конни войници, той сваля тиранина Аарон и обявява себе си за хосподар (княз) на Молдова, като по този начин става първи (и, доколкото мога да кажа, единствен) ром-държавен-глава в историята. Управлението му не продължава дълго. Той е предаден от полските си поддръжници в полза на по-гъвкав кандидат (и, случайно, роднина на Байда по брачна линия). През краткия си живот Разван е бил мюсюлманин, християнин, циганин, казак и цар. Той го приключва, подобно на много други амбициозни прекосвачи на граници, набит на кола на предателите.
Но не всички, които печелят поминъка си от прехвърляне на границата, завършват по толкова безобразен начин. За някои от тях границата предлага възможности за честен бизнес, който инак не могат да практикуват у дома. Една такава забележителна фигура е Саломея Реджина Пилщин. Родена през 1718 в католическо семейство в днешна Беларус, тя се омъжва за лютерански лекар, практикуващ медицина в Османската империя. Като мъж, на него не е позволено да третира мюсюлмански жени от по-висок ранг. Саломея учи медицина и започва да работи като специалистка по очни болести. Когато съпругът я изоставя, тя открива собствена практика, първо в Одрин, а след това в София. Там тя започва още по-доходен бизнес: откупване на пленници. Тя купува от османски роботърговци заловени хабсбургски офицери и събира от семействата им плащания, за да ги върне вкъщи. Запазва за себе си един от тези откупени офицери, словенски германец име Пихелщайн (на полски, Пилщин), и се омъжва за него. Двамата пътуват до Санкт Петербург, където лекуват дамите от двора на императрица Анна. След още няколко години на пътувания, тя се развежда с Пихелщайн, когото обвинява в изневяра, изнудване и опит за отравяне. Сега вече се установява сама като императорска очна лекарка в харема на султан Мустафа III, преди да тръгне за Крим, където отива, за да работи в харема на хана.
Едва ли щяхме знаем нещо за живота на Саломея, ако не бяха мемоарите, които тя ни е оставила. Те са били държани в библиотеката на един замък в Полша в продължение на два века, преди да бъдат преоткрити и публикувани през 1957 г. под заглавие Пътуванията и приключенията на моя живот. Към днешна дата книгата не е преведена на никакъв друг език и е практически недостъпна извън Полша. Това е много жалко, тъй като мемоарите на Саломея са едно от малкото автобиографични сведения за жените под османско управление и почти със сигурност единственото за жена, която е осигурявала прехраната си сама.
Саломея е правела пътешествията си на юг и север доброволно, но други не са били толкова щастливи. Безброй изтръгнати от родните места пленници прекарват животите си в копнежи по изгубената родина. За такива нещастници най-добрата надежда за завръщане идва под формата на чудотворна намеса, както например в тази народна приказка от Сараево.
В Истанбул султанът спи. В Белград пее петел. А в Будапеща плаче стара жена. Тя е дошла тук като жертва на войната. Взел я е принц Ойген, когато е разграбил Сараево. Сега тя работи в къщата му. Всеки ден тя върши всичко, което се иска от нея, и всяка нощ плаче, обзета от копнежи по дома си.
В двореца на Ойген има много стаи и много килери. Жената от Сараево трябва да ги почиства всичките. Но в една от тях не ѝ е позволено да влиза. Един ден, когато принцът е на един от военните си походи, любопитството я надвива и жената открадва ключовете на забранената врата. Когато я отваря, ето какво вижда: ковчег и открит гроб. Тя тозчас припада. Когато се събужда, над нея стои възрастен мъж. Той носи кепе и има любезно поведение, но не ѝ казва името си. Вместо това я разпитва за живота ѝ, и как точно се е озовала в този странен град сред гяурите. Жената му разказва за предишния си живот в Сараево, за разграбването на града и как принц Ойген я е отвел на север в обкръжението си. След това възрастният мъж я пита дали ѝ е известна Магребската джамия в западната част на Сараево – стар храм от времената на Иса Бег, основан от един шейх-дервиш, който е дошъл там от западните страни.
Тя знае джамията и му го казва. Тогава старецът я пита: „А би ли искала да си там?“ Жената кимва, да. Старецът ѝ казва: „Стъпи на мантията ми и затвори очи!“ Старицата затваря очи и стъпва върху робата му. Когато ги отваря отново, тя се е върнала в Сараево, застанала пред джамията Магреби. От този ден нататък, жената отива в тази джамия всеки петък, без да пропуска, и винаги се моли за душата на шейха от западните земи.
Темата за мигновеното пътуване, подкрепено от магически посредник, е повтаряща се тема в ислямския фолклор на Източна Европа. В Литва подобна история се разказва сред татарите-Липка, група от тюркоезични мюсюлмани, които са се заселили в региона през 14-ти век и са запазили вярата (но не и езика си) оттогава насам. В тази версия обаче посоката на пътуване е обърната: обратно от Мека към родината на Липка близо до Навахрудак, в днешна Беларус. Пътникът е богат татарин, който е забогатял, служейки като кралски ловец при полския крал. Изпълнителят на желанието пък е собственият му слуга, овчар на име Контуш, който е усвоил мистичните изкуства чрез молитва, а инструментът за полет е магически кривак или тояга. Като условие за изпълняване на желанието на господаря си, овчарят кара ловеца да се закълне, че няма да разкаже на никого за тайната му. Ловецът се съгласява и след миг пристига обратно в дома си. На следващия ден ловецът забравя какво е казал и нарушава обещанието си. В мига, в който той разказва на другите за дарбите на Контуш, пастирът умира. Но паметта за него продължава да живее. Дори и днес гробът му все още стои в гората близо до полското село Ловчице. Изграден е от неодялани камъни. Над него се извисяват два дъба, единият до главата, а другият до подножието му. Наоколо растат храсти от диви рози и черна елша. Всяка година, по време на ислямските празници Ейд ал-Адха и Ейд ал-Фитр, тълпи от поклонници се събират наоколо, за да помолят светия Контуш за благословията му.
Светии
Светиите-чудотворци са сред големите обединители на ранната модерна Източна Европа. Гробниците им привличат поклонници от всички религии. И те раздават милост на всички желаещи. Календерѝ-Абдалите, последователите на Отман Баба, шокират мнозина със странния си вид. Самият Отман често е бил вземан за луд, беглец или побягнал роб, но абдалите отиват още по-нататък. Те бръснат косите, брадите и веждите си, татуират телата си със змии и многото имена на Али. Носят тамбури и тъпани, и надуват рогове. Една набедрена превръзка или няколко листа от дървета са за тях напълно достатъчни дрехи. Брадвички и тояги почиват на раменете им заедно с просяшките купи.
Това са непокорни приятели на бога – луди, възвишени светии, чиято святост може да се окаже и плашеща. Те прекарват голяма част от времето си в усамотение и медитация в планините или в запустели гори, но въпреки това сякаш присъстват навсякъде в османските Балкани, помагайки на бедните и слабите, на безпомощните, на бедстващите, както и на онези, които са напуснали домовете си, за да скитат. В това те следват примера на своя светец-покровител. Както пише един от тях след смъртта на Отман, „няма място в румския вилает, където той да не е стъпил и където хората да не са видели помощта и светостта му, където чудесата му да не са станали видими“.
Понякога чудесата, които те вършат, са съвсем скромни. В Албания Баба Бали веднъж срещнал човек, който водел кон, натоварен с мехове, пълни с вино. Баба попитал какво пренася животното и мъжът, твърде смутен да признае истината, му казал, че е мед. Светецът отговорил, че от този момент [товарът] наистина ще бъде мед, а когато мъжът дошъл на местоназначението си, открил, че цялото му вино се е превърнало в мед.
Но някои от чудесата са доста велики. Демир Баба, чийто роден край е в северна България, някога бил призован от московския цар да победи ужасен дракон, който опустошавал земята му. Когато Демир Баба пристигнал, той заповядал на един рояк пеперуди да се настанят върху очите на дракона, като по този начин го заслепят. След това хванал раздвоения език на дракона в капан, и го убил. Удивен от този подвиг, царят предложил да се обърне към ислямската вяра, но Демир Баба не се съгласил. Достатъчно било, казал той, че и двамата са деца на Авраам.
Такъв екуменизъм[4] е бил нещо обичайно сред светците. Делата, които те вършат, не се ограничават само до една религия. Лесно е да се открие св. Георги в произведенията на някой гази, или у [пророк] Илия, или в полетите на суфийския мистицизъм. Този тип синкретизъм е намерил ехо и в популярните вярвания. Ноел Малкълм е писал подробно за онова, което той нарича „религиозна амфибийност“ на Балканите, способността на много хора да живеят едновременно и в християнския, и в мюсюлманския свят. Християните и мюсюлманите празнуват много от едни и същи празници. На Коледа мюсюлманите в Албания съдействат на католиците при рязането на Новогодишния пън [Yule log], а католиците участват в празнуването на Байрама. В дните на светеца всички се събрат на открито, за да отдават почит и получават благословии. Всички разчитат на едни и същи народни лекарства и използват взаимно лечителските си традиции. Мюсюлманите целуват християнски икони и карат децата си да получат християнски кръщения; Християните на смъртно легло си канили мюсюлмански дервиши, които да четат Корана над тях.
Един францискански монах, дошъл в Косово от Запада, бил посрещнат в мюсюлманска къща с думите: „Влез, отче: в нашия дом имаме католицизъм, ислям и православие.“ Представете си колко по-шокиран би бил той, ако би чул проповедите на бекташи-суфитите, които са казвали на християните, че „Мохамед и Христос са братя“.
Сари Салтик
Сред великите ислямски светци от Източна Европа никой не е приемал толкова много идентичности, нито привличал толкова много последователи от различни вероизповедания, колкото вечно променливия Сари Салтик. Казва се, че той е живял в средата на 13-ти век, или може би малко по-късно. Произходът на името му е неясен. Някои казват, че то идва от русата му или червена коса, а други – че това е прякор, даден от невярващите поради голямата му сила. Сигурно е само, че той има повече идентичности отколкото животи, и много повече гробници, отколкото смърти.
Той е бил гази, воин, монах отшелник, чудотворец, свещеник и дори християнски светец. Яздел е на вълшебен кон и е носел непробиваем щит. С дървения си меч (който някога е принадлежал на пророка Мохамед) той разсичал скали. С кипарисовата си тояга правел да се появяват свети извори. Биел се с християнски рицари, но също и с джинове и вещици. Предлагал на всеки от тях възможността да стане мюсюлманин и ги убивал само когато отказвали. Но Сари Салтик не само се е биел; освен това той проповядвал. Говорел 12 езика и във всеки от тях бил златоуст. Често се преструвал, че е равин или свещеник. Познавал Евангелията и Тората толкова добре, че лесно можел да докара богомолците до сълзи. Легендата гласи, че в Гданск е убил местния патриарх, св. Никола, а след това се преоблякъл в робата му. Под това прикритие той накарал много хора да се обърнат към исляма.
Изглежда, че тези истории са изплетени около някакво истинно ядро. Още в началото на 14-ти век великият танжерски [от Танжер, Мароко] пътешественик Ибн Батута видял да се почита гробницата на Салтик в Бабадаг, в сегашна източна Румъния. Там той е запомнен предимно като воин, който е спечелил за вярата тамошните езичници – татари и кумани, които живеели в Буджак от грабежи. В продължение на векове Бабадаг, „бащицата-планина“, който се издига самотно близо до делтата на Дунав, е бил център на култа към Салтик, и е посещаван от султаните, както и от неуморимия Евлия Челеби. Но това е далеч не единственото място, където Салтик е бил почитан. В България той е бил свързван със Св. Никола и пророка Илия. В Албания, в Круже, той замества Св. Георги, убиецът на дракона. Разказва се легенда за дракон, който държал в плен принцеса. През деня драконът живеел в пещера, а през нощта в църква. Салтик пристигнал в града, преоблечен като стар дервиш. С дървения си меч той отрязал седемте глави на дракона, заедно със седемте им езика. После изчезнал, прекосявайки морето до Корфу с две големи стъпки. В България Салтик също е бил известен с това, че е убил седмоглав дракон. Но там един християнски монах откраднал три от езиците и ушите му, и Салтик трябвало да издържи проба чрез огън, за да докаже, че е истинския убиец на дракона. Монахът изгорял, но Салтик не пострадал. В резултат на това царят на Добруджа се обърнал към исляма. Делото било увековечено в Калиакра, в гробница, построена от стените на стар замък, разположен на носа в Черно море.
Как е възможно Сари Салтик да е погребан едновременно в Калиакра и в Бабадаг? Това било още едно от чудесата му. Преди да умре, той заповядал тялото му да бъде поставено в седем ковчега, защото седем царе се съревновавали за притежанието на гробницата му. Четири от тях били в християнски земи: Московия, Полша, Бохемия и Швеция. Три били в земи, контролирани от вярата: в Калиакра, в Адрианопол и в Бабадаг. Но това е само една версия на историята. Според една друга той имал 12 гробници в 12 различни земи. В още една друга, ковчезите му са 40 на брой, като всеки от тях съдържа светите му останки. (Имал е и други животи. По-късни светци започват да твърдят, че в миналите си животи те са били Салтик). Веднъж, в Бабаески, на мястото на една от гробниците на Сари Салтик, Отман Баба видял свещник, запален от самия Сари Салтик, все още горящ след много години. Той го угасил с един поглед и казал на хората, които видели това: „Аз съм онзи, който запали този свещник – Сари Салтик, героят на вселената.“ (Но пък Отман винаги е бил човек на големите приказки. Когато тръгнал от Азербайджан за Балканите, той бил чут да казва: „Ще оседлая облак, ще превърна светкавицата в камшик и ще се върна в Рум.“ На магаре сигурно би било по-лесно.)
Кода [Завършек]
Способен на чудотворни телесни промени приживе, Салтик е станал още по-мощен в смъртта, като е умножил самия себе си до степен, при която би могъл да претендира за истинска духовна империя, простираща се от Гданск до Калиакра и от Круже до Бабадаг.
Тази Европа, в която християните и мюсюлманите редовно обменят дрехи и в която пеперуди могат да побеждават дракони, днес е до голяма степен забравена. Жалко, защото тя би могла да ни научи на това или онова – например как да възприемаме различията и как да приемаме милост. Това са важни поуки във време, когато различни водачи в Полша, Сърбия, Унгария и твърде много други страни са приели, че мюсюлманите нямат място в Европа – нито сега, нито в нейната история. Работата на запомнянето е трудна, но необходима, и тя носи плодове. И така, ето една последна история.
Годината е 1621. Току-що е приключила Първата Хотинска войнамежду Османската империя и Полско-литовската общност. Трябва да се направи мирен договор. Полският сенат изпраща като свой пратеник принц Збараски, един от най-богатите хора в царството и бивш ученик на Галилео. Той пристига в Истанбул с прекрасна свита, раздавайки подаръци с отворена ръка. Въпреки това еничарите са неспокойни. Те му показват балсамираната глава на везира, когото току-що са свалили, както и онези на многобройните му предшественици. Това е предупреждение. Збараски разбира. Той им казва: „Нека и моята глава почива там, ако не ви служа вярно.“
На следващия ден той е приет от султана. Збараски е запазил най-големия си подарък за последния път. От златен сандък той изважда стар пергамент. Това е последният договор между Полша и Турция, подписан почти век по-рано. Турските сановници се тълпят наоколо, за да докоснат пергамента, който е бил пипан от самия Сюлейман Великолепни. Збараски чете заключителните думи на пакта, отправени от Законодателя към полския крал Зигмунт Стария:
Аз съм на седемдесет години и ти също си стар, нишките на живота ни свършват. Скоро ще се срещнем в по-щастливи земи, където ще седнем, наситени на слава и победи, до най-Висшия, аз от дясната му страна, а ти от лявата, и ще разговаряме за нашето приятелство. Твоят пратеник, Опалински, ще ти каже в какво щастие е видял твоята сестра, моята жена. Препоръчвам го горещо на Твое Величество. Сбогом.
При това, хронистът ни казва, всички присъстващи заплакали с руйни потоци от сълзи. За миг те били запознати с една визия за приятелство и уважение, които била толкова сладка, че ги просълзила. За един миг можем да я споделим и ние.
[1] Това твърдение се основава на разбирането, че понятието „Източна Европа“, за разлика от самата географска област, с която то е свързано, е възникнало едва през 18 век. С други думи, тук не се твърди, че ислямът е съществувал винаги в тази част на континента, а просто, че той е неразделна част от нейната по-нова история. Бел. пр.
[2] Думата идва от хърватски и означава буквално „ония, които изскачат от засада“. Бел. пр.
[3] Албански поет, писател и известен борец за албанската независимост (1846–1900). Бел. пр.
[4] Движение за сливане в едно на всички християнски църкви. В случая – единност на всички вери. Бел. пр.
Няма коментари:
Публикуване на коментар