Тест: сложно съставно с подчинено подложно изречение

 Никола Бенин

1. Кое изречение НЕ е сложно съставно с подчинено подложно?

А) Струва ми се, че тя е доста променена напоследък.

Б) Установено е кои са причините за настъпилите промени.

В) Добре е да се избягват храни с високо съдържание на захар.

Г) Обясниха ми как се решават задачите от този тип.

Виж теста в:

nbenin@abv.bg

„Притчата за трите пръстена": "Умът може да помогне на мъдрия да се измъкне от голяма опасност"

 Никола Бенин

С „Притчата за трите пръстена" евреинът Мелхиседек се спасява от голямата опасност, готвена му от Саладин“ – с това обяснение, изглеждащо дори като заглавие или подзаглавие, започва третата новела от първия ден. И още в началото отново се появява мотивът за разказването като начин да се избегнат опасността и заплахата за живота. Въпросът на Саладин (владетел с недостатъци като прахосничеството, но пък изпълнен с достойнство и уважение към разума) е напълно прям: „...коя от трите вери смяташ за истинска: юдейската ли, сарацинската ли, или християнската? “.          

 А това е един от най-опасните въпроси на всички времена – и преди Бокачо, и по времето на Бокачо, и чак до нашия век. Няма начин какъвто и да било отговор да бъде правилен, ако събеседникът изповядва друга религия. Заради въпроса: „Коя е истинската религия – юдаизмът, християнството или ислямът?“, през вековете са се леели реки от кръв, за съжаление, и до днес. Като евреин, Мелхиседек има основание да каже примерно: „Моята религия, юдаизмът, е найистинска, защото е първа – Старият завет на юдеите стои и в свещената Библия на християните, и в свещения Коран на мюсюлманите“, с което би се изложил на голяма опасност. Или да каже: „Твоята религия, Саладине, ислямът“, за да спечели благоволението на султана, с което би извършил грях към своята собствена вяра и би си спечелил презрението на проницателния Саладин. А в тази история няма никаква логика християнството въобще да се появи като отговор на Мелхиседек на въпроса на Саладин. Който и да е от трите отговора би изложил Мелхиседек на опасност. Ето защо той избира друг път – разказва на султана притчата за трите пръстена, които старият баща дава на синовете си, защото и тримата са му еднакво скъпи.           

Семейните отношения на бащата и синовете в притчата са твърде нехарактерни за традицията, в която винаги един от синовете е истинският наследник по силата или на първородството си, или на специални заслуги. Тук обаче старият баща решава, че всичките му синове са еднакво достойни. Затова и скъпоценните пръстени стават три, а кой от тях е найстаринният и истинският, остава докрай неясно. Оттук и поуката, ясно изразеният смисъл на притчата, която спечелва уважението и възхищението на Саладин: „...Когато най-сетне установили, че трите пръстена толкова си приличат, че не може да се познае кой е истинският, въпросът кой от тримата е пръв наследник, останал нерешен и не е решен и до ден днешен. Същото ще ви кажа, господарю мой, и за трите закона, дадени от Бог Отец на трите народа, във връзка с които ми зададохте вашия въпрос. Всеки народ е убеден, че той е истинският наследник, че той притежава и истинския закон, но въпросът кой наистина го притежава, остава открит, също както при пръстените“.          

 Така въпреки разприте между синовете (между представителите на трите религии) посланието на притчата – хуманистично и ренесансово – в отговора на Мелхиседек може да бъде изразено и така: както старият баща намира синовете си за еднакво достойни, така и Бог е решил да остане неясно коя от трите религии е „най-истинската“, защото Бог обича и намира за достойни всички свои чеда и от трите религии.          

 Отговорът на Мелхиседек наистина е въплъщение на ренесансовия хуманизъм. Но това не е единствената поука от притчата. Филомена я разказва на другите младежи не точно заради нейното голямо хуманистично послание, а най-вече поради възхищението си от силата на разума: „...умът може да помогне на мъдрия да се измъкне от голяма опасност... А че разумът може да бъде причина за утеха, ще ви докажа, както обещах, с тази кратка новела“. Възхищението от силата на разума е също така ренесансово по своята същност. Така Филомена намира един смисъл в притчата, а нейният герой Мелхиседек – друг. Това показва богатството и многозначността на ренесансовите идеи

КОНФЛИКТЪТ МЕДУ ДВА СВЯТА В ПОЕМАТА „ИЗВОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА“ ОТ ПЕТКО Р. СЛАВЕЙКОВ

 Никола Бенин

В диалога винаги съществува възможност за поляризация на говорещите лица. А предизвиканата среща между две противоположни цивилизации не само превръща диалога в спор, но поражда и сблъсък, при който стените се рушат – едно измерение навлиза в друго… В края на процеса всеки е загубил нещо от себе си, но е откъснал нещо от другия. Извзета е част от пространството му, но е поел и други топоси в себе си. В неговото време са нахлули чужди мигове. Безвремието и безпространствието са оставили петна от нищо.

Гергана и Везирът символизират двата различни свята в поемата на Славейков. Гергана е цивилизацията на Жената. Тя е родното, малкото, крехкото. Везирът е цивилизацията на Мъжа. Достатъчно силна, различна, възмъжала, за да тръгне към своята противоположност. Тя е изчерпала възможностите си за трансформации във времепространството. Кръгът трябва да се разчупи. Везирът – да напусне Стамбул. Процесите в затвореното тяло стават прекалено много и водят вече не към себезапазване, а към себеунищожение. Герганиният свят преди срещата е също натоварен с напрежение. Никола е елемент от цивилизацията на жената. Уравновесяващата част от другия пол. Мъжкото начало. Реброто, от което е направена Ева. Но не е Адам. Адам е Везирът.

„Либил Никола Гергана“, „двамата лика-прилика“ и от село Бисерча. Еднаквостта между тях прави любовния им диалог непродуктивен, но не е невъзможен. Ако „китка се дава за обич“, то недаването не означава само необич, но и отлагане на признанието – до утринта, до деня. Нощта е натоварена с женски елементи. Тя е тайнствена, непонятна. С веди, змееве, змейски духове и самодиви-нощянки, които са нейната връзка с отвъдното. Подобно на жената, тя крие в себе си раждането и смъртта. Гергана, Никола, Нощта, Черната веда са брънки от една „минус“ верига. И Черната веда, рожба на нощта, мернала със зло око Гергана и Никола, довежда Везира, за да неутрализира насъбралите се минуси.

Изворът е центърът на фикционалния свят на поемата. Там са се срещали, там си обещават да се срещнат, там е неочакваната среща между две цивилизации. Извиращата вода е символно натоварена. Тя е животът, изтичащото време, връзката с подземния свят, избликналата сила на земята.

„Бели менци“, „бели чадъри“, „бели крака“. В семантиката на ирационалното бялото е беля. За беля е бяла Гергана. Белият цвят свързва Мъжа и Жената. Гергана „сварва бели чадъри“. Везирът гледа как девойката „бели си крака измива“.

Гергана заръчва на Никола да дойде рано на извор, биволи да напои. Везир „с войска си тука застанал“, „допраща слуги, вика я“. Биволите, войската, слугите са символни трансформации на мъжките атрибути.

Женското тяло, носещо кобилица, е синтезиран знак за света, един движещ се кръст, кръстосващ пътя между извора с жива вода и земното битие на човека.

Целият диалог между Везира и Гергана може да се интерпретира като сложно взаимодействие на две опознаващи се системи. Въпросът „…девойко, що си ми рано ранила за прясна вода на извор?“ – е и констатация за младостта. В него всяка многосрична лексема отпраща към незрялост , утринност. Забелязано е утрото на една цивилизация, черпеща вода от едно-единствено място. Ситуацията се противопоставя на странстващия свят на Мъжа, пътуващ от извор на извор.

Тейко ми, стара стария,

Бърза на нива да идем.

Гергана отрича утрото на своя свят, „остарявайки“ го с бащата – символ на корена, на съществуващото минало, на историческа памет, житейска мъдрост; и със земята – орана, засявана, раждаща, хранеща. Ако „тейко“ е знак за фиксираността на Герганиния свят във времето, то „нивата“ го фиксира и в пространството. Обвързвайки се с „тейко“ и „нива“, девойката посочва своите координати в системата на битието.

Везирът има само един, достатъчно всеобхващащ определител за своя свят: „Стамбул“. – Многолетност, мощ, власт, самочувствие за нещо много по-голямо, титанично в сравнение с онова „долу в полето“ село Бисерча. Но „Стамбул“ не съдържа в себе си одухотвореността на „стария бащица“, „мила майка“, „свидна мила градинка“. Везирът иска да разкъса хронотопа на Гергана. Да отдели времето, носено от „стари баща и майка“, от съответстващото му пространство – нива, лозе, мала градинка, вкъщи.

Не щеш ли и тях да земем,

Да ги заведем с нази си.

Цветният букет на Гергана е опоетизиране на нейния свят. Цветята са знаци на женската цивилизация. Предизвикват асоциации за пролет и зима, за цветния кръговрат на живота. Носят ухания, в които Зюскинд („Парфюмът“) би открил кода на битието.

В градините на Везира може да има „цветя всякакви“, но те не съществуват за Гергана, защото не са назовани. В Герганиния свят всяко цвете си има име. Именуването извежда от хаоса еднообразните стръкчета и ги подрежда в реална ценностна система.

В защита на предимствата на своята цивилизация Везирът залага на мощното, многобройното, просторното: ливади, градини, сараи, „дванадесет капии“, „триста прозорци джамлии“, „светли сараи“. Но Дворецът, големият дом, големият град създават условия за непреодолими разстояния между хората. Огромни празни пространства отделят душа от душа. Многото врати правят малка вероятността от среща. Цивилизацията на мъжа изключва топлото огнище, уюта, здравите връзки на семейството, интимността на едното прозорче с перденце и саксия с мушкато (абсолютен знак за женственост).

Везирът очертава на Гергана щрихите на един мъжки свят – миндери, дюшеци, изпълващи светли сараи – златна клетка, в която птичката-жена „ще седи и ще гледа, додет ѝ видят очите“. Но има птички, за които златната клетка е много по-страшна от смъртта и те търсят острия трън, за да го забият в сърцето си – от предсмъртната болка се ражда най-хубавата, лебедова песен.

Мъжът стеснява своето пространство до „светли сараи“. Жената изпълва цялата вселена.

Какви по-светли сараи

От тез небесни сводове?

Жената е по-близо до първичното, първобитното, природното. Един, отдалечил се от себе си свят, е тръгнал да подчинява други светове. Да унищожава, да превзема, да променя. Но „простата селянка“ го омайва, спира, връща, променя.

„Вярност в любов“ към излъчването на родното, близкото, своето:

Стамбул е, аго, за мене

тука, дето съм родена,

а най-хубави сараи –

там онзи моя бащин дом.

„Вярност в любов“ към векове подрежданата система от нрави и привички, към собствения път, водещ до Бога: „пред икони ся прекръсти“, до мъжа:

аз съм се клела, заклела

и клетвата ми вярна е:

първо ми либе Никола –

първо венчило той ще е…

„Вярност в любов“ към природата, труда:

мен не тежи ми шетнята.

…

все тъй съм расла, порасла,

кога по нива, по лозе.

…

Кога пък вкъщи да шетам.

Гергана е готова да умре, за да защити самобитността на своята цивилизация. Загубвайки само един от елементите си, една култура престава да бъде същата.

Диалогът създава вероятност за размиване на граници.

В тая среща побеждава цивилизацията на Жената. В една поетична интерпретация на „Изворът на Белоногата“ превъзходството на Гергана е предадено още по-мащабно:

Слисаният свят видя и помни,

че конят

се спъна във Герганините стомни,

в бакърите ѝ от червена мед,

че гордият посланик на султана,

край Бисер сведе победен байрак

и паднал във нозете на Гергана,

поклон ѝ стори. До земята чак.

(Ив. Балабанов – „Похвално слово за българката“)

Но след срещата спокойствието, целостта на цивилизацията на Жената са взривени. Всичко е променено.

Изворът – символ на живота, медиум между горе и долу, между рационално и ирационално, е станал Изворът на Белоногата. Везирът е признал правото на Гергана да бъде жрица на живата вода. Вграждането на девойката в чешмения зид е само следствие от Диалога. Целият разговор е като изпитание за светостта на весталката. Гергана побеждава, но победата ѝ я трансформира в друго измерение. Никола изчезва безследно, той моментално последва мъртвата, защото е част от нея, вътрешната ѝ опозиция.

В самосъзнанието на съвременния българин кръстът почти винаги е знак за смърт и безсмъртие. Но в историческата памет на човечеството той е натоварен и с други значения. По интересен начин те се появяват в поемата. Кръстът е обединение на две начала: мъжко и женско. Вертикалната линия символизира мъжа, а хоризонталната – жената. В поемата Везирът не се движи: „Везир пред чадър седеше“. Неговата неподвижност се съотнася с вертикалността. Докато движението на Гергана от вкъщи до извора кореспондира с хоризонталността. Погледът на „рано ранилата“ девойка обхваща хоризонта – тя вижда белите чадъри и войската. Везирът гледа само в една точка – „белоногата“. Миещите се бели нозе са елемент от еротичността в поемата. По тях бягат очите на агата. Но акцентуването върху краката отпраща и към нещо друго – най-близко до кръгозора на Везира са нозете – той е в краката на Гергана.

Смъртта, гробът са едно символично разрешение на пресичането на двете перпендикулярни прави. Получил се е кръст. Резултатът от срещата – непомислен, нежелан и от двамата, е неибежен.

Структурата на поемата чертае друг древен символ – кръг. Започва със света на Гергана и свършва с него. Общата точка на началото и края е ирационалното. „Десетина дръвя върбови“ само се „мержеят“, а те са единственият знак, че там „в стари години, отколе“ е било село Бисерча. Погледът е насочен дълбоко в миналото – там, където билото се смесва с небилото, реалното с измисленото, битие с небитие. Също толкова пренесен в света на фантазията и въображението е и финалът на поемата „Изворът на Белоногата. Цафарата на „до ден днешен“ нямащия го Никола се счува „да свири и тътне“ само когато:

ся вести Гергана,

там, на чешмата седнала,

на месечинка да преде.

Реципиентът попада в един омагьосан кръг, който трябва да му разкрие тайнството на живота. Всичко започва от там, където ще свърши. Лирическият говорител извежда образите от небитието и след като се е уверил в успеха на своята фикция, отново се връща там.

Кръгът е символ на овладяното пространство, а движението по кръга е времето. Но започвайки и свършвайки в една точка, Хронос взривява смисъла на съществуването си.

Историята на човечеството е срещи и отдалечавания на променящи се културни комбинации.

Бройна форма на съществителните имена от мъжки род

 Никола Бенин

Двете наклонени кули в Болоня

 Никола Бенин

Над 100 кули са построени в Болоня през Средновековието, но оцеляват само 22.

•По-високият се нарича Асинели, а по-малкият се нарича Гарисенда.

•Двете кули са построени между 1109 и 1119 г.

•Асинели е висока 97,20 метра, а кулата Пиза е 58,36 метра.

•Гарисенда се навежда на 4 градуса, а Пиза се навежда на 3.97.

Видове подчинени изречения

 Никола Бенин

    Знаем от изученото в пети, шести и седми клас, че изреченията, с които си служим в речта, биват прости и сложни. Просто е изречението, което съдържа само едно сказуемо, а сложно – това с две и повече сказуеми. Но тъй като наличието на сказуемо е задължително, за да имаме въобще изречение, фактът, че сложното изречение съдържа повече от едно сказуемо, означава, че всъщност то се състои от няколко прости изречения, свързани смислово и граматически. Сложните изречения също биват два вида – съчинителни и съставни. Съчинителните изречения се състоят от две или повече прости изречения, които са напълно равноправни помежду си, а всяко от тях може да съществува самостоятелно. Съставните изречения от своя страна съдържат едно главно изречение, което дава най-важната информация и може да съществува самостоятелно, и едно или повече подчинени изречения, които по някакъв начин допълват и конкретизират информацията, носена от главното изречение. Тъй като задачата на подчинените изречения е да пояснят информацията, носена от главното, те не могат да съществуват самостоятелно.           

Знаем също, че отделните части на изречението влизат в логическа връзка помежду си. При простото изречение тази логическа връзка съществува между отделните му части – подлог, сказуемо, допълнение, обстоятелствено пояснение, определение и сказуемно определение. При сложните изречения логическите връзки възникват между отделните прости изречения, влизащи в състава им. Това означава, че отделните подчинени изречения в състава на сложно съставното, могат да изпълняват същите синтактични функции, които познаваме от състава на простото изречение, с изключение на сказуемото. И тъй като основните части на простото изречение (с изключение на сказуемото) са: подлог, допълнение, обстоятелствено пояснение, определение и сказуемно определение, подчинените изречения ще изпълняват техните функции и ще оформят съответните видове подчинителни връзки. Да ги разгледаме по реда на честотата, с която те се употребяват в речта.           

1. ПОДЧИНЕНО ОПРЕДЕЛИТЕЛНО ИЗРЕЧЕНИЕ           

Нека разгледаме последното изречение.          

 Погледна нивата, която пръхнеше, погледна гората, която мълчеше, погледна Белчо, който пасеше кротко на слога, погледна слънцето, което бързаше...           

Тук разказвачът ни е представил дълга поредица от действия, които героят извършва. Боне поглежда ту нивата, ту гората, ту Белчо, ту слънцето. И всеки път разказвачът добавя по едно кратко изречение, с което показва на читателя какво правят нивата, гората, Белчо, слънцето. Прави го, за да може читателят по-образно да си представи случващото се, да добие представа за това, какви са описваните предмети. С други думи, всяко от добавените изречения пояснява по някакъв начин съществителното, за което става дума в предхождащото главно изречение. Тези подчинени изречения наричаме определителни. Подчиненото определително изречение пояснява някое име или местоимение от главното изречение, независимо от ролята, която то изпълнява.           Подчиненото определително изречение отговаря на въпросите: кой, какъв, чий, с кого, на кого и др.           

Подчиненото определително изречение най-често се свързва с главното чрез относителното местоимение който. По-рядко може да се свърже и с думи като щото, дето, чийто, но те по принцип изпълняват същата функция като който.           

В изречението, което разглеждаме, виждаме и още нещо. Когато трябва да се поясни съществително от мъжки род – Белчо – подчиненото изречение се свързва с главното чрез местоимението който. Когато определяемият обект е от женски род – нивата, гората – местоимението е която. А когато е от среден род (слънцето) – което. Това означава, че подчиненото определително изречение се съгласува с определяемото съществително от главното изречение по род и число.           

Подчиненото определително изречение най-често се появява непосредствено след главното. Такъв е и случаят, който разглеждаме. Понякога обаче определителното изречение предшества главното. Например: „Който се учи, той ще сполучи“. А ако главното е по-дълго, тогава подчиненото изречение може да се вмъкне в него, за да бъде по-близо до поясняваното съществително. Така възприемателят няма да се обърка кой точно е предметът, поясняван от определителното изречение. Например: Оставих книгата на етажерката, която много ми харесва. Тук не става ясно какво ми харесва – книгата или етажерката.          

 Пунктуация. Подчинените определителни изречения се отделят от главното със запетая, поставена пред относителното местоимение който (какъвто, чийто), когато определителното изречение е след главното. Когато е пред главното, запетаята се поставя след края на подчиненото изречение. А ако подчиненото изречение се вмъква в главното, тогава то се огражда и от двете страни със запетаи.          

 Внимание! Не пропускай да поставиш запетаята след края на подчиненото изречение!           Когато пред относителното местоимение има други думи, които го отдалечават от поясняваната дума, запетаята се пише след поясняваната дума. Например: Това са картини, изключителната красота на които никой не оспорва.          

 2. ПОДЧИНЕНО ДОПЪЛНИТЕЛНО ИЗРЕЧЕНИЕ            

Да продължим с изречението, което разглеждаме. То завършва така:   Боне и видя, че е самичък в тоя валог, че отникъде няма помощ.           

Главното изречение е „...и видя“. Подлог в него е Боне, а глаголът видя изпълнява ролята на сказуемо. Нормално е да се запитаме какво е видял Боне. И двете следващи подчинени изречения – „че е самичък в тоя валог“ и „че отникъде няма помощ“, ни го съобщават. С други думи, тези две подчинени изречения изпълняват същата роля, която би изпълнило прякото допълнение в едно просто изречение. Затова наричаме такива подчинени изречения допълнителни.           Подчиненото допълнително изречение пояснява сказуемото в главното изречение, съобщавайки кой получава действието (пряко допълнение) или с какво е свързано действието (непряко допълнение).           

Подчиненото допълнително изречение отговаря на въпросите: какво, що, на какво и др.           Подчиненото допълнително изречение най-често се свързва с главното посредством подчинителни съюзи – че и да, както и с редица въпросителни местоимения, изпълняващи ролята на съюзи – кой, чий, какъв, колко, как, защо, къде, кога. Например: „Не знаеше кой го е търсил.“ „Тя не видя кога Иван е излязъл от стаята.“           

Тъй като подчиненото допълнително изречение пояснява сказуемото, то трябва да се съгласува по време с него. Въпреки това, за разлика от някои чужди езици, в които съгласуването на времената е задължително, в българския език подчиненото допълнително изречение нерядко е в сегашно време, когато трябва да се изрази едновременност на действието между главното и подчиненото изречение. Например: „Не го видях да идва.“ Ако действието в подчиненото изречение се осъзнава като факт и резултат, тогава се предпочита употребата на минало неопределено време. Например: „Не зная да е идвал.“           

Тъй като подчиненото допълнително изречение се въвежда чрез съюз или въпросително местоимение, изпълняващо функцията на съюз, то обикновено стои след главното изречение, чието сказуемо пояснява. По-рядко подчиненото изречение може да стои и пред главното. Например: Какво правиш, ти не знаеш.           

Пунктуация. Подчиненото допълнително изречение се отделя със запетая от главното, когато е въведено чрез съюза че. Когато подчиненото изречение е въведено със съюза да, употребен еднократно, не се пише запетая. Например: Тя му каза да отвори вратата.           

Когато съюзът да е употребен многократно, пред първото подчинено изречение не се пише запетая, но пред всяко следващо подчинено допълнително, се пише. Например: Сърцето му преливаше от радост, искаше му се да вика, да чупи нещо, да се бори с някого. (Й. Йовков)           При многократно употребен съюз да не се пише запетая, когато с него се въвеждат последователно подчинени едно на друго изречения. Например: Забравих да ти кажа утре рано да си дойдеш. (Елин Пелин)          

 Когато подчиненото изречение е въведено с въпросително местоимение, въпросително наречие или въпросителна частица, изпълняващи функцията на съюз, не се пише запетая. Например: Той го попита къде отива.           

Когато няколко последователни подчинени допълнителни изречения са въведени с въпросителни местоимения, не се пише запетая преди първия въпрос, но пред следващите се пише. Например: Запей ми, девойко, на жалост, запей как брат брата продава, как гинат сили и младост, как плаче сирота вдовица и как теглят без дом дечица! (Хр. Ботев)           

3. ПОДЧИНЕНО ОБСТОЯТЕЛСТВЕНО ИЗРЕЧЕНИЕ           

 Да продължим с откъса от Елин Пелин:           

А вечер, като пусна Галица, тя ще те ближе и ще ти вика: добър вечер, стара майко!          

 В този откъс имаме две равноправни главни изречения – „ тя ще те ближе“ и „и ще ти вика“. И двете показват какво ще прави Галица. В началото на изречението обаче Боне съобщава кога ще се случват тези действия – „А вечер, като пусна Галица“. С други думи, това изречение изпълнява същата функция, която би изпълнило обстоятелственото пояснение в простото изречение. Затова наричаме такива подчинени изречения обстоятелствени. Подчиненото обстоятелствено изречение пояснява сказуемото на главното изречение откъм време, място, начин, количество, цел, условие или други обстоятелства.           

Подчиненото обстоятелствено изречение се свързва с главното посредством подчинителни съюзи или наречия съюзи като: че, ако, за да, да, без да, макар че, когато, щом, след като, преди да, където, защото, колкото и др.           

Тъй като подчинените обстоятелствени изречения поясняват сказуемото, те се съгласуват с него по време.           

В състава на сложното, подчиненото обстоятелствено изречение обикновено стои след главното.           

В някои случаи, когато се пояснява обстоятелство за време, за място, за начин, за количество, за причина, за цел, подчиненото изречение може да стои пред главното или да се вмъкне в него. Например: Когато мога, ще дойда. Ще дойда, когато мога, у вас.           

Пунктуация. Подчинените обстоятелствени изречения се отделят от главното със запетая. Ако искаме да подчертаем обстоятелството, използваме тире. Например: "Бай Ганю тичал, горкия, цели три километра, да го гони - зер килимчето му вътре.“           

Когато подчиненото изречение е въведено със сложен съюз като въпреки че, макар че, без да, запетая се пише пред първата дума на сложния съюз. Например: Вървях, без да бързам. Той влезе, въпреки че никой не го беше канил.           

Ако пред съюза има уточняваща дума, пред него не се пише запетая. Например: Останах само за да те видя.           

4. ПОДЧИНЕНО ПОДЛОЖНО ИЗРЕЧЕНИЕ           

Нека видим следното изречение:           

Който носи мъжко сърце и българско име, да препаше тънка сабя, знаме да развие!           

В това изречение действията в двете равноправни главни изречения са: да препаше тънка сабя и знаме да развие. Неясно обаче остава кой ще извърши тези действия. И двете главни изречения не дават отговор на този въпрос. Цялото сложно изречение обаче дава тази информация с предходното подчинено изречение – Който носи мъжко сърце и българско име... Цялото това изречение изпълнява ролята на подлог за изреченията, които съобщават основните действия. Затова наричаме подобни изречения подложни. Подчиненото подложно изречение изпълнява ролята на подлог в главното изречение, където подлог няма, а и не се подразбира от предходния текст.           

Връзката между главното и подчиненото изречение се осъществява от относително местоимение – най-често който – поставено в самото начало на израза. Например: „Който не работи, не трябва да яде.“           

Тъй като подчиненото изречение изпълнява ролята на подлог, който трябва да стане ясен веднага, обикновено стои пред главното. В редки случай може да се постави и след него. Например: "Да ви бере греха, който ви е изпратил.“           

Подчиненото подложно изречение може да стои след главното, ако глаголът в главното изречение е безличен. Например: Ясно е какво трябва да правим. Лесно е да набиеш по-слабия.           Пунктуация. Подчиненото подложно изречение се отделя със запетая от главното, когато стои пред него. Например: Който се чувства готов, да започва.          

 Когато подчиненото подложно изречение стои след главното, запетая се пише пред че, но не се пише пред съюза да и пред въпросителни местоимения. Например: Ясно е, че ще вали. Известно е кой ще дойде. 

Никола Бенин присъства на представянето на книгата „От храма на самообречените“ от Георги Заркин

 Никола Бенин

Лъчезар Заркин представи в Русенската библиотека "Любен Каравелов" книгата на своя баща - Георги Заркин, „От храма на самообречените“. Модератор на срещата беше русенският писател  Йордан Палежев.

В началото на вечерта Лъчезар Заркин запозна присъстващите с личността и делото на своя баща, прекарал в затворите на София, Стара Загора и Пазарджик 11 години от живота си, осъден като враждебен за комунизма.

Синът на Георги Заркин – Лъчезар Заркин, спомощта на католическата църква, успява да издаде голяма част от творчеството на своя баща – романа „Чест“, документалната поредица „Вулкан“ за същността на диктаторския режим на Тодор Живков, стихосбирките „Отвъд чертата“ и „От храма на самообречените“.