Никола Бенин. Доклад на тема: "Мълчаливият страдалец Иван Белин"

НАЦИОНАЛНАТА НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ „ЙОРДАН ЙОВКОВ – МЪДРИЯТ МЪЛЧАЛИВЕЦ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА“, ПОСВЕТЕНА НА 135 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПИСАТЕЛЯ, проведена на 29 и 30 септември в Дом-паметник „Йордан Йовков" – Добрич

МЪЛЧАЛИВИЯТ СТРАДАЛЕЦ ИВАН БЕЛИН

                                                          

Иван Белин се нарежда тихо и някак си незабележимо сред мълчаливите страдалци Сали Яшар, Нонка, Другоселеца... Неговото присъствие не е явно в тази любима на автора група от персонажи, защото предимно свързваме овчаря, убиец на вълчицата, с греха. Това е така поради Йовковото ясно и преднамерено внушение чрез заглавието на разказа „Грехът на Иван Белин”. Ще си позволя обаче да се усъмня, че идеята за греха, към която този надслов насочва, е единствената в  проблемно-естетическото съдържание на творбата.

Видно е, без да се правят задълбочени анализи, че много от заглавията на творбите на Йордан Йовков са емблематични, внушаващи образни представи. И тогава, когато авторът не може да открие сполучливо поетично название на разказа със съществуващите думи в българския език, той измисля нова дума със арабски и латински заемки – “Албена”. Ако използвам една игра на думи, може да кажем – Албена се превръща в емблема. Така разказът “Албена” става част от поредицата творби със заглавия символи, заглавия емблеми: “Грехът на Иван Белин”, “По жицата”, “Белите рози”, “Песента на колелетата”, “Русалска нощ”, “Дрямката на Калмука” и още много други .

Тези емблематични и образни метатекстове отвеждат към един от смисловите пластове в текста. Творбите на Йордан Йовков обаче никога не са еднопластови; зад едно смислово ядро откриваме второ, трето... Така осъзнаваме, че в разказа “По жицата” героите разговарят и мечтаят да видят бялата лястовица – това е външната наративна линия, но под нея има скрита същностна смислова нишка – безкрайната жица между всеки два телеграфни стълба, на която кацат черни лястовици. Смисълът на творбата не се съдържа толкова в концепта за бялата лястовица – символ на надеждата. Моканина лъже, че я е видял, а Гунчо се съмнява, че съществува. Скритото послание е, че страданието е безкрайно и черните лястовици като символ на това страдание съпътстват пътя на потъналите в мъка хора. Неслучайно текстът завършва с болезненото откровение на Моканина: “Боже, колко мъка има на тоя свят, Боже”. Така че в този разказ заглавието отвежда към дълбинния и фундаментален смисъл за страданието и (съ)страданието.

По подобен начин, в обсъдената вече творба – “Песента на колелетата”, подтекстовото внушение е за страданието и състраданието на майстора и за любовта, която преобразува страданието в необикновено творчество.

Заглавието “Грехът на Иван Белин” съдържа в себе си само един от проблемите в художествения свят на творбата.  Другият, въплътен смисъл, е дълбоката и несподелена мъка на овчаря и на неговата съпруга, баба Бяла. Тук отново намираме общата концептуална идея, присъстваща в голяма част от Йовковото творчество – тази за страданието и състраданието. Те са устойчиви характеристики на човешката душа, които дават възможност да се поставя и обсъжда битието в универсален смисъл. Те са и едни от големите културни екрани, на които се презентират вечните драми на човека и неговото отпадане от света.

По силата на традицията и предимно поради следването на един шаблон критиката на творбите на Йовков се съсредоточава предимно върху проблема за хуманизма. Човеколюбието безспорно е важно смислово ядро в неговото концептуална система, присъства в цялото му творчество и е претворено от различни ракурси. Така например Серафим проявява състрадание към мъката на Павлина и със своя ангелски жест й дарява дълго спестяваните пари, за да лекува мъжа си. Състрадателни са постъпките на Моканина, на Сали Яшар, на селяните (макар и временни) към другоселеца, на Аничка, на  дядо Сидер.

Преди да интерпретирам страданието в  разказа “Грехът на Иван Белин”, ще  потърся проблемно-естетически сходства между тази творба и разказа “Песента на колелетата”. Този междутекстови прочит се налага, за да се представят, от една страна, трайният творчески интерес на Йовков към дълбоката мъка в душата на човека и от друга – използването на оригинален модел на наратива при проследяването на постъпките на двата персонажа. Общият мотив в разглежданите текстове е таеното и несподелено страдание на Иван Белин и Сали Яшар, всеки, от които скърби за двама мъртви синове. Друга сходна черта намирам в това, че главните герои притежават рядко срещани способности.

Овчарят Иван Белин е един от Йовковите образи на другостта, които са способни да разчитат знаци. Нека да си припомним как започва разказът “Грехът на Иван Белин”: “Иван Белин обичаше да се вглежда внимателно във всяко нещо, да вникне в него, да го проумее. Инак нямаше да има славата, към която и той сам не беше равнодушен, че е човек, който вижда знаци, открива поличби и казва пророчества, които се сбъдват”. Ако се опитам да обединя чертите на тези странни Йовкови персонажи, ще се получи един човек, който носи особена чувствителност, човек – страдалец, стоящ близо до Бога. В поведението му има нещо свръхчовешко. Неговата прорицателска, знахарска дарба е белязана със символен знак, това е надареността да се прозре същността на явленията и нещата отвъд видимата реалност, да се обясняват загадките и смислите, да се прекосяват границите и да се пребивава в ирационалното пространство.

Обща типологична черта в композицията на двете творби е последователното и  дискретно внушение за страданието, което носят в душата си двата персонажа. Ако в разказа “Песента на колелетата” белетристът е дискретен при пресъздаването на страданието на Сали Яшар, то в творбата „Грехът на Иван Белин” може да се каже, че е още по-въздържан при внушението на кризата в душата на овчаря. С откъслечни изречения, вмъкнати умело и ненатрапчиво в текста, авторът създава усещането за неговата мъка, за една изострена чувствителност и болезненост в погледа му към света. В случая на окръжаващия го микросвят – гората, полето, бялата вълчица. Едва в края на разказа се досещаме, отново по индиректен начин, чрез плача на баба Бяла, че причината на страданието му, което дълбоко таи в себе си, е убийството на синовете му на бойното поле.

Йовков не анализира  тъмните кътчета на човешката психика като Георги Райчев и не описва драмата на отчуждението у човека като Константин Константинов. Той показва страданието и чрез различни образи и знаци създава представата за него. Според Юлия Николова: “Йовков е магьосник на словото. Той обича да оставя скрити знаци, а всеки негов израз провокира към свобода и желание за собствен прочит, като превръща написаното в безкраен диалог с читателя, независимо от възрастта и времето, в което, чрез което или за което той живее” (Николова 2019: 363).

Както и в другите разкази, за които стана въпрос по-горе, където страданието е основно смислово ядро, така и в творбата “Грехът на Иван Белин” то не е изведено на преден план в наратива. Основната сюжетна линия повествува за убийството на бялата вълчица и за залавянето на нейните две вълчета. Разказът започва през оптиката на неотклонния поглед на овчаря към полето, където бяга вълчицата. При внимателен прочит не може да не забележим, че във всяко от първите четири изречения присъства глагол, изразяващ съзерцание: Иван Белин “се вглежда във всяко нещо”, “вижда знаци”, “пак гледа нещо”, “бялата вълчица, която беше виждал и друг път”. 

          Началото на разказа “Грехът на Иван Белин” провокира възникването на няколко въпроса: Защо героят дълго време е съсредоточен върху бялата вълчица? Какви знаци вижда в този неин бяг? Той е дотолкова погълнат от това действие, че дори забравя да върши своята привична работа. На два пъти в текста се среща едно и също изречение “Тръгна да догони стадото си”, с което Йовков фокусира вниманието върху това, че не грижата за овцете го поглъща изцяло. За Сали Яшар също работата, която върши, не е най-важното в неговия живот. Белетристът пише: “Никакви увещания, никакви молби не можеха да накарат Сали Яшар да остане до по-късно и да довърши някоя работа, колкото и бърза да беше тя”. Иван Белин се отдава на съзерцание и то му помага да разбере, че вълчицата има малки. Макар че достига до това откритие, наблюдавайки, овчарят всъщност с вътрешните си сетива, със своята болезнено-изострена чувствителност усеща майчинската, почти човешка загриженост на вълчицата за рожбите й. Образът на майката има ключова роля, чрез него се откроява ситуацията на криза и душевна болка. В края на разказа ще се появи друга майка – баба Бяла, също въплъщение на страданието. Двата образи в повествованието са образи двойници, чрез които Йовков уплътнява внушението за болезнените чувства в душата на Иван Белин. В този смисъл Марияна Бийелич заявява: “След самото убийство, като носителки на разпознаването на майчинския характер на вълчицата, тоест гледната точка, която предлага по-задълбочено разбиране на вълчицата, се появяват образите на селските жени, които самите са майки, сред които е и жената на Иван Белин, която в болката си и клеветите си съзира в малките на вълчицата двамата си сина, загинали във войната, чрез което се намеква за схващането за една по-задълбочена обединяваща същност на убийственото насилие, свързано с демонизирането или унищожаването на другия – както военното насилие, така и убийството на вълчицата майка и потвърждава стойността на милосърдието” (Бийелич 2017: 393).

Овчарят изоставя стадото си, за да съпреживява мъчителните усилия на вълчицата да намери храна за своите малки. Майчинският инстинкт я подтиква да напада овцете посред бял ден, да забрави са своето спасение, когато кучетата я гонят и да “мишкува” – “най-недостойния лов за един вълк”. Ето как Йовков създава последователно и ненатрапчиво представата за страданието на Иван Белин. Най-напред е казано, че в очите му “сякаш има сълзи”. Както в музиката, подобно на талантлив композитор, белетристът ще развие мотива за очите и изразената в тях мъка. В сцените, свързани с наблюдението на вълчицата е вмъкнато и съпреживяване на майчинското страдание от героя: “И това, което Иван Белин никога не можеше да забрави, беше тоя поглед и тия очи, на които липсваха само думи. В тях нямаше страх, нямаше грижа за себе си, нито за нищо, което беше наоколо. В тях гореше само огънят на друга болка, дълбока и скръбна. Някой сякаш с ръка стисна сърцето на Иван Белин и той разбра всичко: тия очи и тая мъка в тях му бяха познати. Това бяха очите на всяка майка, все едно дали тя е човек, или звяр”. Разгръщането на  мотива за очите завършва с потресаваща картина: “На земята, просната и вкоченена, лежеше вълчицата. А до нея, близо до увисналите и гърди, стояха вълчетата. Едното спеше, другото беше право. И това, което беше будно, се обърна и загледа Иван Белин със сините си като мъниста очи. Ръката на Иван Белин затрепера и газеничето заподскача”.

 Иван Белин мълчаливо и болезнено страда, защото е извършил грях. Истинското и постоянното му страдание обаче е друго – това е страданието, произтичащо от убийството на двамата му синове. Мъката в очите на вълчицата майка, плачът на баба Бяла, погледът на вълчето, всичко това  асоциативно подсказва душевното страдание на бащата: “Той подига очите си към звездите, но сега не търси в тях знаци и поличби, а му се струва, че вижда очите на бога. Мисълта му се връща пак към вълчицата”.

Най-прекият път към Бога преминава през страданието. Богът е свързан знаково с емоционалните рефлексии, в смисъл, че героят се откъсва от един свят, в която има съдбовни липси и който е изпълнен с повсеместна мъка. Иван Белин е достоен да види божиите очи, защото е страдалец и защото изпитва състрадание, което е едно от най-великите християнски добродетели. Както при Сали Яшар, така и при него страданието се превръща в (със)традание, но това само е в началото на наратива. Посредством двамата герои Йовков представя противоположни проявления на голямата и всепоглъщаща мъка. За разлика от Сали Яшар, при когото любовта преобразува страданието в състрадателен жест – правенето на каруци, Иван Белин отива в кръчмата и под влияние на алкохола изгубва човешките си качества. Той се превръща в животно, показано символно посредством лазенето на четири крака, когато се прибира вкъщи. Смисловото обвързване на животното, животинското и човешкото още веднъж по сполучлив естетически начин е използвано от разказвача, за да се внушат определени представи. Една, от тях е, че овчарят извършва непростим и нечовешки грях над бялата вълчица майка пиян и провокиран от Чубрата.

Йовков не заявява директно, че Иван Белин отвива в кръчмата, защото страда, а просто отбелязва, че го зове “тайнствен глас”. Читателят е поставен в творческа ситуация да тълкува значението на думите и да “дописва текста” според Ролан Барт. Белеристът наистина не дава точен и пряк отговор за причината, поради, която овчарят отива в кръчмата, но с цялостната атмосфера в текста, с умело вмъкнати думи и знаци, той асоциативно ни кара да мислим, че “тайнственият глас” е дълбоко спотаеният глас на страданието.

Въз основа на този прочит ще направя следните обобщения:

Страданието е възможност да мислим за липсите в живота.

Страданието е възможност да говорим за състраданието и греха.

Страданието е възможност да четем знаци и подтекст.

Страданието е възможност да съпреживяваме човешките безпокойства.

Часослов от Катрин дьо Клевес (Les Heures de Catherine de Clèves)

Никола Бенин

Списание "Калиопа", год. 8, бр. 1, 2020

Часослов от Катрин дьо Клевес (Les Heures de Catherine de Clèves)

Livre d’Heures commandité par Catherine de Clèves et réalisé vers 1430 dans l’atelier du Maître des Heures de Catherine de Clèves, ce superbe manuscrit ayant donné son nom à l’enlumineur. Sur le folio 1, à gauche de la reproduction, Catherine de Clèves est à genoux devant la Vierge à l'Enfant debout sur le croissant de lune (Apocalypse, livre XII). La miniature est entourée des armes de ses ancêtres. Les siennes se trouvent en bas au milieu. Avec 157 miniatures encadrées à demie ou à pleine page, les Heures de Catherine de Clèves constituent la plus grande galerie d’images de l’art néerlandais du XVe siècle. Bon nombre des images sont extraordinaires, non seulement du fait de la forme et du contenu, pour ne pas dire véritablement uniques – l’art du Moyen Age tardif n’a produit aucun ouvrage qui lui soit équivalent. Certaines scènes dans ce livre d’heures, telles le Purgatoire ou l’Enfer, anticipent l'œuvre de Jérôme Bosch ainsi que des aspects de la peinture de genre hollandaise des siècles postérieurs.

Великолепна книга с часове за молитва (Часослов) е написана и рисувана за Катрин дьо Кливес¹, внучка на Жан Санс Пеур, херцог на Бургундия². Ръкописът се състои от 714 страници и е илюстриран с 157 миниатюри от художник от Утрехт или Неймеген. Изтънченият стил и иконографското многообразие дават основание да се предполага, че той е познавал много добре изкуството на братята Ван Ейк както и френската традиция в областта на илюстрацията. От друга страна, илюстраторът на Часослова създават свой уникален стил, който ще повлияе на изкуството на илюстрациите в Холандия и други страни в Европа. В този смисъл нито Вилем Врелант (Willem Vrelant), нито виенският майстор на Часослова на Мария дьо Бургун щяха да са това без този велик неизвестен художник – илюстратор. Още нещо: Определени сцени в тази книга, като Чистилище или Ад, са предвестници на  работата на Джером Бош, както на явленията в холандската жанрова живопис от по-късни векове.

Блестящите цветове на карат да се възхищаваме от неповторимото пресъздаване на библейски сцени и сцени от живота на светците. Една от най-ярките и значими миниатюри е изображението на Катрин дьо Кливес пред св. Дева Мария. Художникът умело е съчетал религиозното със светското, изобразявайки отстрани гербовете на рода на Катрин дьо Кливес. Така се внушава нейното величие и състояние на достойна среща с Божията майка.

Справки

1. Катрин от Клийвс (1417–1476) е известна с две неща: „Книгата си на часовете“ (Часослов) и продължителната политическа битка срещу съпруга си. През 1430 г. тя се омъжва за Арнолд от Егмонд (1410 - 1473), ставайки херцогиня на Гилдърс. Въпреки че ражда шест деца на съпруга си, бракът й не е щастлив. 

Войната между съпруг и съпруга е предизвикана от лишаването  на единствения му жив син Арнолд Адолф (1438–1477) от наследство; според слуховете Адолф обвинява баща си в хомосексуалност. Обединението на Катрин със сина си в конфликта довежда до анархия. Градовете Наймеген, Цутфен и Арнем подкрепят Катрин и нейния син; Рормонд застава на страната на херцога. През 1465 г. майка и син затварят Арнолд, принуждавайки го да абдикира. Адолф, като херцог, прекара шест години в непрестанни борби с привърженици на баща си. През 1471 г. Катрин с ужас наблюдава как Арнолд си осигурява свободата и си възвръща титлата, докато Адолф е затворен. Арнолд умира през 1473 г. Катрин умира през 1476 г.

2. Жан Безстрашни (на френски: Jean sans Peur, на френски: Jean de Nevers) е херцог на Бургундия от 1404 година до смъртта си през 1419 година. По майчина линия наследява графствата Фландрия и Артоа, а като внук на крал Жан II той е представител на френската кралска династия Валоа и за известно време е един от регентите на своя умствено болен братовчед Шарл VI.

Жан е роден на 28 май 1371 година в бургундската столица Дижон. Той е син на Филип II Смели, малък син на френския крал Жан II от династията Валоа. Майка му, Маргарета III ван Мале, е дъщеря и наследница на графа на Фландрия Лодевейк ван Мале.
След смъртта на дядо си по майчина линия през 1384 година Жан получава графство Невер. Още в ранна възраст той е сгоден за своята първа братовчедка Катрин дьо Валоа, дъщеря на френския крал Шарл V, но през 1385 година се жени за Маргарете Баварска. Тя е дъщеря на баварския херцог Албрехт I, който е и граф на Холандия, Ено и Зеландия, като бракът има за цел да затвърди бургундските позиции в Нидерландия.

През 1395 година Жан оглавява бургундските сили, включили се във водения от унгарския крал Сигизмунд фон Люксембург кръстоносен поход срещу Османската империя.
На 25 септември 1396 година в решаващата Битка при Никопол, той си спечелва прозвището Безстрашни, след като напада безстрашно турците, но с действия допринася за поражениeте на западните съюзници. Самият той е пленен по време на битката и е освободен година по-късно, след като баща му Филип Смели изплаща огромен откуп.

Bibliographie

John Plummer, The Hours of Catherine of Cleves, New York, George Braziller, 1966 (réimpr. 2002), 360 p.
Rob Dückers et Ruud Priem, The Hours of Catherine of Cleves : Devotion, Demons and Daily Life in the Fifteenth Century, New York, Abrams Books, 2010, 426 p.
Ingo Walther et Norbert Wolf, Chefs-d'œuvre de l'enluminure, Paris, Taschen, 2005.
Anne Margreet W As-Vijvers (dir.), From the hand of the master : the Hours of Catherine of Cleves, Anvers, Ludion, 2009.

PERSIAN MYSTICISM - Al-Suhraward

Nikola Benin

Suhrawardi, (born c. 1154, Suhraward, Iran—died 1191, Ḥalab, Syria). A mystic theologian and philosopher who was a leading figure of the illuminationist school of Islamic philosophy, attempting to create a synthesis between philosophy and mysticism.

Suhrawardi has become the eponym of an ‘Illuminationist’ (hashtagshraqi) philosophical tradition. An immense gratitude to Henry Corbin who worked relentlessly to edit and publish Suhrawardi’s works, effort which generated much interest in his novel philosophical system. 'His new epistemological perspective led him to introduce a theory of ‘presential’ knowledge, to elaborate a complex ontology of lights, and to add a fourth ontological ‘world of images’ where imagination plays an innovative eschatological function, expanding on insightful avicennian allusions.

Etruscan Relief, Ludovisi Throne c.550BC

Nikola Benin, Ph.D

Икономическо обяснение на състоянието на обществото

Никола Бенин 

СОЦИАЛИЗЪМ: Имате 2 крави. Давате тмляко на съседа си.

КОМУНИЗЪМ: Имате 2 крави. Държавата взема и двете и ви дава малко мляко.

ФАШИЗЪМ: Имате 2 крави. Държавата взема и двете и ви продава малко мляко.

БЮРОКРАТИЗЪМ: Имате 2 крави. Държавата взема и двете, заколва едната, дои другата и след това изхвърля млякото.

ТРАДИЦИОНЕН КАПИТАЛИЗЪМ: Имате две крави. Продаваш едната и купуваш бик. Стадото ви се размножава и икономиката расте. Вие ги продавате и се пенсионирате върху дохода.

ВЕНЧЪР КАПИТАЛИЗЪМ: Имате две крави. Вие продавате три от тях на вашата публично регистрирана компания, използвайки акредитиви, открити от вашия зет в банката, и след това извършвате размяна на дълг / собствен капитал със свързана обща оферта, така че да получите обратно всичките четири крави, с освобождаване от данък за пет крави. Правата за мляко на шестте крави се прехвърлят чрез посредник на компания на остров Кайман, тайно притежавана от мажоритарния акционер, който продава правата на всичките седем крави обратно на вашата регистрирана компания. В годишния доклад се казва, че компанията притежава осем крави, с опция за още една.

Архилох от Парос - еротични стихотворения

Никола Бенин

Древногръцки любовни стихотворения са открити във всяко кътче на Гърция, на островите и континента, в градове, покрити с праха на Времето. Не е изненадващо, поезията винаги е била свързана със социалните настроения и с нашия доста сложен вътрешен живот. Още от Античността в Гърция са създадени много еротични стихотворения, изразяващи както платонична, така и интимна любов. От по-ранните векове на гърците е добре известно, че са чувствени хора, склонни към любовни приключения и специфични плътски потребности [и практики].

Гъркът е бил буен, горещ, всякога жива плът и кръв, неотстъпен поклонник на живота и на всички наслади от него. Горко томува, който се опита да му отнеме какво и да е благо от съществуването, кратковременността на което тъй силно е чувствал. Огнена фантазия ще скрои небивало отмъщение, ще открие фантастични средства, ще създаде нов език, за да събори изпречената пред желанията му стена. Ето Архилох от Парос, към средата на седмото столетие. Той е бил стихиен темперамент. Изгубва имота си и се впуща в странни авантюри по целия свят. Скитник, гол, пламва по малката пъргава сърна русокоса Необула, която се кичела “с миртово клонче и с ален трендафил, хубаво цвете; а пък коса й сянка държи на плещи и на снага”. Или както я рисува на друго място: “Разпуснала коса и снага - ех, и старец би се залюбил.” Баща й Ликамбес го отблъсква просташки. “Мен, клетник бездушен, страст ме яде; боговете ме пронизват с остри болки до кости.” 

„Обичайте“ поемата от  Архилох, написана около 690 г. пр.н.е.  

Стройно, прекрасно, грациозно момиче,

просто пристъпва в хармонична линия,

и я плашиш и я правиш срамежлива.

Положи я на хиляда цветя,

и сложи меката си вълнено наметало под нея.

Плъзнах ръката си под врата й,

за да продължа да се страхувам в очите й,

защото тя трепереше като фауна,

галих красотата на цялото й тяло

и желанието на любовта изтръгна сърцето ми.

Като огромен облак прикри очи

и открадна най-сладкото –  дъх от гърдите ми.

Да би се случило…

Да би се случило,

да можех да докосна

ръката

на Необула…

И нежно клонче мирт

я радва,

и розите червени…

По раменете й са паднали

най-леки сенки от косите…

Габриел Гарсия Маркес - мисли

Никола Бенин

Бъдете спокойни. Бог те очаква на вратата.

Любопитството е една от многото маски на любов.

Няма по-голяма слава от това да умреш от любов.

Чувството, подобно на армиите в полето, напредва със скоростта на най-бавните.

Нищо не прилича на човек толкова, колкото на начина, по който умира.

Дори когато духат ветровете на нещастие, все още могат да се случат невероятни неща.

Нито една медицина не лекува това, което щастието не може.

Габриел Гарсия Маркес през 1982 г. печели Нобелова награда за литература за „Сто години самота“. Творбата му, обикновено съсредоточена около темата за самотата, популяризира литературния стил, известен като магически реализъм, жанр на писане, който включва митични елементи в иначе реалистичната измислица. Винаги е останало нещо за любов, пише той в „Сто години самота“. Всички хора имат три живота: обществен, частен и таен. „Мъдростта идва при нас, когато вече не може да даде никаква полза", пише Маркес в своята„ Любов по времето на холера “. „Не е вярно, че хората спират да преследват мечтите, защото остаряват, остаряват, защото спират да преследват мечтите, пише той в„ Спомени от моите меланхолични курви“.