Никола Бенин
Имаше много причини близките източници да са във Византия. Някои бяха отведени там срещу желанията им; някои отидоха там с охота да търгуват, да преговарят или да умрат. Някои влизат в Християнската империя само веднъж, докато други посещават често; някои имаха много мимолетна гледка към Византия, докато други се заселиха там. И обратно, византийците заминават за Близкия изток поради много същите причини и пътуват при подобни условия.
Киликийската граница, обърната към Сирия, беше един от основните проходи между византийския и ислямския свят през девети и десети век, в допълнение към Требизонд и арменските маршрути на изток, както и маршрутите на Средиземно море, свързващи Кипър и Крит с Гърция и Анатолия на юг. Киликийската граница се е образувала, когато Омайядите затвърждават контрола си над киликийската равнина постепенно през по-късния седми и началото на осми век и тя остава стабилна до средата на десети век. Границата минаваше грубо през планинските вериги Телец / Анти-Телец, започвайки от западната част на Тарсос, минавайки през задържаната от мюсюлмани Германикея и Мелитене на изток. Преходът на властта в ислямския свят от Умейядите към Абасите през 750 г. не доведе до драстични промени на сирийската граница, но пограничните райони, изправени пред Византия, бяха реорганизирани, започвайки от Харун ал Рашид, в две отбранителни зони. Най-външната зона (thughūr ) се характеризираше с наличието на крепости, които носеха основната тежест на византийските атаки, докато втората, вътрешна зона (' awāsim ) съдържаше крепости и укрепени градове, които действаха като елементи, подкрепящи thughūr . В случая на сирийската граница, изправена пред византийска Анатолия, thughūr се простира от Тарсос до Германикея в Киликия, докато ' awāsim образува линия в Северна Сирия от Антиохия до Манбиджи.
По отношение на византийските отбрана, на themata (темите) на Anatolikon и Armeniakon стояха на земята нашествията на арабите, а темата на Kibyrrhaiotai изправени арабски атаки от морето за седми и началото на осми век. Клайсурата от Кападокия, която беше тема от 863 г., и Клайсурата на Селевкея (съвременен Силифке), която Романос Лекапенос повиши до статут на тема c. 930 г., изправен пред сирийския туур до десети век, заедно с темата за Анатоликон.
През целия девети и началото на десети век Киликия и Сирия остават до голяма степен под контрола на Абасидите, въпреки че сирийският Thughūr навлиза под контрола на Тулунид между 878 и 896 г. В средата и по-късно десети век Хамданид Амир Сайф ал Даула пое контрола на Мосул и Алепо, разшири военната конфронтация с Византия в целия пограничен регион и добави Киликия към своите владения. Този страховит враг на византийците обаче бил длъжен да подаде оставка срещу разширяващите се сили на византийците и държавата му била превърната в принципно княжество през 969 г. Усилията на византийския император Никефорос Фокас през 960-те години не само доведоха до превземането на Киликия но също така и при повторното овладяване на контрола над Северна Сирия за византийците след приблизително три века управление на Абасид.
През девети и десети век политическите сили от двете страни на границата създават силно милитаризирана граница чрез издигането на мрежа от укрепления и редовни набези за отслабване на противника. Пълният контрол на границата от страна на централните политически власти обаче беше по-скоро идеологическа конструкция, отколкото реалност.
В милитаризирана зона, която лежеше по най-краткия път, свързващ политическите центрове на Византия и Абасида и след Абасида Близкия Изток, не е изненада да откриете различни случаи на военно, политическо и дипломатическо движение, които биха послужили за организирането на отношенията между политическите субекти. Сирийският туур и централното / източното Анатолийско плато, изправено пред него, бяха безспорно бойните полета на византийско-ислямските военни срещи. Линията Телец / Анти-Телец със своите планински проходи стояла по маршрутите, използвани както при сезонни набези, така и при големи експедиции от халифи.
Сухопътните маршрути, които са най-често посещавани от арабските нападатели, идващи от сирийския град, са:
А. най-източният маршрут на Германикея-Кесария или Северна Сирия-Кесария, минаващ през дефилето Ал-Хадат / Адата (наричано по-нататък Пътят на Адата);
Б. маршрутът, който свързвал Тарсос с Кападокия през Портите на Килика (наричан по-нататък Пътят на портите на Килика);
В. маршрутът, който тръгваше от Селевкея и следваше северна диагонална линия, която пресичаше планините Телец през Исаура и Клаудиополис (съвременен Мут), стигайки до Анатолийското плато в Ларанда (наричано по-долу Диагоналния път);
Г. Средиземноморският крайбрежен път, който свързваше Килика със Селевкея и Аталея (съвременна Анталия).
Тези сухопътни пътища и проходи са били използвани и през десети век, както от византийските, така и от ислямските армии. De Velitatione (Трактат за престрелка), традиционно приписван на император Никефорос Фокас, отразява условията на източната граница в началото на десети век. Този текст отчита пропуските в темите на Селевкея и Анатоликон, и в района около Германикея и Адата, като маршрути, по които арабските сили са се оттеглили към собствената си територия; византийските сили също трябва да са използвали тези маршрути, за да преследват врага. Изграждането на система за противопожарни маяци от Лулон, северно от Килийските порти, до Константинопол като система за ранно предупреждение за арабски атаки показва колко често Пътят на портите на Килика се използва за военни цели. Византийските императори в своите походи използвали тези киликийски маршрути, за да се спуснат от Анатолийското плато до Киликия. Например, Василий I в сирийската си кампания от 878 г. използва маршрута Кападокия-Германикая, за да прехвърли армията си.
Основен вид обмен, който се дължи на военна конфронтация между византийците и мюсюлманите, е носенето на пленници от вражеските сили. Безбройните споменавания за нападението на войници в битки и цивилни в нападения в писмените източници на периода показват, че неволното придвижване на хора през границата е много често срещано явление. Докато някои от пленниците се продавали на пазари като роби, други са държани като затворници за размяна. Имаме доказателства за появата и на двата случая в района на Килики. Аббасидският географ ибн Хурарадхбих, като се позовава на набезите във византийските територии в Киликия в неговия Kitāb al-masālik wa'l-mamālik от по-късния девети век, споменава женски роби, пренасяни на гърба на камили, спускащи се от планините до Tarsos.
Обаче към по-късния десети век, когато византийските армии контролираха Северна Сирия, положението трябва да се е променило, защото Ал-Мукаддаси оплаква през по-късния десети век, че робите вече не са донесени от Византия в Сирия заради войните. Освен че е важно място за превоз на роби, Киликия е била основна връзка и за движението на затворници. Тарсос, Алепо и Багдад са били големи ислямски градове, където са държани византийски затворници, докато Иконион и Константинопол са били основни византийски места, където ислямските пленници са били затворени през десети век. Когато се разгледа географското разпределение на градовете, изброени по-горе, лесно може да се види, че Киликия е стояла по средата на затворническите маршрути, свързващи се с Багдад през Алепо и до Константинопол чрез Иконион. В източниците има случайни препратки към използването на маршрутите на Cilician за транспортиране на пленници. Амирът на Тарсос, аба Тхабит, който стана плячка на византийците при нападение през 900 г., беше пренесен от границата с Телец до Цариград през Иконион, следвайки пътя на Килийските порти.
В друг епизод, когато „Абд Аллах ибн Рашид навлезе във византийска територия през Киликийските порти и беше превзет от византийските сили при нападение през 878 г., той беше отведен в Лулон, град, който стоеше на входа на Килийските порти, а след това до Константинопол. Известният историк ал-barabarī, който разказва в началото на десети век, добавя ценна бележка по отношение на този епизод: той [ibn Rashīd] е отведен в Lu'lu'an и след това при тирана по пътя . Това изявление показва, че пленниците са били пренасяни във Византийската империя чрез пощенски маршрути. Същото важи и за ислямските маршрути. Авторът на вита на св. Йоаникий от по-късния девети век го излага много ясно, когато описва историята на византийските затворници, избягали от затвор на непосочено място.
Основните маршрути по ислямската граница, екипирани с войници, трябва да са били използвани за множество цели, включително за превоз на пленници. Нещо повече, затворниците са били разменяни в редовна и ритуализирана размяна на затворници в западна Киликия. Река Ламис, която е действала като разделителна линия между византийската планинска Киликия и ислямската киликийска равнина, е била сцена на дванадесет големи и шест малки обмена от 768 до 946 г. За да се откупят войници и цивилни, пленени в набези, мюсюлманите щели тръгват от град Тарсос, където се събират византийски пленници, и продължават към устието на река Ламис, където византийците на своите лодки чакаха с пленници от близкоизточен произход. Изявление на Ал-Масуди разкрива маршрута на затворниците от близкоизточен произход, които са били доведени в Ламис от византийците. Той пише, че затворниците са пренесени от Константинопол до Ламис през Пилай (съвременна Ялова), който лежал югозападно от столицата и е стоял в началото на сухопътните пътища, водещи до Анатолийското плато. Най-жизнеспособният сухопътен път, свързващ Пилай през Анатолийското плато с Ламис, беше Диагоналният път.
Маршрутите, свързващи сирийския град с византийска Анатолия, често се използват в два други типа политически мотивирани движения: движение на дипломати и дезертьори. Маршрутите през Киликия бяха главни магистрали, използвани от дипломати, движещи се между Константинопол и Умейяд Алепо или Абасид Багдад.
Сирийският прогрес обаче не беше просто спирка за дипломати, пътуващи между столици. Понякога е била мишена на византийски дипломатически мисии, докато пратеници от Киликия посещавали Цариград за преговори. Например през 859 г. император Михаил III изпраща определен град патриций със заглавието на логотета в град Лулон, защото арабите на Лулон решават да предадат крепостта на византийците.
В обратна посока, както научаваме от De Ceremoniis , пратениците на Тарсиот присъстват в Константинопол през десети век, а през 965 г. хората от Мопсуезия и Тарсос изпращат пратеник до император Никефорос Фокас с искане да плати почит в замяна на примирие. Императорът получи пратеника, но не прие молбата. Местните пратеници трябва да са пътували през Портите на Килика.
Маршрутите през Киликия също предоставиха голямо място за дезертьорите да избягат на територията на врага. Васиф, евнух на губернатор на Азербайджан, потърси убежище през 900 г. във Византия, когато плановете на Васиф и неговия господар ибн Аби ал Сад за изпреварване на Египет бяха разкрити от аббасидския халиф ал Мутадид. Халифът превзел Васиф в Айн Зарба / Аназарбус в Киликия, докато той се подготвял да избяга на византийската територия. По същия начин, Мануел, стратегиитена Темата Анатоликон, избягал през „Сирийския Клейсурай” до Багдад по време на царуването на Теофил около 829 г. Най-накрая византийският генерал Андроникос Дукас, който служил при Лъв VI, въстанал срещу византийската държава и избягал при арабите през 906/907 г. , Генералът напусна Иконион (или Кабала близо до Иконион) със своите събратя християни и двеста мюсюлмански затворници, които той освободи, и се приближи до мюсюлманите в Киликия. В нито един от споменатите по-горе примери не се споменава конкретен маршрут, който свързва Киликия с Анатолийското плато. Като се имат предвид изходните точки и дестинациите на дезертьорите обаче, много е вероятно Пътят на портите на Киликите или Диагоналният път да бъдат преминат от въпросните дезертьори.
Всички споменати по-горе движения са резултат от политически и / или военни срещи. Две категории на движение, тези на търговци и поклонници, се проведоха извън сферата на военните конфронтации или политическите преговори.
Арабските и гръцките източници от девети и десети век съдържат директни и косвени препратки към търговци, търговски маршрути, каравани и инфраструктура за търговия (като пазари и ханове в градове и по пътищата), всички от които сочат към преминаването на Киликиан като основни търговски пътища, ако не и единствени, между ислямската и византийската сфери. Византийските търговци присъстваха в киликийските и сирийските градове в средата и по-късно десети век, а мюсюлманите от Сирия посетиха пограничните градове на византийците, за да получат различни стоки през същия период.
Маршрутите, които са били използвани за военни нападения и пренасяне на пленници, са били използвани и за търговски цели. Ибн Хурарадхих представя Пътят на Килийските порти като основен маршрут, свързващ Багдад с Константинопол в по-късния десети век. Той не казва конкретно за какви цели е бил използван маршрутът, но фактът, че той обръща вниманието на читателя върху транспортирането на зеленчуци от Никея до Константинопол по същия маршрут, ни подсказва, че е бил наясно с търговското използване на маршрута. , Освен това наличието на фундук (хан / хостел) на север от Бозанти (Подандос / ал-Бададун) по същия маршрут показва, че по този маршрут има търговци, превозващи стоки. Маршрутът Източна Германикея-Кесария също беше коридор за търговия, защото знаем, че е ималоfunduq между Германикея и Саманду (Tzamandos). И накрая, трябва да е имало поне един маршрут, свързващ Сирия с Византия през византийския град Селевкея, който е бил централен входен пункт за стоки (по-специално коприна), идващи от Сирия в началото на десети век.
Поклонници пътуваха по търговски пътища в мирни периоди и тяхното присъствие подкрепя възможността за търговски връзки в същия регион. Западноевропейските поклонници от ранното средновековие (до 800 г.) следват късноантичния поклоннически път, който минава през Константинопол или Ефес и след това се свързва със Светата земя през Кипър, докато пътуващите към Палестина след 800 предпочитат южния маршрут през Египет. Докато западняците предпочитали морските маршрути, а не сухопътните маршрути на Килики, древният поклоннически път, свързващ Палестина с Константинопол през Килийските порти, се използвал от византийците от късноантичния период до централното Средновековие.
Интересна забележка в Ηudūd al- 'Ālam, по-късна анонимна география от десети век на персийски език, показва, че Киликия е не само спирка по-голямото поклонение в Палестина, но има свои собствени поклоннически центрове. Крайбрежният град Авлас / Āyās (древен Айгай) на изток от река Джейхан е бил дом на две места, които византийците почитат и на които те тръгват на поклонение.
В заключение, когато Ал Мукадаши пише, че маршрутите, водещи до Византия, са използвани за превоз на затворници, за изпращане на пратеници, за нахлуване и за извършване на търговия, той не само информира читателя си за близките отношения между византийските и ислямските империи, но той също така посочи, че същите маршрути са били използвани от хора, чиито интереси за преминаване към другата страна са възникнали от различни и понякога противоречиви мотиви.
( Източник : „Трафикът през границата на Килика през девети и десети век: движение на хора между Византия и ислямския Близкия Изток през ранното средновековие“, от Корай Дурак)
