„Всички ние – еднородни и едноверни братя – произхождаме от един род, образуваме един народ. Родът ни е честен, народът ни е благочестив. Родът ни е отбран, народът ни е богозван. Да не отричаме своя род, да обичаме своя народ! Нашият добър и мил народ е достоен за най-големи жертви…”
Замъкът Скалигер (Scaliger), известен като Рока Скалигера (Rocca Scaligera), се намира в италианския (Italian) град Сирмионе (Sirmione). Това е най-голямата забележителност на италианското градче.
Замъкът Скалигер е един от най-добре запазените средновековни замъци в цяла Италия. Той представлява ярък пример за масивно военно средновековно укрепление, което е защитавало успешно града откъм вода. Туристите се възползват от екскурзионно катерче, което ги вози около целия полуостров.
Сирмионе е много красив град, който се намира на края на дълъг и красив полуостров. Градът се намира на брега на езерото Гарда (Garda) и е като картина от рицарски роман или от някоя приказка. Замъкът Скалигер е бил построен през тринадесети век. Днес около него може да се види голямо количество нашественици по вода – това са лебеди и патици, които очакват от туристите да бъдат нахранени.
В средновековния град Сирмионе родът Скалигери (Skalligeri) бил сред управниците и владетелите на това разкошно място. Родът Скалигери построил масивния каменен замък, който е устоял на времето, въпреки че е построен директно във водата. Родът Скалигери е бил известен с това, че негови представители управлявали във Верона (Verona).
В замъка знатният род поддържал голям брой войници, които представлявали военна флота. До всеки град в околностите можело да се стигне по вода и родът Скалигери се възползвал от това. В същото време военното укрепление не позволявало на никого да нахлуе в града, без да бъде забелязан от часовоите, които наблюдавали кристалните води на езерото Гарда от високо.
Според легендата Мастино Първи (Mastino I) от рода Скалигери бил основният виновник за построяването на замъка. Той издигнал огромното каменно укрепление върху развалините на стара римска крепост. Така успял да получи контрол над цялото езеро Гарда, което за времето си било от стратегическо значение за рода Скалигери. Замъкът носи името на рода, с което е известен от векове. То никога не се е променяло.
Замъкът е направен с масивни основи, които се намират на метри под водата и е бил практически непревземаем. Масивните основи не са помръднали, въпреки че водата въздейства върху тях повече от осем века.
Замъкът има свои мрачни подземия, където се е намирал затворът. Там са се затваряли в килии престъпниците, осъдени на затвор или екзекуция.
В замъка Скалигер се намира музей, който съхранява интересни артефакти от средните векове. Сред стените на средновековната крепост туристите могат да усетят атмосферана и очарованието, привличащо тълпи от желаещи да разгледат замъка.
Както повечето средновековни замъци, и замъкът Скалигер си има своя легенда. Тя разказва, че преди време в замъка живеел млад мъж на име Ебенгардо (Ebengardo), който бил много щастлив със своята любима – тя се казвала Ариче (Arice). Нежната любов на двамата млади приключила трагично. През една нощ пристигнал венециански (Venetian) богаташ. Той бил толкова очарован от Ариче, че поискал да прекара с нея нощта.
Промъкнал се в стаята й, докато тя спяла, а тя се събудила и завикала за помощ. За да избегне скандала, венецианецът я намушкал. Ебенгардо дотичал, но късно, и за да отмъсти за любимата си, пронизал с кама венецианския богаташ.
Според легендата душата на Ебенгардо нощем обикаля замъка, за да се опита да намери любимата си Ариче.
Валеше проливен дъжд. Смрачаваше се. Заслизахме по пътя към града и достигнахме до каракола, където се бяха прибрали стражарите турци, пазачи на превоза Кавала – Драма. Силният тропот на буйните ни коне смути съня на заспалите стражари. Те наскачаха и изтичаха навън с фенери в ръце, но на вратата се спряха като замръзнали. Пред тях стояха четирима български кавалеристи, бодро яхнали силни коне, с насочени към вратата къси манлихерови пушки. Тия кавалеристи бяха Пейо Яворов, облечен в офицерски дрехи с капитански пагони, Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров и Михаил Чаков – тримата с подофицерски пагони…– Не мърдайте или ще бъдете застреляни! – извика на турски Вапцаров със своя мощен глас. – Вижте гората – той посочи към гората зад каракола – пълна е с български аскер!Стражарите стояха вцепенени.– Аман, ефендилер, предаваме се! – извикаха те в един глас и захвърлиха пушките си на земята пред нас.Чернопеев и Вапцаров слязоха от конете и претърсиха каракола, а Яворов и аз държахме пленниците пред дулата на карабините си. След това, обезоръжените стражари, под командата на Чернопеев се наредиха двама по двама – бяха шестнадесет човека. Яворов и аз напред, след нас стражарите, а след тях Чернопеев и Вапцаров. Тая чудновата процесия потегли за Кавала, отстоящ на два километра от каракола. Вървейки с наведени глави, нашите пленници ни отправяха благословии, че сме били добри хора и не сме им сторили нищо лошо. Те мислели, че ще ги избием…Чувствах колко щастлив е Яворов, че участва в тая авантюра.– Бай Чаков, – каза ми той – по тоя път, по който отиваме в Кавала, някога апостол Павел е навлязъл в царството на македонците. Те, разбира се, не са и подозирали великата революция, която ще предизвика словото на тоя ненадминат в света пропагандатор.Когато стигнахме до първите къщи на града спряхме и аз казах на стражарите:– Идете във вашата казарма и доложете н началника си, че четирима парламентьори на българската войска, намираща се в скалите над града, са дошли да предложат предаване на военните и гражданските власти! В противен случай нашата артилерия ще започне бомбардировка.Както бяха под строй, без оръжие, стражарите поеха за казармите си. Ние отидохме в конака на гръцкия владика, който ни посрещна привидно любезно. Малко по-късно целият град знаеше, че са пристигнали парламентьори на българската войска, разположена на бойни позиции около града. Въпреки проливния дъжд и страшните светкавици улиците бързо се изпълниха с народ. Яворов разговаря с владиката на френски език. Той му изложи нашата „мисия”.– Дошли сме като парламентьори на българската войска, да предложим предаване на града. Иначе – бомбардировка, след три часа!Владиката ни препоръча да не предприемаме нищо, докато той не говори с турските власти и ги убеди да се предадат. И отиде да се срещне с тях. Разположили се в просторния кабинет на владиката, ние пушехме и очаквахме неговото завръщане. Измина, обаче, повече от час, но той все не се завръщаше. Беше девет и половина. Нямаше от кого да узнаем това, което ставаше сред турското управление на града. Започнахме да се безпокоим. Дали гръцкият духовник не ни е предал на турците?По-късно узнахме, че кириархът, след като се съветвал с местните гръцки първенци, преднамерено забавял връщането си при нас, очаквайки пристигането на гръцки войски откъм Орфано и Тасос, та те първи да заемат града.В това време чухме тежък конски тропот около владишкия конак. Чернопеев излезе да види какво става навън. Върна се много разтревожен. Голям отряд конни турски стражари, с извадени саби разгонвали събраната тълпа и заемали изходните пътища около конака. Спогледахме се. Вапцаров удари с карабината си на пода и извика:– Тоя гръцки катил ни е предал, но лесно не ще се дадем! Ще заплати той с главата си за предателството!– Защо стоим в тоя гръцки конак и чакаме напразно? Ставайте да идем до полицейския конак, па каквото ще да става! … – предложи Яворов.После той разтвори прозореца към улицата. Неизброим народ се тълпеше зад стражарските кордони. Показал се до кръста от прозореца, Яворов размаха карабината си и извика, стори ми се с нечовешки силен глас:– Братя, да вървим в конака! Да живее свободата!Народът, необикновено възбуден, помете стражарския кордон. Няколко минути по-късно тая огромна тълпа с факли и фенери в ръка, водена от четирима български кавалеристи, шевствуваше към конака под проливния дъжд, изсипал се като из ръкав. На няколко пъти пред нас се изпречваха група стражари, но те биваха просто погълнати от народа.Устремът на тълпата беше нещо величествено, неописуемо. Когато пристигнахме пред турския конак и хилядният народ задръсти площада, дойде турският полицейски началник и покани „господа парламентьорите” в управлението при началника на полицията.Качихме се на втория етаж в стаята на каймакамина, при него бяха свикани градските първенци – мюсюлмани и доста офицери от местния гарнизон. Когато влязохме, като че ли електрически ток премина през всичките тия хора. Те трепнаха и лицата им пребледняха. Двамата с Яворов минахме прага, а Чернопеев и Вапцара застанаха до вратата на стража с пушки при нозе. Оръжието удари тежко пода и присъстващите вдигнаха глави, стреснати като при вик: „Горе ръцете!”. Настъпи мъртва тишина.Яворов и аз сторихме няколко крачки напред, снехме каскетите си поздравихме на турски. Никой не ни отвърна. Без да се церемоним, седнахме на един миндер, едва прикривайки силното си вълнение. Всички бяха вперили поглед в нас. Яворов се полуизправи и поздрави отново както изисква турският обичай. Потръпнах и потърсих кутията да си направя цигара, за спокойствие. Яворов извади цигари и ми предложи, но по знак на каймакамина един пъргав стражар ни поднесе неговата кутия.Хубавите ароматни цигари дадоха импулс за разговор. Яворов се обърна на турски към каймакамина:– Господине, можем ли да знаем с кого имаме честта да говорим? Вие ли сте каймакам ефендието?– Евет! (Да) – отговори с поклон каймакаминът.Той беше пребледнял като мъртвец.– Ние, както ви е известно – продължи Яворов – сме изпратени от българския генерал Ковачев, чиито войски са заели позиция в скалите край града, да ви запитаме желаете ли да се предадете доброволно или той да заповяда бомбардирането на града. Срокът за отговор е до 12 часа в полунощ. Нашият генерал дава своята дума, че животът, честта и имота на населението, без разлика на народност и вяра, ще бъдат запазени.В тоя момент влезе запъхтян висок човек, пълен, елегантно облечен господин Викс – австроунгарски консул, бивш търговец на тютюн и голям приятел на турците. А на Викс той -[Яворов] каза кои сме защо сме дошли. Консулът ни изгледа изпитателно и почти извика на турски:– Моля ви се господа, може ли човешкият разум да побере подобен абсурд? Един град с петдесет хиляди жители, голям войскови гарнизон и толкова полиция да се предаде на четирима човека! Къде са вашите пълномощия? Къде е войската, от чието име идвате?Турците изправиха глави … Това беше проблясък на окопитване. Отговорът ми, обаче, на християнския Юда, дошъл да ни предаде, отново ги смрази:– Господин консул, – извиках с все глас – кои сме, ние вече съобщихме! Не е ваша работа колко са силите и къде са те! Тежко ви, ако мислите, че сме само четирима! Ние очакваме отговор и ако не получим такъв, ще си отидем, но вдигаме всяка отговорност от нашата войска за съдбата на града!– И за вас лично, господин консуле ! – добави Яворов.Викс не отговори нищо. Той седна при турските първенци, приближиха глави и зашепнаха оживено. От отделни дочути думи разбрахме, че Викс убеждаваше турците да се предадат. След като поговориха, каймакаминът се изправи, поклони се на Яворов, после на мен и с висок, но треперещ глас заяви:– Господа, ние решихме! Предаваме се доброволно, предаваме и града! Вярваме на думата на вашия паша Ковачев, че не ще пострада никой от мохамеданското население.Каймакаминът отпаса револвера и сабята си и ги подаде на Яворов. Гледах и не вярвах на очите си. Студ ме обля и аз настръхнах. Погледнах Яворов. Той държеше в ръце придаденото му оръжие и също беше настръхнал. Чернопеев и Вапцара гледаха като ударени в главата. Явно беше, че на никого от нас не се вярваше това, което ставаше … Сън ли бе или действителност?… Нашата фантастична авантюра се увенчаваше с успех …– Каймакам ефенди, поздравявам ви за благоразумното решение – заговори Яворов. – Така трябваше да постъпите! Всичко в града ще бъде запазено. Моля, каймакам ефенди, заповядайте на господа офицерите да предадат оръжието си!Обгърнах с поглед присъстващите. Турските първенци приличаха на сенки. Те като че ли бяха изгубили способността си да говорят. Всички стояха вцепенени. Първи се окопити един майор. Той приближи до нас, направи поклон, разкопча колана със сабята и револвера си и ги сложи на земята. След това се поклони повторно и мълчаливо напусна залата. По същия начин постъпиха останалите присъстващи офицери и полицейски началници.През това време се вдигна голям шум в долния етаж. Вапцара отиде да види какво става. Завърна се засмян до уши. Той съобщи, че триста стражари захвърлили пушките и сабите си и напуснали полицейската казарма. Последни, като че ли пробудени от сън, се съвзеха десетина турци, търговци на тютюн, индустриалци и др. – хора, далече от политиката. Нямайки какво да предават, те идваха при нас с наведени глави, хванали белите си бради в ръка, покланяха се, изразявайки по този начин признаването на новата власт и напускаха салона.Беше вече полунощ. Пред нас стоеше това страшно „бойно поле” с натрупани накуп, предадени оръжия. „Четиримата парламентьори” , героите на тая фантастична победа, стояхме около трофеите, пушехме цигари и продължавахме да се гледаме като треснати от гръб … „Действителност ли е всичко това?…” – питахме се с погледи. После, без да си говорим, излязохме на балкона към площада пред конака.Дъждът продължаваше да се лее. Въпреки това хилядната тълпа стоеше търпеливо, очаквайки края на нашата мисия. Някой подаде на мен и на Вапцара запалени факли. Ние ги завъртяхме няколко пъти и викнахме: „Ура, за свободата!”.Христо Чернопеев завъртя голямо трикольорно знаме, свали от пръта турското и на негово място закачи нашето. Яворов наблюдаваше всичко това със светнали от радост очи. Ние го избутахме напред, той разбра желанието ни и силно развълнуван заговори възторжено:– Граждани на чудно красивия град Кавала, ликувайте и тържествувайте! Робските вериги са вече разтрошени и за вас грее слънцето на свободата. Братя и сестри, радвайте се, бъдете щастливи! Ура, ура, ура!!!Едва ли някой може да опише това, което стана след неговите думи! Тълпата избухна в неописуем възторг. Морето от хора лудуваше от радост и щастие!“
