БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА МЕЖДУ ДВЕТЕ СВЕТОВНИ ВОЙНИ: НАПРАВЛЕНИЯ В БЪЛГАРСКИЯ ЛИТЕРАТУРЕН ЖИВОТ

 Никола Бенин

В периода, който разглеждаме, в българската литература се изявяват няколко основни литературни направления, разграничаващи се помежду си както по идейни, така и по художествени принципи. Не са редки случаите, когато писатели, изповядващи еднакви идеи, търсят различни начини за тяхното изразяване. 

СИМВОЛИЗЪМ

В своята критична дейност Иван Радославов се стреми да разпростре делото на символизма върху цялото литературно пространство. В предговора си към сб. „Млада България“ (1932) той заявява, че символизмът е единственото съществено и жизнеспособно явление в литературния ни живот – всичко друго носи печата на посредственото, мъртвороденото, на временното и нетрайното. В духа на Реми дьо Гурмон той заявява, че символизмът представлява „индивидуализъм в литературата, свобода на изкуството, напускане на шаблонните формули, тенденция към всичко, що е ново, странно, чудновато“. Символизмът означава още и нова поетика: „…характерен детайл, свободен стих, пренебрежение към социалния анекдот, антинатурализъм.“

Естетическа характеристика:

• последователно налагане и дори абсолютизиране на идеята за „чистото изкуство”
• за тях изкуството е свят, свръхреален „тук и сега”
• битуването на идеята „изкуство за изкуството” маркира приключването на процеса на обособяването на художествената словесност като специфичен и самостоен социокултурен феномен.
• човекът е висша и самостойна ценност
• психологическа проблематика: конфликт ”личност-среда“, мотив за самотата, мотив за вътрешен конфликт и душевно раздвоение, носталгия, перманентно разочарование, чувство на бездомност, състояние на несбъднато очакване, ужас пред стихията на битието
• вътрешният свят на лирическия „аз” като най-достоен за интерес,”азът” може да „побере” в себе си видимия свят- херметизъм и солипсизъм
• словото като посредник между човека и висшите сфери на духа

Мисията на изкуството е:

• да свърже бедния човешки опит с висшата (често отъждествявана с Божественото) реалност
• читателят да се насочи към тайната, съкровеното, мистичното, към скритата същина на нещата и явленията
• четенето е разгадаване, което се постига чрез интуитивно познание

СИМВОЛЪТ:

• изразява модерната субективна душевност чрез сложна система от символи от околни-действителни или въображаеми светове
• основни кръгове културно-ерудитски символи - от античната митологична и историческа традиция
• библейско -  християнски образи и мотиви
• източни мистични и философски учения
• българската фолклорна традиция
• използват се образи, понятия, представи от реалността, но се обвързват във фикционални отношения в художествения текст
• символът е загадъчен- дава начало на различни пътища за интерпретация
• има за задача да свърже реалното от света на явленията с абстракцията от територията на духа
• „вътрешен пейзаж”, който от пейзаж – изображение става пейзаж-самоизразяване
• загадъчен, търси се въздействие отвъд значението на думите
• средство за себеизразяване

ПОЕТИ на смирението, на интимното, на спомена, на бляна по хармония със себе си. Пейо К. Яворов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Теодор Траянов.

Но като първи прояви на българския символизъм в поезията се смята „Песен на песента ми“ от Пейо Яворов:

Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,

с наведена глава —

при мене, тук, в самотност неприветна.

Надире не поглеждай с тъмните слова

на уплах и тревога —

аз всичко знам…

Но знай и ти: умряха там

и дявола, и бога.

………….

и „Новий ден“ от Теодор Траянов:

Под глух тътнеж просторът цял трепери.

Звезди отскачат в пътя замъглен.

И през разтворени железни двери

Сред златен прах пристига новий ден.

Подава свойта праздна чаша, гледа

Дали нектар зората ще налей,

А тя целува го, изчезва бледа,

В простора само нейний плащ белей.

ХАРАКТЕРНИ ОСОБЕНОСТИ:

• отчуждението-алиенацията
• бягство от действителността
• преобладава понижения жизнен тонус
• емоционални състояния-самота, меланхолия, тъга, песимизъм, отчаяние- това е проклятието на неразбрания
• съхраняват чувството за принадлежност към родината
• полага началото на поезия от песенно-мелодичен тип, различен от традиционно-фолклорната и възрожденската песенност
• обогатен поетическа лексика- разширен спектър от художествени средства

 

През двайсетте години на 20. век у нас проникват идеите на експресионизма. Макар и родено преди войната, това художествено направление най-успешно отрази именно нравствената криза, в която изпада следвоенното общество. Експресионизмът идва с решимостта да покаже цялата мизерия за жестокия свят, в който човекът е загубил лицето си и е потънал в безликата маса, превърнал се е в машина, в предмет за употреба от незнайни сили, които си играят с неговия живот. В тази атмосфера на развихрен егоизъм и ожесточени класови борби, водещи само до отчаяние и обезумяване, експресионизмът хвърля бомбите на своята провокация – това изкуство метафорично може да се представи като вик, излязал от разкривената уста на обезличеното, смачкано и превърнато в безмозъчна кукла човешко същество. Идеите и образността на експресионизма се разработват основно по страниците на издаваното от Гео Милев списание „Везни“ като автори с подчертан еспресионистичен характер са самият Гео Милев, Чавдар Мутафов, Ламар, Николай Марангозов и др.

Интересна проява на следвоенните модернистични търсения е и диаболизмът. Диаболизмът възкресява някои от по-раншните тенденции в развитието на европейската литература каквито са например готическият роман и романтизмът с неговатия интерес към неуправляемите игри на съдбата. В съчетание на новите настроения, породени от войната, изтикали на преден план подчертания интерес към ужаса, тези романтически тенденции изграждат един нелогичен и застрашителен образ на света, изразяващ господстващото по онова време недоумение за причините довели до ужасите на световнат война. Обясненията, почиващи само върху социално-икономически анализи, очевидно не са достатъчни, за да осмислят станалото. Затова диаболиците се насочват към дълбините на човешката психика, търсейки изворите на неговите страхове в дълбоките митологични вярвания. В основата на диаболистичната образност ужасът на човека, осъзнал факта, че се е оказал играчка в ръцете на неведоми сили, които са го парализирали и лишили от способност да извърши дори и най-елементарно действие. Основни представители на това направление са писатели като Светослав Минков, Георги Райчев, Чавдар Мутафов, Владимир Полянов. Но диаболистичната образност бързо се износва и с помощта на пародии и иронични интерпретации бива сравнително безболезнено преодоляна. Представителите на това направление, осъзнали основните проблеми, стоящи пред човека на модерните времена, в своето по-нататъшно развитие стигат до много сериозни достижения в анализа на причините, довели до превръщането на хората в бездушни автомати или роби на всякакви псевдонаучни моди. Най-яркото доказателство за това развитие е творчеството на Светослав Минков.

В противовес на модернистинчите търсения се развиват другите направления в художествения живот. Още през 20-те години се поставят основите на т.нар. предметна поезия, практикувана от представителите на литературния кръг „Стрелец“ – Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Константин Гълъбов, Кирил Кръстев и др. – обединени около едноименното седмично списание. Основната идея на това направление е свързана с нуждата поезията отново да се върне към „даденото“, към тленния и нетраен земен живот. Но това е само външната черта на изображението. По-дълбоката цел е: поезията да се върне към своята обществена природа, „да бъде двигател на духовния живот на хората“, да бъде „връзка между човека и човека“, „път към общуване“. Това на практика означава, че поезията възстановява връзката между човека и колектива. На подчертания интерес на модерната поезия към индивида, се противопоставя идеята, че между индивид и колектив трябва да има взаимодействие и хармония. Ако в зората на модернизма доминира ницшеанската вяра в ролята на отделната личност, то през 20-те години настъпва все по силното усъмняване в значимостта на личността и нейната сила да твори историята. Завръщането към колективното обаче не трябва да означава подтискане на личността, а възможност за нейното самоосъзнаване чрез отношенията й с другите.

Подобна идея се защитава и от писателите, обединени около най-влиятелното по онова време литературно списание „Златорог“. По неговите страници се срещат имената на Елисавета Багряна, Йордан Йовков, Светослав Минков, Емилиян Станев, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Боян Пенев и още много други. За разлика от другите творчески направления, кръгът около сп. „Златорог“, чийто основател и редактор Владимир Василев иска да продължи делото на д-р Кръстьо Кръстев, нямат тясно и детайлно формулирана художествена програма. Те се придържат по-скоро към изобразителните методи на класическия реализъм, обогатен с един подчертано хуманистичен патос – литературата не е само анализ на социалната действителност, тя трябва да утвърждава хуманистичните ценности. Във времето, за което става дума, тази идейна програма е изключително важна, защото това са годините на бурни социални вълнения, на ценностен хаос и братоубийствени конфликти, на обезличаване и превръщане на човека в бездушна машина и предмет за употреба. Затова имената на писателите около „Златорог“ остават в историята на българската литература като нейните най-значими представители.

Във времето между войните, особено през 30-те години, набира сила и една тенденция в културния живот, оставила отпечатък и върху литературата, и върху изобразителното изкуство, и върху музиката. Става дума за идеята, метафорично изразазена в названието на една група художници – „Родно изкуство“. Усилията на много автори от различни изкуства се насочват към утвърждаване на „българското“ – народопсихологията на българина, характерът на българина, българската история. Особено голямо е вниманието именно към историята. Чрез разказите и образите от миналото се търсят както решения на актуални за времето си обществени проблеми, така и начини за утвърждаване на националната идея в противовес на „космополитния“ модерен свят. Имено по това време се създават някои от най-значимите произведения на различните изкуства, популяризиращи емблематичните герои и сюжети от българската история – романите на Фани Попова-Мутафова, Стоян Загорчинов и Димитър Талев, оперите на Любомир Пипков и Георги Атанасов, рисунките и картините на Иван Милев, Димитър Гюдженов и Цанко Лавренов и т.н.

БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА МЕЖДУ ДВЕТЕ СВЕТОВНИ ВОЙНИ: ЛИТЕРАТУРАТА И ПРОТИВОРЕЧИЯТА НА МОДЕРНИЯ СВЯТ

 Никола Бенин

Краят на Първата световна война ознаменува отминаването на един същностен етап от развитието на човека и света, който се характеризира с устойчивост и предвидимост. В съзнанието на хората светът се разделя на две трудно съвместими половини. От едната страна е „светът от вчера“. Той е сигурен, с устойчива ценностна система, с ясна обществена структура, в която всеки си знае мястото. Ураганът на войната помита тази, оказва се, привидна стабилност и на нейно място се настаняват несигурността, ценностният хаос, икономическите кризи и социалните вълнения. Остро се поставя въпросът за преразглеждане на цялостното обществено устройство, което се оказало не само несправедливо и тиранично, но и самоубийствено. Това води до изключително напрежение в системата на човешките и обществените ценности, която е изправена пред острата нужда да се реформира, за да отговори на предизвикателствата на историята, и в същото време да запази някаква стабилност на основните си опорни точки. Още веднага може да се каже, че това не й се удава в достатъчна степен. Но за сметка на това този процес ражда една много интересна история, в която литературата играе първостепенна роля. Това е историята на духовните търсения за същността на човешкото в условията на срутващия се стар свят и разнопосочните предложения за изграждане на нов.

В условията на „света от вчера“ българската литература трябваше да реши няколко основни задачи. На първо място – да довърши процесите по изграждане на националната идентичност: да създаде българския образ на света, системата на националните ценности, да изрази националния идеал и да съгради националния пантеон на героите. Тази задача беше успешно решена от първото следосвобожденско поколение и най-вече от патриарха на българската литература Иван Вазов. Интересно е, че в края на Първата световна война той все още е жив и неговият огромен авторитет като че ли е единствената опора на българите в хаоса на националната катастрофа. Парадоксално, но именно той, който създаде образа на Отечеството, с който всички българи живеят, беше принуден почти заклинателно да извика „Не ще загине!“ в заглавието на последната си стихосбирка.

На второ място, българската литература трябваше да създаде новата ценностна система на човека, осъзнал себе си не като част от някакъв колектив, а като индивидуалност, опираща се на моралния закон в себе си. В края на войната обаче и това усилие на българските духовни водачи претърпя крах. В есето на литературния критик Иван Мешеков „Ляво поколение“ се казва, че опитът в окопите е показал на българите, че неговите всевиждащи духовни водачи като Пенчо Славейков, Яворов и Петко Тодоров са се оказали „слепи водачи“. 

На трето място, българската литература трябваше да изрази противоречията на модерния свят, в който човекът се чувства сам и изолиран, което води до търсене на духовно убежище, в което чувствителната душа да избяга от грубостта на „пазарската врява“ и да намери реализация на своите светли блянове за свят, в който „вечно щастие владее и вечна красота сияй“. Войната обаче срути и тази „кула от слонова кост“, в която младите по онова време символисти изплаквха мъката си от разминаването между високите си духовни стремежи и грубата действителност наколо, преживявана като „затвор“ и „пустиня“, в които човешкият живот се е оказал „живот неживян“. Интересно е, че войната сякаш вдъхва нов живот на поетите символисти, на които „опитът в окопите“ донесе сякаш едно ново прозрение за същината на живота и задачата на изкуството. Войната обаче отнесе някои от най-талантливите.

Това, което отличава „света от вчера“ е неговото единство. Независимо от разгорещените спорове и противоречия между представителите на отделните поколения и художествени направления, между отделните социални прослойки, между града и селото, между традиционните и модерните ценности, светът все пак е единен. Това обаче не може да се каже за света от времето след войната. Хората се разделят на враждуващи лагери, яростно воюващи помежду си и поставящи под съмнение всички ценности на човека и обществото. В предишните времена дори и разгорещените спорове как да се служи на отечеството не водят до поставяне под съмнение на самото понятие за отечество. Само няколко години след войната обаче, във вихъра на кървавия сблъсък, наречен „Септемврийско въстание“, стана възможно да се извика провокативният въпрос: „Прекрасно, но що е Отечество?“. На преоценка се поставя и „светая светих“ на модерните поети – човешкият индивид и неговата способност да изгражда универсални ценности, основани на нравствения закон. Самата валидност на моралния закон е поставена под съмнение – липсата на хляб води и до липса на морал. Под съмнение са поставени и родовите ценности, за които писатели като Елин Пелин тъгуваха. Те също бяха разрушени от хаоса на войната и следвоенната анархия. Самата литература също загуби ролята си на духовен водач и създател на универсални ценности, независимо дали колетивни или индивидуални. След войната единият лагер започва да я възприема като „колелце и винтче“ на революцията, докато другият видя в нея елитарно занимание за избрани. Обществото, а след него и литературният живот, рязко се разслояват на „пролетарски“ и „буржоазни“, на „партийни“ и „индивидуалисти“, на „космополити“ и „родно изкуство“, на „традиционалисти“ и „авангард“.

Идейната конфронтация и несигурността на обществения живот пораждат и динамиката в развитието на културните процеси. Човекът и обществото все пак трябва да намерят някаква духовна опора, нещо в което да вярват, ценности, около които да се обединяват. Проблемът е, че всяка от отделните групи ги търси по различен начин и в различна посока, което води не само до разнообразие на културния живот, но и до изграждането на паралелни светове. От една страна пролетарските писатели мечтаят за всеобщият свят на революционното обновление, докато от другата страна се заговорва за родината и родното, за националния дух и ролята на изкуството в неговото изразяване. Някои от образите и сюжетите, чрез които и до днес преживяваме родината, са създадени именно в периода между двете войни. За разлика от предишния период, в който различните представи за ролята на изкуството в живота на човека и обществото се поставяха от представителите на различни поколения, във времето между войните поколенческите разлики са по-малки, а различните направления сякаш се развиват паралелно. Ето защо за този период е по-уместно да говорим не за етапи в развитието, а за различни направления. Макар че в края на трийсетте години в литературата навлиза едно ново поколение, донесло със себе си не толкова нови идеи и ценности, колкото нов начин за виждане и изразяване на света. Тази разлика е най-видима в лагера на пролетарските поети – световете на Смирненски и Вапцаров са много различни, независимо от общия идеал, който изразяват.