БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА МЕЖДУ ДВЕТЕ СВЕТОВНИ ВОЙНИ: ЛИТЕРАТУРАТА И ПРОТИВОРЕЧИЯТА НА МОДЕРНИЯ СВЯТ

 Никола Бенин

Краят на Първата световна война ознаменува отминаването на един същностен етап от развитието на човека и света, който се характеризира с устойчивост и предвидимост. В съзнанието на хората светът се разделя на две трудно съвместими половини. От едната страна е „светът от вчера“. Той е сигурен, с устойчива ценностна система, с ясна обществена структура, в която всеки си знае мястото. Ураганът на войната помита тази, оказва се, привидна стабилност и на нейно място се настаняват несигурността, ценностният хаос, икономическите кризи и социалните вълнения. Остро се поставя въпросът за преразглеждане на цялостното обществено устройство, което се оказало не само несправедливо и тиранично, но и самоубийствено. Това води до изключително напрежение в системата на човешките и обществените ценности, която е изправена пред острата нужда да се реформира, за да отговори на предизвикателствата на историята, и в същото време да запази някаква стабилност на основните си опорни точки. Още веднага може да се каже, че това не й се удава в достатъчна степен. Но за сметка на това този процес ражда една много интересна история, в която литературата играе първостепенна роля. Това е историята на духовните търсения за същността на човешкото в условията на срутващия се стар свят и разнопосочните предложения за изграждане на нов.

В условията на „света от вчера“ българската литература трябваше да реши няколко основни задачи. На първо място – да довърши процесите по изграждане на националната идентичност: да създаде българския образ на света, системата на националните ценности, да изрази националния идеал и да съгради националния пантеон на героите. Тази задача беше успешно решена от първото следосвобожденско поколение и най-вече от патриарха на българската литература Иван Вазов. Интересно е, че в края на Първата световна война той все още е жив и неговият огромен авторитет като че ли е единствената опора на българите в хаоса на националната катастрофа. Парадоксално, но именно той, който създаде образа на Отечеството, с който всички българи живеят, беше принуден почти заклинателно да извика „Не ще загине!“ в заглавието на последната си стихосбирка.

На второ място, българската литература трябваше да създаде новата ценностна система на човека, осъзнал себе си не като част от някакъв колектив, а като индивидуалност, опираща се на моралния закон в себе си. В края на войната обаче и това усилие на българските духовни водачи претърпя крах. В есето на литературния критик Иван Мешеков „Ляво поколение“ се казва, че опитът в окопите е показал на българите, че неговите всевиждащи духовни водачи като Пенчо Славейков, Яворов и Петко Тодоров са се оказали „слепи водачи“. 

На трето място, българската литература трябваше да изрази противоречията на модерния свят, в който човекът се чувства сам и изолиран, което води до търсене на духовно убежище, в което чувствителната душа да избяга от грубостта на „пазарската врява“ и да намери реализация на своите светли блянове за свят, в който „вечно щастие владее и вечна красота сияй“. Войната обаче срути и тази „кула от слонова кост“, в която младите по онова време символисти изплаквха мъката си от разминаването между високите си духовни стремежи и грубата действителност наколо, преживявана като „затвор“ и „пустиня“, в които човешкият живот се е оказал „живот неживян“. Интересно е, че войната сякаш вдъхва нов живот на поетите символисти, на които „опитът в окопите“ донесе сякаш едно ново прозрение за същината на живота и задачата на изкуството. Войната обаче отнесе някои от най-талантливите.

Това, което отличава „света от вчера“ е неговото единство. Независимо от разгорещените спорове и противоречия между представителите на отделните поколения и художествени направления, между отделните социални прослойки, между града и селото, между традиционните и модерните ценности, светът все пак е единен. Това обаче не може да се каже за света от времето след войната. Хората се разделят на враждуващи лагери, яростно воюващи помежду си и поставящи под съмнение всички ценности на човека и обществото. В предишните времена дори и разгорещените спорове как да се служи на отечеството не водят до поставяне под съмнение на самото понятие за отечество. Само няколко години след войната обаче, във вихъра на кървавия сблъсък, наречен „Септемврийско въстание“, стана възможно да се извика провокативният въпрос: „Прекрасно, но що е Отечество?“. На преоценка се поставя и „светая светих“ на модерните поети – човешкият индивид и неговата способност да изгражда универсални ценности, основани на нравствения закон. Самата валидност на моралния закон е поставена под съмнение – липсата на хляб води и до липса на морал. Под съмнение са поставени и родовите ценности, за които писатели като Елин Пелин тъгуваха. Те също бяха разрушени от хаоса на войната и следвоенната анархия. Самата литература също загуби ролята си на духовен водач и създател на универсални ценности, независимо дали колетивни или индивидуални. След войната единият лагер започва да я възприема като „колелце и винтче“ на революцията, докато другият видя в нея елитарно занимание за избрани. Обществото, а след него и литературният живот, рязко се разслояват на „пролетарски“ и „буржоазни“, на „партийни“ и „индивидуалисти“, на „космополити“ и „родно изкуство“, на „традиционалисти“ и „авангард“.

Идейната конфронтация и несигурността на обществения живот пораждат и динамиката в развитието на културните процеси. Човекът и обществото все пак трябва да намерят някаква духовна опора, нещо в което да вярват, ценности, около които да се обединяват. Проблемът е, че всяка от отделните групи ги търси по различен начин и в различна посока, което води не само до разнообразие на културния живот, но и до изграждането на паралелни светове. От една страна пролетарските писатели мечтаят за всеобщият свят на революционното обновление, докато от другата страна се заговорва за родината и родното, за националния дух и ролята на изкуството в неговото изразяване. Някои от образите и сюжетите, чрез които и до днес преживяваме родината, са създадени именно в периода между двете войни. За разлика от предишния период, в който различните представи за ролята на изкуството в живота на човека и обществото се поставяха от представителите на различни поколения, във времето между войните поколенческите разлики са по-малки, а различните направления сякаш се развиват паралелно. Ето защо за този период е по-уместно да говорим не за етапи в развитието, а за различни направления. Макар че в края на трийсетте години в литературата навлиза едно ново поколение, донесло със себе си не толкова нови идеи и ценности, колкото нов начин за виждане и изразяване на света. Тази разлика е най-видима в лагера на пролетарските поети – световете на Смирненски и Вапцаров са много различни, независимо от общия идеал, който изразяват.