Акад. Михаил Арнаудов (1878–1978) "КАНОНЪТ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА"

 Никола Бенин

Канонът употребям тук не в смисъл на принципи, на правила и програми, на ръководни идеи, както ги има всяка школа в изкуството, а в по-тесния и по-специалния смисъл на ония избрани ценности, на ония творчески личности и значителни произведения, които намират общо признание в дадено общество и които стават с течение на времето „класически“ – поне в историята на дадена национална литература. Канон на библейските книги, канон на французката литература в ХVІІ век, канон на английските романтици в ХVІІІ и ХІХ век, и т. н.: това са величини определени, заели своето законно място в съзнанието на нацията и на човечеството, извор на ония художествени емоции, които не се ограничават само за една епоха, и документи на културното развитие, които няма да се повторят вече. Какъв е канонът на нашата литература, на българските писатели и книги в ХІХ век – защото за творчество на български език по-рано не може и дума да става? Успяла ли е критиката ни, литературната ни история тъй също, да установи йерархия на талантите, да оцени по достойнство произведенията, да наложи авторитета на признатите от нея за образцови паметници на поетическото изкуство? Какво трайно и значително е създал българският гений в литературата, откак наистина ние се броим народ между съвременните просветени народи? Изглежда, че тези въпроси не са занимавали често нашите критици и историци, тъй като решения, обосновани и общоприети, още няма. Симптоматичен е дори фактът, че ние още не сме се сдобили с една що-годе сериозна история на новата си литература. Това, което някои наричат тук „история“, то е било прост библиографски преглед, без вещо разглеждане на писатели и произведения, без надлежните делитбени критерии за епохи и насоки, със смешение на важно и на второстепенно, и с една субективност, която прехвърля рамките на всяка научност или добросъвестност. „Историята“ при това се е писала с оглед към нуждите на училището и при спазена официална програма за това, което трябва да се помни, така щото дидактическите съображения са надделявали всички други гледища – законните културно-исторически и естетически гледища – на които всъщност би трябвало да застане изследователят. Още по-голям е хаосът, когато се обърнем към оценките за съвременни автори и произведения. За литературата, която се създава от 20–25 години насам, за имената, които се борят за първенство и които се признават от „меродавни“  уж кръгове и ценители, няма нещо сигурно установено, и противоречието в относбата към личности и дела е тъй голямо, щото стоящият отстрана трябва да се откаже от всяка надежда да съгласува присъдите. Мненията тук са тъй разделени – по силата на лични симпатии, котерийни връзки и произвол на вкусовете – както са разделени и лагерите на нашите политически партизани. Но ако за последните има основания да бъдат застрастени и заслепени, щом партизанските борби почиват на груби жизнени интереси, за литературните предубеждения отговорна е преди всичко слабата компетентност на голям брой критици, несъумели или неспособни да се издигнат по-високо. Липсуват ли за една истинска история достатъчно монографни изучвания, за една несправедлива оценка на съвременното състояние вината пада върху ниското равнище на рецензиите в нашите списания, които не рядко са вдъхновени от твърде зла воля и, изобщо взето, не могат да се откажат от принципалното становище на едри похвали за „нашите“ и на радикално отрицание или мълчание за „другите“. Тъй или инак: ако всеки образован французин, англичанин, италианец може да каже с увереност кои имена в миналото представят поетическия гений на нацията му, какви епохи характеризуват развоя на поетическите идеали, и кои съвременници стоят на пръв план в оправданите симпатии на публиката или в центъра на дискусиите, надали ще се намерят двамина образовани българи, съгласни помежду си във фиксирането на канона за образцовите или най-заслужилите писатели у нас в течение на 60–70 години. А колцина, извън малкото посветени специалисти, имат изобщо някаква ясна представа върху йерархия и съотношение на писателите ни от една и съща епоха, или върху това, кои са собствено крупните документи на книжнина и поезия през няколкото периода? То се знае: за Ботева, за Вазова, за Яворова и т. н. са чували всички, и мнозина знаят нещо от тях наизуст, и още по-много души признават подвига на първия, юбилея на втория, стиховете на третия... Но още тук, при най-популярни имена, начева и съмнението: наистина ли е тъй звучен стихът на Яворова?, наистина ли юбилеят на Вазова беше необходим национален празник?, наистина ли Ботев е толкова значителен като поет и не сме ли при него жертва на едно недоразумение, като смесваме героя с поета, легендата с действителното значение в литературата? Конфузията е особено голяма, когато за класификация и преценка бъдат привлечени дейци от рода на стария Славейков, Раковски, Любен Каравелов, К. Величков – да не говорим за Паисия, Бозвели, К. Миладинов и други лица, значителни като будители или борци на Възраждането ни, но слаби като непосредствени писателски дарби. Конфузията достига, обаче, върха си, кога оставим миналото и влезем в последната фаза на литературния живот, за да определим мястото на прозаици и лирици от наши дни – имената на които няма нужда да споменавам. Тук като че ли отсъства всяка ориентация и като че ли има само схващания на отделни групи и кръгове, загрижени да подслонят под стряхата на историята своите любимци и да отстранят или омаловажат господата от противния лагер. За това състояние на нашата литература, в оценката є пред съвременността, трябва наистина да се съжалява. То пречи на всяко затвърдяване на авторитет за тогова и оногова, наистина достойни за тая чест; то поставя в затруднение и чужденеца, когато поиска да узнае какво от нашата литература е добило трайно значение, станало е символ на художествените домогвания и завет на бъдните поколения, или може да бъде преведено и посочено пред външния свят като типична национална придобивка; то вреди, най-сетне, за избистряне на възгледите ни върху целите, към които трябва да се насочи развитието, щом се знае кое е изиграло ролята си и кое има да я играе тепърва. Изцяло: писателят у нас, дори когато е крупна величина, не получава онова обществено признание, на което се радват далеко по-слаби таланти в културните страни, та и у нашите сравнително не тъй изостанали съседи на Балканите. Нямам намерение да правя тук ни история, ни критика. Но, опрян на всичко, което е изнесено досега за изяснение на въпросите, бих се опитал да скицирам канона на завършените наши писатели, за да дам възможност и на други да проверят разбиранията си и да видят има ли помежду ни допирни точки в начертанието на общата схема. В основата на тая схема аз бих положил – както се прави и другаде с успех – един културно-исторически принцип: смяната на поколенията. Поколение е съвкупността от всички съвременници, родени при еднакви обществено-политически и икономически условия, при еднакви тенденции на духовния живот и при еднакви задачи на историческия момент. Поколението, взето в своите широки слоеве и във върховете си, се характеризира като органическа величина, на която са присъщи някои общи идеали и настроения, някои общи насоки на умовете. Литературата се явява израз на тази цялост от съзнателни или подсъзнателни фактори, тя е зависима от главните двигатели на духовното и социалното развитие. Колкото голямо и да е – вътре в едно поколение – различието на ръководните личности по темперамент, ум и наклонности, все пак се наблюдава известна хомогенност на домогванията, поне в тоя смисъл, че едно се оформява в зависимост от друго, че разнообразието на устремите възлиза към еднакви необходимости на живота. Възпитание, дълг, увлечения имат за първооснова една що-годе изравнена масова психика, която сближава отпосле и най-странните наглед дивергенции. Разбира се, като говоря за смяна на такива поколения в развоя на една нация, аз ни най-малко не смятам, че може да се теглят тук абсолютни граници и че се касае за нещо в естествено-научен смисъл точно фиксирано. Поколението не е нито вътрешно, нито хронологически някаква затворена система; то допуска нарушения на едноставност и хронология; но то е все пак едничката исторически уловима реалност, която може да ни обясни отделната личност откъм нейните значителни помисли и дела. Поколението се явява като ядро, около което през известни години се групира всичко сродно, за да намери опора, за да се осмисли и оправдае като законен културен продукт...