Заповед на кмета Александър Хаджипетров за обявяване траурен ден във връзка със смъртта на Иван Вазов

 Никола Бенин

Заповед № 842 / 24 септeмври 1921 на кмета Александър Хаджипетров за обявяване траурен ден във връзка със смъртта на Иван Вазов

„Следствие телеграмата на МВРНЗ…с която съобщава дълбоката печална вест, че великият наш весел любимец народния поет  

ИВАН ВАЗОВ

е починал на 22 септември 1921 в 12 и половина часа по обед, на когото погребението ще се извърши на 28 септември 1921 година – Среда в ст. София.                                                                                   

По тоя случай                                                                                                                                                                    Заповедвам:

            Денят – 28 Септември 1921 година – СРЕДА – обявявам за траурен ден, в който всички магазини, банки и учреждения да бъдат затворени през целия ден. Частните къщи, учреждения, магазини и пр. по всички улици да бъдат укичени с траурни знамена…                                                                                                                Председател: АЛ. х. ПЕТРОВ”

Заповед на Русенското градско общинско управление за обявяване траурен ден във връзка със смъртта на Ив. Вазов. Русе. 24 септ. 1921 г. Печатно. – ДА – Русе, ф. 43К, оп. 1, а.е. 647, л. 68

Поздравителна телеграма от митрополит Василий Доростолски и Червенски от Русе до Иван Вазов в София по случай 50-годишната му творческа дейност - 24 октомври 1920 година

 Никола Бенин

 "В днешното многознаменателно за българската просвета тържество, чествувайки петдесетгодишнината от плодоизобилната Ваша стихотворческа и писателска дейност, с въодушевление възнасяме тепли молитви към благоподателя Бога да крепи творческия Ви дух и тъй ценното за всички ни Ваше здраве за чест и слава на българския народ. От наше име, заедно с Епархийското ни духовенство Ви изпращаме най-горещи привети и искренни благопожелания. Живейте на многая лета.                                           

Усердний Ваш молитствувател Дорост.й Черв. Василий”         

Поздравителна телеграма от митрополит Василий Доростолски и Червенски от Русе до Иван Вазов в София по случай 50-годишната творческа дейност на писателя. Оригинал. Ръкопис. Русе. 24 окт.1920 г. – ДА – Русе, ф. 43К, оп. 1, а.е. 635, л. 62            

 

Бай Денчо Ножаров е правел ледени скулптури пред своята сладкарница "Швейцария" в Русе

 Никола Бенин

На снимката: Денчо Ножаров със сина си и дъщеря си

Личност, народ, история в „Паисий" от Иван Вазов

 Никола Бенин

Паисий е личност, която поставя началото на Българското възраждане и началото на новата българска история с малката книжка „История славянобългарска”.  В „Епопея на забравените” Вазов превръща образа на хилендарския монах в символ на раждането на българското народностно съзнание и самочувствие.

Вазов се прекланя пред личността на Паисий, който пише първата българска история, и така свързва миналото и бъдещето на българския народ. Това е личност, която търси мястото на своя народ в историята, поставяйки важните въпроси за българската държавност, за значението на духовността в живота на народа. Смисълът на делото на Паисий е в това, че поставя началото на националното самоосъзнаване на българина. Поетът избира тържествения тон на одата, за да разкрие преклонението си пред тази светла възрожденска личност.

Мотото на произведението е цитат от „История славянобългарска“. То  отвежда към темата за личността, която изпреварва своето време, защото е осъзнала връзката между отделния човек и неговия народ. Вазов представя „един монах тъмен, непознат и бледен“. Той е сам „ вдън горите атонски високи”. Поетът рисува „тъмнини дълбоки“, в които монахът от Хилендарския манастир  „пред лампа жумеща пишеше наведен“. Изразът „тъмнини дълбоки” е метафоричен.  Тъмнината, с която е обграден Паисий, е невежеството , в което живее неговият народ. Такъв народ не може да осъзнае своето място в историята, защото не познава миналото си. Мотивът за тъмнината около Паисий продължава и в края на одата. Поетът обобщава значението на тази личност, която „фърляше тайно през мрака тогаз/ най-първата искра в народната свяст”. Историята на Паисий се оказва „искра”, която свети в „мрака” и повежда българския род към неговото бъдеще. Символичното значение на „искрата” включва, от една страна, светлината, а от друга, поставяне началото на огън. Смисловото противопоставяне между тъмнината, с която е обграден Паисий, и искрата, светлината, която излъчва неговата личност, подчертва значението на неговото дело.

Одата се оказва най-сполучливо избрания жанр за осъщесвяване на авторовия замисъл. Текстът не е разделен на строфи, а от  отделни смислово обособени части. В първата част на творбата поетът представя образа на Паисий, а втората е изградена като монолог на героя. В този монолог откриваме преразказани моменти от „История славянобългарска”. Този композиционен похват се нарича „разказ в разказа”. С него Вазов цели да докаже тезата, че една личност може да освети пътя на своя народ, посочвайки му неговото място в историята. Монологът завършва с обобщаване на делото на Паисий: „От днеска нататък българският род / история има и става народ“. С реторични въпроси авторът насочва вниманието към делото на монаха /Що се той мореше с тоя дълъг труд?../ За да постави логически акцент върху образа на Паисий Вазов често използва епитети в инверсия – „монах тъмен, непознат и бледен”, „труд довършен, подвиг многолетен”.  Звукописът в одата също е средство за постигане на тържественост. Алитерациите /например на М  /”мир/ места за молитва…”/ също са средства за постигане на художественото внушение.

Паисий е личност, която поставя пред своя народ  въпроса за българската държавност. Той припомня, че „сме имали царства и столици”. Миналото на народа е достойно, българите могат да се гордеят с него. Хилендарският монах припомня и делото на Кирил и Методий: „че и ний сме дали нещо на светът / и на вси словене книги да четат“. Така той търси приноса на българския народ към развитието на останалите народи. Паисий е разбрал, че ако народът осъзнае своето славно минало, той ще върви и към славно бъдеще.

За разлика от другите герои в цикъла „Епопея на забравените” /например Левски, Бенковски, Кочо/ Паисий не умира в края на одата, защото е личност, която е духовен водач на своя народ и пише неговата история.  Монахът осветява миналото „по тез земи славни…” Изминали са  „сто и двайсет годин“ ,  „искрата” се превръща в огън.  Българският народ ще открие своето място в историята.

Mariupol (Мариупол) - Ужасите на войната

 

Акад. Михаил Арнаудов (1878–1978) "КАНОНЪТ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА"

 Никола Бенин

Канонът употребям тук не в смисъл на принципи, на правила и програми, на ръководни идеи, както ги има всяка школа в изкуството, а в по-тесния и по-специалния смисъл на ония избрани ценности, на ония творчески личности и значителни произведения, които намират общо признание в дадено общество и които стават с течение на времето „класически“ – поне в историята на дадена национална литература. Канон на библейските книги, канон на французката литература в ХVІІ век, канон на английските романтици в ХVІІІ и ХІХ век, и т. н.: това са величини определени, заели своето законно място в съзнанието на нацията и на човечеството, извор на ония художествени емоции, които не се ограничават само за една епоха, и документи на културното развитие, които няма да се повторят вече. Какъв е канонът на нашата литература, на българските писатели и книги в ХІХ век – защото за творчество на български език по-рано не може и дума да става? Успяла ли е критиката ни, литературната ни история тъй също, да установи йерархия на талантите, да оцени по достойнство произведенията, да наложи авторитета на признатите от нея за образцови паметници на поетическото изкуство? Какво трайно и значително е създал българският гений в литературата, откак наистина ние се броим народ между съвременните просветени народи? Изглежда, че тези въпроси не са занимавали често нашите критици и историци, тъй като решения, обосновани и общоприети, още няма. Симптоматичен е дори фактът, че ние още не сме се сдобили с една що-годе сериозна история на новата си литература. Това, което някои наричат тук „история“, то е било прост библиографски преглед, без вещо разглеждане на писатели и произведения, без надлежните делитбени критерии за епохи и насоки, със смешение на важно и на второстепенно, и с една субективност, която прехвърля рамките на всяка научност или добросъвестност. „Историята“ при това се е писала с оглед към нуждите на училището и при спазена официална програма за това, което трябва да се помни, така щото дидактическите съображения са надделявали всички други гледища – законните културно-исторически и естетически гледища – на които всъщност би трябвало да застане изследователят. Още по-голям е хаосът, когато се обърнем към оценките за съвременни автори и произведения. За литературата, която се създава от 20–25 години насам, за имената, които се борят за първенство и които се признават от „меродавни“  уж кръгове и ценители, няма нещо сигурно установено, и противоречието в относбата към личности и дела е тъй голямо, щото стоящият отстрана трябва да се откаже от всяка надежда да съгласува присъдите. Мненията тук са тъй разделени – по силата на лични симпатии, котерийни връзки и произвол на вкусовете – както са разделени и лагерите на нашите политически партизани. Но ако за последните има основания да бъдат застрастени и заслепени, щом партизанските борби почиват на груби жизнени интереси, за литературните предубеждения отговорна е преди всичко слабата компетентност на голям брой критици, несъумели или неспособни да се издигнат по-високо. Липсуват ли за една истинска история достатъчно монографни изучвания, за една несправедлива оценка на съвременното състояние вината пада върху ниското равнище на рецензиите в нашите списания, които не рядко са вдъхновени от твърде зла воля и, изобщо взето, не могат да се откажат от принципалното становище на едри похвали за „нашите“ и на радикално отрицание или мълчание за „другите“. Тъй или инак: ако всеки образован французин, англичанин, италианец може да каже с увереност кои имена в миналото представят поетическия гений на нацията му, какви епохи характеризуват развоя на поетическите идеали, и кои съвременници стоят на пръв план в оправданите симпатии на публиката или в центъра на дискусиите, надали ще се намерят двамина образовани българи, съгласни помежду си във фиксирането на канона за образцовите или най-заслужилите писатели у нас в течение на 60–70 години. А колцина, извън малкото посветени специалисти, имат изобщо някаква ясна представа върху йерархия и съотношение на писателите ни от една и съща епоха, или върху това, кои са собствено крупните документи на книжнина и поезия през няколкото периода? То се знае: за Ботева, за Вазова, за Яворова и т. н. са чували всички, и мнозина знаят нещо от тях наизуст, и още по-много души признават подвига на първия, юбилея на втория, стиховете на третия... Но още тук, при най-популярни имена, начева и съмнението: наистина ли е тъй звучен стихът на Яворова?, наистина ли юбилеят на Вазова беше необходим национален празник?, наистина ли Ботев е толкова значителен като поет и не сме ли при него жертва на едно недоразумение, като смесваме героя с поета, легендата с действителното значение в литературата? Конфузията е особено голяма, когато за класификация и преценка бъдат привлечени дейци от рода на стария Славейков, Раковски, Любен Каравелов, К. Величков – да не говорим за Паисия, Бозвели, К. Миладинов и други лица, значителни като будители или борци на Възраждането ни, но слаби като непосредствени писателски дарби. Конфузията достига, обаче, върха си, кога оставим миналото и влезем в последната фаза на литературния живот, за да определим мястото на прозаици и лирици от наши дни – имената на които няма нужда да споменавам. Тук като че ли отсъства всяка ориентация и като че ли има само схващания на отделни групи и кръгове, загрижени да подслонят под стряхата на историята своите любимци и да отстранят или омаловажат господата от противния лагер. За това състояние на нашата литература, в оценката є пред съвременността, трябва наистина да се съжалява. То пречи на всяко затвърдяване на авторитет за тогова и оногова, наистина достойни за тая чест; то поставя в затруднение и чужденеца, когато поиска да узнае какво от нашата литература е добило трайно значение, станало е символ на художествените домогвания и завет на бъдните поколения, или може да бъде преведено и посочено пред външния свят като типична национална придобивка; то вреди, най-сетне, за избистряне на възгледите ни върху целите, към които трябва да се насочи развитието, щом се знае кое е изиграло ролята си и кое има да я играе тепърва. Изцяло: писателят у нас, дори когато е крупна величина, не получава онова обществено признание, на което се радват далеко по-слаби таланти в културните страни, та и у нашите сравнително не тъй изостанали съседи на Балканите. Нямам намерение да правя тук ни история, ни критика. Но, опрян на всичко, което е изнесено досега за изяснение на въпросите, бих се опитал да скицирам канона на завършените наши писатели, за да дам възможност и на други да проверят разбиранията си и да видят има ли помежду ни допирни точки в начертанието на общата схема. В основата на тая схема аз бих положил – както се прави и другаде с успех – един културно-исторически принцип: смяната на поколенията. Поколение е съвкупността от всички съвременници, родени при еднакви обществено-политически и икономически условия, при еднакви тенденции на духовния живот и при еднакви задачи на историческия момент. Поколението, взето в своите широки слоеве и във върховете си, се характеризира като органическа величина, на която са присъщи някои общи идеали и настроения, някои общи насоки на умовете. Литературата се явява израз на тази цялост от съзнателни или подсъзнателни фактори, тя е зависима от главните двигатели на духовното и социалното развитие. Колкото голямо и да е – вътре в едно поколение – различието на ръководните личности по темперамент, ум и наклонности, все пак се наблюдава известна хомогенност на домогванията, поне в тоя смисъл, че едно се оформява в зависимост от друго, че разнообразието на устремите възлиза към еднакви необходимости на живота. Възпитание, дълг, увлечения имат за първооснова една що-годе изравнена масова психика, която сближава отпосле и най-странните наглед дивергенции. Разбира се, като говоря за смяна на такива поколения в развоя на една нация, аз ни най-малко не смятам, че може да се теглят тук абсолютни граници и че се касае за нещо в естествено-научен смисъл точно фиксирано. Поколението не е нито вътрешно, нито хронологически някаква затворена система; то допуска нарушения на едноставност и хронология; но то е все пак едничката исторически уловима реалност, която може да ни обясни отделната личност откъм нейните значителни помисли и дела. Поколението се явява като ядро, около което през известни години се групира всичко сродно, за да намери опора, за да се осмисли и оправдае като законен културен продукт...

Първи брой на електронното списание „Пътят към познанието“

 Никола Бенин

Никола Бенин е член на Редакторския колектив, който издаде част от докладите и изследванията на участници от трите изминали години (2020–2022) – ученици, студенти, млади специалисти и научни работници. Националният младежки форум „Арнаудови срещи. Пътят към познанието“ води своето начало от 2020 г., се провежда в Регионална библиотека „Любен Каравелов“ – Русе.

Светилище на богинята Диана край село Кошов

 Никола Бенин

Обектът се намира при сливането на реките Черни и Бели Лом, на възвишение до брега. Известен е по откритите случайно три каменни надписа, датирани в I и II век. Те са поставени за изграждането и ремонтирането на светилището от лица с висок административен ранг от римската провинция Долна Мизия.

Западната сграда е с голяма дължина - над 40 метра. Тя е частично унищожена от отводнителен канал, направен през 80-те години на ХХ век, с ширина около пет метра. В западната ѝ част са разкрити и зачистени останките от рухналия покрив - керемиди от два вида - тегули и имбрици. На базата на откритите находки изграждането и функционирането на сградата може да се датира в I век. В източната част на сградата са регистрирани останки от средновековна землянка, застъпващи зида ѝ.

На около 30 м източно от западната стена на сградата са разкрити останки от ъгъл на друга сграда. Тя е разрушена при направата на пътя през средата на 80-те години на миналия век. Тук са открити находки от I век и два архитектурни детайла, които дават данни, че постройката е била богато декорирана. На изток от проучваната през миналата година площ се намира трета сграда с апсида, разкрита през 1985 година и допроучена през 2018 година. Над нея сега е изградено временно предпазно съоръжение.

February: Rural Life in the Deep Winter (Февруари: Селски живот през дълбоката зима)

 Никола Бенин

Grimani Breviary ms. Lat. I 99 = 2138

The "greatest" highlight of Flemish book painting: 1,600 fabulous pages magnificently decorated by Gerard David, Simon Bening, Gerard Horenbout, and other masters

The impressive miniature program is comprised of 1,600 decorated pages covering a wide range of themes from the calendar to the grisaille painting. The illustrations of the breviary alternate among lively scenes of everyday life, episodes from the Old and New Testaments, and imposing figures of saints. Among the most fascinating scenes are those of the twelve months of the year, with glimpses of the occupations of nobility peasantry, the seasons, the countryside and work in the fields.

Gerard Horenbout was responsible for the calendar section of this masterpiece. Upon viewing this manuscript in 1521, the Venetian art historian Marcantonio Michiel declared that the calendar miniatures were especially fine, the February scene the best of all. This is an intimate glimpse of rural life when labor grinds to a halt because of snow.

The sheep stay warm together in their stall, a pig and chickens roam the yard, and a little boy pees out the door into the snow as a cat watches. Icicles hang down over the doorway, revealing a warm interior scene showing prosperous, brightly dressed farmers sitting around a fire, the smoke of which rises through a vent in the roof. In the background, a man and mule march toward a village in the snowy landscape.

The illustration of February contrasts with that of January, since it shows a peasant family seeking warmth in a farmhouse while outside the fields are frozen under a gelid sky.

„Най-големият“ акцент във фламандската книжна живопис: 1600 страхотни страници, великолепно декорирани от Жерар Дейвид, Симон Бенинг, Жерар Хоренбаут и други майстори

Впечатляващата миниатюрна програма се състои от 1600 декорирани страници, покриващи широк спектър от теми от календара до рисуването на гризайл. В илюстрациите на бревиария се редуват оживени сцени от ежедневието, епизоди от Стария и Новия завет и внушителни фигури на светци. Сред най-завладяващите сцени са тези от дванадесетте месеца на годината, с проблясъци на заниманията на благородническите селяни, сезоните, провинцията и работата на полето.

Gerard Horenbout беше отговорен за календарната част на този шедьовър. При разглеждането на този ръкопис през 1521 г. венецианският историк на изкуството Маркантонио Микиел заявява, че календарните миниатюри са особено изящни, сцената от февруари е най-добрата от всички. Това е интимен поглед към селския живот, когато трудът спира заради снега.

Овцете стоят на топло заедно в обора си, прасе и кокошки обикалят двора, а малко момче пикае през вратата в снега, докато котка гледа. Ледени висулки висят над вратата, разкривайки топла вътрешна сцена, показваща проспериращи, ярко облечени фермери, седнали около огън, чийто дим се издига през вентилационен отвор на покрива. На заден план мъж и муле вървят към село в снежния пейзаж.

Илюстрацията на февруари е в контраст с тази на януари, тъй като показва селско семейство, търсещо топлина във селска къща, докато навън нивите са замръзнали под хладнокръвно небе.

Михаил Арнаудов „Украйна и България. Значението на Венелин, Шевченко и Драгоманов за обновата на българския дух“.

 

Никола Бенин

Членове на Управителния съвет на Украинско-българското дружество: (отляво-надясно) Райко Алексиев, проф. Михайло Парашчук – заместник-председател, Стилиян Чилингирев, проф. Михаил Арнаудов – председател, и д-р Иван Пенаков.

В Научния архив на БАН (фонд №58 К/ Михаил Арнаудов) се съхранява лекцията „Украйна и България . Значението на Венелин, Шевченко и Драгоманов за обновата на българския дух“. Тук поместваме първите две страници от ръкописа, който звучи днес особено актуално, защото се спира на общата съдба на двата народа.

Михаил Арнаудов е председател на Украино-българското дружество в България, създадено през 1932 г (вторият отдясно на снимката). Това дружество се е подвизавало в София на ул. „Дондуков“, №69. Михайло Парасчук е заместник-председател. В него членуват най-изтъкнати представители от културния елит на България – Елисавета Багряна, Райко Алексиев, Стилиян Чилингиров, д-р Иван Пенаков, Панчо Владигеров, Асен Найденов, Сава Огнянов, Димо Казасов.

„Украйна и България . Значението на Венелин, Шевченко и Драгоманов за обновата на българския дух“.

"С особено голяма радост и признателност се отзовах на поканата на Украинския научен институт в Берлин да прочета една лекция върху украино-българските отношения в ново време.

Между украинци и българи съществува от край време едно твърде сърдечно и непринудено отношение, което се дължи както на кръвно и езиково родство, така и на тясното сътрудничество в миналото, на религиозна и литературна почва. Никакви политически или икономически недоразумения не са помрачавали ни по-рано ни по-късно доброто приятелство, а общите нещастия, гнетът от завоеватели, които са искали немилостиво да изкореняват националното съзнание и националната самобитност, са засилвали само взаимната привързаност. Затова цялата българска интелигенция поздравява с въодушевление усилията на Украйна да се сдобие не само с пълна културна автономия, но и с политическа независимост. И в деня, когато бляновете на украинците за свободно отечество бъдат реализирани, моите сънародници ще изпитват най-чист възторг и най-дълбоко нравствено удовлетворение.

Изстрадали, като украинците едно дълго робство, при отнети права за национално развитие и за употреба на собствено наречие в книжнината, ние българите храним може би като никой друг славянски народ най-силна симпатия към близкия в географско, етнографско и религиозно отношение народ и от пълно сърце му желаем всяко духовно, социално и политическо преуспяване, в изпълнение на една висока културна и хуманитарна мисия на Изток.

Моята задача днес е да засегна един важен момент от украино-българските мирни контакти, да очертая именно дейността на трима велики синове на Украйна в полза на българското национално възраждане и на българското литературно и научно обновяване. Без да правя по-дълъг увод, и минавайки направо към предмета, аз ще се спра на ролята, която играят в духовния живот на нова България историците Венелин и Драгоманов и поета Шевченко. От тия трима мъже, чийто имена спадат към най-познатите и произнасяни с дълбок пиетет в България, изтичат внушения и идеи, които допринасят извънредно много за прераждането на българската душа и за интелектуалния напредък на съвременна България. (...)

Холандски хор изпълнява "Болен ми лежи Миле Попйорданов" (Bulgarian song ill is pop "Yordanov "sung by choir Netherlands)

Правило за бройна форма в българския книжовен език

 Никола Бенин

Той спазва много принципИ.

Той спазва четири принципА.

Той спазва четири важни принципА.

ПринципИ - мн число;

ПринципА - бройна форма (и в двете изречения).

Правило: След числителни бройни - бройна форма на същ имена от мъжки род, които не назовават лица.

Но: . Два от неговите принципИ са....

Два са основите принципИ, които...

Правило: . Ако между числителното и същ име има предлог (от) или глагол (са), се употребява форма за мн число.

Златни накити на тракийската жрица Лесескепра, 1 в. пр. н. е. - 1 в. сл. н. е. (Golden jewelry of the Thracian priestess Leseskepra, 1 century BC - 1 century AD)

 Никола Бенин

Gold and silver jewelry as the priestess Leseskepra from Anchialo (present-day Pomorie) they'll have the ancient culture of the people living in the lands of the Bourgas Bay.
According the archaeologists Leseskepra was noble woman of age occupying the highest position in the social hierarchy. Jewels of the Thracian woman were found in burial mounds and are considered as burial gifts.
The founded earrings are exceptional typical, containing five clearly distinguishable elements - typical Thracian palmette, circular gold element with built in stone in it, a gold band with the name of the owner of the earrings, a stand of griffin and a griffin. 

Златни и сребърни бижута като жрицата Лесескепра от Анхиало (дн. Поморие) ще имат древната култура на хората, живеещи в земите на Бургаския залив.

Според археолозите Лесескепра била благородна жена на възраст, заемаща най-високата позиция в социалната йерархия. Накити на тракийската жена са открити в надгробни могили и се считат за гробни дарове.

Основаните обеци са изключително типични, съдържат пет ясно различими елемента - типична тракийска палмета, кръгъл златен елемент с вграден камък в него, златна лента с името на собственика на обеците, стойка на грифон.

На 22 януари 1788 г., се ражда лорд Байрон (22nd January 1788, The birth of Lord Byron)

Никола Бенин

Какво ви прави ефективни като лидер (What makes You Effective As A Leader)

 

Това, което ви прави ефективни като лидер, не е титлата, която притежавате. Вместо това, той демонстрира непрестанен фокус върху подпомагането на другите да успеят в техните колективни усилия.

Мнозина вярват, че лидерството се дава заедно с титла или се постига, когато ръководите екип от хора, но истинското лидерство е нещо различно от авторитет или власт, според Лоли Даскал. Вместо това става въпрос за подпомагане на другите да растат, което всеки може да направи.

Ако можете да вдъхновите хората да повярват в нещо отвъд това, което са смятали за възможно, повярвайте в някого, когато те не са вярвали в себе си, когато покажете на хората, че ви е грижа, вие вече сте лидер.

What makes you effective as a leader is not the title you hold. Instead, it’s demonstrating an unrelenting focus on helping others succeed in their collective efforts.

Many believe leadership is conferred along with a title or attained when you direct a team of people, but true leadership is about something other than authority or power, according to Lolly Daskal. Instead, it’s about helping others grow, which anyone can do.

If you can inspire people to believe something beyond what they thought was possible, believe in someone when they didn’t believe in themselves, when you show people you care, you’re already a leader.

Когато отделите време да слушате

 Никола Бенин

Когато отделите време да изслушате някого, наистина отделете време да го изслушате; това показва, че цените човека. Ако изглеждате отегчени или прекъсвате човека, докато говорите, показвате, че всъщност не ви интересува какво има да каже човекът.

Изслушването е основен аспект на лидерството; много хора на ръководни позиции не слушат, те може да чуват, но не слушат. За да станете ефективен лидер, понякога трябва да си затваряте устата и наистина да слушате екипа си, защото това е най-добрата форма на уважение, което всеки лидер може да даде на всеки в екипа си.