„…карикатурата получава зловещия смисъл на катастрофа,
извива се в тежка отвлеченост на трагичното
и се възвисява до пророчество…
тя е груба, шаблонна, твърде малко индивидуализирана
и почти статически неподвижна в стереотипията
на едно рационализирано мировъзрение. Тя е грозна.“
Чавдар Мутафов [1]
Изследването на карикатурите за Доналд Тръмп и свободата дава един от възможните отговори на въпроса, който научният форум разисква, и той е, че днес свободата символно не е издигната на копието на Дон Кихот де Ла Манча и за нея не се воюва по правилата на рицарския кодекс на честта. На много места по света човекът е ограничен да я употребява и така да има свое автентично битие. Когато обаче политическата демагогия и нарушаването на изконните демократични ценности на едно общество нараства, когато пространството бива стеснено за изява на свободната воля, тогава рефлексивното мислене на активните граждани се повишава. Изпитан начин за изразяването на честното мислене е прибягването до старото оръжие на хумора, сатирата и карикатурата, за да се осмее и дискредитира прекрачването на културно наложените норми на живеене. Иначе казано, в съвремие, когато се пречупват крилете на свободата, остроумието и смехът политат на нейно място.
Думата „карикатура“ произлиза от италианското
caricare, което означава „преувеличавам“, „натоварвам“. Тя е жанр предимно в изобразителното изкуство, но може да се срещне и в публицистиката. Карикатурата е породена от стремежа да се осмее даден човек или да се дискредитират негативни обществени явления и нравствени недостатъци. Изкривеният пародиен естетически образ в нея се изгражда посредством преекспонирането на същностни черти на индивиди, обекти и типове поведенчески практики. Талантливо направената карикатура се откроява, когато преувеличаването стига до крайност, но обектът остава разпознаваем. Целта ѝ е посредством гротеската, иронията и пародията да се провокира общественото съзнание и да се предизвикат реакции на нетърпимост срещу всичко, което е антихуманно, недемократично, грозно и пошло.
[1] Изследователите на естетическото проявление на карикатурата в днешния български печат, Евдокия Борисова, Ваня Цанкова и Цветан Цанков, пишат: „Затова тя, още в зората на раждането на модерната журналистика, се превръща в неин ключов жанров формат, а в различните демократични или авторитарни епохи тя е последователно експлоатирана и като информационна, и като интерпретативна журналистическа форма, но и като нагледно средство за агитация и пропаганда, като политическа реклама и антиреклама. Истинската политическа карикатура обаче никога не върви с властимащите, тя не е призвана да отразява официалната политика, а обратно“ [3]. И още: според Никола Мавродинов: „Престъпниците, които обществото наказва със смеха си, не са наказани от законите… Карикатуристът е орган на обществения морал, на обществените неписани закони“ [4].
Сергей Айнутдинов разграничава шест вида карикатури: шарж и портрет, „strip“ (разголване), изошега, философска, социално-битова и политическа [5].
Политическата карикатура като жанр обединява в себе си три дискурса – политическия, художествения и на медиите, които определят нейната специфична визия и особеностите на посланията. Изследвайки карикатурата като жанр в политическия дискурс, Евгения Артемова пише, че в дискурса на масмедиите журналистът изпълнява ролята на посредник между професионалните политици и масовата аудитория.
[2]
В нашето изследване ние ще се съсредоточим върху политическите карикатури за Доналд Тръмп и неговото отношение към свободата.
Карикатурата на Дарин Бел (Darrin Bell)
[3], озаглавена „Това не е този тип свобода, Тръмп!“ (
It's not that kind of liberty, Trump!), е публикувана на 9-ти октомври 2016 година по време на предизборната кампания за президент в САЩ.
Бързата остроумна реакция на Бел е в резултат на излъчения от „Вашингтон Пост“ (Washington Post) предния ден, на 8-ми октомври, скандален клип, в който Доналд Тръмп безгрижно разказва, как използвайки цинични думи се опитвал да свали омъжена жена. След това добавя как пробвал да целува и опипва жените, дори и те да не искали. Относно създаването на оригиналния карикатурен образ, посредством използването на аналогията, ще припомним думите на Пламен Шуликов, че „към групата на поетите и философите, практикуващи „по-важните“ според великия грък (Аристотел – бел. наша, И.Б., Н.Б.) изкуства, той приобщава и остроумците, свързващи едно с друго неща, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си. Тъкмо „суровата“ склонност към систематизиране чрез аналогии, проявена най-релефно в удивителния остроумнически дар, е същинският познавателен ембрион. В неговия състав, разбира се, съседството има статут на близост по сходство, т.е. на сравнение или метафора“ [9].
Гротесковият вид на образите на Доналд Тръмп и на Статуята на свободата, създаден на основата на сходства с опипваните от кандидат-президента жени, внушава моралното послание, че в САЩ трябва да се прави разлика между свободното, в смисъл на вулгарно, без задръжки, поведение и поведението на човек, дарен със свободата още по сътворение и институционално защитен от Декларацията за независимостта, написана от Томас Джеферсън и подписана във Филаделфия през 1776 година. Затова и заглавието на карикатурата обяснява недвусмислено – „Това не е този тип свобода, Тръмп“. Свободата вдъхновява човека с възторг и устременост да бъде творец на велики дела и така да участва в общия културен градеж. Докато циничната употреба на свободата от Доналд Тръмп, освен че го дискредитира като мъж и политик, нарушава правата и свободите на жените.
Пред погледа ни е сладострастният израз на лицето на кандидат-президента с похотливия му жест на ръцете, прегърнал Статуята на свободата, както и нейният възмутен и гневен вид. Изразните средства на тази остроумна вербална карикатурна композиция разчитат както на гротесково телесното и пародийното, така и на словесното предупреждение. Статуята на свободата категорично заявява: „Дори не си помисляй за това“ (Don’t even think about it). За разлика от заглавието на карикатурата тези думи се схващат в тяхната многозначност. Едното значение е буквално – Доналд Тръмп дори и не трябва да си помисля да упражнява сексуален тормоз върху жените и другото – преносно, че кандидат-президентът дори и в мислите си не трябва да се гаври със свободата.
В тази карикатура се откроява още една особеност, която е същностна черта на карикатурата като вид изобразително изкуство. Това е симбиозата на визуален знак и слово, на невербалното и вербалното изображение. В лингвистиката това двуединство се обозначава с термина „креолизован текст“. Неговото определение е обусловено от прехода към новата научна парадигма в езикознанието на границата на XX—XXI век при изследването на езика в цялото многообразие на неговите връзки с другите семиотически системи. Бернацкая отбелязва: „Този синтезиращ оборот в диалектическата спирала на историята на науката за езика е бил предопределено неизбежен. Той е свързан с обръщането на лингвистиката към проблема на комуникацията в пълен обем, което предполага синтез на езиковите средства за общуване с неезиковите, изследване на тяхната организация в единен процес и на текста като негов резултат“ [9].
Друга карикатура, в която авторовото пародиране е представено чрез креолизован текст, е „Аз знаех, че ме желаеш“ от Майкъл де Адер (Michael de Adder). Тя е публикувана на 9-ти ноември 2016 година, т.е. на следващия ден от изборите за президент в САЩ, в Twitter / @ygreck #ElectionNight #Trump #TrumpPence16.
[4] Отново срещаме познатия мотив за дръзко флиртуване на Доналд Тръмп със Статуята на свободата.
Нескритите сексуални желания на президента са заредени с мощен символен потенциал. Те символизират нахалство, безпардонност, мачовска агресивност и велико самочувствие. Сладострастната целувката не е израз на безпределна любов към свобода – най-емблематичния символ на страната на неограничените възможности. Целувката е преди всичко доказване на похотливите набези на Тръмп, знак на еротични стремления, показ на власт над жената.
Пренасянето посредством средствата на метафората на поведенчески практики от личния живот върху обществения и политическия живот идва да обозначи една от най-безизходните, но най-бързо наложилите се представи за похитената свобода. Затова думите на Доналд Тръмп „Аз знаех, че ме искаш“ (I knew you wanted me) се четат и възприемат в тяхното преносно значение. Новоизбраният президент възприема Статуята на свободата като поредна жена, към която има еротични желания. Думите „Аз знаех, че ме искаш“ освен за сексуални претенции сигнализират и за емблематичния нарцисизъм, безпардонност и обидна нападателност на Тръмп. В прякото си значение тези думи огласяват и още нещо – с присъщото си извънмерно самочувствие и самодоволство президентът заявява, че знае, че САЩ, чиито символ е Статуята на свободата, го искат да се настани в Белия дом. Мъченическото изражение и изписаното отвращение на лицето на паметника предава обаче ясното послание, че Тръмп е нежеланият президент.
В карикатурата „Добро утро Америка“ (Good morning, America) на Адам Зиглис (Adam Zyglis)
[5], също публикувана на 9-ти ноември 2016 година, наративът за ухажването на Статуята на свободата от Доналд Тръмп прераства в обладаване на свободата. След символичната първа брачна нощ новоизбраният президент със самодоволство чете вестник, който огласява неговата победа, а свободата му е обърнала гръб – недвусмислен знак, че е неискан. Рисунката отново залага на еротичното начало, което идва да обозначи неморалното случване в политическия свят, с неговите противоборства и отхвърляне на традиционните ценности на демокрацията. Голото тяло на Тръмп и разголената фигура на Статуята на свободата са привлечени, за да засилят усещането за снизяването на универсалното и институционалното статукво до интимно-разкрепостеното и сексуалното поведение. Оттук първият поздрав на президента „Добро утро Америка“, произнесен в леглото, звучи нагло и цинично, а не сърдечно и добронамерено. В контекста на общия концептуален замисъл на карикатурата думите „Добро утро Америка“, произнесени от карикатуриста, имат ироничен смисъл и той е, ето с какъв президент се събуждаш Америка.
В карикатурата свободата се е „спотаила“ в ужаса, без всякакви оптимистични перспективи за новия ден на САЩ. Тревогата и отвращението придобиват статус на постоянно пленничество. Тоталната невъзможност за спасение и изход е оставила своя траен отпечатък и окончателно е формирала регистъра на негативните преживявания. Няма да пропуснем да кажем, че карикатуристът Адам Зиглис умело и находчиво борави с детайла при изграждането на образите и пресъздаването на обстановката. Изпъкналите очи на Статуята на свободата изразяват ужас, а Декларацията за независимостта е принизена и подпряна на леглото. Доналд Тръмп е окарикатурен, освен с характерологичния му жълтеникав перчем, със самодоволното презрително изражение на лицето и с дебел златен ланец, на който е закачена буквата „Т“ – символът на Тръмп. Буквата „Т“ наподобява на счупен кръст, което означава, че светостта и смирението са подменени с нескритото демонстриране на богатство, надменност и самодостатъчност.
Ще завършим изследването на хумористичния поглед на карикатуристи за отношението на Доналд Тръмп към свободата с карикатурата „Тръмп!!“ (Trump!!), поместена на 9-ти ноември 2016 година в канадското електронно списание за карикатура
Ygreck.[6]
Поредното остроумно заглавие „Тръмп!!“ (Trump!!) е заредено с две послания, носени от двата удивителни знака. Първото послание акцентира върху жаждата за величието и блясъка на новоизбрания президент, а второто – съдържа учудване или иначе казано, това ли трябва да е президентът на САЩ?! Още нещо: ако в предишните карикатури Статуята на свободата е ухажвана, похитена и обладана, то тук е обезличена и подменена с емблематичните карикатурни символи на Доналд Тръмп – характерологичния жълтеникав перчем, червения нос и любимата червена шапка, на която пише: „Направи Америка велика отново“ (Make America great again). Оттук изводът се налага ясно и убедително – символът на Америка вече не е Статуята на свободата, а Доналд Тръмп.
Ето и налагащото се обобщение. Основната тема в карикатурите в медиите на САЩ и Канада на следващия ден след победата на Доналд Тръмп в президентските избори е за дискредитираната свобода. Новоизбраният 45-ти президент се възприема, в резултат от предизборните му речи, като заплаха за ограничаването и премахването на традиционните права и свободи на американците, узаконени с Декларацията за независимостта и конституцията. В карикатурите свободата е цинично ухажвана, похитена и подменена. И това е техният херменевтичен залог – да ни накарат да бъдем съпричастни, граждански активни и да отстояваме неприкосновеността на свободата.
Литература
[1] Мутафов 1920: Мутафов Чавдар. Карикатурата. – Везни, № 2, с. 315–316. [2] Trahair 2007: Trahair, Lisa. The Comedy of Philosophy: Sense and Nonsense in Early Cinematic Slapstick. Albany: State University of New York Press. p. 137.
[3] Борисова, Цанкова, Цанков 2011: Борисова, Евдокия, Цанкова, Ваня, Цанков, Цветан. Карикатурата и българското политическо злободневие. Теми и персонажи от днешния ден. – В: Изследване на медиите. Студии, статии, есета. Шумен: УИ „Епископ Константин Преславски“, с. 164.
[4] Мавродинов 1933: Мавродинов, Никола. Карикатурата. – Стара планина. № 6, февруари, с. 4–5.;
[5] Айнтудинов 2008: Айнтудинов, Сергей. Типология и функции на карикатурите в пресата. - Бюлетин на държавния университет в Челябинск . № 21.
[6] Артемова 2002: Артемова, Евгения. Карикатурата като жанр в политическия искурс. Дисертация. Волгоград: Волгоградский государственный педагогический университет, с. 69.
[7] Leclercq, Roisson 2010: Leclercq, Никол; Ройсън, Лоран. Улавяне на същността на представянето: предизвикателствата на нематериалното наследство, 25-29 август 2008 г. Улавяне на същността на шоуто: предизвикателство за нематериалното наследство, Глазгоу, 25-29 август 2008 г. Брюксел; Ню Йорк: ПИЕ Питър Ланг. стр. 284.
[8] България 20 век: Алманах: 1999. Алманах. Ред. Понойотов, Ф. София: Изд. къща „Труд“, с. 833.
[9] Шулеков 2011: Шулеков, Пламен. Иронии на медийния контекст. „Тотален ироничен код“ на 30-те? – В: Изследване на медиите. Студии, статии, есета. Шумен: УИ „Епископ Константин Преславски“, с. 144–145.
[10] Бернацка 2000: Адът на Бернак. Към проблема за "креолизирането" на текста: история и сегашното състояние / A. A. Bernatskaya. Реч комуникация: специалист. Москов. В Красноярск. състояние. университет; изд. А. П. Скорородника. - Вып. 3 (11)
Ст. преп. д-р Илияна БенинаРусенски универаситет „Ангел Кънчев“
Гл. ас. д-р Никола БенинРусенски университет „Ангел Кънчев“
[1] Зигмунд Фройд при обсъждането на карикатурата се позовава на Фишер, като при нейното дефиниране сe акцентира върху разкриването на грозното: „Ако [това, което е грозно] е скрито, то трябва да се открие в светлината на комичния начин на възприемане на нещата“. Вж. Trahair, L. The Comedy of Philosophy: Sense and Nonsense in Early Cinematic Slapstick. Albany: State University of New York Press. 2007. p. 137. [2]
[2] В този смисъл „политическата карикатура влиза в пространството на смеховия (комически и хумористически) дискурс“ [6]. Тя може да бъде определена като негативна рисунка, с актуален и обективен поглед към политическия живот, който цели да драматизира поведението на политиците; тя осмива нации, личности и събития и е предназначена да бъде културен коректив на антихуманните и недемократичните практики. Така като форма на обществената опозиция политическата карикатура спомага за дискредитиране на демагогията и осъзнаване на истината. Според нейните изследователи една от същностните нейни черти е „аура на шегата“, чрез която се визуализира друг алтернативен поглед към света и човека. Първото сатирично списание в Европа, на което се публикуват политически карикатури, е „Le Caricature“. То започва да излиза в Париж през 1830 година и е издавано от Шарл Филипон, търговец на хартия, график и сътрудник на една Парижка художествена галерия. Списанието бързо добива популярност сред французите със своите находчиви шаржове, цветни литографии и безпощадно изобличителни текстове. У нас, в България, в началото на миналия век голяма роля за създаването и развитието на политическата карикатура има Александър Божинов, за когото Стоян Венев казва, че сред българите той е „по-известен и от царя“. Художникът помества своите карикатури на страниците на вестник „Българан“ (1904–1909), с които прави хумористичен прочит на политическите събития у нас и в чужбина. Днес в световното медийно пространство има множество вестници и списания (печатни и електронни), в които се публикуват различни жанрове карикатури. В Европа може да се каже, че най-известен е френският сатиричен седмичник „Шарли Ебдо“ (Charlie Hebdo).
[3] Дарин Бейл (Darrin Bell) публикува карикатури към уводните статии във вестник „Вашингтон Пост“ (Washington Post Writers Group). Той е създател на комиксите „Rudy Park“ и „Candorville.“
Д-р Никола Бенин е главен асистент в Катедрата по български език, литература и изкуство (БЕЛИ) към Русенския университет „Ангел Кънчев“.
