„СПОМНИ СИ, ТЯЛО“ НА КАВАФИС

Константинос Кавафис е гръцки поет, за когото може и да не си чувал, но на когото трябва да позволиш да нахлуе в тревожния ти ум, оставяйки там, на бюрото една стихосбирка. Ще се изправиш пред себе си. Тялото ти ще се погледне и докосне. Ще си спомни.

Поезията на Кавафис е откровена и нежна. Горчива и казваща точно толкова, колкото трябва да каже. Не обкичва стиховете си с натруфени тюлени панделки и излишества от патос. Не се страхува да отваря вратите на миналото и на необозримото бъдеще. Бори се с неизбежната старост. Взира се дълго в красиви тела, влюбва се, ординерното претворява в красиво и лично...

В остарелите си изхабени тела
стоят на старците душите.
Колко тъжни са, бедните,
и как тежи им живота жалък, който водят.
Как тръпнат да не го загубят и колко го обичат
те, обърканите и противящи се
души, дето стоят – трагикомични –
в остарелите си повехнали кожи.

Дълги години поезията му се сблъсква с тъй добре познатото и днес непризнаване. Отричане. Заклеймяване. Поставяне под съмнение. Къде е тази поетичност, какви са тези стихове?

А ТЕЗИ СТИХОВЕ СА ДЪЛБОКИ И РАНЯВАЩИ. ЧЕСТНИ. ГОЛИ. ТАКИВА, В КОИТО ДНЕС НА ДНЕС НЕ ПРИЛИЧА, УТРЕ НА УТРЕ – СЪЩО. ВРЕМЕТО ТАНЦУВА И СЕ ГЪРЧИ В КОНВУЛСИИТЕ НА БЕЗКРАЙНОСТТА СИ.

Поетът е роден в Гърция, но част от живота си прекарва в Англия, където се влюбва в литературата. Именно там изучава изтънчения език и пише едни от най-ранните си творби на английски. Научава се на собствените си вкусове. Оглежда се в себе си и изучава с почуда това, което открива вътре.

В предговора на Хараламби Паницидис, на когото дължим изящния превод на стихосбирката, се натъкваме на думи, които рамкират сякаш цялата поезия на Кавафис: „образите на желанието и мисленето за желанието, образите на тялото и мисленето за тялото, образите на времето и мисленето за времето, поетиката на всекидневието и мисленето за всекидневието, поетиката на историята и философията на историята“.

В красотата тъй дълго се взирах,
че зрението ми е изпълнено с нея.

Очертанията на тялото. Червени устни. Сладострастни крайници.

Коси, сякаш взети от гръцки статуи,
винаги красиви, дори несресани,
и падат леко върху белите чела.
Лица на обичта, когато ги искаше
поезията ми... в нощите на младостта ми,
в нощите ми тайно срещнати...

Завръщане от Гърция

Значи скоро ще пристигнем, Хермипе.
Изглежда, вдругиден; тъй рече капитанът.
Поне плаваме в собствени води;
в морето на Кипър, Сирия, Египет,
обичните води на нашите родини.
Защо си тъй смълчан? Попитай си сърцето,
докато се отдалечавахме от Гърция,
не се ли радваше и ти? Защо ли да се лъжем? –
това не би подхождало на хора с гръцка образованост.

Нека най-после да признаем истината;
и ний сме елини – какви да сме? –
със обич и с вълнения обаче азиатски,
които понякога озадачават елините.

На нас, Хермипе, философите, не ни приляга
да се държим подобно на царчетата ни
(нима не помниш как им се присмивахме,
когато школите ни посещаваха)
че под привидното им приповдигнато говорене
по елинския маниер или пък имитиращо това на македоните,
тук-там наднича някоя Арабия,
тук-там се е намърдала и Персия,
с какви комични трикове горките
се мъчат туй незабелязано да мине.

А, не, на нас не ни подхождат тези работи.
На гърци като нас не им прилягат дребнавости подобни.
От тази кръв сирийска и египетска
във вените да се срамуваме не бива,
а да сме горди с нея и да я почитаме.

Превод от гръцки: Здравка Михайлова

 Душите на старците

Във вехти и съсипани тела
душите старчески на пост стоят.
Горките, колко мъки ги топят
и колко им тежи животът жалък, дето влачат,
но как треперят да не си отиде, как го тачат –
души сащисани и нелогични,
стоят на пост трагикомични
под кожите съсухрени и вехти.
(1901)

Троянци

По устремите ни личи съдбата ни,
по устремите ни личи троянецът.
Успеем ли, посъберем ли силици,
и вече се надигаме, събудени са
дързостта ни и надеждата.

Но винаги насреща ни изниква пречка.
Ахил излиза пред рова и виква мощно,
пронизва ни до кост гласът му.

По устремите ни личи троянецът.
Повярвали, че с дързост и решителност,
ще спрем пропадането на съдбата си,
веднага в ред за битка се нареждаме.

Но щом мигът на битката настъпи,
и дързост, и решителност изчезват,
духът ни се обърква, вцепенен е,
и хукваме да бягаме покрай стените,
дано намерим в бягството спасение.

Ще паднем – туй е сигурно. А горе,
от стените, вече писват оплаквачките,
припомнят миналите дни и чувствата,
Хекуба и Приам оплакват горко края ни.
(1905)

Стъпките

Върху креват, обкичен с абанос,
с коралови орли, дълбоко спи
Нерон – спокоен, тих, щастлив,
върховен в здравата си плът,
прекрасен цар на младостта.

Но в алабастровата зала
с ларариума древен на Ахенобарб,
как разтревожени са Ларите1.
Треперят малките домашни богове,
телцата си невзрачни искат да прикрият,
защото са дочули вой зловещ,
вой смъртен стълбата изкачва,
тресат се стъпалата под железни стъпки.
Горките, малодушни Лари,
се свират в дъното на древния ларариум,
и всеки другия препъва и притиска,
и всеки малък бог връз друг е паднал.
Защото са разбрали този вой какъв е,
усетили са – Фуриите2 идат.
(1909)

Йонийско

Макар че им разбихме статуите
и от светилищата ги прогонихме,
това изобщо боговете не уби.
Все още теб, земя йонийска, тачат боговете,
душите им те помнят още.
И щом над теб се зазори ранилото на август,
през атмосферата ти трепва пак искрица от живота им
и образ на ефеб – ефирен,
ефимерен, минава бързо
и над хълмовете ти се губи.
(1911)

Една нощ

Бе тая стая бедна и вулгарна,
скрита горе над съмнителна таверна.
От прозореца се виждаше сокакът,
неизметен, тесен. А отдолу
идеше шумът от някакви работници,
плющящи карти, правещи си кефа.

И там, на простия, народния креват,
аз имах тялото на любовта и устните,
от страст порозовели, от пиянство,
порозовели от пиянство, от което
и сега, когато пиша след години,
в самотния си дом отново се опивам.
(1915)

Тяхното начало

Изпълни им се незаконният копнеж,
да, случи се. И после стават от матрака,
припряно се обличат, без да си говорят,
напускат къщата отделно, скришом.
И както неспокойни крачат, ни изглежда,
че подозират – нещо върху тях издава
в какво легло са скочили преди минути.

Но пък спечели от това животът на твореца.
Че утре, вдругиден, след време силни стихове
ще се напишат, на които тук им бе началото.
(1921)

Огледалото до входната врата

В дома богат, до входната врата,
едно голямо, доста старо огледало беше окачено,
закупено преди поне осемдесет години.

Едно момче с лице красиво, помощник на шивача,
(в неделите – спортист, непрофесионален)
застана там с пакет. И после го предаде
на някой от дома, а онзи влезе
да оправи сметката. Помощникът
остана сам, зачака.
И както чака, приближава огледалото и се оглежда,
пристяга вратовръзката. След пет минути
му донесоха и сметката. Момчето си я взе и духна.

А огледалото тъй старо, което какво ли не бе виждало
през многолетното си съществуване,
предмети хиляди, лица –
зарадва се сега то старото,
изпита гордост, че е отразило върху себе си
самото съвършенство – пък макар и за секунди.
(1930)

Превод от гръцки: Георги Гочев

1 Ахенобарб е прародителят на Нероновия род. Римляните почитали основателите на рода като домашни божества-закрилници, т.нар. Лари, и държели техните статуйки в специална ниша, наречена ларариум.
2 Фуриите са богове на отмъщението и пролятата кръв.