Д-р Никола Бенин
Йордан Йовков
ВИЧО ИВАНОВ „ПОСЛЕДНИТЕ ЧАСОВЕ НА ЙОРДАН ЙОВКОВ” – "Литературен
глас", бр. 365, 1937 г.
Последните часове на Йордан Йовков
В ПАМЕТ НА ГОЛЕМИЯ БЪЛГАРИН
Мъчно, наистина би могъл да си представи човек смъртта на Йордан
Йовков — един от малцината големи представители на българската литература ! И
дано чувството, което ме накара да предам впечатленията си за последните
часове на тоя велик самотник в живота, не бъде изтълкувано зле...
Понеделник — Йордан Йовков го приемат в тукашната католическа болница.
За пренасянето му от Хисаря се погрижил, както трябва — директора на театъра,
г. П. К. Стойчев. Постъпил с подутост на цялата коремна област. Лекарите — Д-р
Т. Груев, Д-р Атанасов и Д-р Паскалев непрекъснато са полагали грижи да
облекчат страданията на болния. Въпреки всичко атаките не преставали!
Четвъртък през нощта, на единайсет часа те предприемат една малка операция: на
дясната страна, над хълбока правят малък разрез с местна упойка — да освободят
пищеварителната система от напора на газовете. Тогава господа лекарите
разбират, че Йордан Йовков, освен от злъчка — страда и от рак, проявен отпреди
година.
— Това откритие, — разправяше д-р Груев, — ни изненада! Когато
правех разреза, аз напипах буца, по-голяма от юмрук. Останахме до два часа през
нощта за да видим, как ще се чувствува Йовков. Нищо не му съобщихме за нашата
изненада, а и той говори в пълно съзнание. Докато правех операцията, д-р
Атанасов му задаваше въпроси на ромънски; Йовков отговаряше също на ромънски.
Всички, обаче знаяхме, че от тази нощ нататък Йовков и ний сме изправени пред
големи изненади...
Петък сутринта, аз потърсих г-жа Йовкова по телефона. След малко
тя се яви и на моя въпрос:
— Как се чувствува г. Йовков след операцията ? — долових плач и
уплахата ù пред неизвестността.
— Йовков е зле! Не знам какво да правя... А и капнала съм от
умора, сама съм. За довечера да се намери някоя болногледачка, която да ми
помогне. Съобщете на г. Атанас Георгиев.
Дойде в библиотеката помощник-кмета, Дим. Щиплиев. Предадох му неприятната
вест, че известният писател, Йордан Йовков е тежко болен. На 9 часа тръгнахме
за католическата болница.
Там ни посрещна една от прислужничките, която знаеше вече, кой и
какъв е тоя, когото искаме да видим.
— Тежко болният писател ли? — Той е в стая № 29, — отговори една
от сестрите на въпроса ни:
— В коя стая лежи Йордан Йовков ?
Там, заварих пристигналият вече г. Атанас Георгиев и г-жа Йовкова.
Болният беше още в съзнание и, колкото и да беше тежко състоянието му, здрависа
се.
Той гледаше в отсрещната стена, където бе окачена една икона.
Никого не смееше да погледне в очите, това сякаш значеше:
— Никой не трябва да знае, колко ми е тежко!
В очите му се четеше скръб, но, и едно примирение: трагичното
примирение на човек, който се прощава със света.
Челото му беше бледо, като смин. Капчиците пот по него издаваха
последната борба на болния. Устните бяха засъхнали, присвити в особенно
търпение, което още повече изтъкваше страданието на Йордан Йовков. Тук-таме по
изпънатото му лице трептеше слаба руменина. В тия енергично стиснати челюсти
имаше воля за живот. Силните вдишвания и издишвания през носа насищаха
тишината в болничната стая с потискаща самота и безнадеждност. Набоцкалата и
прошарена брада му придаваше изглед на затворник. Когато с г-жа Йовкова
станахме да излезем в коридора, болният настойчиво покани:
— Моля господа, седнете, седнете!...
И отново сви устни и замълча.
В коридора от госпожата узнах, че той още преди операцията искал
да се съобщи на г. г. професорите Михаил Арнаудов и Спиридон Казанджиев.
— Мъчно му е, че няма нито един от близките му приятели.
Телеграфирайте на Казанджиев и и Арнаудов да дойдат.
Тук се намеси отзивчив д-р Груев, с явното желание — да внесе
малко утеха:
— Успокойте се госпожо, успокойте се! Не сме изгубили надежда.
Всеки момент можем да очакваме изненади. Възможно е да настъпи подобрение.
Когато влязохме в стаята, болният отново отправи своята любезна
покана:
— Моля господа, седнете.
Тя беше съпроводена с няколко енергични възвивания на главата.
Полуразтворените очи се разширяваха, в тях се четеше всичкият ужас на
настъпилата агония.
— Материали . . . Пуснете ме да стана! — говореше и молеше той
несвързано. Преходът към безсъзнание беше настъпил. А и ръцете му вече
заизстиваха. Трябваше да му сложат серум:
— Да излезем на коридора, че Йовков се много срамува, — помоли
госпожата.
От болницата отидох право на т. п. станция, където подадох двете
телеграми.
Към един без нещо — пак в болничната стая, № 29.
Състоянието на болния съвсем се беше влошило. И нямаше вече
никакви изгледи — да може да се възвърне.
Ръцете му бяха студени, като лед, но потта не спираше. Ноктите
прибледняха, ръцете жълтееха, пулсът отслабна.
Към един и половина часа Георгиев излезе, за да се върне отново
към три без нещо. Агонизиращият през пет—през десет минути правеше отчаяни
опити да стане. Много често тия опити се придружаваха с толкоз отчаяни викове и
охкания.
Влезе сестрата и седна от лявата му страна. При всяко изтриване
на потта по челото, Йордан Йовков въздъхваше: сякаш гърдите му се
освобождаваха от някаква огромна тежест. Устните се присвиваха, за да се
отпуснат и изпънат веднага след това — като някакви струни на човешката мъка.
Сестрата понякога допира с длан острият му и безкръвен вече нос и клати
неодобрително глава.
Със зачестяването на острите конвулсии, халюциниращият Йордан
Йовков започва да буйствува. Улових с десница — студената му десница — да не
му позволявам да става. Палецът непрекъснато се движи, а когато неочаквано
дойде атака — ръката стиска здраво! Лицето се изкривява в мъка, полуотворената
уста стене безутешно, а очите все повече и повече придобиват безразличния,
студен оттенък на седефа.
На съседното легло, капналата от безсъние, г-жа Йовкова е току-що
задрямала. Давам знак на сестрата, да не ù позволява да става. По-добре е,
мисля си, за измъчената жена — да не става свидетелка на тая отчаяна, страшна
агония на обичния си мъж.
Влезе г-жа Невена Манолова. Седна при г-жа Йовкова. Тук
утешенията, надеждите бяха излишни: знаменитият изобразител на народа и
българската земя беше към края на своя път.
Сърцето съвсем беше отслабнало. Сестрата се върна с камфорова
инжекция.
— Опит — да се продължи живота му, може би още с няколко минути!
— заключава всеки в себе си.
Дясната ръка почти отпадна, останаха едни слаби и ритмични
пристисквания, ала лявата по чудо все още продължаваше да действува. Не само
това: умиращият човек направи няколко приповдигания с нея, които бяха много
силни.
От тук нататък болният се успокои... хърканията му станаха бавни,
дълбоки и отмерени. Последните нишки на един голям дух с живота се късаха.
— Господа, — обръща се г-жа Манолова, снемете одеялото. Поотвийте
го малко да му отлекне...
Когато г. Атанас Георгиев се върна, ноктите на Йовковите ръце бяха
посинели. Острите хрипове заглъхваха, устните станаха бели като пръст; долната
челюст повече не мръдна, полуотворената уста издаваше близкото спокойствие,
което ще дойде със смъртта. Никакъв глас! Само едно леко потръпване на устните
— като да шепнеха истината на един чист живот, последните откровения на един
благороден дух.
Мътно-седефените очи, техният вперен в тавана поглед — всичко,
всичко издаваше безразличието на близкия покой.
При последното поемане на въздух, часът биеше три: победеният
изви глава назад, изпъна се и повече не мръдна.
Чудният поет Йордан Йовков беше мъртъв.
От поприсвитото дясно око видях как изкокна една едра сълза, спря
за миг на бузата и бързо полетя. Нека си призная — тя тъй силно ме затрогна, че
не можах да се сдържа. . . Помислих, без каквото и да било желание да правя
някаква аналогия: наистина, тая сълза не е ли един странен, неочакван отзвук на
един живот, изживян за друг един живот след смъртта: живот в изкуството!...
Прибрах и изопнах ръцете му, покрих го със завивката. Сестрата му
затвори очите и заедно с г-жа Манолова поканиха г-жа Йовкова да стане...
Никога няма да забравя особените тръпки на ръцете му, след като
вече беше издъхнал!
На другият ден събота, сутринта с група чиновници от народната
библиотека — г-ца Мария Сиракова, Петрова, Найденова и г-н Филипов отидохме в
болницата да приберем куфарите, одеялата и възглавниците на покойника, за да
ги предадем на семейството му, отведено още петък вечерта у г-жа Невена
Манолова.
От десния външен джоб на пардесюто му случайно се подаде една
полуизсъхнала китчица градински теменуги. Някой се обади:
— Последната му радост от земята...
Колкото и неприятно да е — нека да надникнем в болестта.
Балсамирването и аутопсията му се извърши от проф. Крилов още в
събота пред обед. В моргата заварих само професора с двама болнични
прислужници. Авторът на „Старопланински легенди“, „Жетварът“ — лежеше на
масата, безчувствен към „новата операция“, която бяха предприели преди малко и
мъртво-безразличен към всичко.
— Желанието на г-жа Йовкова, — обръщам се към сестрата, е да го
облечете с розовата риза, която отделих от куфара.
— Предайте на госпожата, че желанието ù ще се изпълни, —
каза тя когато тръгнах за града.
Към обед, след балсамирването и аутопсията, ковчегът трябваше да
се вдигне от моргата, за да се изложи в църквата „Св. Марина“. Пред източната
стена на болницата се беше стекъл много народ — повечето учащи. Процесията не
можеше да тръгне, защото току-що бяха започнали да заваряват цинковия ковчег.
Там аз за трети път имах случай да се срещна с Д-р Груев и го
разпитам за болестта на покойника.
— Особена проява на рак. Вярно, Йовков е имал злъчка, но умира от
изненадите на рака. При аутопсията се констатира, че рака е обхванал отвън
цялото дебело черво. При нарастването му, започнало и прищипването на червото;
един значителен корен се впуща навътре ... В същност Йовков умря от втората си
болест, която никой не бе предвидил. Считам, — продължи той, че баните в
Хисаря много ще да са допринесли за развитието на рака.
*
Никой не би искал да вярва, че знаменитият майстор на българската
образна реч — Йордан Йовков е вече покойник! Това колебание пред трагичния
случай е много естествено: то косвено потвърждава мястото и основанията на
едно крупно художествено дело в културния развой на цял народ. Най-после — то
издава чувството ни към величието на един човек, който ще продължава да живее
в сърцата и на грядущите поколения.
Истина, живият извор неочаквано пресъхна — скъсани са сърдечните
нишки със света. Ала животът на изключителната творческа личност не свършва
със смъртта: видимият, физическият Йордан Йовков умря, но остана другият —
духовният Йовков, завещал се на близо тридесет годишното си литературно
творчество. Там ще го търсим от сега нататък — всред обществото негови
любители образи на които той приживе вдъхна живот от своя живот. А в тях
покойният писател разкри величието на своя народ, героичните му устреми за
достойно място в семейството на човечеството. Тоя народ, с когото дружи
толкова години, ще му бъде винаги признателен. Приет от всенародната обич,
Йордан Йовков приема едно ново поданство: поданството на безсмъртния дух.
Той сля в едно цяло легендите на Балкана с труда в равнината,
българското поле, равна Добруджа — с дивата красота на Стара-планина и
най-сетне — човека — с безсловесните същества. Едно завършено творчество със
свой неповторим стил — творчество в което действителност и легенда съществуват
като основни потици на поета Йовков. Тая привидна двойственост бе единството
на художника Йовков — пътя към неговия богат и пленителен сюжетен кръг, който
усамотя веднаж за винаги. Защото Йовковци не се раждат всеки ден: техни родилки
са столетията.
Раждането му в балканското село Жеравна и слизането му в равнината
— ето две биографични особености в жизнената съдба на Йовков, които го
сродяват от една страна с легендите и от други — със суровата действителност.
От където и да тръгнете към Йовковия свят винаги ще ви посрещне българинът и
земята, такива каквито трябва да бъдат в изкуството на своя вдъхновен
пресъздател: ту реалистично мощни, ту романтично загадъчни и героични.
Какво значеха ония несвързани, несъзнателни монолози на писателя,
няколко часа преди да издъхне ? Какво значеха и ония странни, въпросителни
жестове от болничното легло в стая № 29 на католическата болница?
Всички те не бяха нищо друго освен едно предупреждение, че
неизбежната и мъчителна смърт на великия Йордан Йовков наистина бе дошла да
приключи цикъла на неговия полувековен живот.
Пловдив 18. X. 937 г.
Вичо Иванов
Няма коментари:
Публикуване на коментар