Писмо от Лидия Шишманова до Михаил Арнаудов

Д-р Никола Бенин

Лидия Шишманова и проф. Иван Шишманов

Лидия Михайловна Шишманова (1866 – 1937) е съпруга на проф.  Иван Шишчанов.  Тя е родена е на 17 октомври 1866 г. в Киев, Украйна, в украинско дворянско семейство. Нейн баща е украинският философ, историк, фолклорист и борец за възраждането на Украйна професор Михайло Драгоманов, а майка й е известната актриса Людмила Драгоманова. От ранно детство учи пиано и западни езици. Следва във Филологическия факултет на Женевския университет, където баща й чете лекции. В Женева се запознава със съпруга й, който е от любимите студенти на професор Михайло Драгоманов. За Лидия Шишманова Владимир Василев пише: „Тя е навсякъде, където чувстваха, че има нужда от малко мъдрост и повече ентусиазъм. Навсякъде ние ще я намерим еднаква – повикана или отишла сама, за да види, да провери, да помогне с онова, което бе в нейните сили. И бе там без никакъв свой интерес, без никакъв мотив на славолюбие и суета, които й бяха чужди – без амбиция дори, бих казал. Пред амбицията у нея стоеше обичта към делото.“

Писмото от Лидия Шишманова до Михаил Арнаудов е от 5 април, събота, 1930 г. и е поместено в предговора към първото издание на книгата на ИВАН Д. ШИШМАНОВ "ИВАН ВАЗОВ СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ",  1976 год.

Академик Михаил Арнаудов

 Любезни господин Арнаудов,

Вие ме питате, какво зная за генезиса и изобщо за труда на моя мъж върху Вазова?

Тук ще се постарая да възпроизведа всичко, което моята памет още е запазила. . .

Известно е колко общителен и любезен беше с хората в обикновения живот мъж ми. Но истински, интимни приятели той, поне през последните 20 години, нямаше много. За такъво приятелство му липсваше и време, и потребност. Често, когато му предлагах да отидем някъде, той ми отговаряше: «Прекарах цял ден с Волтера — нямам желание да виждам други хора.» Даже многобройните посетители, които всеки ден дохаждаха в неговия кабинет (за какво ли не! Аз наричах тоя кабинет «безплатно бюро за литературни и житейски консултации!») — тия посетители не му бяха винаги приятни. Той охотно би написал на вратите си известното изречение: «Сеuх qui viernnent me voir me font honneur, ceux qui ne viennent pas me font plaisir».

Затова все по-тясното и по-тясно приятелство, което го свързваше с Вазова, беше толкова по-знаменателно.

Когато през 1920 г. той дойде при мене в Швейцария, гдето се лекувах подир бягството ни от Украйна, и то само няколко месеца преди юбилея на поета, мъж ми каза: «Аз съм председател на комитета по тези тържества. Като напуснах преди юбилея България — дадох ти с това най-голямо доказателство за привързаността си към тебе. . .»

Сам Вазов рядко идваше у дома ни. Известно е, че той не обичаше да прави визити по много причини. Вазов и Шишманов се срещаха у дома му или в Union-Club, или в някой ресторант, където обядваха заедно, когато аз не бях в София.

Как се породиха тия редовни срещи, резултат от които е този труд?

Помня следното:

Един ден, подир завръщането си отнякъде — ден, в който мъж ми нямаше лекции (в такъв случай той обикновено прекарваше затворен в своя кабинет), видях го, че се облича да излезе, към 4 часа. «Слава богу, отиваш най-после на разходка!» — казах му аз. «Не! Отивам на среща с Вазова. Решихме да имаме такива срещи един или два пъти в седмицата. Аз го изпитвам. Иска ми се да напиша нещо като «L’Enquete sur Vazov», както Dr. Toulouse направи за Зола, но в друга посока.»

И оттогава тия срещи се повтаряха доста редовно няколко години наред. Ние обичахме да се такинираме с моя мъж1 Така аз му казах веднаж: «Знам аз какво е това L‘Enquete! Вие там просто ланкате.» Тази «ланкета» разсмя моя мъж много и той охотно прие после това прозвище, като ми казваше просто: «Отивам на ланкета!» И аз се радвах, че тъй весело и охотно отиваше той у Вазова. Защото мислех, че все пак тая работа не беше тъй изтощителна, като неговото безкрайно, безконечно стоене през десетки години в задушния му кабинет. Впрочем той имаше почти свръхестествена издръжливост, не познаваше умора и главоболие от умствена работа, която все таки най-после изтощи неговия организъм.

Не вярвам тия срещи да са били тъй лесни и за Вазова. Защото Шишманов именно покрай другите свои качества като учен и писател притежаваше истински талант да изстисква хората като лимони. Нека си припомнят хората своите срещи с него! Той повече изпитваше, отколкото разказваше, и никогаж за себе си! За тая черта имам много спомени от неговия живот. Най-характерен е следният:

Живеехме в Цюрих. Мъж ми работеше над един труд за географическите имена на Балкански полуостров. Трябваха му преводи от турски език, който той само отчасти познаваше. Син ни посочи един студент турчин. Този охотно дойде у нас в пансиона, към 3 часа подир обяд. Аз тогава побързах да изляза от едничката ни стая. Оставих мъжа си седнал зад бюрото и студента — на стол посред стаята. Отидох в библиотеката, после се разходих край езерото и се върнах подир 3 часа. Отварям вратата — и виждам горкия турчин със замъглени, уплашени очи, седи на същия стол и се люлее от умора! Шишманов обаче седеше все тъй спокойно до писмената маса и прехвърляше бележка подир бележка, от хилядите, които бяха пред него.

«Какво си мислиш! — извиках аз. — Господинът се е уморил ужасно! Вие работите 3 часа непрекъснато.»

«Тъй ли? — каза спокойно Шишманов. — Извинете, аз не забелязах!» — обърна се той към турчина.

Турчинът скокна, поклони се и избяга, за да не се върне вече.

Сигурно и Вазова Шишманов изстискваше като лимон цели часове, но може би по-предпазливо!

Дълги години неговият труд оставаше в малки, безбройни бележки, даже и подир смъртта на неговия скъп приятел. Тъй когато стана юбилеят на Вазова, големият немско-швейцарски вестник «Der Bund» покани моя мъж да напише една статия върху Вазова за литературното приложение. Но той отказа! Макар че и аз го молих много.

«Какво си мислиш! — извика той. — Аз не мога тук да импровизирам каквото да е! Всичките ми материали са в София»

Действително, Шишманов не беше човек на журналистическата импровизация. Неговата прекалена учено-писателска съвест го караше да проверява най-малкото нещо, което слагаше с перо на книгата. Това изобщо много ме огорчаваше и аз понякога му казвах: «Ти, за да напишеш, че «две и две е четири», трябва да го провериш в няколко специални съчинения!»

Няколко месеца след юбилея на Вазова дойде за Шишманов ужасната вест за смъртта му. Тогава вестник «Der Bund» възобнови своето предложение и този път Шишманов не отказа, седна и написа статията, която после излезе в Швейцария и в отделна брошура. Аз бях много доволна, защото тя се посрещна от чужденците като майсторска и беше най-доброто доказателство, че и без всякакви бележки и проверки Шишманов може да пише такива красноречиви статии на прекрасен немски език, който също възбуждаше възхищение у немците.

По-късно в София често аз твърдях: «Време е вече да издадеш твоя труд за Вазова!»

«Не — отрязваше моят мъж, — той не е още узрял. И при това всичко още не може да се каже!»

«Напиши го! Свърши го! — упорствувах аз. — Ние сме на края на нашия живот. (Аз усещах това, но бях, уви, уверена, че ще умра първа!) Време е за нас да екстериоризираме, а не да поглъщаме все нови и нови знания.»

Той отговаряше, смеейки се: «Да! Това е моя страст, да гълтам книги, както другите пиянствуват. Радвай се, че нямам други страсти!»

И за тая му страст има няколко анекдота от неговия живот. Например във Freiburg той получи разрешение да работи в унитерситетската библиотека, в специалната професорска стая. Той прекарваше там, може да се каже, почти цял ден. Понякогаш забравяше и да обядва! Преди заминаването ни за България главният директор му каза: «На Вашия стол аз ще туря плоча с надпис: «Тука седя проф. Шишманов непрекъснато цели 3 години!» Тази усидчивост даже за Германия беше нещо извънредно.

Само двете последни години от неговия живот аз го чувах как отговаря на посетителите: «Какво ли правя? Ликвидирам!» И той работеше непрекъснато!

Той беше разхвърлил бележките за Вазова на грамадната маса (тя беше на баща ми!) в малкия страничен кабинет и ги класираше, прехвърляше. Рядко влизах в работните му стаи. Той не обичаше да го безпокоят. И аз не можех да дишам в тия стаи, така препълнени с книги и натрупани с манускрипти, картини, статуи и всякакви спомени. А нему точно такава обстановка харесваше за работа!

Преди своето фатално заминаване за Норвегия той покри старателно тая голяма маса и написа на къс бяла хартия: «Да се не пипа!»

С какво ужасно чувство дигнах тая покривка — подир катастрофата и против заповедта. . . Усещах, като че вършех светотатство. За мое учудване, освен малките късове бележки намерих и четири отделни манускрипти, готови за печат, макар и непреписани. Над тях Шишманов беше работил безспирно и с нечовешко прилежание през последните месеци, защото често излизаше от кабинета си бледен, изтощен, с угаснал поглед.

На всичките ми молби, когато му казвах: «Ти си съкращаваш живота с тая бясна работа» — той отговаряше с шеги, щипаше си бузите, за да станат червени, и смеейки се, добавяше: «Е, сега ще се обръсна и ще изглеждам по-пълен!» И т. н.

Защото Шишманов имаше желязна воля и нищо на света не можеше да го отлони от начертания път в живота - тоя на неуморната работа!

С поздрав

Лидия Шишманова