IN MEMORIAM. Умберто Еко отиде на небето да разгадава знаците на вечността

НИКОЛА БЕНИН

IN MEMORIAM 

След като дълго време тълкува знаците на земята, семиотикът и писателят Умберто Еко се пресели завинаги на небето, за да чете и разгадава тамошните занаци – знаците на вечността. Трудно ще намерим по-прозорливо и философски казани думи за отношението на човека към небето от тези в интервюто от 11 ноември 2009 година във вестник „Дер Шпигел”: „Как човек се чувства, когато гледа небето? Той си мисли, че той не разполага с достатъчно езици, за да опише, което вижда. Въпреки това, хората никога не спират да описват небето, да правят списъци на това, което виждат…Ние имаме лимит…много обезкуражаваща, унизителна граница: смърт. Ето защо ние приемаме всички наща, които нямат ограничения и следователно нямат край. Това е начин за бягство от смъртта. Ние като списъци, защото ние не искаме да умрем”.
Не е необходимо да спорим доколко ученият е повлиял на романиста и дали интуицията на белетриста е помагала на професора по семиотика, защото безспорен факт е, че в неговите романи персонажите са изправени пред съдбовната необходимост да проумеят знаците на битието, а в семиотичните му трудове са въплътени елементи на прозата. Достатъчно е само да споменем имената на задълбочените академични изследвания „Кант и птицечовката” (Kant e l’ornitorinco) (1997) „Мишка или плъх?: Преводът като споразумение” (Mouse or Rat?: Translation as negotiation) (2003), за да усетим метафоричността и играта на думи в тях. В неговите творби, независимо дали са научни или белетристични, ще открием комбинация от енциклопедични познания върху културата на човечеството, сократовска ирония и дяволит поглед върху случващото се в света, мъдро слово и разбира се – постоянно вперен поглед към семиоазиса. Така че ученият семиотик и романистът са сдвоени творци, те непрекъсното спорят със себе си и постоянно се подкрепят.

Ние се прекланяме пред гения Умберто Еко пред всестранноста на по-знанието му и мащабността на творческото му дело. Неговите книги и статии и като обем, и като разнообразие на тематични раздели могат да бъдат схванати като библиотека. Самият той е библиотека. Италия няма друга енциклопедична личност след Данте Алигиери и Леонардо да Винчи. Той притежава лична библиотка с около 50 000 тома и сам създава библиотека. Написаните от него книги представляват дълг списък (любим обект в изследванията му), в различни области на човешкото познание – семиотика, философия, етика, лингвистика, интерпретация, културулогия, история, белетристика. Не е забравил да пише и за деца – La bomba e il generale“ (1966), „I tre cosmonauti“ (1966), „Gli gnomi di Gnu“ (1992), „Tre racconti“ (2004), „La storia de „I promessi sposi“ (2010). В същото интервю във вестник „Дер Шпигел” Умберто Еко споделя: „Между другото, моите интереси се променят непрекъснато и така правя моята библиотека. Между другото, ако постонно се променят интересите ви, вашата библиотека ще казва нещо по-различно от тебе. Освен това дори и без каталог, аз съм принуден да си спомням за моите книги. Имам коридор за литература, който е дълъг 70 метра. Вървя през него няколко пъти на ден и аз се чувствам много добре, като го правя”.
Несъмнено най-известният, най-знаковият негов роман е „Името на розата” (The Name of the Rose), публикуван през 1980 година. Спорен е обаче фактът дали това е най-добрата негова творба от общо 7-те романа. Самият Умберто Еко се чувства „като в капан” от славата на романа и не обича да говори за него. Книгата „Името на розата” е преведена на 30 езика и са продадени 10 милиона нейни копия в целия свят. Това е оригинална преработка на криминалните разкази за Шерлок Холмс от Артър Конан Дойл, която ни пренася в XIV век в Италия. Критиците откриват в средновековния детективски сюжет съчетаването в творбата елементи от поетиката на един блестящ Артър Хейли и модернистична натруфеност. Другите негови романи са: „Махалото на Фуко” (Il pendolo di Foucault – 1988), „Островът от предишния ден” (L’isola del giorno prima – 1994), „Баудолино” (Baudolino) (2000), „Тайнственият пламък на кралица Лоана” (La misteriosa fiamma della regina Loana – 2004), „Пражкото гробище” (Il cimitero di Praga – 2010), „Нулев брой” (Numero zero – 2015).
От научните му трудове ще споменем дисертационния му труд „Естетическата проблематика на Тома от Аквински” (Il problema estetico in San Tommaso – 1956), „Трактат по обща семиотика” (Trattato di semiotica generale – 1975), „От дървото до лабиринта: студии върху знака и интерпретацията” (Dall’albero al labirinto: studi storici sul segno e l’interpretazione – 2007), „Безкраят на списъците: илюстровано есе” (The Infinity of Lists: An Illustrated Essay – 2008) „История на легендарните места и земи” (Storia delle terre e dei luoghi leggendari – 2013).
Поклон пред гения и човека-библиотека Умберто Еко!

Публикувано в бр. 9-10 от 2016 г.

Връзка:  http://forum-sever.com/2017/01/11/%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0-%D0%B1%D0% B5% D0% BD% D0% B8% D0% BD-% D1% 83% D0% BC% D0% B1% D0% B5% D1% 80% D1% 82% D0% BE-% D0% B5% D0% BA% D0% BE /

ПРОГРАМА НА ДРАМАТИЧЕН ТЕАТЪР "САВА ОГНЯНОВ" - РУСЕ, МЕСЕЦ МАРТ

Сезон 2016 / 2017

• На 1 март от 19.00 часа в Голяма сцена русенци и гостите на Русе ще имат възможността да видят черната комедия „Смъртта на котката” от Мартин Макдона. Комедията принадлежи към „In-Yer-Face театър” – термин въведен от театралния критик Алекс Сиерз (Aleks Sierz) през 1990 година. Стилът в този вид театър се отличава с представянето на сцената от младите драматурзи на вулгарни и шокиращи текстове с цел привличане и провокиране на публиката. Явно Макдона успява да привлече зрителите в театъра, след като на 27-годишна възраст е  драматургът след Шекспир, чиито четири пиеси се представят по едно и също време на Уест Енд.

В „Смъртта на котката” конфликтът се поражда, както сочи заглавието, след убийството на една котка в провинциален ирландски град на остров Инишмор. Отмъщението и безумното поведение заради това убийство идва да обозначи едно тотално разстройство на цивилизованите човешки отношения. Героите попадат в комични ситуации, чрез които се пародират и дискредитират тъмните страни на човешката душа. Въпреки проявената нечовешка жестокост в един абсурден свят, в края на драмата се отварят хоризонти за възвръщането на доброто у човека. Според режисьора Асен Блатечки драмата „Смъртта на котката” „е черна комедия за интелигентни хора, в която по много забавен начин Макдона задава въпроси, на които хора със сетива, ще се опитат да отговорят”.

На сцената се изявяват актьорите от театър „Сълза и смях” и Драматичен театър „Сава Огнянов”, Русе: Явор Бахаров, Бойко Кръстанов, Роберт Янакиев, Пламен Манасиев, Александър Сано, Йосиф Шамли, Дайана Михайлова, Ивайло Спасимиров. 

 • На 6 март от 16:30 ч. и 19:00 ч. в Камерна зала „Слави Шкаров” са представленията на „Отворена семейна двойка”. Това е  италианска комедия, написана от Дарио Фо и неговата съпруга Франка Раме през 1983 година. Главният герой инженер Мамбрети е парадигматична фигура на съпруг, който не само владее тънкостите на изневярата, но и притежава способностите да владее душата на своята съпруга Антония. Той се отнася към нея като ученичка, на която внушава идеала за „отвореното семейство”. По този начин Мамбрети вярва, че изразява своята любов и привързаност към съпругата си. С образите на двамата съпрузи, които изпадат в комични ситуации, авторите са изпълнили основната си задача да покажат ценностното свличане на света на семейството и да се надсмеят над едно парадоксално явление, каквото е „отворената семейна двойка”.

Постановка: Орлин Дяков. Участват: Татяна Цветкова, Косьо Станев, Йовко Кънев. Сценография и костюми: Виолета Радкова.

• На 7 март от 19:00 ч. в Голяма сцена зрителите ще се наслаждават на „Легло за трима” – трагикокомедия за абсурдите в любовта или за неплатената бира след смъртта. В града има конгрес на учени филогени и всички стаи в хотела са запълнени. Остава само една стая с едно легло. В продължение на четири нощи на това легло клиентите попадат в абсурдни трагикомични ситуации. Първата вечер в нея заедно са настанени един известен актьор и млада разкрепостена журналистка, която го интервюира. След фарсови сцени на объркване от човека от румсървис (в ролята Николай Урумов) на марката на поръчаното вино, актьорът и журналистката страстно се хвърлят на леглото, но нахаканият мъж не получава ерекция. Изводът е: „Ако искате да изневерявате, трябва да имате здраво сърце и здрави нерви”. Във втората вечер млада двойка е дошла да се развежда. Егоизмът и ревността идват да обозначат провала  на брака, загубата на интимните човешки чувства в блатото на себичността и в пространството без деца. Леглото обаче  възвръща любовните им чувства. Изводът е: „Ако искате да запазите семейството си, отидете на хотел”. Третата вечер леглото на абсурдите събира заедно един груб шофьор на ТИР и един фин художник хомосексуалист. Така се отваря една цяла смислова верига, която включва в себе си грубостта и нетолерантността, другостта и изтънчеността. Изводът е, че никой не е застрахован от необикновена любов. В четвъртата вечер на леглото идва да умре една възрастна двойка, която преди много години на същото легло е прекарала медения си месец. И ако през трите нощи на отделните герои човекът от румсървис им носи вино, то двамата старци си поръчват бира. Те умират на леглото и изводът, който се прави е „Лека нощ”. Трагикомедията щеше да има тъжен завършек, ако не бяха последните реплики на човека от румсървис  „Ама, те не си платиха бирата!”. Николай Урумов, който играе ролята на човека от румсървис сподели: „Това е пиеса, която, ако се абстрахираме от името на автора, ако го няма посочен в заглавния титул, спокойно и без колебание може да бъде определена като текст, който идва от англоезичната драматургия, защото ситуациите са непринудени, има изключително тънко чувство за хумор и притежава автентичен заряд на смеха, който те кара да влизаш и по-надълбоко, т.е, да се отнасяш сериозно към нещата от живота, след като искрено и от сърце си се смял”.

„Легло за трима”  е авторски спектакъл на Орлин Дяков. Гост: Николай Урумов. Участват: Венцислав Петков, Любомир Кънев, Александър Узунов, Велико Великов, Дайана Михайлова, Мариана Крумова, Косьо Станев.

• На 7 март от 19:00 ч. в Камерна зала  „Слави Шкаров” ще бъде представена пиесата „Жулиета” от Андраш Вишки, преведена от Юлия Крумова. Творбата отразява историческите политически събития в Унгария през 1956 година чрез изповедта на три влюбени жени. Казано по друг начин, това е драма за любов по време на антиправителствена съпротива. Омерзени от тезиси и лозунги, непримирими срещу обезличаването на човешката същност, те застават смело срещу комунистическата власт. Въпреки репресиите (действието протича в барака в затвора) жените запазват освен своето достойнство и силата на страстта в любовта. Драмата „Жулиета” е първата унгарска пиеса, която участва в Международния фриндж фестивал в Ню Йорк през август 2007 година.

Постановка: Боян Иванов. Участват: Петя Венелинова, Ралица Константинова, Ясена Господинова. 

• На 11 март от 11.00 часа в Камерна зала  „Слави Шкаров” часа малките зрители ще съпреживеят „Приказките на баба”. Това е драматизация по приказките на Елин Пелин „Трите баби”, „Чохено контошче” и „Цар Шишко”. Чрез тези три творби режисьорът Любомир Кънев ни връща към патриархалния свят на българите. С неподправен хумор са представени човешките недостатъци и залисии, пародирани са смяната на местата между норма и аномалия, което е една  от най-древните и често срещани проявления на пародията. Така че няма да сгрешим, ако кажем, че смехът в приказките на Елин Пелин е пародиен смях. Така например в „Чохено контошче” чрез този смях е инвертиран традиционният патриархален модел на живеене, свързан с принципите на прагматизъм и идеал към красивото.

Участват: Надя Банчева, Ясена Господинова, Дайана Михайлова, Александър Узунов.    

• На 13 март от 19:00 ч. в Голяма сцена на зрителите ще бъде представена трагикокомедията „Легло за трима”.

• На 15 март от 19:00 ч. в Камерна зала „Слави Шкаров” е представлението на „Бурунданга”. Това е драма за промяната на идентичността на личността в екстатично време, в което баски терористи отвличат невинни хора и алиенацията шества в обществото. Това време става онзи събитиен двигател на постоянната смяна на ролите, за оправданото и неоправданото пребиваване в света. Текстът на пиесата гласи, че има множество вариативни политики за смяна на истинското ни лице. Редом с това той внушава, че освен политики за разграждане, има и тайнствено вещество бурунданга, което ще ни отведе в желания свят на истината. Постановка: Ивайло Ненов.

Участват: Ясена Господинова, Дайана Михайлова, Ивайло Спасимиров, Кадри Хабил, Любомир Кънев.

• На 27 март от 16:00 ч. в Камерна зала „Слави Шкаров” зрителите ще се срещнат с героите на Иван Вазов от комедията „Службогонци".Тя е написана през 1903 година и е актуална и днес с изобличението на неспирния човешки ламтеж към сдобиването с „топла службица”, както казва клишето. Посредством комичните ситуации, в които попадат героите, са пародирани различните аспекти на безогледния кариеризъм – от унизителното стоене пред кабинета на министъра, до уродливото желание на всяка цена да получиш държавна служба. Смехът и пародията са призовани да бъдат коректив на жалките човешки действия, на провала на човешкото, на загубата на честта и достойнството в името на лесното припечелване на хляба. Типично в стила на търсените от тогавашната драматургия морални разобличения, комедията „Службогонци" точно това иска да направи – да порицае подмазвачеството, корупцията и безскрупулната жажда за власт.

Постановка: Пламен Панев. Участват: Николай Урумов – гост, Венцислав Петков, Ясена Господинова, Татяна Цветкова, Косьо Станев, Ивайло Спасимиров, Александър Узунов, Любомир Кънев, Дина Шошева, Ралица Константинова.

• На 27 март от 19:00 ч. на Голяма сцена ще бъде представена трагикомедията „Легло за трима".

Автор: Никола Бенин

 27.02.2017 - 14:32

Връзка:  http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=25186&sid=12

Никола Бенин. Изложба - 120 години от първата кинопрожекция в Русе

Изложба от документи и снимки за зараждането и разпространението на киното в Русе

◊ ИЗЛОЖБАТА

На 27 февруари, в Доходно здание, от 18:00 ч. ще бъде открита изложба, представяща началото и развитието на филмовото изкуство в Русе.

На изложбата ще бъдат показани документи и снимки, проследяващи историята на киното в крайдунавския град. Посетителите ще се запознаят и с първите киносалони в Русе.

Първата кинопрожекция в България се е състояла на 27 февруари 1897 година в Русе, в бирарията на търговеца Марин Чолаков на улица „Княжевска”. От вестник „Законност” разбираме, че с „един цинематограф апарат, който изображава на платно тъй наречената “Жива фотография” е показан  „един движущ се трен”,  с който цар Николай пристига в Париж. Градската легенда допълва, че както парижани, така и русенци се уплашли от прииждащия срещу тях влак и наскачали от столовете си.

Организатори на изложбата са Община Русе, Държавен архив – Русе и Регионален исторически музей – Русе.

Автор: Никола Бенин

27.02.2017 - 08:37

Връзка:  http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=25184&sid=2

НИКОЛА БЕНИН. СКАНДАЛНАТА ПОЛЕМИКА В "ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК"

"Литературен вестник", год. 25, бр. 25, 22-28.06.2016, с. 3 

Похитеният "Литературен вестник" - или за наглостта

Открито писмо

Пишем това писмо, защото ни боли заради нравствената мизерия, в която е изпаднал вестникът, който някога създадохме. Защото е омерзително да виждаш как изданието, което осъществи големия пробив в литературата на 90-те, сега изсивява, издребнява, губи дух и хъс, превръща се в трибуна на някаква криворазбрана литературна толерантност от академичен тип.

Вестникът беше създаден от нас като продължение на “самиздата” от последните години на комунизма. Той беше политически, провокативен, дори контра-културен, ползваше непозволен до тогава “нецензурен” език, редакторите не премълчаваха нищо, с което не се съгласяваха в тогавашния културно-политически контекст, понякога редакторите дори спореха един с друг. Това беше част от общото кредо - за пълна творческа свобода, каквато старата комунистическа цензура не позволяваше.

По повод четвъртвековния юбилей на „Литературен вестник“ неговата сегашна главна редакторка Амелия Личева напомни, че „от самото му създаване до ден-днешен той е вестник, в който водещият броя има абсолютната свобода да включи каквито текстове и автори иска, той сам си е главен редактор“. Уви, това казване е фасадно. Посоченото различие, което действително открояваше ЛВ на посттоталитарния културен фон, е суспендирано. Седмици след нейното интервю вестникът публикува анонимна редакционна бележка, с която се извинява на читателите за публикация в предишния си брой. Паралелно с това бяха поднесени извинения и на автора на същата тази публикация – за това, „че публикувайки текста му, е допринесъл той сам да си нанесе трудно поправими морални и езикови поражения“.

Името на този автор е Ани Илков. Анонимката, пледираща де факто за неговата невменяемост, нанася трудно поправими морални поражения на самия вестник. (Езиковите са нанесени отдавна.)

Още по-тежки морални щети нанася неогласеното, но вече взето решение да бъде отстранена от редакторския екип Силвия Чолева, допуснала инкриминирания с тази бележка „инцидент“, който според анонимното колективно писание бил довел до „изтичането“ на текста „Към защитниците на крепостта“. Явно свободата на избор на водещите редактори, щедро рекламирана публично покрай комично празнувания юбилей, днес подлежи на санкции – както колективната анонимка, така и мижитурския опит да бъде отстранена Силвия Чолева чрез сговаряне по онлайн-кьошетата, го доказват.

И най-сетне нещо абсолютно непростимо: ЛВ се извинява на своите читатели и бастисва своята редакторка единствено защото си е позволила да публикува в своя брой откритото писмо на Ани Илков, един от основателите на вестника. Очевидно, за извиняващите се морално е позицията в това писмо (а с него и целия напълно заслужен скандал, сполетял ЛВ) да бъде заметена под килима – и да се правим на ни чули, ни видели – в името на литературната толерантност.

За разлика от днешните редактори на ЛВ ние, неговите основатели, не се извиняваме на читателите. И напук на добрия тон ще си позволим да наречем сътворения от тях инцидент с истинското му име: цензура. За съжаление, ни се налага да добавим още няколко определения: нравствен недоимък, наглост, подлост. Най-малкото защото откритото писмо на Ани Илков не се е появило от нищото, а е отговор на една изключително недостойна статия на Йордан Ефтимов, в която се визират някакви неназовани шестдесетгодишни поети, но се има предвид именно Ани, охулен заради искането редакционната щафета да бъде предадена в ръцете на младите писатели – така, както ние през 90-те години го оставихме в ръцете на тъй наречената „знаменита четворка“.

Нека прочее си спомним, че тогава всичките доморасли постмодернисти, изпъплили до един изпод ямурлука на Ани, пледираха за ритуалното убийство на литературните бащи – в полза на дядовците. Сега обаче – когато самите те са в категорията на бащите – сега какво? В името на какво са се вкопчили в редакторските си столове – и в името на какво пледират за по-умерен тон – като че ли не са чели ЛВ от 90-те, като че ли не познават текстовете, публикувани там от Ани Илков, но и от доста сродни автори, а в някои случаи и от тях самите?

Съжаляваме, че се налага да го кажем, но проблемът не е в литературният бон тон, нито пък в старомоминското смайване по въпроса: как може така. Ами така, може. И може, защото става дума за кражба. "Литературен вестник" е не само осквернен – той е похитен. Това, което правите в момента, е преточване на неговия престиж и история във ваша частна полза, подмяна на неговите ценности с някакво семинароподобно битие. Унищожавате неговата свобода, за да наложите сътворените от самите вас йерархии – които важат единствено в един измислен, псевдистки свят, крепящ се на взаимни възхвали и апокрифна търговия с позиции и влияния.

Това вече не можем да ви простим – не и на територията на "Литературен вестник". Не можем да ви простим оеснафяването, превръщането ви в книжни плъхове, пилигримстването в земите на „жестоката нормализация“. Не можем да простим беззъбото битие на вестника, неговата всеядност и безпроблемност, превръщането му в културна притурка на два университета. Не можем да простим и на себе си – за това, че с оттеглянето си допуснахме да се случи всичко това.

Нека горното не ви звучи като заяждане на дребно и разчистване на сметки. Симптоматично ни се струва, че с времето залиня и днес отсъства важната рубрика „Непремълчано“. Това писмо е открито и неанонимно поради желанието истинският разговор за съдбата на ЛВ да не бъде премълчаван. Накрая бихме искали да припомним, че през годините вестникът е имал множество редактори и главни редактори, десетки млади автори са прохождали по неговите страници, бил е в центъра на какви ли не полемики и скандали, понасял е спорове и различия – но е оцелял четвърт век, защото никой не си е представял, че е по-голям от него. Бил е свод – а не инструмент, не люпилня за академични кариери. И се надяваме да продължи да бъде.

  

Едвин Сугарев

Владимир Левчев

Румен Леонидов

Ани Илков

Ирма Димитрова

Непохитеният "Литературен вестник" - или за реалността

До авторите на писмото „Похитеният "Литературен вестник" - или за наглостта“

Уважаеми автори на откритото писмо,

Отговаряме Ви въпреки неоправданите обиди, които сте изсипали по наш адрес в писмото си. Вярваме, че все още имаме сили за разговор върху съдбата на „Литературен вестник“, въпреки негативната кампания, която някои от Вас водят срещу сегашната редакция на вестника. Основание ни дава едно от последните изречения в писмото Ви, където казвате, че ЛВ е оцелял, защото „никой не си е представял, че е по-голям от него“. Така е. Ние не сме по-големи от ЛВ. И вие не сте.

Ние Ви дължим много и не сме го забравили. За някои от нас сте били учители, приятели, кумири. Не приемаме обаче менторския тон, с който зачерквате не просто нашите усилия, но и работата на авторите и преводачите в ЛВ през всичките тези години.

Да, Вие сте участвали в създаването на ЛВ, но за да съществува той, не е достатъчен простият акт на неговото създаване. Нужна е ежедневна грижа по неговото оцеляване. ЛВ е нива, която някой трябва да работи. В последните двайсетина години, с изключение на Едвин Сугарев, не сме ви виждали на тази нива.

В какво ни обвинявате?

1. Вие целенасочено и изкуствено противопоставяте днешния образ на „Литературен вестник“ („академичен“) на онзи, който е бил в началото на 90-те години на XX век („политически“). За нас е непонятно как вие, настоящи или бивши университетски преподаватели, квалифицирате ЛВ като „академичен“, прилепвайки негативно и осъдително отношение към тази характеристика. Според нас връзката с университета е от жизнено значение за ЛВ, който предимно на академията дължи своята автономност спрямо политиката и пазара. Факт е, че през годините тъкмо университети спасяваха ЛВ от изчезване, без да поставят каквито и да било условия в замяна на своята подкрепа.

2. Обвинявате ни, че „преточваме“ престижа на ЛВ в своя полза. Държим да се знае от всички, че в първите години от историята си (1991–1993 г.) „Литературен вестник“ е издание на в. „Демокрация“ и не е имал грижи за своето материално оцеляване, а редакторите са получавали справедливо възнаграждение за труда си. Днешната редколегия, която е обвинявана, че е „похитила“ вестника, го е мислила, страдала, правила и издавала от 1993 г. до днес, постоянно обновявайки се, но и работейки постоянно във финансова криза, без никакви възнаграждения за редакторите. И ако „похитители“ са хората, които „крадат“ от личното и свободното си време години наред, някои повече от десетилетие, за да не спре „Литературен вестник“, то със сигурност ние сме такива похитители. Ако това да посвещаваш безвъзмездно времето и енергията си за едно издание, което е непрекъснато на ръба да спре, е, както Вие казвате, „нравствен недоимък“, съгласни сме да бъдем обвинени в такъв.

3. За нас е неоспоримо мястото на Ани Илков в българската поезия, а също и в ЛВ (последната възторжена публикация за него е в бр. 9 от 2 март 2016). Той е учител на някои от нас и колега в Софийския университет – на други. Но когато става дума за текста му „Към защитниците на крепостта“, публикуван в брой 20/2016 г. на ЛВ, ние сме готови да се извиним за пореден път и на читателите, и на автора. Наясно сме, че той знае какво пише, но считаме, че гневът и омразата се шегуват дори с най-добрите поети и ги карат да изглеждат ожесточени и слаби в желанието си да наранят с думи. Както Ани Илков има право да изрази своята позиция, така и ние, редакторите, имаме право да изразим своята.

4. Обвинявате ни, че сме „бастисали“ Силвия Чолева. Тя не може да бъде уволнена, защото изобщо не е назначавана, както не е назначаван никой от нас. Твърденията, че тя е „отрязана“, „бастисана“ и пр., инсинуират върху лични мнения, изказани в служебна кореспонденция, но не отразяват решение на редакционната колегия. Питаме се обаче какво всъщност иска Силвия Чолева, след като отказва да работи със сегашните членове на редакцията и охотно разпространява обиди и клевети по техен адрес. През последните два месеца тя не участва в заседанията на редакционната колегия и на практика се самоизолира. Инсинуациите в публичното пространство, че е „отстранена“, ни приличат на опит за пренаписване на фактологията на собствения й избор да стои отвън.

След всичко казано и изписано ние все още пазим надеждата, че реалният разговор е възможен, ако наистина Ви е скъп „Литературен вестник“. Но с обиди и произволни квалификации това няма как да стане.

Действащи редактори на ЛВ:

Амелия Личева

Ana пробиване

Йордан Ефтимов

Камелия Спасова

Мери Kalynova

Пламен Дойнов

Право на уточнение

До авторите на писмото „Похитеният "Литературен вестник" - или за наглостта“

През годините редактори на „Литературен вестник“ доброволно са го напускали поради следните причини:

1. Мързел

2. Умора

3. Захващане с други занимания, осмислящи живота и осигуряващи прехрана.

4. По малко от всичко изброено.

 Напускането на ЛВ винаги е било личен житейски избор и като такъв не може да бъде основание за упражняването на морален терор върху ненапусналите.

Автор: Бойко Пенчев

Връзка:  http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1510.pdf

НИКОЛА БЕНИН - РЕДАКТОР НА КНИГАТА "СЕЛСКОТО СТОПАРСТВО НА ОБРЕТЕНИК"

Тодор Билчев
Селското стопанство на Обретеник (1878-2015)
Рецензент: проф. д-р Лъчезар Георгиев
Редактор: Никола Бенин
Издателска редакция и предпечат: Кети Илиева
Художник: Пламен Монев
Оформление на корицата: Явор Цанев
ISBN 978-954-8633-55-0
Gaiana книга & Art Studio
300 стр.

Никола Бенин. Человек недообнятый

Рене Магрит. Синът човешки ( Le fils de l'homme) (1964)

Ирландски степ танец (Риверданс) 2009

Връзка: https://www.youtube.com/watch?v=6X3PMs1rHns&list=RD6X3PMs1rHns#t=63

ИРЛАНДСКИ ТАНЦ. ТЕАТЪР ЛИЦЕДЕЙ

Линк: https://www.youtube.com/watch?v=gHCJ6-i05ZA

НИКОЛА БЕНИН. КАК СЕ Е СЪЗДАЛ ИРЛАНДСКИЯТ ТАНЦ

Връзка: https://www.youtube.com/watch?v=KIaIZ-hWm90

НИКОЛА БЕНИН. АВТОРЕФЕРАТ. БИТ И ИСТОРИЧНОСТ В ТРИЛОГИЯТА „ЖЪТВА” ОТ КОНСТАНТИН ПЕТКАНОВ

ШУМЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ

„ЕПИСКОП КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ”

ФАКУЛТЕТ ПО ХУМАНИТАРНИ НАУКИ

КАТЕДРА „ИСТОРИЯ И ТЕОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА”

---------------------------------------------------------------------------------------------

НИКОЛА ДИМИТРОВ БЕНИН

АВТОРЕФЕРАТ

 на дисертационен труд на тема:

БИТ И ИСТОРИЧНОСТ В ТРИЛОГИЯТА „ЖЪТВА” ОТ КОНСТАНТИН ПЕТКАНОВ

 за присъждане на образователната и научна степен „Доктор“

Област на висше образование: 2. Хуманитарни науки

Професионално направление: 2.1. Филологии

Научна специалност: Българска литература (Най-нова българска литература)

Научен ръководител: доц. д-р Евдокия Боянова Борисова

Шумен, 2016

Дисертационният труд е обсъден и предложен за публична защита пред разширен катедрен съвет на Катедра „История и теория на литературата” и на Катедра „Журналистика и масови комуникации“ към Факултета по хуманитарни науки на Шуменски университет „Епископ Константин Преславски” на 14. 06. 2016 г.

Дисертационният труд е в обем от 205 страници и се състои от увод, четири глави, заключение, приложения и литература. Използваната литература съдържа 244 заглавия на български, руски и английски език.

Защитата на дисертационния труд ще се състои на 24. 10. 2016 г. от 14.00 часа в Шуменски университет „Епископ Константин Преславски”, Ректорат, зала 309.

СЪДЪРЖАНИЕ НА ДИСЕРТАЦИЯТА

УВОД: Личността на Контантин Петканов в сложни отношения с реализма и литературния канон

ПЪРВА ГЛАВА: Непрочетеният Контантин Петканов. Критическа рецепция на неговото творчество

ВТОРА ГЛАВА: Жанр и тематика. Време, пространство и образи в трилогията „Жътва”. Неочевидният смисъл на бита. Битови и социални пространства

ТРЕТА ГЛАВА: История и историчност. От жътва до жътва – преходът от бит към историческа (съ)битийност в романите на Константин Петканов. Род, народ и родина

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА: Проблемът Ние и Другите в трилогията „Жътва”. „Нали сме българи” – идентичността на тополчани. Срещата на човека с Бога – за религиозната идентичност на героите

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

ПРИНОСНИ МОМЕНТИ

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД.

Настоящият дисертационен труд избира за свой обект автор и тема от литературната ни история, които не са популярни и са недостатъчно проучени, а именно – творчеството на Константин Петканов. В богатото откъм литературни събития десетилетие на 30-те, той се вписва като автор на известния със своята скандалност роман „Морава звезда кървава”, но относно конкретния обект на интерпретационната ни процедура в критиката и историята ни няма почти нищо написано. Като обглежда изцяло творчеството и мястото на Константин Петканов в българската литературна история и канон, като проследява скептичната критическа рецепция, насочена към един неразбран и твърде самотен като явление религиозен автор, настоящата дисертация се съсредоточава върху структурно-семиотичните модели; културологичните и историческите топоси в романите му от трилогията „Жътва”: „Старото време”, „Хайдути” и „Вятър ечи”.Това мотивира и структурирането на съдържанието на настоящия труд в четири глави, предхождани от обстоен увод, който сам по себе си е заявка за въвеждаща глава и проследява сложните отношения на избрания от нас автор с реализма и литературната традиция. Следва същинското историко-интерпретативно изложение, заключение и библиография, която наброява 244 заглавия. Библиографията е структурирана по следния начин: 23 броя художествена и документална литература,179 изследвания на български език, 16 броя изследвания на чужд език и 25 заглавия от интернет източници.

         ОБЕКТ на изследването е писателят Контантин Петканов. Автор, оставил диря в литературната традиция не само на 30-те години и движението „Родно изкуство”, но и трайно формиран от тази доктрина. В обсега на вниманието ни попада неговата сложна  личност, която макар и маргинализирана, се оказва в центъра на водовъртежа на културно-политическите процеси в 30-те и в следващите литературни десетилетия. Известни са контактите му с големи фигури на времето като Илия Бешков, Никола Петков, Димитър Гичев и др. Конкретно спираме вниманието си върху една слабо проучена творба на Петканов, в която открояваме ключови аспекти по отношение на неговите творчески търсения. Това са са трите романа „Старото време”, „Хайдути” и „Вятър ечи” с техните синхронно-диахронни процесуални исторически наративи, превръщащи трилогията „Жътва” в семейна хроника и сага – един така „екзотичен” жанр за родната ни литературна традиция.

         ПРЕДМЕТ на изследването са жанровите механизми, структурно-композиционните правила, хоризонталният и вертикален прочит на образите, символите, митологемите в романовата трилогия „Жътва”. Трите романа следват класически и добре усвоени от литературата ни правила, но –  случайно или нарочно – експлоатират и някои модерни наративни похвати и притежават самобитна стилистика. Интерпретационното ни внимание е съсредоточено върху същностни антропологични, културологични и народопсихологични проблеми, свързани със съществуването на човека в цикличното и историческото време на художествения разказ.

         За да се мотивира изборът на обект и предмет, дисертационният труд се позовава на критическата рецепция на творчеството, както и на публицистичните статии на Константин Петканов.

         ОСНОВНАТА ЦЕЛ на изследването е да се проследят онези тенденции в сюжета на трите романа, които се оказват трайно унаследени от разказвача на романа-сага К. Петканов. Тезата, която защитава текста е, че романистът, макар и спечелил си славата ту на селски автор-народник, ту на религиозен мислител, ту на битоописател и регионалист, успява да се впише в модерните представи за исторически литературен наратив, а романите му, представлявайки блестяща апология на бита, все пак успяват да постигнат и своите, поставени като цел, исторически внушения. Текстът на Петканов има отношение към семиотичния дискурс на родното (художествени образи, топоси и локуси; пространство и време) и към проблемите на идентичността и идентификациите ни в заобикалащия свят. В тази връзка особено интересно е вместването на Петканов в проектите на националната и регионалната митология на българската литература: Димитър Талев с романите си разгръща мита Македония, Йордан Йовков, Дора Габе, Ивайло Петров и др. дострояват мита Златна Добруджа, а Константин Петканов сътворява мита Одринска Тракия. Обобщено казано, целта на изследването е да се проследи как текстът на трилогията „Жътва” представя бита и битието на човека в реалистичен, но и в символно-архетипен порядък; как моделира образа на човекът-жътвар на нивата и на полето на историята. Тази основна цел се декомпозира на няколко подцели:

         – проследяване на критическата рецепция на Петкановото творчество, чрез която се снема съпътстващата го картина на критическото мислене;

         – изясняване на основните художествени функции на бита в българската литература, респективно в романите, следващи Вазовата традиция, посредством стюжетно-структурни и стилистични анализи;

         – интерпретиране на ситуации от бита и социалната среда, в центъра на които застават домът, нивата и кръчмата;

         – проследяване на превръщането на родовия човек в народен човек;

         – установяване на идентичността на родното чрез отношението на българина и българското към другите етноси;

         – изясняване на идентичността на тополчани и регионалната принадлежност като същностна в определянето на рода;

         – открояване на религиозната идентичност на героите.

         ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ МЕТОДИ. Методиката на изследването се основава на сравнително-историческия, критическия, както и на структурно-семиотичния и жанров прочит – в рамките на съвременните научни схващания за бита и историчността. Потърсени са опори във фундаментални постановки от литературата, посветена на  философията на историята (на Козелек, Лоуентал, Уайт, Колингууд и др.) и са поставени акценти върху историографията и литературата. Интертекстуалните съотнасяния представят връзката на Константин Петканов не само с предходниците и съвременниците (Илия Блъсков, Тодор Г. Влайков, Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Георги Райчев), но и със следовниците му в българската романова традиция (Димитър Талев). Културологичната насоченост се предопределя от фактите, че от една страна, битовият свят се възприема като културен свят, а от друга, че библейските теми, мотиви и символи присъстват в текста на трилогията със своето значение и съответното им смислопораждане. Регистрираната от нас повторяемост, устойчивост на заемките от Светото писание на различни равнища считаме за насочена към изясняването на такава рядка и непопулярна тема в българската художествена литература като вярата в Бога на героите и на Константин Петканов, както и представянето на архетиповете на художественото мислене. Именно в този смисъл Петканов е уникален български автор, който си заслужава да бъде описан.

СЪДЪРЖАНИЕ НА ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД

УВОД. Личността на Контантин Петканов в сложни отношения с реализма и литературния канон

Целта в увода е изясняването на автономността на личността на Константин Петканов, опозиционното му мислене, следаването на устойчиви естетически  норми, които са причина да бъде отлъчен от литературния канон по времето на НРБ. В началото на текста посредством постановките на Добрин Добрев и Михаил Неделчев се актуализира и преосмисля терминът „социалистически реализъм”. Изяснява се същността на литературния канон и се проследяват критическите изследвания върху него в сборниците и книгите „1956” (2007), „1968” (2009), „1989” (2010), „Социалистическият реализъм. Нови изследвания” (2008) и „Социалистически канон / Алтернативен канон” (2009), издадени от Департамент „Нова българистика” към Нов български университет. Изследователите Михаил Неделчев, Пламен Дойнов, Иван Станков, Йордан Ефтимов, Александър Кьосев, Албена Хранова, Бойко Пенчев и др. от различни гледни точки правят свои прочити на процесите в литературата на НРБ в контекста на социалистическия канон и социалистическия реализъм. Посочва се, че извън литературния канон остават, заклеймените от новата власт творци, живели през така наречената „буржоазна епоха”: Константин Петканов, Атанас Далчев, Змей Горянин, Александър Вутимски, Константин Константинов, Цветан Марангозов, представителите на литературен кръг „Стрелец” и др. 

         Департамент „Нова българистика” към Нов български университет за проучване на литературата на НРБ работи и по проект с название „Неиздадените”. Първият сборник от тази колекция е „Константин Петканов. Опасно знание. Публицистика 1944 – 1948” (2014). Книгата за Константин Петканов събира публицистиката му от октомври 1944 година до януари 1948 година, когато е публикуван последният, предпочетен от съставителя текст на Петканов за Рождество Христово. Публицистичните текстове са с политическо звучене и са насочени срещу дейността на Комунистическата партия. В тях открито се изказват мисли в защита на свободата на словото, против избиването на политически противници без съд и присъда, в защита на независимостта на литературата. Гласът на публициста звучи смело в опасното преходно време между демократичния живот в Царство България и първите години на Републиката. В първите годините след 9-ти септември 1944, когато опозицията е унищожена, словото на Константин Петканов е опозиционно и различно от езика на новата власт, която използва етикиращи определения и фрази от вида на „фашистки негодяи”, „паразити”, „експлоататори”, „ОФ е велика истина” и др. честното и смело говорене изразява последователните му консервативни схващания и възгледи на християнин, демократ и свободен човек. Той живее и твори с утопичната надежда, че идеите му, в съзвучие с народните добродетели, ще помогнат за цялостна промяна на политическото и социалното пространство.

         Пряко отношение за изясняването на  същността на така наречения „социалистически реализъм” и литературния канон по врмето на НРБ имат и изследванията „Неканоничната българска литература” (2009), „Константин Павлов в българската литература и култура” („Кралица Маб”, 2009), „Иван Динков в българската литература и култура”  („Кралица Маб”, 2008) и „Иван Теофилов в българската литература и култура” („Кралица Маб”, 2009), „Другият „Тютюн” („Изток-Запад”, 2010) и „Принудени текстове. Самокритика на българските писатели (1946 – 1962)” („Ciela”, 2010). В тях са побрани примери за инакомислието на писатели, превърнали се едновременно в жертва на таланта си, но и в пример за неговия инстинкт за оцеляване.

         След открояването на критическата рецепция, свързана с новото мислене за литературната ни история, се съсредоточаваме върху личността на Константин Петканов, който независимо от политическата конюнктура устоява своята независимост на човек, своите светогледни позиции, нравствени и естетически принципи. Във времето на Царство България и на НРБ той неотклонно остава пазител на нравствените ценности на дедите, търсач на истината, посредник между божественото и земното. Петканов непрекъснато говори за Бог, за хуманизъм, за свобода, за плурализъм.  Неговият профил на хуманист и пацифист се очертава чрез откритите му и смели прояви на инакомислие, в противовес на политическата власт, въплътени в романа „Морава звезда кървава”. В творбата е представено нравственото падение на селянина войник след срещата му с ужасите на войната, което е антимилитаристична присъда, безпощадна критика срещу военната доктрина на Царството. Оттук романовите инвенции са обявени от офицерите на запаса за „клевети” срещу българската армия.

         За инакомислието на писателя Петканов и опозиционното му поведение свидетелства и  дружбата му с представители на опозицията – земеделци и интелектуалци, сред които са Никола Петков, Георги Вълков и Димитър Гичев. Петканов е от постоянните посетители на сладкарница „Цар Освободител”, където се събира цветът на интелигенцията ни. Това дава основание на Пламен Дойнов да го определи като представител на „автентичния некомунистически антифашизъм”, който „си спечелва репутация на противник на безпартийния режим” (Дойнов 2014: 10).

          След 9-ти септември 1944 година Константин Петканов продължава да се придържа към консервативната си утопия, за организирането на света на човека, която се противопоставя на новите социалистически идеали. Според него утопическата визия за обединението на народа в името на общ национален проект е единственото спасение в онова време на разединение и омраза. Той продължава да пресъздава  традиционните патриархални ценности, които, според него, са стожерът за изграждането на народната общност. Това определя писателя  като алтернативен мислител, като творец със своеобразен творчески подход при сюжетирането на българския свят. Така от позициите на своя консервативен идеал в романа „Белите извори” (1946) писателят внушава мисълта за пагубното влияние на социализма, носещ нравствена развала в обществото поради лишаването на човека от традиционните национални и общочовешки ценности.

         През първите години на НРБ Константин Петканов е авторитетна личност и утвърден писател, чиито произведения се издават и преиздават. От октомври 1944 година е назначен за директор на Националната култура към Министерство на пропагандата. На извънредно събрание на БАН на 14 януари 1945 година заедно с Николай Райнов, Николай Лилиев и Тодор Павлов е избран за академик. Става подпредседател на Съюза на българските писатели и оглавява редакционния съвет на започналото да излиза списание „Балкански преглед”, издание на Народен съюз „Звено”. Петканов е автор на 16 романа, на множество повести, сборници с разкази, поема в проза, една драматична балада, исторически разкази, очерци, пътеписи, публицистични творби, мемоари, теоретични статии, творби за деца.

         Достига се до извода, че със своето многостранно и богато творчество той, от една страна, пресъздава бита, борбите и нравите на българина, а от друга – чертае цивилизационния път, по който трябва да се върви. Писателят и публицистът участва в два важни за българския народ проекта. Единият, след унизителния за страната ни Ньойски договор, работи в полза на Нова България и мита за „вечната народна душа“, защото без него е невъзможно постигането на народно единство. Другият – утопичен и разработен от самия него,  е насочен към изграждането на едно мирно, демократично и справедливо управление. Не напразно, обобщавайки духовния портрет на личността на Константин Петканов, Борис Делчев го определя като „човек с нравствени принципи и „родова коравина”, неогъваем характер и... понякога рязък рефлекс, което го прави „малко неудобен” (Делчев 1968 b: 272).  Интересна е подобна констатация на фона на наложеното противоречиво мнение за Петканов като за автор-конформист, заемащ високи постове и академична титла след 1944 година, но и член на българския ПЕН клуб, личност с принципен характер, неподдаваща се на недопустими компромиси от страна на социалистическия канон.

         В настоящата дисертация се акцентира върху стоицизма на К. Петканов (който в никакъв случай не е дисидентстващ автор), особено що се отнася до нравствено-религиозните му възгледи и следването на устойчиви естетически принципи, противоречащи на социалистическия морал, идеи и нормативни художествени модели. „Отлъчването“ му от канона става в естетическо и идеологическо отношение, първо, чрез обвинения в прекален битовизъм и второ, чрез нападки относно остарелите му „ретроградни” схващания за света. Вярата в Бога е обезпокояващ знак за изследвачите и тя е една от същностните причини неговото творчество да бъде маргинализирано в литературата ни.  Литературните критици Борис Делчев, Боян Ничев и Георги Цанев открояват съсредоточаването му в бита при пресъздаването на живота в родово-патриархалното общество и оттук нежеланието му да отрази „новите явления в съвременния живот, които смята за поквара” (Цанев 1975: 214).

         Константин Петканов не е четен през годините в призмата на християнската религия, но е мислен и неизречено възприеман като религиозен и подчертано консервативен автор. Затова и една от най-проницателните квалификации на неговото творчество е именно – „консервативна утопия” (и принадлежи на М. Неделчев). Оказва се, че внукът на поп Костадин Петканов от село Каваклия, Лозенградско, авторът на десетки романи, повести, разкази и публицистични творби, е един от нашите най-религиозни белетристи. Трилогията “Жътва” и останалото творчество на писателя е изпълнено с религиозно чувство, с преклонение пред Бога и вяра в неговата навременна помощ. Вярата в Бога е стожерът на битието, основополагащият принцип, който организира културния свят на човека и задава нормите на хуманното, християнско поведение.

         Отношенията на Петканов с реализма са проблематизирани през призмата на двете направления в прозата ни през 20-те и 30-те години на XX век – психологизма и лиризма, както и през ракурса на така наречената „народническа литература”. Сравнението на неговото творчество с творбите на Георги Райчев сочи, че макар и двамата автори да проникват в тъмните кътчета на човешката душа, макар да рисуват герои, отдадени на инстинктите си, те се различават преди всичко с подхода си. Георги Райчев се учи от модерни писатели като Стриндберг, Еверс, Хамсун, Пшибишевски и др., докато Петканов обвързва психологизма с консервативната религиозна нравственост и това дава основание на Георги Цанев да посочи повече влиянието на Достоевски спрямо него.

         Литературните диалози в тази посока продължават. Така лиризмът в творбите на Петканов се различава от лирико-наративните подходи в творбите от сборника „Ръж” на Ангел Каралийчев, например, или от романа „Харитининият грях” на Анна Каменова. При Каралийчев лиризмът е съзнателно реализиран в стила лирико-ритмизирана проза – в безглаголните недовършени изречения, в елипсите, във фигурите, параболите, а при Петканов намираме сложно и парадоксално съчетание между психологизъм и лиризъм в един устойчиво консервативен слог. Лиризмът в творчеството на Петканов не е толкова резултат на външно влияние, на модно увлечение, колкото на душевна настройка, на вътрешна емоция и плътна органична връзка с фолклорно-песенната и реалистичната литературна традиция.

         Обсъдено и опровергано е становището на литературни критици като Манол Манолев, които причисляват Константин Петканов към писателите „народници” Цани Гинчев, Михалаки Георгиев и Тодор Влайков. Тези творци, под влияние на социално-политическата философия на руското народничество, имат за основна цел в творчеството си да служат на селската общност, която е същинския народ, за да го просветят и съхранят изконни народностни ценности; да го защитят от институциите, които произвеждат несправедливи социални модели на живеене. Петканов има различен от „народняшкия” светоглед: неговият нравствено-религиозен консерватизъм не може да се уподоби с „колективистичния консерватизъм в народническата литература” (Пенчев 2012: 33).

         След 1989 г. Константин Петканов е възприет и четен като алтернативен писател и мислител, защото в крайна сметка става ясно, че публиката има нужда тъкмо от нравствено-религиозните ценности в творбите на Петканов, за които през годините на социализма практически не се говореше или пък се целеше тяхното омаловажаване или отрицание. Значимо е присъствието на Петканов като общественик, работата му като Председател на Върховния комитет на Съюза на тракийските дружества и Председател на музикално дружество „Родни звуци” в Бургас (в сътрудничество с Филип Кутев, Асен Жабленски, Георги Шагунов, Димитър Сарафов и др.). Освен в статиите личността и творчеството му са обект на представяне и интерпретиране в антологията „Българска християнска проза” (2010) и в мемоарната книга на Владимир Свинтила „От Маркс до Христа” (2002). В полето на литературната критика творчеството му е изследвано от автори като Розалия Ликова, Иван Сарандев, Светозар Игов, Калина Лукова, Мая Горчева и др.

         ПЪРВА ГЛАВА. Непрочетеният Константин Петканов. Критическата рецепция на неговото творчество се съсредоточава върху критическото четене на тема Константин Петканов и върху представянето в синтезиран вид основните тези, залегнали в статиите и по-цялостните изследвания на най-значимите автори, работили през годините преди и след Девети септември 1944 година. Прави се обстоен преглед на книгите на Петканов през погледа на литературната критика между двете световни войни. През тази епоха „се изработват“ критериите, чрез които ще се общува с творчеството на писателя и през следващите десетилетия. Именно тогава биват разпознати и изведени характерните страни в творчеството му. Първите романи на „Без деца” (1927) и „Беглец” (1929) на Константин Петканов са посрещнати топло. Рецензентите Никола Атанасов, Иван Захариев и Димитър Шишманов категорично го утвърждават като писател с оригинален почерк на писане и най-важното: прозират връзката между психическата същност на героя и нравствените му ценности.

         В тази посока на възприемане на творчеството на романиста е и прочитът на „Старото време” (1930) от д-р Борис Йоцов. В рецензията е подчертано умението на Петканов да психологизира, да представя убедително вътрешните мотиви на героите и да ги вплита майсторски в общото сюжетно-фабулно развитие. Редом със „страстта за земя”, д-р Йоцов долавя и волевата енергия на хората от Топола, усеща, че тя пулсира в устойчиво изграденото романово тяло. Извежда се мисълта, че в текста на първия роман от трилогията „Жътва” не става въпрос за обичайното сдобиване с повече земя заради поминъка на селянина, а за постигането на един „друг свят”, в който хората се канят да живеят. Положителни рецензии откриваме и у Малчо Николов, Асен Ненов и Недялко Месечков.

         Достойно място на литературната карта, според критиката, заема и третият роман „Вятър ечи” (1933) от трилогията „Жътва”. В своята статия на страниците на списание „Златорог” Георги Константинов насочва вниманието на читателя върху проблема за духовното израстване на релефните образи на тополчани в борбата за българско училище и самостоятелна църква - централни теми в романовия сюжет. (Константинов 1933: 41).

         Подобаващо внимание в литературната критика се обръща на романа „Морава звезда Кървава” (1934). Изследвачите са откроили гражданското съзнание на романиста и безспорното му умение да представи разрушителното въздействие на войната върху душевността на селянина. Според д-р Димитър Чолаков никой друг писател в българската литература както Константин Петканов не е описал с такъв патос и искреност на чувствата поражението на войната върху селото и съдбите на селяните. В рецензията във в. „Лик” Георги Цанев прави сравнение между Петканов и Йовков, което е признание за творческите възможности на автора на „Морава звезда Кървава”. Литературният критик акцентира върху основна емоционална гама, свързана с идеята за опустошителната роля на войната, превърнала човека в бездушен, безнравствен индивид. Редом с тях Малчо Николов припомня, че Константин Петканов е известен като писател на патриархалния бит на селянина тракиец, но с романа „Морава звезда кървава” представя нова действителност, в която хармонията в бита е нарушена. 

         Освен към психологическите и нравствените особености в художествения свят, рецензентите насочват вниманието си и към специфичните страни в поетиката на романиста. Критиците оценяват умението му да изгражда персонажи с богата душевност, но не отминават и характерни недостатъци, например някои несъвършенства в сюжетно-фабулното развитие. Например Иван Радославов  смята, че темата в романа „Беглец” е плодотворна, че е пресъздадена умело от писателя, но той все още не съумява да предизвика разтърсващи преживявания у читателя. Отрицателна е критиката и на Георги Константинов към романа „Иде от равнината”. Според него недостатъците в Петкановата творба са от психологическо и стилово естество.

         Въпреки отправените упреци през досоциалистическия период към поетиката в някои творби на романиста в критическата рецепция преобладават позитивните рецензии. Измежду всички добри оценки се открояват тезите за триптиха „Жътва” и „Морава звезда кървава”. Доказват го думите на д-р Димитър Чолаков във връзка с трилогията: „Чувства се още от първите редове: това е Петканов – с неговата спокойна разлята реч, с топло дадените картини на родната земя, ширнала се пред погледа на героите му. /…/ Все едно чувства се веднага онази широта на картините и настроенията, която е тъй характерна за творчеството на Петканов” (Чолаков 1935: 133). Така става дума за две специфични страни в изобразителния план, типични за трилогията „Жътва”, а и въобще за романите на писателя. Едната се отнася до плавната, спокойната реч, пресъздаваща родово-патриархалния свят с неговите нравствени добродетели, отношенията в бита и стремленията по пътя на историята. Другата визира широтата на картините, пластичното изображение на труда и земята, нравите и обичаите, уникалния свят на природата и на миналото, където се пазят вековните тайнства на рода. Иначе казано, специфичният повествователен стил на Петканов съчетава битово-изобразителния план на селския живот с живата памет за миналото и неговите извънвремеви преображения.

         Достига се до обобщението, че литературната критика преди Девети септември 1944 година постига най-важното – отбелязва раждането на един голям автор и му отрежда достойно място в съвременния литературен процес. Става дума не само за своеобразен, различен, но и за необходим писател, дръзнал да докосне няколко изключително чувствителни струни в душата на българския селянин на фона на съдбовни исторически процеси.

         Критиката по времето на НРБ отбелязва най-същностните страни от светогледа на Петканов – непрестанната и изконна любов към земята, голямата привързаност към нейните корени, както и ненакърнимото упование в Бога. Оттук се открояват два големи смислови центъра, които привличат критическите погледи: привързаността към земята и  вярата в Бога.

         Статията на Константин Петканов „Характерни черти на българина”, публикувана през 1930 година в списание „Философски преглед”, е своего рода теоретичен ключ към осмислянето на връзката на човека със земята. В нея  концептуално са зададени същностните начала на труда на полето, които романистът естетически претворява в своите романи, респективно трилогията „Жътва”, и които са вярно доловени от литературните критици. Според Петканов работата на нивата калява човека, изгражда неговия характер, „прави го благ и щедър”. В този смисъл Михаил Василев схваща художествените функции на земята в „Старото време”, „Хайдути” и „Вятър ечи” като основа за живота на селянина. В нея се раждат истинските българи, които носят силата й.

         Друга група изследвания са посветени на труда, обвързан със свободата и на междутекстовия диалог между трилогията „Жътва” и романа „Снаха” от Георги Караславов. Заслугата на тези прочити е в открояването на същностните страни на труда при обработването на земята в творбите на Константин Петканов. Така например Любен Бумбалов изтъква, че в романите „Без деца” (1927), „Старото време” (1930), „Хайдути” (1931), „Вятър ечи” (1933), „Морава звезда кървава” (1934), „Индже войвода” (1935), „Преселници (1937), „Златната земя” (1938), „Кирпичената къща” (1939) любовта към земята и трудът са смисълът на съществуването на патриархалния селянин, „негова свобода или по думите на един от героите: „Свобода!” Празни приказки!... Една свобода признавам аз – трудът” (Бумбалов 1989: 44). При съпоставката на трилогията „Жътва” с романа „Снаха” Любен Бумбалов от гледна точка на диалектико-материалистическия подход обозначава, че ако в творчеството на Йовков и Петканов отношението към земята е разкрито в неговия нравствен смисъл, то Караславов го изследва като социално-политическо явление. 

         В изследванията на Михаил Василев, Панталей Зарев, Розалия Ликова и др. обазът на земята е видян като кърмилница, свещено място за оран и жътва, но и за раздори, кървави разпри. Земята е арена на битки, стълкновения, но заедно с това и пространство, свързано с бита на българина. Тя свързва битово и битийно, сакрално и профанно, историческо и съвременно, физическо и психическо. Оттук вариативното съществуване на образа е съществен оразличителен белег, начин да бъде разпознаван Константин Петканов спрямо другите автори в българската литература.

         Освен изясняването на привързаността на селянина към земята се срещат статии, в които е разкрито любовта на самия Константин Петканов към родната земя в село Топола. Измежду всички, които са можели да оценят по достойнство качествата на Петканов, е неговият голям и верен приятел Илия Бешков. Бешков защитава тезата, че за оформянето на писателския светоглед най-голяма роля са изиграли силата на земята и родовите корени. В есето „Коста оживя!” личността на писателя е легитимирана като български селянин, който умее да оре и жъне, да пее и играе като дедите си. Той става писател, защото компенсаторно се стреми да замени загубените ниви и думи на лист хартия.

         Религиозната вяра е духовният олтар, пред който коленичат героите на Петканов, имащи нужда от подкрепа и пътеводни начала. Атеистичното мислене на литературните критици отрича тези правила и се отнася враждебно към християнския светоглед на писателя. Пантелей Зарев е сред най-безпощадните критици в това отношение. Според него романистът има склонност към „религиозен мистицизъм” и славословие на бога, което изпълва неговото творчество с консервативни елементи. Така на Константин Петканов е поставен опасният етикет религиозен автор.

         През същия ракурс е видян и проблемът за вярата в Бога от Георги Цанев. Той защитава тезата, че пресъздаването на патриархалната старина в трилогията „Жътва” от позицията на консервативни представи и вярата в Бога, може да бъде правдиво, но когато Петканов описва съвременната действителност в романите „Дамянова челяд” (1943) и „Белите извори” (1946), то тогава художественият му свят става фалшив. Религиозното светоусещане не му дава възможност да види „прогресивните” явления  и да опише „правилните” идейни позиции на героите. За пример са посочени хайдутите в двата романа „Хайдути” и „Индже войвода”, които помагат на бедните, ръководени от нравствено-религиозни, а не от обществени съображения.

         Александър Панов е от малкото литературни критици, който се стреми да репликира поставения идеологически етикет религиозен писател върху Петканов. В своята статия „С високи човешки идеали” той обсъжда проблемите за вечността и смъртта, като ги изважда от орбитата на религиозната вяра. Недоизказаното от Панов днес може да бъде признато – онова, което поставя човека над смъртта и го извежда във вечността, е религиозната вяра.

         В заключение: през епохата на социализма на преден план излизат тезите за консервативния мироглед на Петканов, за автора, верен на патриархалния идеализъм и морал, предпочитащ битоописателството, и не на последно място – за човека с религиозен мироглед. Въпреки идеологическата обремененост на по-голямата част от критиците, те не пропускат да забележат редица важни страни в художествения свят на Петканов – концептуално осмислената и заредена с високо творческо напрежение връзка на земята със свободата, обвързаността между труда и нравствеността, диалектиктичната обусловеност в релацията бит – битие.

         ВТОРА ГЛАВА. Жанр и тематика. Време, пространство и образи в трилогията „Жътва”. Неочевидният смисъл на бита. Битови и социални пространства поставя в центъра на вниманието изясняването на жанровата специфика на обединените в едно заглавие три романа, на смисъла на бита, както и проекциите на хронотопа в бита.

         Георги Цанев в книгите си „Литературна критика. Т. 1” и „Историческият роман в българската литература” жанрово определя трите романа „Старото време”, „Хайдути” и „Вятър ечи” като исторически. В дисертецията това схващане е преосмислено посредством позоваването на теорията на новия историзъм и конкретно на конципцията на Хейдън Уайт за превръщането на хрониката във фабула и на спецификата на историческия разказ, стоящ между документалното и фикционалното въобще. Според него този художествен процес  се осъществява благодарение на встъпителни и завършващи мотиви, редувани от мотиви на прехода. От тази гледна точка трилогията „Жътва” може да се разглежда като хроника или като летопис на фамилията Пендевци. Факт е, че Петканов се учи на сюжетиране от Вазов – той има за образец релацията между Вазовите романи „Под игото” и „Нова земя”. В сантиментално-авантюрния модус на традицията интересни са пралалелите между него и Ил. Блъсков, в социално-критически аспект – с Елин Пелин. Изясняването на жанровата същност на трилогията „Жътва” се базира и на идеите на Козелек и на Мерсие за утопията. Достига се до извода, че трите романа в тяхната заедност представляват своеобразна утопия на патриархалния консервативен социален модел, а защо не  - и на романа-сага като жанр в литературата ни въобще.

         Битът е ключов обект на изображение и хронотопен филтър на посланията в романа-сага (сказание за живота на един род, за смяната на поколенията) и затова е едно от ключовите понятия в изследването ни. То се изяснява, защото всичките теоретични аспекти се отнасят в по-голяма или по-малка степен и за репрезентациите на начина на живот на героите в трилогията „Жътва” като материален свят, всекидневие и свързаните с това нрави, ритуали  и обичаи. В речниковите си значения той се разглежда като съвкупността от жизнени условия, чиито конкретни изразители във всекидневното пространство са „нрави, обичаи, традиция”. Този комплекс от поведенчески практики организира и хармонизира света на родово-патриархалния селянин и го превръща в културен свят.

         Взаимоотношението между бит и култура е във фокуса на определението, което американският антрополог Алфред Крьобер дава за култура. Той посочва, че в основата на дефиницията на това понятие се съдържа отглеждането на културни растения. В този аспект връзката между бит и култура е изследвана и от Фрейзър, и от Лотман, чрез изясняването на веществения свят. Фернан Бродел също обвързва бита с културата в развитието на човешката цивилизация. С много примери от целия свят той доказва тезата, че храната и подчертаното прибягване към растителната храна е определяща предпоставка за демографския растеж и за преминаването от определена култура към дадена цивилизация. Неговите теоретични възгледи са обобщени посредством две сполучливо намерени пословици: „Кажи ми с какво се храниш, за да ти кажа какъв си.” Германската поговорка, която прилича на игра на думи: Der Mensch ist was er isst (Човек е това, което яде), го потвърждава по своеобразен начин. Храната свидетелства за социалното положение, за цивилизацията и културата, която обгражда индивида” (Бродел 2004: 81). В този аспект неслучаен е интересът на литературната творба към образа и философията на трапезата – откриваме го у Рабле, у Гогол, наблюдаваме прецизни обрисовки на трапези, които са световете на българина и във възрожденските ни литературни картини (Каравелов, Блъсков), и в „Под игото”, и тук, в трилогията „Жътва” на Петканов.    

          Битът е видян в неговото неотменно присъствие и снемане в себе си на идентификационни маркери, представи за живот в общността, форми на чувственост. А битовите, трудови, обичайноправни и др. ритуали на всекидневието се схващат и като метонимия, но и като метафора на човешкото съществуване.

         Литературознанието по времето на социалистическия период възприема бита като категория, която се съотнася към традиционното, към картината-клише на българското село, към „отживялото” минало. Битовата среда и битовите дейности не са идеологически актуални и значими теми и проблеми в един свръхидеологизиран и социологизиран дискурс като соцреалистическия, защото няма отношение към класовата борба и догмите на канона. В този смисъл Петанов се оказва двойно неканоничен автор – и преди, и сега. Оттук   неглижирането от една страна въобще на темата за бита в литературата ни като същностна част на българския свят, като ежедневна реалност, в която се изявява човекът с неговите способности и ценности. От друга страна – подценяването на присъствието на Константин Петканов в българския литературен процес.

         Общо място в изследванията върху творчеството на Константин Петканов е констатацията, че неговото творчество е типичен пример на битоописателство, особено що се отнася до света на българския селянин. Светлозар Игов, Борис Делчев и Боян Ничев заявяват в своите статии, че писателят проявява постоянен интерес към старинния бит, труда на селянина и стародавните патриархални порядки. Тази съсредоточеност върху начина на живот и взаимоотношенията в рода се търси като израз на ограниченост при претворяването на света на българския селянин, която „му пречи” да отрази „обществените противоречия” и класовите конфликти.

         През призмата на битоописанието е видяно Петкановото творчество и от част от модерно устроените ни автори през 20-те години на миналия век, особено що се отнася до групата на „стрелците“ – Светослав Минков, Димитър Пантелеев, Чавдар Мутафов, Фани Попова-Мутафова, Атанас Далчев и др. Според тях този писател пише „само за хармани, гайди и бъклици”. Водени от специфичните си философско-естетически виждания, членовете на кръга „Стрелец“ омаловажават качествата на Петканов и се отнасят с ирония към всички автори, имащи нещо общо с битоописателството и акцента върху материалните светове в изкуството.

         В нашата наука не е отделено подобаващо внимание на ролята, която играе битът в изкуството. Обикновено на него се гледа едностранчиво; битът бива схващан като „фон” или „декор”, като обичайна среда, с която се свързва животът на героите. Налага се тезата, че описанието на бита от Петканов не е самоцелно изображение, още по-малко е проява на творческо безсилие. С творческата си интуиция писателят схваща, че битът има важно място, особено когато трябва да се изобрази адекватно българският модел на живеене. Битовите картини създават естествената среда, в която човекът се бори с лишенията и търси правото си на щастие.

         В изследването са интерпретирани някои от значимите автори и творби, трасиращи пътя на българския роман, в който родово-патриархалният начин на живот в битовата среда приютява и свързва човешките съдби. Такъв е романът „Хоро” (1926) на Антон Страшимиров, в който се обсъжда битово-ритуалният сюжет по време на сватбата, и в който потресаващо са събрани заедно убийци и жертви. Така се дава възможност на читателя посредством битовата картина да осмисли травматичните последици на погрома. Така е и романите от Талевата тетралогия, но най-много в „Железният светилник” (1952), където посредством вещите и тяхната битово-етнографска, но и символна стойност се експлицира идеята за съхраняването на хармонията в родовия свят. Патриархалният бит, като естествена и хармонична среда (антипод на антихуманните светове на Никотиана и военната идеология), присъства в началото и на един модерен градски роман с претенциите на роман-историческа епопея, какъвто е „Тютюн” (1951) на Димитър Димов. Ключова творба, в която битът има смислопораждащи функции, е „Цената на златото” (1965) от Генчо Стоев. Творбата следва класическия повествователен модел на нашия исторически роман и същевременно спори с него по отношение на връзката бит –  история.

         Изведена е тезата, че трилогията „Жътва” от Константин Петканов се вписва успешно в традицията на българския роман. Битовата страна от живота на българите е тясно свързана с човешките взаимоотношения и историческите промени. Трудно бихме осмислили такива проблеми като изхранването, оцеляването и продължаването на рода, без полезрението върху картината на бита в родната ни белетристика.

         Битовата среда е екран на нравите. Благодарение на нея се открояват типични за родовия свят отношения между кръвно и некръвно свързани членове на общността. В пространството на бита се вписват традиционните представи за трудолюбие, спестовност, чест, гостоприемство и др. В тази част на главата се изяснява, че битовата среда е екран на нравите. Чрез нея се открояват типични за родовия свят отношения между кръвно и некръвно свързани членове на общността. В пространството на бита се вписват традиционните представи за трудолюбие, спестовност, чест, гостоприемство и др.

         Посредством междутекстовия прочит се обсъжда отношението между бит и нрави в трите творби „Под игото”, „Жътва” и „Железният светилник”. Показателно е, че тяхното начало отзнаменува идентичен (авантюрно-битов) мотив: пристига гост, а героите моментално се вписват в конкретна битова среда. Константин Петканов използва схващанията за гостоприемството като същностен оразличителен маркер за поведението на героите си, ритуалното „ходене на гости” е част от обичайно-делничния календар, но и от родовия празник. Животът на патриархалния човек, протичащ изцяло в бита, не е само нескончаем труд. Битието му е организирано редуване на делник с празник, на работа с веселие, на продуктивност с безделие. Тази екзистенциална ритмичност на колективното съ-битие задава хармонията и подредеността в традиционния свят, в който героите, освен културни герои и колективни типажи, са и исторически фигури, формирани от исторически и социални обстоятелства (в бита), способни да вземат екзистенциални решения в по-кратките или по-дългите периоди на битово-историчното и индивидуално-личното време (Бродел).

         От множеството майсторски обрисувани обичаи и характери в трилогията „Жътва” се спираме на картините на колективното задружие – на полето и край трапезата, по време на празници, в колективно-родовите ритуали на сватба, раждане и смърт.  В тази задруга на бащата и майката, на старейшините на рода се отрежда доминиращо място. Те са начело в символния ред, те узаконяват моралния кодекс, порядките и правилата на поведение.

         В реалистичния тип литература, която навлиза в дебрите на миналото и историята и държи на презумпцията за автентичност, пред изследвача стои предизвикателството да изясни параметрите на така нареченото битово пространство в един по-конкретен вид, а на социалното пространство, като място не само на живеене и работа, но и на човешки междуличностни отношения. В трилогията „Жътва”, съобразно особеностите на сюжета, се фокусираме върху три ключови топоса – дом, нива и кръчма.

          Централен образ в началото на романа „Старото време” е домът – къщата на Пендевци. В епохата на робството, на вилнеещата отвън зима, има спокойно и топло място, защитна крепост за хора и традиции. Противопоставянето между външна (враждебна) среда и вътрешна (домашна) атмосфера може да се разглежда като паралелен ред на опозицията природа - култура. Каменните стени на къщата охраняват устойчивостта на патриархалните ценности и порядки, пазят огъня в огнището. В родово-патриархалната менталност домашният космос се изгражда посредством характерологичните топоси на охраняемите пространства - вратата и огнището. Огнището, носи в себе си импликациите за светлина, топлина и живот. Той е центърът в домашния космос, който осигурява възможността за непрекъснато интегриране. На бащата и майката е отредено лично място в дома и обикновено те седят най-близо до огнището. Подобно на стародавните дядо и баба в народните приказки, дядо Костадин и баба Ерина са стожери на рода. Зад тях са тримата им синове, разположени из ъглите на стаята, подобно стълбове, крепящи родовата задруга. В семиотичното композиране на персонажната картина редом до синовете седят снахите и предат. А символиката на нишката препраща към продължителността, съзиданието, живота. Погледнато през теорията на Юнг, романът „Старото време” задава ситуативно архетипните фигури на Бащата и на Майката, поставяйки ги на почетно място, т. е. близо до огнишето, което играе ролята и на културен център, на своеобразно начало и край в придвижването на героите във времето и пространството.

         Общото заглавие „Жътва” на тритe романа „Старото време”, „Хайдути” и „Вятър ечи” създават представата, че действите често ще се извършва на нивата. Образът на замръзналите угари в началото на романа „Старото време”, кореспондира със заледения път и така заедно двата образа изграждат идеята за застиналостта и невъзможното пътуване, както и за спрялото време в живота на човека и на историята. Замръзналите угари предизвикват усещането за безпокойство, защото за селянина няма по-стряскаща уплаха от безплодието на земята. Нивата е топос, провокиращ общение между Бога и човека. Човешкият труд трябва да бъде благословен, защото съзидателното начало е свещено усилие. Дирейки за него подкрепа, селянинът си осигурява висша санкция. Срещите на човека с Бога са част от едно голям сюжет, една велика хармония между небето и земята.   

         Полето и патриархалният човек са неразривно свързани в устойчивата цялост на света, в непрекъснатото възобновяване на животворните енергии на природата. Животът е невъзможен без работата на нивата и полето. И смисълът е в непрестанната борба, в изнурителния труд за добиването на хляба. Нивата е място, където се реализират уникални ритуали (надпяване, наджънване, намиране и откъсване на първия клас) и се утвърждават и други човешки добродетели, освен прагматиката на трудолюбието. Тук героите намират път един към друг в задругата, чрез уважението, естествената нужда да бъдеш полезен на ближния. Тук е мястото за доказване на личностните качества на колективния, но и на индивидуалния, уникалния човек.

          Кръчмата в романовата трилогия е една изцяло мъжка територия. Тук се вземат важните решения, тя е и място на свади, но и празнични ритуали, на вербални и физически конфликти. Иначе казано, това е пренаселено и пренапрегнато пространство, заредено с различни, понякога и опасни енергии място, заредено с амбивалентната семантика на пространство на доброто и злото, на падението и просветлението, на страданието и веселието (съвсем по Вазовски, по Йовковски, по Елинпелински). Явна е зависимостта на кръчмата от неписаните морални закони на рода – в съблюдаване на старшинството и йерархията, в прагматично конструиране на обичайно-всекидневния ритъм на патриархалния човек.

         ТРЕТА ГЛАВА. История и историчност. От жътва до жътва – преходът от бит към историческа (съ)битийност в романите на Константин Петканов. Род, народ и родина. В първата част на тази глава проследяваме и коментираме схващанията на историците и философите за исторята и историчността. Според Волтер квинтесенцията на историята е истината. За потвърждаване на своето разбиране за историята философът-писател посочва максимата на Цицерон: „Историкът не трябва да смее да лъже или да скрива истината”. В този аспект смисловите конструкти „факт”  и „достоверност”  са посочени като ключови в изясняването на историята – на сюжета на трилогията „Жътва”, но и на експонираната в него логика на голямата история. В случая – на родовата ни история. В средата на XVIII век Волтер актуализира фундаменталния проблем за отношението между история и литература, истина и измислица, достоверност и художествена фикция. Оттогава до днес в хуманитаристиката (литературознание, философия, историография), но и в социалните науки съществува богат дискурсивен опит при проблематизирането на историческия наратив и наратива в прозата. Сава Василев в монографията „Генчо Стоев и литературните кръстовища на историята” тълкува част от този вековен дебат за същността на успоредяването и отдалечаването между историческия наратив и литературното повествование. В началото на този дебат е обсъдена научната постановка на Йохан Хьойзинха за чистотата на научния стил при изложението на фактите. Според Василев: „Коментирайки рецидивите на историческия антропоморфизъм, ученият отбелязва, че езикът предполага „очовечаващи” метафорични изрази, но и се опасява, че „очовеченият оборот на речта” може да се превърне във фантом, който да позволи метафоричната концепция да се прокрадне на мястото на науката” (Василев 2012: 181). Бенедето Кроче оказва силно влияние върху философа и историка Робин Джордж Колингууд, който има сериозен принос във философията на историята. Той схваща „историята като бягство от реалността”, като разказ за събитията, такива, каквито те не биха могли да станат (Колингууд 1995: 63 – 65). Идеите на Кроче и Колингууд са залегнали в основата на  статията „Квадратурата на херменевтичния кръг” от Никола Георгиев при изясняването на принципно важни аспекти на историческия роман. Един от тези същностни аспекти е наличието на смислови и стилови съставки, чрез които се създава представата за качествената отдалеченост във времето на предходната действителност. Към теоретиците, които успоредяват история и литература, факти и фикция, причисляваме и Хейдън Уайт. В студията си „Новият историзъм. Един коментар” той говори за връзката на историческите текстове със собствения им исторически контекст и противопоставянето спрямо „догмата” на формалистите по този въпрос. Изучаването, според него, на „някакъв аспект от миналото” изобщо е вече „историзъм”, в този план литературният исторически текст  е „не по-малко историчен от историята”, защото и той обследва „каузални сили, управляващи (историческите – бел.моя) процеси” (Уайт 1996: 46).

 Постмодернизмът от своя страна е направлението, което стига до крайност, при проблематизирането наличието на единен исторически разказ, на „глобална история”. Лиотар, Дерида и Фуко проповядват идеята за „смъртта на Историята”, която се разбира най-общо като западането на „великите” наративи или „метанаративите”, които са есенциалистки. Бенедето Кроче за разлика от Йохан Хьойзинха премахва границата между история и художествена литература и схваща историята като част от изкуството. Свързващата нишка, според него, между наратива в историята и наратива в прозата е интуицията. Посредством интуицията се постига най-важният смисъл на историята – истинността. Дебатът за истинността на разказите – исторически или литературни – датира от Аристотелево време. Нашият частен литературен случай Петканов за пореден път подклажда основателността на този дебат, търсейки невъзможното – историчността на романовата трилогия „Жътва”. Константин Петканов се осланя на интуицията при пресъздаването на невидимите „подводни” исторически течения (преходите от фолклорно-митологично към историческо време),  както и при концепирането на идеята за човешкия преход от пространството на дома и нивата към пространството на историята. Интуицията уверено го води в разбирането му постепенната последователно-неотклонна борба на българина, първо, с природните стихии, а след това и с всичко, което препятства постигането на  икономическа, духовна и политическа независимост на рода.

Понятията „времето в историята”, „историческо” и „историзъм” тук изясняваме и чрез философските възгледи на руския религиозен философ Николай Бердяев. Теоретичните му постановки  „Смисълът на историята. (Опит за философия на човешката съдба)” са ценни за дисертацията най-малко в два аспекта. Първият е свързан с определянето на същността на процесите в историята  - в ракурса на християнската религия, дълбоко и искрено споделена от автор като Константин Петканов. Това му дава възможност да постави въздействието на Божия промисъл и подкрепата на Бога като начало в идеалните трансформации в социалната, духовната и политическата сфера – превърнати в проекти на неговите романи. Вторият аспект е свързан с първия и представя историята като „процес във времето” (Бердяев 1994: 71).

         В тази глава е обсъдено и преминаването на историята през дома на човека, през неговия частен живот. От гледна точка на философията на историята на Кант и на Хегел се защитава тезата, че трилогията „Жътва” се вмества между двете доктрини – на еволюционизма („Старото време”) с повторяемостта на опита („Хайдути”), но и с диалектиката на революционната концепция за историята („Вятър ечи”).

         Петканов не се задоволява да представи историческото събитие като кратък отрязък от времето, тясно парче от пъстрото пано на човешката цивилизация (вчастност на българското битие), а се стреми да улови невидимите течения, съставящи пълноводния поток на историческите процеси. Героите в трилогията „Жътва” живеят и действат в две измерения на времето – циклично (фолклорно-митологично), когато животът им е свързан изцяло с бита, и линейно (историческо), когато тяхна мисия става борбата за духовна и политическа независимост. И в това се заключава едно от художествените постижения на Константин Петканов като разказвач – умението му да проследява процесите в тяхното развитие и историчност.

         В главата „Теория на историята и херменевтика” от книгата „Пластовете на времето: изследвания по теория на историята” Козелек разглежда историографията като част от херменевтичния космос. Откриването и самооткриването на човека в този смисъл са екзистенциални теми в творчеството на Петканов. Той търси онова, което Козелек формулира като „човекът, който влиза в конфликт със себеподобните си”, както и „битието и екзистенциалните модалности” (където Козелек цитира Хайдегер) (Козелек 2002: 129).

         В изграждането на наратива в трилогията „Жътва” народностното самоосъзнаване и националното пробуждане се дефинират в родовата задруга и в битовия свят. В родовата памет се пази „вечният дух на българина”, който е първооснова за превръщането на родово-патриархалния човек в народен човек. Така националното ни израстване може да бъде изразено чрез триадичната формула род – народ – родина.

         В изследването е откроено, че в повествованието у Петканов при движението от бит към история умело са съчетават лиричните интонации на авторовия стил с епичния изобразителен размах. Сюжетът следи за равновесието между живота в затворената семейно-битова среда, и случващото се в живота на обществото.  

         Историософските възгледи на Константин Петканов свързват началото на исторически важните промени с условията на труд и отношението към земята. Трудът не е само работа на полето, той е творческо начало, без което е трудно да си представим света на родово-патриархалния селянин.  Той изгражда личността на българския селянин, формира устойчивия му характер, поддържа неговата виталност. Съдбовната близост на народа ни със земята му дава самоувереност, смелост, настойчивост и постоянство. Привързаността към собствената земя, защитата на нейната цялост  и блага от чужди посегателства мотивира чувството за достойнство, чест и независимост.

         В трилогията „Жътва” Петканов се проследява етапите на един дълъг поколенчески процес на труд и борба. Той поставя бащата, Христо, и сина му Костадин в две идентични ситуации – избора да останат в селото по време на жътва или да заминат за Цариград. Така ставаме свидетели на две мисии, преди това на две различни отношения към бита и историята. Преходът от бит към история е представен и чрез образите на двамата хайдути Филчо и Богдан във втория роман „Хайдути”. Петканов изгражда два смислово близки, но едновременно различни типажи на ратници на свободата. Първият, Филчо, не може да се откъсне изцяло от родовия свят, от онова ранно хайдутство, което не излиза извън рамките на отмъщението и закрилата, при това в определено географско пространство. Другият, Богдан, се издига по-високо, прозрял смисъла на националната освободителна идеология. Идеологията на цялата трилогия „Жътва” се съдържа в проследяването на тези основни фази от историческия (еволюционен и революционен) процес.

         Изяснени са и двата типа персонажи, кърските хора и човекът-движение, човекът–упорство и отстояване. Кърските хора в романа „Старото време” – Георги Емперата, дядо Митко, чичо Илия  и др. – са оставени на заден план. Местата, с които най-често се свързват, обикновено са домът и нивата. Човекът-движение – дядо Костадин Пендев, Георги Ихчията, Танашака, Касидата, Кордата, е въплъщение на идеята за развитието, за промените. Промяната ще ги извади от тясното пространство на бита и ще ги изправи в цял ръст пред лицето на народа и фона на историята.

В триадата род – народ – родина разбираме рода като крепител  на българския дух и съхраняващ изконните народностни ценности и добродетели. Поради спецификата на патриархалната ни общност по време на петвековното робство родът изпълнява две градивни функции. Едната, издава висока степен чувствителност към нравствено-естетическите ценности и поведенчески модели, от там и ревностната бдителност към чуждото, различното, враждебното. Другата, следи за запазването на вътрешната хармония, за общата подреденост и цялост. Това схващане за рода е подкрепено посредством паралелни прочити на основата на Вазовия роман „Под игото”, трилогията „Жътва” на Петканов и „Железният светилник” на Талев. Основанията ни се градят върху убежданието, че тримата залагат на близки историософски проекти, в които идеята за водещата роля на рода в хода на историята, на големите политически превратности, е определяща.

Междутекстовите връзки в диалога между „Под игото” и романите от трилогията „Жътва” са многобройни. Тази връзка е най-отчетливо изразена в последните страници на третия роман от трилогията „Вятър ечи”.  Там се появява „висок, мургав момък, с черни проницателни очи” – Иван Кралича. Разказвачът избира епизода с честването на празника на светите братя-равноапостоли, за да въведе Вазовия герой. Празникът има специално място в общата композиционна структура на трилогията, вчастност на романа, той е сакрализиран от националната памет като двоединна цялост – религиозна и светска. Следователно на него би трябвало да се гледа и като на най-висок (символен) връх във възрожденската епопея - така, както заточеникът, народният водач Иван Кралича застава с делата си като последна, трагичнопоставена точка в голямото изречение на българското поборничество и Априлското въстание.

Аналогии (разбира се вече несъзнателно търсени) откриваме и между текстовете на трилогията „Жътва” и „Железният светилник” на Димитър Талев. Подобно на Вазовия роман, тук, в „Старото време” Петканов представя вътрешната подреденост на патриархално-родовия свят, започвайки от рода на дядо Костадин Пендев. Тук обаче център не е трапезата, а огнището. Огнището играе важна роля и в „Железният светилник”. Хаджи Серафимовата внучка (номинацията недвусмислено ни отвежда към родовата обвързаност и генеалогична продължителност) разпалва „студеното огнище”. И в “Железният светилник”, и в “Жътва” (за разлика от Лазар и Ния дядо Костадин Пендев има четирима синове) децата, и то мъжките рожби, ще станат носители на възрожденската идея. Това важи и за самия Лазар, както и за неговия син. Трилогията „Жътва” реализира идеята за родовия цикъл и темата за продължението на рода не само в биологичен, но и в идеален смисъл (колективния дух).

         В ЧЕТВЪРТА ГЛАВА. Проблемът Ние и Другите в трилогията „Жътва”. „Нали сме българи”, идентичността на тополчани. Срещата на човека с Бога – за религиозната идентичност на героите – се разглеждат особеностите на регионалния, но и общородовия идентитет.

В началото се изяснява българската идентичност в контекста на балканската идентичност, както чрез преосмислянето на националните комплекси, така и в поставянето й в голямия културологичен дискурс „ние и другите”. Достига се до извода, че въпреки големия брой определения за идентитичността, те в някаква степен си приличат. Идентитетът се определя и от начините, по които човекът и групата възприемат, формират и демонстрират себе си, както и от способите, чрез които легитимират и оценяват своята самодостатъчност и различност. Дихотомията ние и другите е видяна и като част от цялото на големия национален мит. Според Николай Аретов: „Своето се дефинира чрез система от митове, които обясняват произхода и кодифицират знаците за идентификация. Чуждото се разпознава не толкова по наличието на други знаци, колкото чрез отсъствието на своето, и се разбира негативно, т. е. не като друго или различно, а като „несвое” (Аретов 2006: 28).

В текста на изследването се проследява в диахронен план проявленията на опозицията ние и другите в новата българската литература от нейното начало – „История славянобългарская” до времето на 20-те и 30-те години. В центъра е движението Родно изкуство и Културното дружество “Българско родно изкуство”. Творчеството на Константин Петканов се вписва успешно в пресъздаването на родното. Неговите усилия, заедно с други творци като Йордан Йовков, Фани Попова-Мутафова, Стилиян Чилингиров, Рачо Стоянов, Добри Немиров, Ангел Каралийчев и др. са насочени към  укрепването на духа на българина и към консолидирането на българския свят. Те обръщат поглед към миналото –  патриархалния бит и историята, в които търсят здравите устои на родното. И при тях релацията ние и другите е отправна точка за открояването на ценностите, съхранени от народа ни през вековете.

Движението „Родно изкуство” се обсъжда и през гледната точка на теорията на новия историзъм, който е респектиран от порядъка, описан в уникални моменти от логиката на историята. А „литературната история – според Хейдън Уайт – е именно такъв порядък от уникални стилистични моменти, всеки от които може да се схване като парадигматична структура” (Уайт, 1996: 50). Така, движението „Родно изкуство” притежава типичната, уникалната стилистика в дискурса на модерността („порядъка”, би казал Уайт), със собствените си „уникални моменти”: литературни и нелитературни текстове, социални институции, практики.

След изясняването на Движението „Родно изкуство” и мястото и значението на творчеството на Константин Петканов в него се прави обобщението, че ако Димитър Талев с романите си разгръща мита Македония, Йордан Йовков, Дора Габе, Ивайло Петров и др. дострояват мита Златна Добруджа (Лебедова 2006), то Константин Петканов сътворява мита Одринска Тракия. Тези митове са част от националния патриотичен проект, свързани са с други големи митове като мита Велика България.

Опозицията ние и другите в трилогията „Жътва” се изяснява чрез отношението към етническия и културния друг: ние и турците и ние и гърците – отново в познатата процедура на интерпретативния ключ на българското възраждане.

Следвайки движението от бит към история, Константин Петканов поначало залага конфликта между тополчани и турците в рамките на битовата среда. Тополчани се гордеят с родното си място и за тях земята, която ги прехранва, е свещена (да припомним, в представите им Елнъзач се асоциира със земята-рай, а турското село Амачево – в противоположен план). Потърсени са основания знаците и имената на родното да бъдат четени през призмата на топонимите, антропонимите, въобще – на традицията. Изяснено е противопоставяне и на битово-етнографско ниво (чрез описанието на къщите, в пренареждането на битово-етнографския порядък на своите и чуждите; в архитектурата и вътрешното оформление – в материално-битовата и духовната култура на всекидневието).

 В етично конструирания родово-патриархален свят на Петканов героите са разпознаваеми не толкова с тяхното лице, колкото с техния нрав и постъпки. Своето е в диаметрална отлика от чуждото по линия на качества като трудолюбие, стоицизъм, честност, благопристойност, морал.  Негативният нравствен портрет на турчина се уплътнява и чрез клетви и думите с пейоративна конотация („Проклети да са тия кучета”, „Господ да порази тия омразни турци” , „Гладни кучета! ... Бесни кучета!”). Въобще ритуалното действие на словото – на прагматично битово или на естетическо равнище (клетви, наричания, песни, молитви, ритуални реплики и пр.) представлява неизследван пласт от художествено-етнографското и културно наследство на К. Петкановата белетристика.

Противопоставянето между българи и гърци е представено също в битовото пространството на междуличностните отношения. Етническите граници са ярко разчертани и те разделят два свята, изпълнени с недоверие и враждебност. Гъркът всъщност говори с езика на заплахата и лукавството, докато селските първенци в трилогията „Жътва” са настоятелни и открити в говоренето за самостоятелна българска църква. Тук няма балкански мостове за сближаване, нито места за единомислие, защото всяко действие във времето и пространството се мисли в зоната на яростния сблъсък.

В студията си „Българският характер” К. Петканов задава поредица от народопсихологически казуси: „Всъщност кои са характерните черти на Българина? Е ли той един самобитен тип и може ли да се прозре душата му? За изясняване характера на българина са правени изследвания от страна на наши писатели и учени. Техните изследвания, колкото и да са сериозни не изчерпват въпроса. Толкова е разнолика човешката душа, че всеки опит да се постави в рамка остава напразен и винаги ще има място за нови наблюдения и изследвания” (Петканов 2003). Тези въпроси са проектирани и в трилогията му „Жътва”. Там романистът последователно описва всяка промяна в поведението и преживяванията на тополчанина. Повествованието се настройва така, че да почувстваме максимално близко светоусещането на човека на „старото” време, но и на новите времена, когато „вятър ечи” – в цялата му чистота и първичност на колективния, битов човек, родовия (национален и наднационален) типаж. 

Самородни, спонтанни и непринудени са чувствата на тогавашния човек в хармоничния и самобитен родово-патриархален свят. Подобни описания внушават представата за красотата и самобитността на старото време. Според Лоуентал: „Миналото е интегралната част от чувството ни за идентичност, сигурността аз бях е необходим компонент на аз съм. Способността да си спомним и да се иднетифицираме със своето собствено минало, дава на съществуването смисъл, цел и стойност” (Лоуентал 2002: 101). При изясняването на идентитета на тополчани се акцентира на това, как психическите изживявания на героите се разтварят в богато нюансираната етическа система, оживявайки застиналите норми на поведение. Петканов следва и обогатява традицията на „етико-психологическия реализъм” в литературата ни от 20-те и 30-те години, вписвайки се и в богатия в това отношение публицистико-есеистки контекст на времето (Гълъбов, Шейтанов, Хаджийски и др.).

Най-важна може би социална добродетел на българина е гостоприемството. Интересно е отношението към любовното чувство у българина: любовните задиряния, например, също са подчинени на нравствените принципи на поведение; те следват благопристойността, наложена от обичаите. Интимното чувство, колкото и да е скрито и съкровено, чрез ритуалното поведение при напиването на водата или вземането на китката, наричането и даването на пръстена, става обществено достояние, получава благословията на колектива, придобива статус на нещо позволено в социалното общежитие. Освен това личностната идентичност е в пряка зависимост от родовата принадлежност (Христо в сблъсъка му със Стоян Емперата е наречен „дебела Пендевска глава”; а Яна ще постигне смисълът на своя живот, благодарение на Пендевия род).

Интересен е подходът на Петканов към женските образи и типажи. За Петкановите героини се оказват значим техният интимен свят, изпълнен с мечти и примамливи видения. Трескавите изживявания на героините са внушени чрез поведението на тялото, жестовете, израза на лицето. Петкановите влюбени жени използват дяволити хитрини, изричат омайни думи, за да се предпазят от завистливите очи, от „душманските” погледи. Психическите преживявания на тополчани са отражение на писаните и неписаните закони за морал и красота в патриархалното общество. В К.Петкановата представа за „вечна душа“ залягат типично български черти и качества – доброта благородство, състрадание, мъдрост, които дават облика на националната ни същност.

Частта от дисертацията, посветена на религиозната идентичност на героите и срещата на човека с Бога, представлява опит да се изяснят специфичните трансцендентни отношения в рамките на традиционното реалистическо повествование. В контекста на онова историческо време, през което българските земи за част от империята, религиозното светоусещане на българина е особено важно; то, освен всичко друго, е идентификационен маркер.

Преди да откроим характерните страни в религиозната менталност и поведение у българина с помощта на трилогията „Жътва”, обсъждаме въпроса: има ли нещо специфично във вярата на самия автор? Вярата в Бога – това е духовният свят на Петканов. Животът му е изпълнен с упование в Божията помощ и следване на християнските закони. Ето защо, когато говорим за религиозна образност и мотиви, би трябвало да си даваме сметка за принципната разлика между него и останалите писатели, изкушени от посланията на Книгата. При Петканов иде реч за нещо повече от културна контаминация. Това е светогледност, която мотивира творческия процес и в последна сметка слага своя отпечатък върху литературното му поведение и произведенията му.

Опитвайки се да изясним спецификата на религозното светоотношение у Петканов, използваме няколко паралела, препращащи към творчеството на Елин Пелин и Йордан Йовков – негови съвременници и писатели с особено усещане за бит и духовност. Константин Петканов, подобно на Елин Пелин, успоредява библейския план с фолклорно-митологичния – в литературната творба, съчетавайки вярата в Бога със стародавните народни вярвания. Като пример посочваме религиозния ритуал молебен за дъжд на „Света Елена”, който е съпроводен с ритуала Пеперуда в началото на романовата трилогия.

Междутекстовата връзка между разказите на Йордан Йовков (и особено повестта „Жътварят”) и трилогията „Жътва” е обсъдена през ракурса на „двоемирността”. Достига се до обобщението, че докато религиозността у Йордан Йовков се възмогва нагоре и докосва мистичното, то при Константин Петканов тя остава здраво свързана със земно-битийното. При Йовков човекът живее в хармония с универсалните Божии истини. За разлика от него героите на Петканов търсят здрави земни опори за Божиите закони, превръщат ги в част от своята социална среда.

В изследването са проследени различни нива на обвързаност между евангелските текстове и произведенията на Петканов. Най-напред на ниво културна реминисценция на Книгата, пътят, изминат от топополчани, наумява онова, което Иисус постига, вървейки към Голгота. Част от истинското възкресение са изпитанията. Малки и големи чудеса, малки и големи подвизи изпъстрят живота на тракийци. До мига, в който се осъзнават като народ –  като част от едно голямо цяло.

Идеята за съборност, като „трето свойство на Църквата”, съдържа дълбоко закодиран смисъл. Християнската съборност на тополчани прераства в съобщност и съидейност, скрепени от силата на духа. Поп Костадин – внукът на дядо Костадин Пендев, проповядва християнските истини, вдъхновен от божието слово, но заедно с това се явява застъпник и ходатай и на други ценности – тези, които въплъщават свободата и независимостта.

Обръща се внимание на библейския сюжет дългото пътуване до Ханаан, асоциативно въвлечен от Петканов в „Старото време”. Моисей извежда еврейския народ от Египет в Ханаанската земя, а дядо Костадин Пендев извежда тополчани в Елнъзач – тяхната Обетована  земя. По пътя на мъчителното постигане на заветната цел се извършва „теургическо действо”, което представлява онова чудодейство, преобразуващо страданието в блаженство, неверието – във вяра, омразата – в любов. Историята на Рут, жената от страната Моав е друг значещ старозаветен мотив, провокирал част от сюжетните ходове в трилогията „Жътва”. В библейския разказ за Рут и Ноемин, както и в този за самарянина, работи идеята за великото чудо на милосърдието и любовта. За религиозната личност това са висши категории. Дядо Костадин Пендев доказва, че им е предан, проявявайки християнско милосърдие към двете бедни и нещастни жени – баба Росафина и Яна.

Освен сюжети и мотиви от Библията, Константин Петканов естетизира и темата за жътвата, която е библейски символ. Според Добрин Добрев тя е „от символния ред на смъртта, но смъртта най-често видяна като път към възкресение” (Добрев 1996: 79 – 80). Чрез жътвата на нивата дядо Костадин Пендев ще осигури материален просперитет на рода, а синът му Христо ще се превърне в сеяч и жътвар на други плодове – онези, които растат в благодатната сянка на будния възрожденски дух. Синът на Христо, поп Костадин, ще поведе народа, за да го приобщи към идеите за свобода и независимост. 

Във връзка с реминисценциите на Книгата са обсъдени и три библейски образа – на Света Богородица, на гроздето и на житните класове. Свързвайки образите на житните класове и лозата, Петканов подчертава единението на човека с Бога. Тялото Господне е вместилище на човешките надежди за спасение, благоденствие и хармония. В аспекта на библейската метафоричност то се разкрива като възможност за духовно сродяване, за съпреживяно Божествено присъствие, за общностна идентичност. Хората от Топола като ревностни християни, пребъдващи в Бога, ще възкръснат от мрака на робството и ще познаят света откъм светлината и свободата. Защото са поели по Пътя и са приели предначертаното.

         ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Метаморфозата, направила от родовия човек – човек на историята, е основен сюжетостроителен материал в трилогията „Жътва”. Ето защо тя се явява своеобразен код за дешифриране на всички художествени процеси и има своето място в различните глави на настоящия труд. Аргументирана е постановката, че традиционните ценности и практики на родовия свят са фундаментът, на който ще стъпят бъдещите герои в полето на историята. Борбата за насъщния хляб, за битово оцеляване и възпроизвеждането на рода прераства в борба за духовна свобода и политическа независимост. Родовият човек излиза от ограничената и затворена орбита на патриархалната общност и застава уверено и смело на кръстопътя на историята.

В художествения свят на Константин Петканов естетическо и религиозно-етическо се намират в органична симбиоза, благодарение на която българинът и българското получават ново лице – то вече не свети само с отразената светлина на културологичната опосредственост между религия и литература, а и със светлината на личната вяра на писателя. Така той постига онази хармония и равновесие между него и героите му, при която творческите решения съвпадат с житейската и историческата реалност и потвърждават изконни страни в националния характер и психология. А цялостната концепция на романовата трилогия „Жътва”, успява да удовлетвори амбициите си да бъде литературен епос на едно отдавна отминало (идилико-утопично) и конкретно зафиксирано (историческо) време. Да балансира между пожелателното и фактуалното мислене за българската история и чертите на родовия характер, надграждайки национално-историческите митове в литературата ни.

         ПРИНОСНИ МОМЕНТИ НА ДИСЕРТАЦИЯТА

         1. Предложеният труд е първият по рода си цялостен опит за анализиране на трилогията „Жътва” от Константин Петканов и полагането й в контекста на цялото му творчество.

         2. Изграден е първият цялостен профил от рецептивният портрет на Петканов на базата на съвкупността от всички текстове за него в историята на българската литературна критика – в лицето на неговите съвременници до днес.

         3.  Осветлена е художествената функция на бита и всекидневието – не като фон и декор, а като съществен белег на българската белетристика въобще. Трилогията „Жътва” и К. Петканов се четат изцяло през призмата на идейно-естетическите принципи на движението Родно изкуство и се правят мащабни синхронно-диахронни срезове по отношение на темата за родовия човек и триадата род-народ-родина в българската литература. За първи път Петканов се мисли контекстуално – като важен етап от развоя на българската романова традиция.

         4. Дефинирано е ключовото участие на Константин Петканов в проектите на регионалната митология на българската литература: Димитър Талев с романите си разгръща мита Македония, Йордан Йовков, Дора Габе, Ивайло Петров и др. дострояват мита Златна Добруджа, а Константин Петканов сътворява мита Одринска Тракия.

         5. Изследвани са характерните страни в религиозната менталност и поведение у българите тракийци и категорично е установен ключът за четене на Константин Петанов – през призмата на християнската етика и философия.

         ПУБЛИКАЦИИ ПО ТЕМАТА НА ДИСЕРТАЦИЯТА

         1. Бенин, Н. Неочевидният смисъл на бита в трилогията „Жътва” от Константин Петканов. – В: Сборник в памет на проф. д-р Славчо Иванов. Силистра: Фабер, 2007, с. 234 – 244.

         2. Бенин, Н. Род, народ, родина: Междутекстови сплитове между „Под игото” от Иван Вазов и „Жътва” от Константин Петканов. Паисиеви четения. Интеркултурният диалог – традиции и перспективи. Литературознание. Пловдив, 27 – 28 ноември, 2008. Научни трудове. Том 46, кн. 1, сб. Б, 2008. Пловдив: УИ „Паисий Хилендарски”, 2009, с. 170 – 182.

         3. Бенин, Н. Кръчмата в трилогията „Жътва” от Константин Петканов. В: Годишник. Т. 4. Наука – образование – изкуство през 21-ви век. Благоевград: УИ „Неофит Рилски”, 2010, с. 41 – 48.

         4. Бенин, Н. Религиозната идентичност и / или усещането и разбирането на Константин Петканов в трилогията „Жътва” за вярата в Бога. – В:  Света гора. Алманах за литература, наука и изкуство. Велико Търново: Фабер, 2012 / 2013  с. 565 – 574.

         5. От жътва до жътва и / или преходът от бит към историческа (съ)битийност в трилогията „Жътва” от Консатнтин Петканов. – В: Време и история в славянските езици, литератури и култури. Сборник с доклади от Единадесетите национални четения 19–21 април 2012. Том IІ. Литературознание. Фолклор. Ред. П. Карагьозов, К Бахнева. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2012, с. 256 – 262.

         6. Непрочетеният Константин Петканов – критическата рецепция на неговото творчество. –  В: Научни трудове на Русенски университет „Ангел Кънчев”. Том 53, серия 6. 3. Езикознание, литературознание и изкуствознание.  Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”, 2014, с. 116 – 121.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Аретов 2006: Аретов, Николай. Национална митология и национална литература. Сюжети, изграждащи българската национална идентичност в словесността от XVIII и XIX век. София, Кралица Маб.

Бумбалов 1989: Бумбалов, Любен. Българският роман между двете световни войни. София: Университетско издателство „Климент Охридски”.

Бродел 2004: Бродел, Фернан. Структурите на ежедневието: възможното и невъзможното. Т. I. София: Прозорец.

Василев 2012: Василев, Сава. Писателят Генчо Стоев и литературните кръстовища на историята. Велико Търново: Фабер.

Делчев 1968 b: Делчев, Борис. Познавах тези хора. Мемориални очерци. София: Български писател.

Добрев 1996: Добрев, Добрин. Справочник на символите в българския символизъм. Шумен: Глаукс.

Дойнов 2014: Дойнов, Пламен. Увод в алтернативата Константин Петканов (1944/1948). – Литературен вестник, год. 23, № 31, 8 –14. 10.

Козелек 2002: Козелек, Райнхард. Пластовете на времето: изследвания по теория на историята. София: Дом на науките за човека и обществото.

Колингууд 1995: Колингууд, Робин. Идеята за историята. София: Евразия.

Константинов 1933: Константинов, Георги. „Вятър ечи”. Роман от К. Петканов. – Златорог, XIV, № 1.

Лебедова 2006. Лебедова, Румяна. Златна Добруджа. София: Захарий Стоянов.

Пенчев 2012: Пенчев, Бойко. Българският модернизъм: Моделирането на Аза. София: Проектория.

Петканов 2003: Петканов, Константин. Българският характер. София: Мултипринт.

Уайт 1996: Уайт, Хейдън. Новият историзъм. Един коментар. –  Литературата, 1996, кн.1.

Цанев 1975:  Цанев, Георги. Страници от историята на българската литература. Том 4. Художествени образи и критически идеи. София: Наука и изкуство.

Чолаков 1935: Д-р Чолаков, Димитър. „Морава звезда кървава”. – Българска мисъл, X, № 2.

Връзка:  http://shu-bg.net/sites/default/files/stefka/benin%20%20avtoreferat.pdf