John Donne was the Dean of St. Paul’s (Джон Дон е бил декан на Сейнт Пол)

 Никола Бенин

Търново, столица на Княжество България, изглед откъм пътя за Габрово - рисунка М. Вайе

 

"Търново, столица на Княжество България, изглед откъм пътя за Габрово" - рисунка, публикувана в седмичното парижко списание "Le Monde illustré" на 17 май 1879. В същата книжка е съобщено за резултатите от работата на Учредителното събрание и за избора на княз Александър I. Рисунка от М. Вайе по фотография на М. Иванов.

"Гераците" от Елин Пелин - разрухата на родовата общност

 Никола Бенин

С повестта „Гераците” Ел. Пелин продължава традицията в този жанр (преди него – Л. Каравелов и Ив. Вазов). Други повести на Ел. Пелин: „Земя”, ”Нечиста сила”.

Замисъл: Повестта възниква при една нощна среща на Ел. Пелин (на път от Байлово) със селянин, който водел малко дете – останало сираче, да му търси „някоя работа в София”. Именно тази „преживяна” случка влиза като финал в повестта „Гераците”. От замисъла (1903г.) до окончателното публикуване на повестта през 1911 г. минават цели 7 години, но това е най-леко и вдъхновено работената творба на Ел. Пелин, за която той споделя, че е „един творчески момент – истински” в неговия живот.

Сюжет: Повестта отразява навлизането на новите социални отношения в селото и закономерното разпадане но патриархалната общност, което се приема трагически от човека – той губи устоите си, изградени във вековния му опит и основаващи се на патриархалното единство нa рода, на патриархалния морал. Светът се превръща в „мъничка пустиня”, неразбирането на промените убива поривите и желанието у човека. Разделя се пространството на дома, а пространството „отвъд” дома е чуждо и неразбираемо – попаднали в него, селските синове не намират мястото си и изпадат до социалното дъно нa обществото. Без опората в рода човекът не намира в себе си достатъчно сили за отпор на събитията и те го поглъщат, объркват, отчуждават все повече. Героите (Герака, Павел, Елка) са еднакво безсилни да се впишат в промененото време, стават жертви на бързите процеси на разпадане на родовото и отделянето на личността по неин собствен път. Елин Пелин показва как процесите на социални изменения и трансформации рефлектират върху човека, променят го и го погубват –довеждат го до етично израждане, до морално деградиране и човешко обезличаване под въздействието на егоизма и алчността, на скъперничеството и собственическите страсти.

Ел. Пелин повествува, като следва хронологията на историческия процес и дава възможност да се проникне в дълбочина в причинно-следствените връзки. Сюжетът е организиран композиционно в 11 глави, които са несъразмерни. Художественото време се развива в три основни момента: с неговата миналост, предисторията (1.-3. глава –експозиция); неговата сегашност (най-голям обем от текста), като завръщането на Павел(4. глава) е завръзка и поставя началото на същинската история за семейната разруха, а смъртта на баба Марга предпоставя края на патриархалната идилия; кулминационният момент е открадването на парите (7. глава); развръзката проследява постепенната разруха на патриархалния космос, а финалът на повестта – със смъртта на Герака – бележи необратимостта на катастрофичните процеси; най-малко място, в края на повестта, е отделено на бъдещността (неясна и безперспективна) в образите на Захаринчо и Йовка.

Обширната експозиция (1. – 3. глава) натрупва времеви пластове от миналото, за да подготви за грозното и страшно събитие – открадването на парите, което в морален план е кражба на родовата чест и бележи естествената разруха на патриархалното единство. Началото на текста – предисторията на рода – въвежда читателя в един чуден свят на спокойствие, хармония и съвършенство – света на Гераците. Това е тяхното родово пространство и родово време – подредено, устойчиво, затворено в своята цикличност и сигурност. Човекът в този свят е цялостен и хармоничен. В семейството царят благополучие и добронамереност, то е уважавано от цялото село, сговор и мир витаят в големия дом и голямата къща, три поколения са живели, изпълнени с любов един към друг, с любов и благодарност към земята. Тогава всеки работен ден Йордан Герака е събуждал всички с обещание, че „пак ще се къпе в човешки пот майката земя”. Чрез глаголните форми в минало несвършено време се носи усещане за повторяемост, цикличност, вечност. Много лета със същите думи Герака е благославял земята и хората. Символи на патриархалното единство и хармония са:  семейството и домът  

къщата, дворът, борът, кръчмата, трудът, земята.

Името Герак(ястреб) е от семантичния ред на волните, гордите царствени птици(орел, сокол, ястреб) – образ от фолклорната традиция, който символизира сакралното родово пространство. Царствената птица е част от мита за космическото дърво – божествената соларна птица е свила гнездо в клоните на световното дърво и олицетворява силите на доброто и хармонията. Името „Йордан” („спуска се, тече”) се свързва с божествената чистота(свещените води на река Йордан). Птичото име е родов герб – символ на подредения и хармоничен семеен космос, осветен от Бога. Съдбата на рода на Герака е видяна като съдба на птичия род (тъждествен на митологичния божествен свят).

Герака е представен и със социалната си дейност, и с духовността си. Героят живее съобразно със законите на здравия смисъл на ежедневието и в съгласие с нравствените норми на християнския морал. Той е “пъргав и трудолюбив”, “надарен с ум практичен и с търговски способности”, “малко скъперник”, “направил е пари и се е издигнал”, но поздравява “всички братски”, обича да помага на хората, има “меко и добро сърце”, веселият му нрав се съчетава с патриархална строгост.

      Баба Марга е достойна спътница на достойния си мъж. Тя е „душата” на къщата, олицетворява нейната хармония и чистота. Тя е пазителка на нейното огнище и следи зорко за справедливостта, реда и сговора. Неслучайно е определена като „добрия и строгия дух” на кръчмата(и на къщата).Притежава изключителна духовна сила и защото има своята социална и нравствена опора у мъжа си. Авторитетът й е безспорен – и в дома, и сред съселяните. Отличава се с душевна младост и бодрост, с жизненост и трудолюбие: ”запазена, здрава и пъргава”, ”със звънлив глас като мома”. Според патриархалния модел е идеал за жена, за което говори и името и–Марга от „маргарит”, ”перла”.

Между двамата съпрузи царят обич, доверие, уважение, взаимопомощ. Герака се гордее с жена си. Като родители те се грижат да оставят добро име и добро наследство на децата си; домът им е гнездо на любов.

Челядта: Герака има трима синове, ”народени един след друг” – в унисон с хармоничния и безпроблемен свят на Гераците. Родът не само е продължен, но е продължен с трима синове, народени бързо и леко един след друг – в духа на фолклорната традиция. Изпълнена е основната родова ценност – продължаването на рода, както и другите родови ценности – имуществото(наследството) е съхранено и умножено, опазено е доброто и почтено име на рода, то е славата на патриархалния род. Смъртта на старците и раждането на децата затварят жизнения цикъл на рода и осъществяват неговата вечност.

Къщата е „голяма, бяла”, оградена „като кале с бели зидове”, „всред широк двор”, „на лично място сред селото”, вижда се „отдалеч”. Чрез символиката на бялото и на пространствения център, в който е ситуиран, домът на Герака е сакрализиран – откроен е неговият престиж, високата му чест сред селото. Зидовете са защита и сигурност на единния родов свят.

Общата софра и огнището също са маркери на божественост, на святост и хармоничност, на свързаност със слънцето и с добрия дух, живеещ под огнището.

Кичестият бор с птичките, които се боричкат и вият гнезда в клоните му, като огласят с песните си дома но Гераците. Борът е „семейното знаме” на Гераците. Той е изключителен, свързан е с тайнството на светостта по две причини: донесен е от „светите рилски гори” и е посаден „в незапомнени времена от прадедите на Гераците”. Особена сакрална сила носи дървото и със своето пространствено положение – ситуирано в сакралния център: „всред широкия двор”, който пък е „сред селото”; но борът е и „самотен….единствен бор в цялата околия”. Тази изключителност придава особено символно значение но родовото дърво в рода на Гераците. Под неговата „света сянка” не само умират старците от рода, но се и раждат неговите синове. Родовото дърво е вариантна митологемата за световното дърво и се явява символ на патриархалното единство, сила, хармония, на вечния живот в родовия космос, на светостта му (издига се „високо” и „право като стрела”).

Хармонията на описаното битие е и хармония на труда, на любовта към земята (която е дом и благославяща майка), хармония в семейството.

Последният щрих от този хармоничен свят е описанието на смъртта на баба Марга – „ненадейна” смърт, бърза и лека – в съгласие с митологичния тип съзнание за естественото сближаване на рождеството и смъртта. В този смисъл се разчита и съполагането на смъртта с моминския глас на баба Марга, който остава като символ на зачеване в смъртта, на постоянния жизнен кръговрат между живота и смъртта. Животът е минал бързо и леко, неговото напускане не е трагедия, а отстъпва място на нов живот. Смъртта на баба Марга отбелязва обаче края на митологичното време на рода на Гераците, края на доброто в този род (баба Марга като жена е духовен стълб на патриархалното семейство, пазител на семейния уют – неслучайно именно тя поддържа огъня в огнището).Смъртта на баба Марга „ражда” не плодове на любовта, а на завистта и разединението на рода, на неговата разруха. В патриархалното битие се втурва гибелната стихия на промените, на злото, олицетворено в образа назмията (нейниятмитологичен смисъл – пазител на семейното огнище, се измества от християнския и смисъл: прокълната от Бога твар, образ на изкушението и злото). Образите на доброто се заместват от образите на злото и хаоса: птиците, птичето – от змията, змийското, зверското (лисица,вълчица, кучета); бялото и чистото – от мръсотията, мухите, калта и локвите,„свинското”; селото – от града; кръчмата – от бакалницата; щедростта – от алчността и скъперничеството („зинал като ламя”); „златният дух”на баба Марга – от „златния дявол”(парите в досега си до Божан); радостта и веселието – от пиянско падение; любовта и хармонията – от злобата, крамолите, клетвите; животът в единение в общия дом – от отчуждението, разделението, глухотата, пустотата, паяжините, смъртта; щастливият дом – от дома затвор.

Настоящето обосновава нравствената трансформация на хората, деградацията на взаимната привързаност. В новия свят вече няма място за хармонични хора. Той не търпи целостността и няма усет за завършеност. Хармоничната човешка същност на главата народа – старият Герак, като че ли се разпада на три части – тримата синове. Всеки един от тях получава от бащата свето духовно наследство, но това наследство, както и наследеният имот, са гибелни в отделеността си от цялото. Човешките същества започват да губят своята идентичност, усещането си за родова свързаност – те са изхвърлени от митологичния родов космос, който дарява сигурност и топлина със своята хармоничност, и са обречени да бъдат или палачи, или жертви, да се отдадат на страстите и пороците си или да страдат смирено, мълчаливо, като се уповават на вярата, надеждата и любовта.

 

Залез през прозорец в разрушената Голяма зала на епископския дворец в Уелс, Съмърсет (Sunset through a window in the ruined Great Hall of the Bishop's Palace in Wells, Somerset)

 Никола Бенин

Портата на цистерцианския манастир във Вишши Брод - Южна Бохемия (The gate of the Cistercian monastery in Vyšší Brod - Southern Bohemia)

 Никола Бенин

Стенописът е от края на 16 век. Авторът е неизвестен

The gate of the Cistercian monastery in Vyšší Brod - Southern Bohemia.

The wall painting dates from the end of the 16th century.  The author is unknown.

Пеьо К. Яворов "Две хубави очи" - анализ

 Никола Бенин

ПОВОД ЗА ВЪЗНИКВАНЕ НА СТИХОТВОРЕНИЕТО

25 Март 1906 г.

Яворов среща Мина Тодорова

1906 г.

 Стихотворението е публикувано в сп.“Мисъл“

ВИЖ АНАЛИЗА В:

УРОЦИ ОНЛАЙН И ПРИСЪСТВЕНОПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА, АНГЛИЙСКИ ЕЗИК. 

Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА, Д-Р НИКОЛА БЕНИН

nbenin@abv.bg

Царят на пустинята (есе)

 Никола Бенин

Пред човечеството предстои  един непознат и непредвидим 21 век, изпълнен със социални и технически проблеми. И сякаш сме повече от друг път обладани от материалната фиксидея да осигурим насъщния  хляб и битието си. В забързаното ни съществуване не ни остава много време да се замислим над основните въпроси, които по-често или по-рядко са вълнували предшествениците ни: кои сме ние,  откъде идваме и накъде вървим. Съществува ли отвъдното или всичко е само това - тук и сега? Плод на естественото развитие ли сме,  отразено в Дарвиновото учение, или сме дело на Бог-Творец? Тези въпроси продължават да стоят и пред днешния отруден и почти смазан под товара на тежки психологически и физически тегоби човек. Отговорите са търсени и продължават да се търсят в религията, защото тя е семето на познанието на света, което пониква дори и в най-неплодородната почва. Дори съзнанието, което наподобява духовна пустиня поради липсата на  всякакви зародиши на вярата, може да бъде превърнато в духовен рай, където плодовете на вярата да се множат.

     През  Синайската пустиня  40 години върви Мойсей,  воден от Бог, към “земята, дето тече мед и мляко”, “та да познаете какво значи да бъдете оставени от Мене”. И ние като Мойсей вървим по житейския си път,  прекосяваме своите пустини, натоварени с теглила и мъки и заедно с Бог задаваме въпроса: ”Как ще нося сам теглилата ви, обременяваето ви и разприте ви?” Символната семантика на пустинята и в библейските, и в последвалите ги литературни текстове включва в себе си, от една страна, изпитание за човека, търсещ своя оазис, своята обетована земя, а от друга страна, образно представя трагедията на човешката самота и духовна пустота.

      Пред каквито и   изпитания да е поставен човекът, той трябва да се справи сам с тях. А материалните ни  сълзи са по изтеклото и свършеното самотно  време. Според Маркес 100 години самота под дървото на живота се оказват достатъчни за неговите потомци, за да прозрат трагедията на всечовешката самота /Габриел Гарсиа Маркес “100 години самота”/. Грегор Замза /Франц Кафка ”Преображението”/ е превърнат от човек в насекомо и това преображение е извършено от самотата. Всеки човек има  пустееща  необработена част от душата си. Различно при различните хора е само количеството на духовната пустота на самотата.

    Има мигове, когато сами търсим пустинята. И Исус, научавайки за смъртта на Йоан Кръстител,  отива “в пусто място насаме”. Наранени и осъзнали самотата и слабостта си, хората  не спират да търсят оазис за своята душа,  обърнали поглед към Него: ”И в тая пустиня, Господ, Бог твой, те носеше като човек, който носи сина си, по целия път, докле стигнахте на това място”/Евангелие от Марко/. Християнството запълва дупките на  незнанието в човешкото съзнание. Широкото разпространение на тази религия и обявяването й за световна показва, че тя е намерила изчерпаем и разбираем отговор на основните човешки въпроси. Същностна черта на християнството е концепцията за греховността на хората, а религията е средство за усъвършенстване на тяхното съзнание.  Според християнската доктрина целта на човешкото съществуване е да се усъвършенства душата до ниво, в което не може да се греши. В Евангелието от Матея четем: ”Нивата е светът, доброто семе, това са чадата на царството, а плевелите са чадата на лукавия, жетвата е свършекът на света, а жетварите са ангели. И тъй както събират плевелите и ги изгарят в огън, така ще бъде и при свършека на света”. Самоусъвършенстването на душата е необходимо, но то не може да бъде безкрайно. Страшният съд се оказва краят на този процес. В мотива за страшния съд се оглежда смисъла на битието, който се определя от разбирането и придържането към основните общочовешки ценности. Само така могат да се запълнят празните духовни пространства и да се намери верният път в пустинята. А този път е самоусъвършенстването ни чрез една или друга религия.

    Човекът не може да избяга от самотата си,  от изпитанията, пред които е поставен  от живота и съдбата си. Животът  е непонятен, необхватен, непристъпен като пустиня: ти вървиш напред сред пустота,  воден от надежда и погледнеш – зад тебе е изминалата пустота. И все едно, че нищо, че никога не си минавал оттука. Времето като вятър е заличило следите ти по пясъка. Въображението ти рисува реалност, но в другите измерения на битието се разговаря по други правила и според науката там информацията е трудно разбираема за жителя  на земята, който е  винаги на пост сам до себе си и  върви сред подвижните пясъци.