Никола Бенин
НИКОЛА БЕНИН
Йеромонах Неофит Рилски съставя славяно-гръцкия речник за нуждите на преподавателската си дейност във Висшето богословско училище на Вселенската патриаршия на о-в Халки, където през 1847 г. е поканен за професор-титуляр на новооснованата там катедра по славянски език. Речникът излиза от печат в Константинопол през 1852 г. със заглавие „Христоматия на славянския език”.
Сега след повече от 150 години този речник е отново на разположение на гръцките студенти. Той заедно с наръчника по славянска граматика на професор Йоанис Димитриадис (Константинопол, 1950 г.) съставлява главната част на учебника по славянски език на доц. д-р Константинос Нихоритис. С този учебник се възстановява една стародавна традиция на обмен и сътрудничество между православните гръкоезични и славяноезични народи.
Съставителят доц. д-р Константинос Нихоритис е роден през 1955 г. в Дафни, Тива – Гърция. Завършил Атониадата (семинарията на Света Гора – Атон), той продължава своето образование в Софийската духовна академия при ректорството на Драговитийски епископ Йоан (по-късно игумен на Рилския манастир).
През 1987 г. Константинос Нихоритис защитава докторска дисертация към БАН в областта на славянската филология и книжнина. По-късно специализира старославянски език, палеография, старославистика и балканистика във Велико-търновския университет.
Понастоящем е преподавател в катедрата по балканистика на Западно-македонския университет - Козани, Гърция.
Никола Бенин
Никола Бенин
Откъс от интервю с Жан-Пол Сартр, публикувано в списание L'Arc през 1966 г.:
„Жан-Пол Сартр отговаря“ (Jean-Paul Sartre repond).
— От ваша гледна точка младото поколение има ли общ източник на вдъхновение?
— Като минимум можем да говорим за доминираща тенденция, тъй като явлението не е общо: говорим за отхвърляне на историята. Успехът на последната книга на Мишел Фуко говори сам за себе си. Какво намираме в думите и нещата? Това не е "археология" на хуманитарните науки. Археологът е човек, който търси следи от изчезнала цивилизация, за да се опита да я реконструира. Той изучава начина на живот [нестил], създаден и прилаган от хората. Този начин на живот би могъл впоследствие да се наложи като естествен, да придобие вид на [първоначално] даденост. И въпреки това е резултат от практиката, чието развитие е очертано от археологията.
Ако Фуко ни представя нещо, това е, както много добре отбеляза Кантерс [???], геологията: поредица от последователни слоеве, които образуват нашата „почва“. Всеки от тези слоеве определя условията за възможност за определен тип мисъл, която преобладава през определен период. Но Фуко не ни казва най-интересното: как всяка мисъл е конструирана чрез тези условия и също как хората преминават от една мисъл към друга *. За това ще трябва да включим праксиса тук, т.е. историята е точно това, от което той се отказва. Той разграничава епохите на „преди” и „след”. Но заменя киното с вълшебен фенер*, движението с поредица от статични картини. Успехът на книгата му достатъчно доказва, че това е трябвало да се очаква. Истински оригинална мисъл обаче никога не се очаква. Фуко носи на хората това, от което имат нужда: еклектичен синтез, в който Роб-Грийе, структурализмът, лингвистиката, Лакан, Тел Кел* са използвани един след друг, за да докажат невъзможността за историческа рефлексия.
Естествено, именно марксизмът е целта, която се крие зад историята. Става въпрос за конституиране на нова идеология, последната крепост, която буржоазията все още може да постави като пречка пред Маркс. Някога буржоазните идеолози оспорваха марксисткия подход към историята в името на една различна теория. Изучавали сме историята на идеите, като Тойнби, или сме си представяли приемствеността на цивилизациите чрез образа на органичен процес, като Шпенглер, или провъзгласяваме безсмислието и абсурда на историята, „пълна със звук и ярост“, както прави Камю . Но всички тези псевдоистории не успяха, защото истинските историци никога не се интересуваха от тях. Днес историкът може да не е комунист; но той знае, че не можем да пишем сериозна история, без да вземем предвид материалните елементи на живота на хората, производствените отношения, практиката. Дори и той да мисли, като мен, че зад тези отношения стоят надстройки, съставляващи относително автономни региони. В светлината на тези произведения всички буржоазни теории на историята изглеждат като измамни и долни образи. Не можем да измислим нова система, която по един или друг начин няма да осакати тази съвкупност от conditionnements conditionnés. Липсвайки способността да „превъзмогнем” марксизма, ние просто ще го изтрием. Ще кажем, че историята като такава е неуловима, че цялата теория на историята е, по дефиниция, „доксологична“, ако използваме термините на Фуко. Отказвайки да оправдаем преходите [от един период към друг], ние се противопоставяме на историята, областта на несигурността, анализа на структурите - единственото нещо, което истинските научни изследвания могат да позволят.
*Сартр използва съществителното "pensée", което може да се преведе не само като "мисъл", но и като "мислене".
*Френско списание, публикувало „структуралистката” (според Сартр) тълпа.
— Dans l'attitude de la jeune génération à votre égard, voyez-vous une inspiration commune ?
J.P.S. Une tendance dominante, au moins, car le phénomène n'est pas général : c'est le refusde l'histoire. Le succès qu'on a fait au dernier livre de Michel Foucault est caractéristique. Que trouvons-nous dans Les mots et les choses ? Non pas une « archéologie » des sciences humaines.
L'archéologue est quelqu'un qui recherche les traces d'une civilisation disparue pour essayer de la reconstruire. Il étudie un style qui a été conçu et mis en oeuvre par des hommes. Ce style a pu par la suite s'imposer comme une situation naturelle, prendre l'allure d'un donné. Il n'en est pas moins le résultat d'une praxis dont l'archéologue retrace le développement.
Ce que Foucault nous présente c'est, comme l'a très bien vu Kanters, une géologie : la série des couches successives qui forment notre « sol ». Chacune de ces couches définit les conditions de possibilité d'un certain type de pensée qui a triomphé pendant une certaine période. Mais Foucault ne nous dit pas ce qui serait le plus intéressant : à savoir comment chaque pensée est construite à partir de ces conditions, ni comment les hommes passent d'une pensée à une autre. Il lui faudrait pour cela faire intervenir la praxis, donc l'histoire, et c'est précisément ce qu'il refuse. Certes, sa perspective reste historique. Il distingue des époques, un avant et un après. Mais il remplace le cinéma par la
lanterne magique, le. mouvement par une succession d'immobilités. Le succès de son livre prouve assez qu'on l'attendait. Or une pensée vraiment originale n'est jamais attendue. Foucault apporte aux gens ce dont ils avaient besoin : une synthèse éclectique où Robbe-Grillet, le structuralisme, la linguistique, Lacan, Tel Quel sont utilisés tour à tour pour démontrer l'impossibilité d'une réflexion historique.
Derrière l'histoire, bien entendu, c'est le marxisme qui est visé. Il s'agit de constituer uneidéologie nouvelle, le dernier barrage que la bourgeoisie puisse encore dresser contre Marx. Autrefois les idéologues bourgeois contestaient la théorie marxiste de l'histoire au nom d'une autre théorie. On faisait l'histoire des idées, comme Toynbee, ou bien l'on représentait la suite des civilisations à l'image d'un processus organique, comme Spengler, ou bien encore on dénonçait le non-sens, l'absurdité d'une histoire « pleine de bruit et de fureur », comme Camus. Mais toutes ces pseudo-histoires ont fait long feu parce que les véritables historiens ne les ont jamais retenues. Un historien, aujourd'hui, peut ne pas être communiste ; mais il sait qu'on ne peut pas écrire d'histoire sérieuse sans mettre au premier plan les éléments matériels de la vie des hommes, les rapports de production, la praxis, — même s'il pense comme moi qu'au-dessus de ces rapports, les « superstructures » constituent des
régions relativement autonomes. A la lumière de ces travaux, toutes les théories bourgeoises de l'histoire apparaissent comme des images mensongères, tronquées. On ne peut pas inventer un système nouveau qui, d'une manière ou d'une autre, ne mutile cet ensemble de conditionnements conditionnés. Faute de pouvoir « dépasser » le marxisme, on va donc le supprimer. On dira que l'histoire est insaisissable en tant que telle, que toute théorie de l'histoire est, par définition,
« doxologique », pour reprendre le mot de Foucault. Renonçant à justifier les passages, on opposera à l'histoire, domaine de l'incertitude, l'analyse des structures qui, seule, permet la véritable investigation scientifique.
Никола Бенин
Антоанета Колева
Правото да променяш себе си
През февруари 2018 г. се случи онова, което всички смятахме за невероятно: на оригиналния му френски език бе публикуван, след като бе изваден от архивите на Фуко, пряко завещанието му за „никакви посмъртни публикации“, четвъртият том от легендарната поредица История на сексуалността. Той носи великолепното заглавие Признанията на плътта. Над него Фуко работи до самия край на живота си, заявявайки в последното си интервю, че тук се занимава с началото на християнството в перспективата на една история на морала. Смъртта отнася Фуко и ръкописът е оставен да спи в кутията на банков сейф десетилетия – време, през което изследователите говорят за него като за „Свещения Граал“ (по сполучливата фраза на един от тях), изгубили надежда завещанието на Фуко да бъде нарушено и текстът да бъде изваден на бял свят. Но ето че публикацията му се случи и той се превръща в едно от най-големите събития в света на хуманитарните и социалните науки през последните десетилетия. Цели 34 години преди това Фуко си отива ненавременно, а само пет дни преди смъртта му на 25 юни 1984 г. историкът Пиер Нора му носи в болницата екземпляр от току-що публикувания трети том на поредицата: Грижата за себе си (излязъл на 30 май 1984). Непосредствено преди това е видял бял свят и том втори: Употребата на удоволствията (12 април 1984), с едно преломно „Въведение“, в което Фуко обглежда пътя си дотогава, посочва водилите го през годините проблематизации и, не на по- 230 следно място, обяснява онзи разрив – като защитава правото си да променя себе си, – който отделил не просто с цели осем години, но и с цялостна преориентация втория и третия том на поредицата от първия том, публикуван през декември 1976 г.: Волята за знание. Том, който държите в ръце. Волята за знание е краткият и на места развълнуван и вълнуващ през майсторски език „манифест“ на Фукоянската аналитика на властта. Именно тук са най-ясно и подредено изложени тезите, с които Фуко се превръща в най-радикалния обновител на това поле. Прицел за образцово приложение на изобретените изследователски оръжия е т.нар. „диспозитив на сексуалност“. Във връзка с него за пръв път Фуко излага и принципите на една биополитика – вероятно най-грандиозното по последиците си негово откритие, преориентирало оттогава насам един огромен поток от хуманитарните и социалните науки и превърнало го в най-цитирания мислител в световен план. Но да се върнем към историята: през 1976 г., време на активни и ежегодно променящи тематиката си лекции на Фуко в Колеж дьо Франс и в университети в Европа и Америка, Волята за знание обявява началото на поредица, предвидена да съдържа още 5 тома. Те трябвало да последват по един във всяка следваща година и да носят заглавията: (2) Плътта и тялото, (3) Кръстоносният поход на децата, (4) Жената, майката и хистеричката, (5) Перверзните, (6) Населения и раси. Всъщност нито един от томовете не се появява. Фуко радикално променя намеренията си, бави изданията и трупа, както показва архивът му днес, десетки хиляди страници ръкописи и материали, които биват неведнъж прегрупирани под различни нови схеми и заглавия. След първия том Фуко започва работа върху том за христи- 231 янството и все повече го определя като следващ, втори; после самата работа го отвежда отвъд християнството, към Античността, и се оформя друга идея за втори том (Употребата на удоволствията), след който трябвало да последва този за християнството; но накрая огромният материал за Античността се поделя на две и се появява и Грижата за себе си (томът, първоначално обмислян като книга извън поредицата), който също „изтиква“ назад тома за християнството (Признанията на плътта). Всичко това се случва в хода на шест-седем години, докато поредицата стане факт във вида, в който е подредена на първа страница на това издание и в който ще я намирате във всеки следващ том на български.1 Така или иначе, собствената история на История на сексуалността показва любопитно – но и заразително, като най-висока подкана към един модус на вътрешна свобода, – че Фуко променя наистина почти всичко: в плоскостта на историческия материал, вместо да се опре на първоначално предвидения период от XVI до XIX век, той се връща до IV-V век пр. Хр. (като не забравя да пре- век пр. Хр. (като не забравя да пре век пр. Хр. (като не забравя да предупреждава, че томовете в поредицата, макар да са изследвания по „история“, не са работи на „историк“; а на какъв експерт, питаме се? най-близко до очевидното: на философ); към това, подредбата става наистина хронологически по-последователна. Промяна е налице и в плоскостта на тематизациите, защото вместо да следва плана си за проучване на формирането на отношението към „нещо такова като сексуалността“, Фуко се насочва към много по-базисните и по-обхватни техники (изкуства) на фор1 По искане на Фуко първият том имал изписано на т.нар. „четвърта корица“ (отзад) единствено списъка с планирани томове. При том втори и трети се четял само стих от Рьоне-Шар. Четвъртият том, посмъртно, повтаря този избор. В нашите издания предоставяме и двата избора на Фуко на началните страници на книгите. 232 миране на самия себе си в епохи, когато идеята за „сексуалност“ все още няма никакъв смисъл, а централна е връзката между „тяло“ и „удоволствие“, докато последното не бъде постепенно изместено от „плътта“; всичко това – на фона на неизменно внимание към изработването на „себе си“ в отношенията с другите и във връзка с истината.2 През годините работа над поредицата Фуко защитава в други текстове правото си радикално да се променя: не само защото е подложен на обратното въздействие на изследвания материал, но и защото смята това за част от етоса на изследователя. В интервю от май 1984 обяснява промените, които е предприел в поредицата, чрез етиката на интелектуалеца (термин, който защитава и различава от ‘академичното лице’), изразяваща се в способността на човек непрекъснато да се отърсва от самия себе си, да видоизменя собственото си мислене, но и това на другите. Във въведението към том 2 на поредицата казва: „Колко би струвало настървението към знание, ако трябваше да осигурява единствено придобиване на познания, а не – по някакъв начин и доколкото е възможно – объркване на този, който познава? В живота има моменти, когато въпросът да се разбере дали човек може да мисли другояче… е необходим, за да продължи да вижда или да разсъждава… Какво е философията днес – искам да кажа, философската дейност – ако не критическа работа на мисленето над самото себе си? И ако вместо да легитимира онова, което вече се знае, не се състои в начинанието да се разбере как и доколко е възможно да се мисли другояче?“. 2 Любопитно е, че първото планирано заглавие на поредицата било не История на сексуалността, а Секс и истина. Впрочем на български език е достъпно едно „култово“ интервю на Фуко с Драйфъс и Рабинау, „За генеалогията на етиката“, където Фуко сам обсъжда какво прави в поредицата, вж. брой 3/4 от 2016 г. на спис. Социологически проблеми, издание на ИИОЗ към БАН. 233 Помните ли детските бинокълчета с цветни стъкла, които при всяко завъртане показват различни фигурки на дъното си? Ако завъртим перспективата и тук, ще видим, че всъщност на фона на десетките публикации на Фукоянски текстове след смъртта му става видно, че онова, което дълго се смяташе за разриви в мисленето му – какъвто може да изглежда и преориентацията между том 1 и следващите томове на настоящата поредица, а и самото му насочване към сексуалността – започват да губят резките си очертания на срезове. Започваме да откриваме постоянство на темите и симфонично сложна бавност на изместванията. В конкретния случай със „сексуалността“: публикуването само преди година на неизвестни досега лекции на Фуко по темата от 1964 и 1969 г. показва и постоянството на самата проблематизация. *** Тъй като тези кратки думи за поредицата се пишат от преводача ѝ, редно е той да изповяда и минимален биографичен контекст, евентуално свързан с нея. Ще го съчетая и с неличния: от средата на 80-те години, когато започна работата ми над идеите на Фуко, довела до написването на един от първите по-големи текстове върху този автор на български език, не съм преставала да следя отзвуците на идеите му и да допринасям според силите си за присъствието им на български чрез преводи (и чрез собствени изследователски текстове). В далечните 1993 и 1994 г. по мое предложение и в мой превод бяха публикувани текстовете на първите три тома от поредицата3 . Спомените за онова време, в което трябваше да се работи много и всеотдайно, за да се пречупи средата към възприемане на термини като 3 Във вече несъществуващото издателство ЕА, Плевен. 234 „дискурс“, „диспозитив“ и цяло ято други „странни птици“, както и към масирано употребяване на думи като „власти“, т.е. преобладаващо в множествено число, биха могли да станат част от една горчива и сладка интелектуална исто-рия на онова време. Сред нейните любопитни страни мога да посоча мимоходом поне две: работата на преводачите без опората на интернет (можете ли да си представите това днес?) и наивната вяра в една висока всеобща ерудираност, по силата на която ключови текстове се публикуваха почти без обяснителни бележки… Така или иначе, появата през миналата година на френски език на четвърти том, Признанията на плътта, съвпадна с актуализирането на отдавнашните намере-ния на издателството да публикува отново легендарната поредица. Настоящото издание на книгата е ревизирана версия, както е присъщо за издателството, и то поради принципни мотиви, свързани най-вече с отговорността към читателя и автора за реактуализиране на грижата за текста, но – което е друга страна на същото – свързани и с неизбежната промяна на професионалния език на местната културна среда, както и с правото, и дори дълга, да се променя и развива идиомът на самия преводач. Публикуването на ревизирани издания е принципна политика на Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм, кредо, което подчинява на себе си всички осъществени или планирани републикации на автори, които имаме радостта, но и издателския дълг да наричаме „наши“. За да завърша все така лично, ще добавя само, че що се отнася до актуалността на книгата – без да навлизам във всички полета на нейната възможна и удобна, свръхудобна употреба, – в най-фундаментален смисъл няма поголяма актуалност от тази на идеята, че да променяш себе си – и да наблюдаваш промените над себе си – е висше право, богато на благодатни ефекти. Казано с една дума: учене на свобода
Никола Бенин
Бруно де Никола изследва развитието на статута на жените в Монголската империя от първоначалната й родина в Монголия до края на Илханата на Иран през 1335 г. Възприемайки тематичен подход, главите показват последователна прогресия на това развитие и контекстуализират еволюцията за ролята на жените в средновековното монголско общество. Подреждането служи като отправна точка, откъдето да се направи сравнение със статута на монголските жени в по-късния период. Изследвайки моделите на приемственост и трансформация в статута на тези жени в различни периоди на Монголската империя, докато тя се разширява на запад в ислямския свят, книгата предлага поглед върху трансформацията на номадско-шаманистко общество от първоначалната му родина в Монголия до нейната селище в предимно заседнал мюсюлмански Иран в средата на 13 век.
Никола Бенин
So, why are your employees leaving?
1️⃣ Poor Leadership
→ People don’t leave jobs—they leave toxic, unsupportive managers who fail to develop them.
2️⃣ Feeling Undervalued
→ Money isn’t everything. But when employees feel underpaid or unappreciated, it’s hard to stay motivated.
3️⃣ Toxic Culture
→ A lack of respect, inclusion, and trust can drive employees out the door, no matter how great the job itself is.
4️⃣ No Room to Grow
→ When there’s no path to advance or learn, employees start to feel stuck and look for growth elsewhere.
5️⃣ Lack of Support
→ Without the right tools, guidance, or resources, employees can easily feel overwhelmed and start seeking better opportunities.
Why does this matter?
Because when employees feel valued, supported, and empowered, they stay.
When they feel stuck, unappreciated, or overwhelmed, they leave.
Leaders, take note:
➢ Addressing these issues can keep your best talent from walking out the door.
➢ Creating a supportive, growth-focused environment is key.
A boss demands results.
A leader inspires them.
The difference?
It’s the gap between fear and trust.
Think about it:
➟ Do they empower or micromanage?
➟ Do they coach or criticize?
➟ Do they inspire or control?
The impact is massive:
↳ A boss creates followers.
↳ A leader creates more leaders.
↳ A boss manages work.
↳ A leader builds culture.
↳ A boss demands respect.
↳ A leader earns it.
So here’s the question:
Who would you rather work for?
Who would you rather be?
Let’s hear your take below
Никола Бенин
Konstantin A. Rudenko, The Archaeology of Volga Bulgaria in the 10th to Early 13th Centuries (Brill Publishing, December 2024)
This book focuses on Volga Bulgaria (10th to early 13th centuries), the only Muslim state in Eastern Europe before 1300. For several centuries, it operated as a bridge between the Christian West and the Muslim East. As such, it is widely believed that the colossal transit of oriental silver coin through the state was the foundation of the Bulgar economy while Islam consolidated statehood in the Middle Volga region.
Drawing on the rich archaeological record, Konstantin Rudenko argues against this view, demonstrating that the Bulgar culture was instead formed on the basis of its own resources. The Bulgars thus represent a unique example of relatively rapid change from nomadism to sedentism and urbanization, with no significant influence from neighboring, developed states. Cultural syncretism therefore emerged as a key characteristic of Volga Bulgaria.
Тази книга се фокусира върху Волжка България (10-ти до началото на 13-ти век), единствената мюсюлманска държава в Източна Европа преди 1300 г. В продължение на няколко века тя действа като мост между християнския Запад и мюсюлманския Изток. Като такова, широко се смята, че колосалният транзит на ориенталска сребърна монета през държавата е бил в основата на българската икономика, докато ислямът е консолидирал държавността в региона на Средна Волга.
Като се позовава на богатите археологически находки, Константин Руденко се противопоставя на тази гледна точка, демонстрирайки, че българската култура вместо това се е формирала на базата на собствените си ресурси. Така българите представляват уникален пример за сравнително бърза промяна от номадство към уседналост и урбанизация, без значително влияние от съседни, развити държави. Следователно културният синкретизъм се очертава като ключова характеристика на Волжка България.
Никола Бенин
