Откъс от интервю с Жан-Пол Сартр, публикувано в списание L'Arc през 1966 година

 Никола Бенин

Откъс от интервю с Жан-Пол Сартр, публикувано в списание L'Arc през 1966 г.:

„Жан-Пол Сартр отговаря“ (Jean-Paul Sartre repond).

— От ваша гледна точка младото поколение има ли общ източник на вдъхновение?

— Като минимум можем да говорим за доминираща тенденция, тъй като явлението не е общо: говорим за отхвърляне на историята. Успехът на последната книга на Мишел Фуко говори сам за себе си. Какво намираме в думите и нещата? Това не е "археология" на хуманитарните науки. Археологът е човек, който търси следи от изчезнала цивилизация, за да се опита да я реконструира. Той изучава начина на живот [нестил], създаден и прилаган от хората. Този начин на живот би могъл впоследствие да се наложи като естествен, да придобие вид на [първоначално] даденост. И въпреки това е резултат от практиката, чието развитие е очертано от археологията.

Ако Фуко ни представя нещо, това е, както много добре отбеляза Кантерс [???], геологията: поредица от последователни слоеве, които образуват нашата „почва“. Всеки от тези слоеве определя условията за възможност за определен тип мисъл, която преобладава през определен период. Но Фуко не ни казва най-интересното: как всяка мисъл е конструирана чрез тези условия и също как хората преминават от една мисъл към друга *. За това ще трябва да включим праксиса тук, т.е. историята е точно това, от което той се отказва. Той разграничава епохите на „преди” и „след”. Но заменя киното с вълшебен фенер*, движението с поредица от статични картини. Успехът на книгата му достатъчно доказва, че това е трябвало да се очаква. Истински оригинална мисъл обаче никога не се очаква. Фуко носи на хората това, от което имат нужда: еклектичен синтез, в който Роб-Грийе, структурализмът, лингвистиката, Лакан, Тел Кел* са използвани един след друг, за да докажат невъзможността за историческа рефлексия.

Естествено, именно марксизмът е целта, която се крие зад историята. Става въпрос за конституиране на нова идеология, последната крепост, която буржоазията все още може да постави като пречка пред Маркс. Някога буржоазните идеолози оспорваха марксисткия подход към историята в името на една различна теория. Изучавали сме историята на идеите, като Тойнби, или сме си представяли приемствеността на цивилизациите чрез образа на органичен процес, като Шпенглер, или провъзгласяваме безсмислието и абсурда на историята, „пълна със звук и ярост“, както прави Камю . Но всички тези псевдоистории не успяха, защото истинските историци никога не се интересуваха от тях. Днес историкът може да не е комунист; но той знае, че не можем да пишем сериозна история, без да вземем предвид материалните елементи на живота на хората, производствените отношения, практиката. Дори и той да мисли, като мен, че зад тези отношения стоят надстройки, съставляващи относително автономни региони. В светлината на тези произведения всички буржоазни теории на историята изглеждат като измамни и долни образи. Не можем да измислим нова система, която по един или друг начин няма да осакати тази съвкупност от conditionnements conditionnés. Липсвайки способността да „превъзмогнем” марксизма, ние просто ще го изтрием. Ще кажем, че историята като такава е неуловима, че цялата теория на историята е, по дефиниция, „доксологична“, ако използваме термините на Фуко. Отказвайки да оправдаем преходите [от един период към друг], ние се противопоставяме на историята, областта на несигурността, анализа на структурите - единственото нещо, което истинските научни изследвания могат да позволят.

*Сартр използва съществителното "pensée", което може да се преведе не само като "мисъл", но и като "мислене".

*Френско списание, публикувало „структуралистката” (според Сартр) тълпа.

— Dans l'attitude de la jeune génération à votre égard, voyez-vous une inspiration commune ?

J.P.S. Une tendance dominante, au moins, car le phénomène n'est pas général : c'est le refusde l'histoire. Le succès qu'on a fait au dernier livre de Michel Foucault est caractéristique. Que trouvons-nous dans Les mots et les choses ? Non pas une « archéologie » des sciences humaines.
L'archéologue est quelqu'un qui recherche les traces d'une civilisation disparue pour essayer de la reconstruire. Il étudie un style qui a été conçu et mis en oeuvre par des hommes. Ce style a pu par la suite s'imposer comme une situation naturelle, prendre l'allure d'un donné. Il n'en est pas moins le résultat d'une praxis dont l'archéologue retrace le développement.

Ce que Foucault nous présente c'est, comme l'a très bien vu Kanters, une géologie : la série des couches successives qui forment notre « sol ». Chacune de ces couches définit les conditions de possibilité d'un certain type de pensée qui a triomphé pendant une certaine période. Mais Foucault ne nous dit pas ce qui serait le plus intéressant : à savoir comment chaque pensée est construite à partir de ces conditions, ni comment les hommes passent d'une pensée à une autre. Il lui faudrait pour cela faire intervenir la praxis, donc l'histoire, et c'est précisément ce qu'il refuse. Certes, sa perspective reste historique. Il distingue des époques, un avant et un après. Mais il remplace le cinéma par la
lanterne magique, le. mouvement par une succession d'immobilités. Le succès de son livre prouve assez qu'on l'attendait. Or une pensée vraiment originale n'est jamais attendue. Foucault apporte aux gens ce dont ils avaient besoin : une synthèse éclectique où Robbe-Grillet, le structuralisme, la linguistique, Lacan, Tel Quel sont utilisés tour à tour pour démontrer l'impossibilité d'une réflexion historique.

Derrière l'histoire, bien entendu, c'est le marxisme qui est visé. Il s'agit de constituer uneidéologie nouvelle, le dernier barrage que la bourgeoisie puisse encore dresser contre Marx. Autrefois les idéologues bourgeois contestaient la théorie marxiste de l'histoire au nom d'une autre théorie. On faisait l'histoire des idées, comme Toynbee, ou bien l'on représentait la suite des civilisations à l'image d'un processus organique, comme Spengler, ou bien encore on dénonçait le non-sens, l'absurdité d'une histoire « pleine de bruit et de fureur », comme Camus. Mais toutes ces pseudo-histoires ont fait long feu parce que les véritables historiens ne les ont jamais retenues. Un historien, aujourd'hui, peut ne pas être communiste ; mais il sait qu'on ne peut pas écrire d'histoire sérieuse sans mettre au premier plan les éléments matériels de la vie des hommes, les rapports de production, la praxis, — même s'il pense comme moi qu'au-dessus de ces rapports, les « superstructures » constituent des
régions relativement autonomes. A la lumière de ces travaux, toutes les théories bourgeoises de l'histoire apparaissent comme des images mensongères, tronquées. On ne peut pas inventer un système nouveau qui, d'une manière ou d'une autre, ne mutile cet ensemble de conditionnements conditionnés. Faute de pouvoir « dépasser » le marxisme, on va donc le supprimer. On dira que l'histoire est insaisissable en tant que telle, que toute théorie de l'histoire est, par définition,
« doxologique », pour reprendre le mot de Foucault. Renonçant à justifier les passages, on opposera à l'histoire, domaine de l'incertitude, l'analyse des structures qui, seule, permet la véritable investigation scientifique.