"WAITING FOR GODOT" BY SAMUEL BECKETT ("В ОЧАКВАНЕ НА ГОДО" ОТ САМЮЪЛ БЕКЕТ)

 Никола Бенин

Waiting for Godot is a play by Irish playwright Samuel Beckett in which two characters, Vladimir (Didi) and Estragon (Gogo), engage in a variety of discussions and encounters while awaiting the titular Godot, who never arrives. Waiting for Godot is Beckett's reworking of his own original French-language play, En attendant Godot, and is subtitled (in English only) "a tragicomedy in two acts".

The original French text was composed between 9 October 1948 and 29 January 1949. The premiere, directed by Roger Blin, was on 5 January 1953 at the Théâtre de Babylone, Paris. The English-language version premiered in London in 1955. In a poll conducted by the British Royal National Theatre in 1998/99, it was voted the "most significant English-language play of the 20th century".

SUMMARY:

Samuel Beckett’s Waiting for Godot is a tragic play with two acts depicting the unbearable miserable condition of modern man. There are two tramps; Estragon and Vladimir. They are subject to an apparently endless wait expecting some sort of help from Godot but he does not come except for a vague promise that Godot will come tomorrow. Nothing is certain or clearer in the play.The scope of time seems quite disturbed because a tomorrow could mean a day, a year, a season or even a whole of one’s life in this play.

The play begins with the appearance of two tramps on a road with a single tree. Time is evening and the two of them express joy for having met again while none of them shows anything more than mere pretence in words. Estragon remains busy in either taking off his shoe or putting back it on because it hurts him. His shoe does not fit him well. And Vladimir keeps on discussing the chances of survival for human beings are very small. Both of them fight, argue, abuse each other but stay together:

"Don’t touch me! Don’t question me! Don’t speak to me! Stay with me!"

The playwright literally creates such a scope of nothingness in the life of the characters that:

"Nothing happens, nobody comes, nobody goes, it’s awful!."

The two tramps find themselves lost and their memory is very weak. They commit strange and odd things. They appear very shabby and poor. They seek repentance and want to change their condition but they feel they are unable to do so:

"Very likely. They all change. Only we can’t."

Lucky and Pozzo happen to cross the same road where the two tramps are sitting on a mound. Pozzo, a rich man, treats his servant Lucky no less than an animal. Every act of Lucky is considered as meant for pleasing Pozzo. His labours mean nothing to Pozzo, a symbol of inhuman behaviour attributed to modern man. This visit also exposes the financial weakness of the two tramps that are willing to eat even the bones thrown by rich Pozzo. The fight for bones may also be considered the gloomy failure of human civilization.

"The tears of the world are a constant quantity. For each one who begins to weep, somewhere else another stops."

The characters seem to have either no memory or a very weak sense of it. Pozzo does not remember to have met the two tramps before:

"I don’t remember having met anyone yesterday. But tomorrow I won’t remember having met anyone today. So don’t count on me to enlighten you."

The two tramps entertain themselves with conversation, dull, blank, boring as well as sensational words but they do nothing. They even talk about suicide but action is not meant for them. Probably, they mean nothing but to show the burden of existence: “To every man his little cross. Till he dies. And is forgotten.”

The two tramps keep on waiting for Godot who never comes; however, messenger comes from him giving the message that he would come tomorrow. And the two tramps believe: “We always find something to give us the impression we exist” and they also associate their state of being to the modern man’s existence:” But at this place, at this moment of time, all mankind is us, whether we like it or not”.

В очакване на Годо е пиеса на ирландския драматург Самюел Бекет, в която двама героя, Владимир (Диди) и Естрагон (Гого), участват в различни дискусии и срещи, докато очакват титулярния Годо, който никога не пристига. „В очакване на Годо“ е преработката на Бекет на собствената му оригинална френскоезична пиеса „En attendant Godot“ и е със субтитри (само на английски) „трагикомедия в две действия“. Оригиналният френски текст е композиран между 9 октомври 1948 г. и 29 януари 1949 г. Премиерата, режисирана от Роджър Блин, е на 5 януари 1953 г. в Théâtre de Babylone, Париж. Премиерата на англоезичната версия е в Лондон през 1955 г. В анкета, проведена от Британския кралски национален театър през 1998/99 г., тя е избрана за „най-значимата англоезична пиеса на 20-ти век“. РЕЗЮМЕ: В очакване на Годо от Самюъл Бекет е трагична пиеса в две действия, изобразяваща непоносимото окаяно състояние на съвременния човек. Има двама скитници; Естрагон и Владимир. Те са подложени на очевидно безкрайно чакане в очакване на някаква помощ от Годо, но той не идва, освен неясното обещание, че Годо ще дойде утре. Нищо не е сигурно или по-ясно в пиесата. Обхватът на времето изглежда доста разстроен, защото едно утре може да означава ден, година, сезон или дори цял живот в тази пиеса. Пиесата започва с появата на двама скитници на път с едно дърво. Времето е вечер и двамата изразяват радост, че са се срещнали отново, докато никой от тях не показва нищо повече от просто преструвка на думи. Естрагон продължава да си събува обувката или да я обува обратно, защото го боли. Обувката му не му стои добре. И Владимир продължава да обсъжда, че шансовете за оцеляване на човешките същества са много малки. И двамата се карат, карат, обиждат се, но остават заедно: "Не ме докосвай! Не ме разпитвай! Не ми говори! Остани с мен!" Драматургът буквално създава такъв обхват на нищото в живота на героите, че: „Нищо не се случва, никой не идва, никой не си отива, ужасно е!“. Двамата скитници се оказват изгубени и паметта им е много слаба. Те извършват странни и странни неща. Изглеждат много опърпани и бедни. Те търсят покаяние и искат да променят състоянието си, но чувстват, че не могат да го направят: "Много вероятно. Всички те се променят. Само ние не можем." Лъки и Поцо случайно пресичат същия път, където двамата скитници седят на една могила. Поцо, богат човек, се отнася към своя слуга Лъки не по-малко от животно. Всяко действие на Лъки се смята за предназначено да угоди на Поцо. Трудът му не означава нищо за Поцо, символ на нечовешко поведение, приписвано на съвременния човек. Това посещение разкрива и финансовата слабост на двамата скитници, които са готови да изядат дори костите, хвърлени от богатия Поцо. Борбата за костите може да се счита и за мрачен провал на човешката цивилизация. "Сълзите на света са постоянно количество. За всеки, който започне да плаче, някъде другаде спира друг." Героите изглежда или нямат спомен, или го усещат много слабо. Поцо не си спомня да е срещал двамата скитници преди: „Не си спомням да съм срещал някого вчера. Но утре няма да си спомням да съм срещал някого днес. Така че не разчитайте на мен да ви просветля.“ Двамата скитници се забавляват с разговори, тъпи, празни, скучни и сензационни думи, но не правят нищо. Те дори говорят за самоубийство, но действието не е за тях. Вероятно те не означават нищо друго, освен да покажат тежестта на съществуването: „На всеки човек неговият малък кръст. Докато умре. И е забравен.” Двамата скитници продължават да чакат Годо, който никога не идва; но пратеник идва от него и съобщава, че ще дойде утре. И двамата скитници вярват: „Ние винаги намираме нещо, което да ни създаде впечатлението, че съществуваме“ и също така свързват своето състояние на съществуване със съществуването на съвременния човек: „Но на това място, в този момент от времето, цялото човечество сме ние, независимо дали ни харесва или не."