Николай Лилиев сред сътрудниците на списание „Златорог“ (1925–1927)

 Никола Бенин

Сътрудниците на списание „Златорог“ (1925 – 1927)

От ляво надясно: седнали на пода: Йордан Стратиев, Никола Фурнаджиев, Йордан Стубел, Ангел Каралийчев; седнали на столове: Николай Лилиев, Дора Габе, Владимир Василев, Спиридон Казанджиев, Анна Каменова, Николай Райнов; прави първи ред: Георги Цанев, Владимир Полянов, Цвета Ленкова-Василева, Георги Райчев, Елисавета Багряна, Янко Янев, Асен Златаров, Найден Шейтанов; прави втори ред: Димитър Шишманов, Чавдар Мутафов и Симеон Андреев.

Всички обичат Лилиев, а той обича... Ничия Никога! Тоест никога с никоя, такова е съдбовното му решение. Един краен избор, непонятен за никого, особено за близкия му приятел Боян Пенев, който просто не може да остане безразличен към нито една хубава, интелигентна жена, например като красивата Вера Грусар. Тя е парижанка с българска кръв, пише за „Златорог” и френското „Mercure de France”. Запленена е от стиховете на Лилиев, както и от самия поет. “Пишете му да дойде, нека дойде!”- предава думите ѝ Боян, който се мъчи да го вразуми: ”Защо не ѝ пращаш дори едно много здраве!? Какво означава това твое поведение!? Момичето те обича и му е мъчно, че не го удостояваш дори с един обикновен поздрав... Все ме разпитва за теб. Сега превежда стиховете ти на френски…”.

Не е запазен отговорът на Лилиев, навярно сух и дистанциран, защото в последвалите писма повече не навлизат в лични и интимни теми. Две години по-късно в София Боян Пенев ще издъхне вследствие на емболия, след операция от апендисит. Преди да го изпишат от болницата, Боян се сбогува с любимата си Багряна, облечена в розово „като облак” и се уговаря с Лилиев за среща още същата вечер.

Известни са среднощните им разходки, когато унесени в разговор „за световната култура” сноват между паметника Левски и Лилиевия “Лозенец”, тогава Курубаглар, ул. “Махмарлъ”. Изпращат се до дома на единия, после тръгват към дома на другия и така до сутринта. На раздяла Боян му казва на шега: „Николае, дай да се целунем, братко, като за последно”... Но шегата се оказва... нешега. Лилиев е съкрушен и безутешен. За него Приятелството е съдба, начин на живот, условие за съществуване. Преди десет години по същия начин се е сбогувал с Димчо Дебелянов в патриотичния „Дълбок зимник”, където на доброволците, заминаващи на война сервирали безплатно. Димчо се напива, Лилиев, както винаги остава трезв, но и двамата потиснато мълчат, предусещайки, че за последен път са заедно.

С Димчо се срещат за първи път през 1907 г. в село Долна Баня, където той случайно гостува на брат си, а Лилиев след завръщането си от Лозана работи като... счетоводител в местната дъскорезница. В еуфория откриват „литературното” си родство. И двамата са сираци, расли без бащи, Лилиев е останал твърде млад и без майка, отгледан е от учителското семейство на сестра си.

Село Долна Баня е някак преходно към курортния Костенец, от топлия минерален извор се стеле мъгла, мястото е малко тъжно и самотно. Но в схлупената селска стаичка на Лилиев „гъмжи от светове”, препълнена е от рими, строфи и идеи. В нея са „поканени” Кийтс, Уитман, Брюсов. Димчо и Николай са достойни „домакини”: привърженици са на френския лаконичен стил, забавляват се да импровизират мигновени рими, на които всеки днешен рапър би завидял. Но когато седнат да пишат, и двамата „свещенодействат” над всеки звук.

Стиховете на Димчо са като лична изповед, а на Лилиев – молитвено служение. До изгрев прогонват мрака навън и в душите със светли чувства и думи, и двамата еднакво обречени на трагичното, на онази световна скръб, тъга по щастието непостижимо.

Скоро Лилиев представя Димчо на своя покровител Подвързачов - поет, бохем, обаятелна личност, женен за братовчедка на Лилиев. С Димчо ще създадат прословутата Българска антология 1910. Лилиев не участва, защото печели конкурс по... счетоводство и заминава за Париж.

Изобщо Счетоводителят Николай Михайлов щастливо съжителства с Поета Лилиев, докато за Димчо чиновническият живот е задушаваща повинност. Кореспонденцията между двамата не секва: „Николай, Николай, защо ние всичките се оплитаме от въпроси, за другите най-лесно разрешими, а за нас страшни като смърт!?”...

Естествено е да наричат Подвързачов Бащата: с негова подкрепа Николай учи литература в Лозана, на него ще посвети и първата си стихосбирка. Подвързачов е индивидуалист, но за група млади, търсещи своето място поети е център и опора: Душечка-Константинов, Кнауер, Ясенов... Времето е отсяло имената на много, и тогава, като сега, гъмжи от поети и писатели с непримирими индивидуалности.

В кръга на „Бащата” са по-толерантни към враждуващите естетики, с вълнение и голяма радост се посреща всеки сполучлив стих, независимо чий е той. Обичат се, подкрепят се, оцеляват на всевъзможни служби, бюра, редакции и канцеларии. По това време Николай Михайлов придобива „нежната” фамилия Лилиев. Радикалният Бакалов я измисля като шеговит, закачлив прякор, името обаче се харесва от самия поет и остава с него завинаги.

Така става, че най-известните си стихове Лилиев пише в чужбина. Войната го принуждава да се върне в България. И тук „векът на хищно изтребление” събира грешния си урожай. Наборната комисия го изпраща в казарма в родната Стара Загора. Той е висок, несръчен, стърчи отчайващо непохватен и често предизвиква смях и съжаление докато марширува. Едва ли може да се намери човек, по-чужд на всичко военно.

Става ясно, че е неспособен да държи оръжие. Изпращат го кореспондент в Дойран... и там го посреща тифът. В Скопската болница, в полусъзнание, между живота и смъртта, разбира за смъртта на своето „откритие“ Димчо. Отишло си е бедното момче, без да се ”завърне в бащината къща”, отишло е при Яворов, при многото си нещастни любови, при Звънчето - рано починалата от туберкулоза учителка Мария, на която е посветено безсмъртното: ”Аз искам да те помня все така: бездомна, безнадежна и унила, в ръка ми вплела пламнала ръка и до сърце ми скръбен лик склонила”.

Подвързачов и Лилиев съставят сборник “Стихотворения на Димчо Дебелянов”. Посмъртно. След време Лилиев ще състави сборника на 56-годишния Подвързачов. Също посмъртно. Според едно предсказание в стих на Подвързачов и тримата си отиват през годините все през октомври.

Една вечер на значимата за поета 1907 г., Лилиев пътува с пощенския файтон, за да си вземе пощата от влака на гара Ихтиман. Срещу него седят двама елегантни господа и тихо си говорят за… литература. Това са младите Боян Пенев и Владимир Василев, тръгнали на гости на д-р Кръстев във вилата на кръга “Мисъл” в Костенец.

Лилиев по чудо преодолява свенливостта си, кани ги на чай в стаичката си в Долна Баня, където те с изненада откриват огромна библиотека на френски, руски и немски. Откриват и необикновено задълбочен познавач на европейската поезия, който може да цитира по памет всеки стих, да сравнява преводите с безпогрешен вкус и дълбоко разбиране. Гостуването на вилата отлагат за следващия ден и си свалят саката, знак за допускане в най-близкия кръг.

Боян е най-младия професор в Университета, Владимир е бивш военен, апелативен съдия, но всъщност отдаден на литературата критик. Той издава просъществувалото куриозно дълго списание “Златорог”, като едновременно е директор на Народния театър. И на двете места Лилиев става негов пръв сподвижник, център, душа и сърце, като Василев преди и след Девети септември обира само негативите, докато Лилиев точно обратното. Под влиянието на “Златорог” ще излезе втората му стихосбирка, „Лунни петна“, докато довоенната „Птици в нощта“ е под „крилото“ на Подвързачов.

Съдбовна е случайната среща в дъскорезницата в Долна Баня. Тази вечер Боян е принуден да извади неизменния самовар и комлекта си за чай, защото Николай с привичната си несръчност,чупи чаша след чаша, докато вдъхновено ръкомаха, рецитира наизуст стих след стих. Наистина Лилиев притежава „абсолютна“ памет, както някои музиканти притежават абсолютен слух.

В спомените си писателят Ламар (Лальо Маринов) - негов ученик от Свищовската гимназия, разказва за тази му невероятна способност. След тридесет години той случайно среща Лилиев и не очаква дори да го познае - но чува от него трите си имена, номера, мястото, на което е седял и оценките през годините. Памет, изключително подходяща за счетоводство и икономическа география, които Учителят Николай Михайлов добросъвестно и с увлечение преподавал в Свищовската елитна гимназия. Но подобна „абсолютна“ памет е същинско изпитание, за поета: чел ли съм го или съм го писал, не повтарям ли нечии чужди чувства!? Това споделя с двамата си гости в Долна Баня – случайните гости, които стават едни от най-важните хора в живота му.

Жизнената, „хранителна“ среда за Лилиев са хората - хора на духа, хора на перото, хора на изкуството и най-вече близките от семейството му. Само чрез тях може да се разказва за него, защото дори приживе той просто не понася да е център на внимание. Веднага прехвърля разговора на друга тема, или просто напуска помещението.

Страда истински, ако някой започне да говори за стиховете или преводите му, или за „ангелските“ му постъпки, които за него са обикновено ежедневие: безброй са свидетелствата как често помага на бедни поети, студенти, намира работа на отхвърлените „бивши“ хора след Девети и така цял живот до последно, когато, за да не тревожи близките си, крие че го мъчат болки, не разрешава семейството да узнае страшната лекарска диагноза.

Съвсем естествено е някак този „ангелски пратеник“ да срещне себеподобен. В същата Свищовска гимназия, във времето, когато още не е Лилиев, негов колега е Владимир Димитров, който още не е Майстора. Майстора преподава краснопис и телесно възпитание и, за да укротява учениците, им рисува на черната дъска различни сюжети - колко шедьоври са станали на прах!?

Често мълчаливо се разхождат до „Алековия“ хълм, ежедневно битуват в изкуството - остават близки до края на живота си. И двамата умират през октомври 1960 година. И двамата са пълни вегетарианци, почти безсребренници, и двамата са безбрачници: “Урала, Майсторе, беганье му е майката!“- изповядва Майстора през целия си живот, докато Лилиев никога не се е страхувал от близостта на жените: след време деликатно ще отклонява припадничавата любов на своя ученичка, дъщеря на богат пловдивски търговец; покровителства романа на Боян и Багряна, пазен в тайна заради развода ѝ, връща невярната млада съпруга на В. Василев, избягала с аташе в Букурещ и бързо разочаровала се, но горда да приеме прошката на благородния си съпруг.

Като един Сирано довежда до щастлив край любовта на негов довереник, извисявайки я в поетичните селения, сдобрява „Дилетанта“ Чавдар Мутафов с генералската щерка Фани Мутафова, негови близки от кафене “Щефани” в Мюнхен. Скандалът между младоженците е за това кой ще прибере трохите, останали седмица на масата. “Когато двама се карат, виновен е по-умният!” - думите са на Лилиев, истински разстройващ се, ако хората около него проявяват сприхавост, прекалено честолюбие, или дребнавост.

Как е успял да има чудесни взаимоотношения с най-заядливия, мнително-зъл, скаран с всеки поотделно и с всички заедно Кирил Христов, или с още по-свидливия Стаматов - това е една неразрешима загадка. Наистина, възможно ли е абсолютно всички: леви, десни, богати, бедни, талантливи, некадърни, всички да изпитват неизменно добри и нежни чувства към Лилиев!?

Въвличан често в конфликтни ситуации, без да се дистанцира, той съумява да пощади егото и да не отстъпи от принципите си. Загадка, от психологическа гледна точка, но според законите на хората от земята на „Ничия Никога“, от неговия „сърдечен, свиден кът“ така би трябвало да се живее. Ето едно възможно обяснение от самия поет:

“Всред есенното запустение, пред вас съм пак, о, дървеса, аз нося вашето смирение, и тъмните ви небеса…“. Съществува един метод на френските редактори, които разпознават добрия поет според определенията, по-скоро епитетите, които използва. Нека да видим Лилиевите: есенно, тъмните… и следвани още от: Като бездомните ви листи, угасвам тъмен и самин - и моите блянове са чисти, и моите сълзи са рубин…

Във времена на войни, жестокост, омраза, тихото присъствие на Майстора и Лилиев може би малко „поправят“ този “свят все по-далечен, престъпен и тъп“. И двамата имат панически страх от „гръмогласието“. За тях събитията извън душата на човека просто нямат никакво значение.

Още за първите си стихове, които изпраща от Париж на Подвързачов, Лилиев пише, че ако има най-малка пречка, или нужда от настояване, се отказва от публикуване. Когато стиховете му стават повод за ожесточени спорове “за” и “против” чистото изкуство, той просто замлъква. Задълго. Навярно ако беше останал в България, нямаше да се появи втората му стихосбирка, голяма част написана по време на дългата му командировка от Варненската търговска палата. Никола Михов, разчита на неговите четири езика и го кани да се присъедини в издирването на материали за българските търговци в Европа. Кисела, неплодородна е българската почва за нежните души. Лилиев не мисли за това, всяка вечер е на театър или опера, дори в евтините ложи за студенти, той е част от културния елит.

За късмет Майстора също може да си позволи да пътува, защото намира своя Меценат - американец със славянски корени, син на посланик в Чехия. Той ще купи всичко, което ще нарисува Майстора в продължение на четири години. Майстора посещава най-големите изложения, но бърза да се прибере в любимото Шишковци, където местните баби се кръстят, като го видят, развял бяла коса и брада като Господ.

Писмата помежду им са делови, оперативни, в едно от тях Майстора моли Лилиев да отиде на свиждане на едно войниче от Шишковци, което му е позирало със сестра си, но баща им не разрешил да им даде парите, които биха изкарали за седмица работа. Ако може Лилиев да му занесе тези пари, сигурно му е трудно на войничето.

Лилиев постъпва в Народния театър като секретар от 1924-а до 1928-а, от 1934-а става драматург и остава там до края на живота си. Малката стаичка с диванче за посетители става сборен пункт на автори, автори, просители, молители, отхвърлени или скарани знаменитости. Никого не връща, на всекиго ще прочете “творбата”, ще напише аргументиран и щадящ отзив, ще съчувства, утешава, подкрепя, помирява разбушувани его-та.

Всеки ден, от девет до последно, той е там, бдящ над всяка дума, произнасяна на сцената, пазител храма на изкуството да остане храм. Отново е в ядрото на създаващите световна култура: Панчо Владигеров му поръчва либретото на операта “Цар Калоян” по книгата на Ф. Мутафова.

След Девети в театъра влизат хора, които не говорят, а скандират от името на народа, използват изрази като „словесна престрелка“, „естетически завоевания“, разпознават навсякъде враг. Лилиев замлъква. Завинаги. За удобство и оглушава. Наистина. За преводач по телефона му служи портиерът, който говори на диалект. Каква ирония: вместо деликатния, съчувстващ, мъдър глас от телефона на Лилиев се чува: “Алооу, кой там!?”. Вече няма място за кристални думи като: “съмна в сънните градини“, “светло утро ни прокуди“…Играят се съветски пиеси и правилни автори с „камъни и зидове“ в името.

За разлика от отхвърлените „бивши“ хора, Лилиев се оказва все по-необходим. Става академик, което не го радва, защото смята, че Елин Пелин, сам реабилитиран на косъм, го е предложил, за да блокира друг кандидат. Откриват негова снимка със сестра му Божанка и нейния съпруг Минчо Чакъров, заедно с Димитър Благоев - като повечето интелектуалци, били те тогава леви. Лилиев не само не желае никакви привилегии, той твърди, че не помни да е познавал този човек.

Легенди се носят за един негов доклад, поръчан му за 50-годишнината на Народния театър. Докладът е предаван на живо от Националното радио. С привичната си добросъвестност и пунктуалност, той не пропуска нищо и никого, а от вълнение гласът му изтънява до фалцет, което се превръща в сериозно изпитание за слушателите. Така три дни подред по три часа. Неволно отмъщение за „прекършената лира“.

Смиреният Лилиев вижда „брат у всеки непознат“, затова може да изтърпи поредния „селкор“, разчитайки на евентуалното му бъдещо развитие. Неизменно е посветен на другите, често оставяйки анонимен в преводи и редакции на драматургични текстове, стихове на млади поети, сборници и стихосбирки. Дори когато вече е тежко болен, телефонът не спира да звъни. Веднъж племенницата му, която се грижи за него, вдига и моли да не го безпокоят: „Защо не звъните на БАН, там също могат да ви отговорят!? - Ама, другарко, ние от БАН се обаждаме!“.

Освен дневниците за всяко представление, Лилиев е писал всевъзможни препоръки, характеристики, отчети … и немалко некролози, започващи така: “Животът ни добър, или лош отминава, най-важното е това, какво остава след нас…”. Останали са чудни стихове и думите за самия него:

„Той беше светъл, той беше сам една мечта“

На фотографията са: