Никола Бенин
28 ноември 1919 г.
[Изпуснат от Шишманов текст: “Отиде на Фауст. Мефистофел – някой си руски бас Орда.”]
Днес бил в банята, в общия басейн. До него имало няколко еврейчета.
“Аз обичам да говоря с къпещите се. Питам ги в кое училище следват.
- В IV прогимназия “Иван Вазов”.
- Ами знаете ли, кой е Вазов?
- Ти си!”
И го посочили с пръст. След това наизскачали още десетина еврейчета.
Не можеш си представи колко ми беше приятно.
Михайловски пише километрическа статия във в. “Напред”, в която доказва, че България била сега собствено много по-велика!” Не мога вече да чета тоя човек!”
[Изпуснат от Шишманов текст: “Михайловски печата в днешния брой на “Напред”, № 188, статия, в която говори: “Подир ужасите на войната – ужасите на мира.” За вчерашния ден на победите (подписв[ането] на мира). България била сега по-велика. “Нас въвличат в черна яма. Нашето чело светлее и осветлява черната яма. Ний се чувствуваме по-живи отвсякога.”
“Не мога вече да чета тоя човек. До вчера ругаеше бълг[арския] народ, сега го величае.”
Към обяд ходи в Нар[одната] библиотека да се срещне с г-на Малинова. Поднесе му златната книга на чит[алище] “Карнеги”, да напише нещо в нея след първия бълг[арски] гражд[анин] – царя.
Чилингиров му чете един сонет от новия си роман в сонети.
Бил вчера на Faust. Руски певец Орда пял чудесно, Димитров (Фауст) – цяло дърво. “Идеше да му плесна ед[ин] шамар.”
Отиде у Марс.
Написа писмо Добринову, че няма да отиде на годежа му.
Олекна му, откато се увери, че г-жа Малинова не го вика да “представлява негде при посрещ[ането] на пленниците или друго.
- Нели ме знаеш, какъв съм.]
24 декември 1919 г.
За днес се очакваше червената революция на комунистите. Бяха взети обаче всички мерки. Поставени бяха картечници на кръстопътищата. От 2 – 6 беше забранено да се ходи по улиците.
Вазов дойде веднага след обяд в клуба. Тук прекарахме от 1 1/2 – 8. Разговорите се въртяха все около събитията на деня. Ген. С[авов] гръмогласно заявява, че трябва да се беси, че други изход няма.
25 декември 1919 г.
И днес тревожен ден. Арестувани бяха, шефовете на широките и тесните социалисти, Вазов не дойде в клуба.
26 декември 1919 г.
Вазов ходил днес в Народното събрание, да слуша речта на Стамболийски. Намира селския диктатор духовит и находчив. На един социалист, който му забелязал, че говори само за себе си, той отговорил: “Щях да кажа нещо и за вас, да имаше какво.”
Стамболийски заявил, че няма да допусне България да стане болшевишка. После се извинявал за някои неуместни заплашвания.
27 декември 1919 г.
Вазов бил днес у Евгения Марс. Там бил и някой си Н., изпратен нарочно от Стамболийски, да чуе мнението му за вчерашната му четиричасова парламентарна реч. Вазов казал, че я намира духовита, реч на един човек с горещ темперамент, но когато Н., поискал Вазов да изложи мнението си и писмено, той рекъл... че го боли ухо (!).
28 декември 1919 г.
Днес трябваше да има Яворово утро в театъра. Отложи се поради военното положение.
Бях у Вазов от 11 ½ - 12 1/2 преди обяд, а след обяд с него в клуба. Водят се изключително политически разговори.
Вазов заявява:
“Трябва да се спаси България, Шишманов. Това е важното. Готов бих бил да дам и главата си, стига само да се спаси. Защото има опасност и от сръбска, и от румънска, и от гръцка окупация. Да додеха поне французи или англичани!”
В Union-Club. Разглежда френските хумористически вестници и се смее като дете на духовитите шеги.
“Смехът от време на време ми е необходим. Той принадлежи към моята хигиена – тъкмо в моменти, когато се чувствувам най-угнетен. Иначе се задашам.”
[Друга редакция на записа: “Неделя 28. Яворовото утро не се състоя поради военното положение.
Оня ден (петък) бил в Нар[одното] събрание. Чул речта на Стамболийски. Говорил цели 4 часа. Духовит. Находчив. Отгов[орил] на един социал[ист]:
1* Вие говорите само за себе си.
2* Щях да говоря и за Вас, да имаше какво.
Заканва се. Болш[евишка] България няма да позволя. После се извинил за някои неуместни заплашвания, според печатания текст.
Вчера у Евг. Марс. Явил се един землед[елец], Николов, да го пита за мнен[ието] му за речта на Стамб[олийски]. Искал няк[олко] реда да напише за Ст[амболийски]. Отказал. Боли ме ухо... Заповед, ако тая заран дойде някой, да кажат, че го няма в къщи. Не съм тъй глупав. Иска да използ[ва] писм[ата] ми.
– Да се спаси България, Шишман[ов]. Готов бих бил и глав[ата] си да дам. Да се спаси България.
Има се опасн[ост] от окуп[ация] на Гърция. Сърбия, Румъния. Да дойдеха поне фр[анцузи] или англич[ани].
Николов се заканвал. Кръв ще се лее. Дошли още селяни (9000). Плащ[ат] им no 100 лева дневно. Ще се издигнат бесилки в София.”]
20 май 1920 г.
Влизам към 21/2 в кабинета му. Заварвам го задрямал на канапето. Сепва се, изправя се и сега забелязвам, че изглежда зле. Боляло го силно гърло.
Ходил тоя път у д-р Б., който най-решително му заявил, че не забелязва нищо в гърлото му. Обаче В[азов] не повярвал и отишел при д-р К., който го лекува сега “психотерапично” и с електризация.
“Докато трае електризирането, става ми по-добре, но щом се върна в къщи, болките се подновяват. И най-лошото е, че не мога ни да чета, ни да пиша. Имам страшни безсъници. Просто съм отчаян.”
Затова не иска нищо да чува за юбилея си и ме изненада със съобщението, че още оня ден писал писмо до юбилейния комитет, с което се отказва от всякакви тържества. Адресувал го до председателя, защото се боял, че аз няма да го съобщя на комитета. (До Комитета по устройството 50-годишния юбилей на Иван Вазов.
Уважаеми приятели,
Уча се, че в добрите си чувства към мене, вие зимате мерки, щото 50-годишнината от моята книжовна дейност да се отбележи с тържествено празнуване, като му се придаде всенароден характер.
Дълбоко съм покъртен от такава висока чест. Аз обаче се намирам в невъзможност да я приема. Сред бедствията, постигнали отечеството, при всеобщата тъга, която ни измъчва, аз считам, че не е време за шумни чествувания, поне като това. Сички сме скръбни и угнетени сега, може би най-много аз, и всеки опит за ликуване се отзовава болезнено на българската душа. Да-ще бог по-светли дни за България и тогава избликът на радостни чувства по ще си има приликата. Моля ви, недейте прави нищо за казания юбилей. Аз не желая да празнувам юбилей сега. Не знам за другите как, но за мене самата мисъл за него в днешните трагични минути е мъчителна.
Приемете уверение в моята сърдечна благодарност за великодушното внимание.
Ваш предан
София,16 май 1920 г.
Иван Вазов)
“Сега не му е времето за юбилей. България пропада, а аз тържествувам. Не ща, не ща. Па и болен съм. Не мога изтрая тревогите и вълненията. Ти ще ми простиш, но самата идея за юбилея ме гнети.”
Напразно му се сърдя за писмото му и се мъча да го убедя, че юбилеят ще стане и мимо него, та какво значение има отказът му...
“Тогава нека се знае поне, че всичко е станало против волята ми.”
“Тъй говориш, защото си въображаваш, че си болен. Ти си просто един malade imaginaire. Ще ти мине това проклето гърло, като толкова пъти, и ще се примириш с неизбежното. C'est la rancon de la gloire… [Това е изкуплението за славата.] Ho да не говорим повече, че това те вълнува и уморява.”
Моите думи все пак не минаха съвсем безследно. След малко Вазов стана, седна на масата си и почнахме да говорим за сказките на Гео Милева в “Славянска беседа” върху новите насоки в европейската поезия. Полека-лека Вазов забрави гърлото си, почна да се усмихва. Решихме даже вечерта да отидем в театър на “Сватбата на Кречинский” с Дуван-Торцова в ролята на Разсплюева.
Когато вечерта влязох в партера, той беше вече на мястото си. Помоли ме обаче да не го заставям много да говори, че го боли гърло, ако и не вече тъй силно. За жалост, сега пък го боли десният крак, затова го завиваше с пардесюто. Стоя само до края на II действие, но във време на представлението няколко пъти le malade imaginaire се забрави и се смя с глас.
На тръгване ми казва:
“Ш[ишманов], да ти не дава господ да остаряваш. Гледай ме на какво съм заприличал.”
“Нищо ти няма, здрав си като камък. Малко нервите ти са се изопнали, ще мине.”
22 май 1920 г.
Заседание на комитета за Вазовия юбилей в Академията на науките. Отсъствува само Ал. Балабанов.
Прочете се писмото на Вазова, с което моли юбилеят му поне да се отложи.
Повечето от членовете на комитета са на мнение да не се взема във внимание заявлението на поета, защото юбилеят ще стане и мимо него. Ето, в други ден ще празнуваме Св. Кирил и Методи с шум и голяма тържественост, въпреки националната катастрофа.
Именно поради нея юбилеят на Вазова трябва да стане още по-бляскав, за да се даде израз на народната енергия. А. само едно се бои, да не би тревогите на юбилея да се отразят вредно върху здравето на стария юбиляр.
Само Милетич и Цонев са на мнение, да се уважи заявлението на Вазова. Цонев иска даже на писмото му да се даде пълна гласност, да се напечата. Ще има голямо значение и за външния свят, да узнае защо Вазов се отказва от юбилея си.
Предлагам да не се взима още окончателно решение. До септември има още време. Вазов прекарва, като толкова пъти, един период на психична депресия. Ще оздравее, а може и политическите условия да се подобрят, тъй че винаги можем да отложим датата на юбилея за напролет. Засега във всеки случай не трябва да се изоставя идеята на юбилейния сборник, рече има обещани около 14 – 15 монографии.
Предложението ми се прие.
27 май – 7 юни 1920 г.
Тия дни писах по просба на министъра Омарчевски мотивите към предложението му за едно национално дарение от 100 хил[яди] лева поету Вазову по случай на двойния му юбилей.
Предложението му мина в Народното събрание с една бележка, че домът и дарението на Вазова се освобождават завинаги от всякакви данъци.
Само комунистите били по принцип против дарението, защото Вазов бил буржоазен поет. Широките гласували за, ако и поетът да бил посветил няколко стихотворения на бившия цар и на царица Елеонора.
Вазов помоли “Мир” и “Напред” да опровергаят това като невярно.
На царя никога никакво стихотворение не е посвещавал, а царица Елеонора е възпял само като милосърдна сестра.
Продължава да пише ежедневно по един фейлетон в “Напред”. Приел да дава фейлетони и на “Народна отбрана”, гдето му плащат по 200 лева.
“Трябва да се живее!”
[Изпуснат от Шишманов текст: “Отиде на Фауст. Мефистофел – някой си руски бас Орда.”]
Днес бил в банята, в общия басейн. До него имало няколко еврейчета.
“Аз обичам да говоря с къпещите се. Питам ги в кое училище следват.
- В IV прогимназия “Иван Вазов”.
- Ами знаете ли, кой е Вазов?
- Ти си!”
И го посочили с пръст. След това наизскачали още десетина еврейчета.
Не можеш си представи колко ми беше приятно.
Михайловски пише километрическа статия във в. “Напред”, в която доказва, че България била сега собствено много по-велика!” Не мога вече да чета тоя човек!”
[Изпуснат от Шишманов текст: “Михайловски печата в днешния брой на “Напред”, № 188, статия, в която говори: “Подир ужасите на войната – ужасите на мира.” За вчерашния ден на победите (подписв[ането] на мира). България била сега по-велика. “Нас въвличат в черна яма. Нашето чело светлее и осветлява черната яма. Ний се чувствуваме по-живи отвсякога.”
“Не мога вече да чета тоя човек. До вчера ругаеше бълг[арския] народ, сега го величае.”
Към обяд ходи в Нар[одната] библиотека да се срещне с г-на Малинова. Поднесе му златната книга на чит[алище] “Карнеги”, да напише нещо в нея след първия бълг[арски] гражд[анин] – царя.
Чилингиров му чете един сонет от новия си роман в сонети.
Бил вчера на Faust. Руски певец Орда пял чудесно, Димитров (Фауст) – цяло дърво. “Идеше да му плесна ед[ин] шамар.”
Отиде у Марс.
Написа писмо Добринову, че няма да отиде на годежа му.
Олекна му, откато се увери, че г-жа Малинова не го вика да “представлява негде при посрещ[ането] на пленниците или друго.
- Нели ме знаеш, какъв съм.]
24 декември 1919 г.
За днес се очакваше червената революция на комунистите. Бяха взети обаче всички мерки. Поставени бяха картечници на кръстопътищата. От 2 – 6 беше забранено да се ходи по улиците.
Вазов дойде веднага след обяд в клуба. Тук прекарахме от 1 1/2 – 8. Разговорите се въртяха все около събитията на деня. Ген. С[авов] гръмогласно заявява, че трябва да се беси, че други изход няма.
25 декември 1919 г.
И днес тревожен ден. Арестувани бяха, шефовете на широките и тесните социалисти, Вазов не дойде в клуба.
26 декември 1919 г.
Вазов ходил днес в Народното събрание, да слуша речта на Стамболийски. Намира селския диктатор духовит и находчив. На един социалист, който му забелязал, че говори само за себе си, той отговорил: “Щях да кажа нещо и за вас, да имаше какво.”
Стамболийски заявил, че няма да допусне България да стане болшевишка. После се извинявал за някои неуместни заплашвания.
27 декември 1919 г.
Вазов бил днес у Евгения Марс. Там бил и някой си Н., изпратен нарочно от Стамболийски, да чуе мнението му за вчерашната му четиричасова парламентарна реч. Вазов казал, че я намира духовита, реч на един човек с горещ темперамент, но когато Н., поискал Вазов да изложи мнението си и писмено, той рекъл... че го боли ухо (!).
28 декември 1919 г.
Днес трябваше да има Яворово утро в театъра. Отложи се поради военното положение.
Бях у Вазов от 11 ½ - 12 1/2 преди обяд, а след обяд с него в клуба. Водят се изключително политически разговори.
Вазов заявява:
“Трябва да се спаси България, Шишманов. Това е важното. Готов бих бил да дам и главата си, стига само да се спаси. Защото има опасност и от сръбска, и от румънска, и от гръцка окупация. Да додеха поне французи или англичани!”
В Union-Club. Разглежда френските хумористически вестници и се смее като дете на духовитите шеги.
“Смехът от време на време ми е необходим. Той принадлежи към моята хигиена – тъкмо в моменти, когато се чувствувам най-угнетен. Иначе се задашам.”
[Друга редакция на записа: “Неделя 28. Яворовото утро не се състоя поради военното положение.
Оня ден (петък) бил в Нар[одното] събрание. Чул речта на Стамболийски. Говорил цели 4 часа. Духовит. Находчив. Отгов[орил] на един социал[ист]:
1* Вие говорите само за себе си.
2* Щях да говоря и за Вас, да имаше какво.
Заканва се. Болш[евишка] България няма да позволя. После се извинил за някои неуместни заплашвания, според печатания текст.
Вчера у Евг. Марс. Явил се един землед[елец], Николов, да го пита за мнен[ието] му за речта на Стамб[олийски]. Искал няк[олко] реда да напише за Ст[амболийски]. Отказал. Боли ме ухо... Заповед, ако тая заран дойде някой, да кажат, че го няма в къщи. Не съм тъй глупав. Иска да използ[ва] писм[ата] ми.
– Да се спаси България, Шишман[ов]. Готов бих бил и глав[ата] си да дам. Да се спаси България.
Има се опасн[ост] от окуп[ация] на Гърция. Сърбия, Румъния. Да дойдеха поне фр[анцузи] или англич[ани].
Николов се заканвал. Кръв ще се лее. Дошли още селяни (9000). Плащ[ат] им no 100 лева дневно. Ще се издигнат бесилки в София.”]
20 май 1920 г.
Влизам към 21/2 в кабинета му. Заварвам го задрямал на канапето. Сепва се, изправя се и сега забелязвам, че изглежда зле. Боляло го силно гърло.
Ходил тоя път у д-р Б., който най-решително му заявил, че не забелязва нищо в гърлото му. Обаче В[азов] не повярвал и отишел при д-р К., който го лекува сега “психотерапично” и с електризация.
“Докато трае електризирането, става ми по-добре, но щом се върна в къщи, болките се подновяват. И най-лошото е, че не мога ни да чета, ни да пиша. Имам страшни безсъници. Просто съм отчаян.”
Затова не иска нищо да чува за юбилея си и ме изненада със съобщението, че още оня ден писал писмо до юбилейния комитет, с което се отказва от всякакви тържества. Адресувал го до председателя, защото се боял, че аз няма да го съобщя на комитета. (До Комитета по устройството 50-годишния юбилей на Иван Вазов.
Уважаеми приятели,
Уча се, че в добрите си чувства към мене, вие зимате мерки, щото 50-годишнината от моята книжовна дейност да се отбележи с тържествено празнуване, като му се придаде всенароден характер.
Дълбоко съм покъртен от такава висока чест. Аз обаче се намирам в невъзможност да я приема. Сред бедствията, постигнали отечеството, при всеобщата тъга, която ни измъчва, аз считам, че не е време за шумни чествувания, поне като това. Сички сме скръбни и угнетени сега, може би най-много аз, и всеки опит за ликуване се отзовава болезнено на българската душа. Да-ще бог по-светли дни за България и тогава избликът на радостни чувства по ще си има приликата. Моля ви, недейте прави нищо за казания юбилей. Аз не желая да празнувам юбилей сега. Не знам за другите как, но за мене самата мисъл за него в днешните трагични минути е мъчителна.
Приемете уверение в моята сърдечна благодарност за великодушното внимание.
Ваш предан
София,16 май 1920 г.
Иван Вазов)
“Сега не му е времето за юбилей. България пропада, а аз тържествувам. Не ща, не ща. Па и болен съм. Не мога изтрая тревогите и вълненията. Ти ще ми простиш, но самата идея за юбилея ме гнети.”
Напразно му се сърдя за писмото му и се мъча да го убедя, че юбилеят ще стане и мимо него, та какво значение има отказът му...
“Тогава нека се знае поне, че всичко е станало против волята ми.”
“Тъй говориш, защото си въображаваш, че си болен. Ти си просто един malade imaginaire. Ще ти мине това проклето гърло, като толкова пъти, и ще се примириш с неизбежното. C'est la rancon de la gloire… [Това е изкуплението за славата.] Ho да не говорим повече, че това те вълнува и уморява.”
Моите думи все пак не минаха съвсем безследно. След малко Вазов стана, седна на масата си и почнахме да говорим за сказките на Гео Милева в “Славянска беседа” върху новите насоки в европейската поезия. Полека-лека Вазов забрави гърлото си, почна да се усмихва. Решихме даже вечерта да отидем в театър на “Сватбата на Кречинский” с Дуван-Торцова в ролята на Разсплюева.
Когато вечерта влязох в партера, той беше вече на мястото си. Помоли ме обаче да не го заставям много да говори, че го боли гърло, ако и не вече тъй силно. За жалост, сега пък го боли десният крак, затова го завиваше с пардесюто. Стоя само до края на II действие, но във време на представлението няколко пъти le malade imaginaire се забрави и се смя с глас.
На тръгване ми казва:
“Ш[ишманов], да ти не дава господ да остаряваш. Гледай ме на какво съм заприличал.”
“Нищо ти няма, здрав си като камък. Малко нервите ти са се изопнали, ще мине.”
22 май 1920 г.
Заседание на комитета за Вазовия юбилей в Академията на науките. Отсъствува само Ал. Балабанов.
Прочете се писмото на Вазова, с което моли юбилеят му поне да се отложи.
Повечето от членовете на комитета са на мнение да не се взема във внимание заявлението на поета, защото юбилеят ще стане и мимо него. Ето, в други ден ще празнуваме Св. Кирил и Методи с шум и голяма тържественост, въпреки националната катастрофа.
Именно поради нея юбилеят на Вазова трябва да стане още по-бляскав, за да се даде израз на народната енергия. А. само едно се бои, да не би тревогите на юбилея да се отразят вредно върху здравето на стария юбиляр.
Само Милетич и Цонев са на мнение, да се уважи заявлението на Вазова. Цонев иска даже на писмото му да се даде пълна гласност, да се напечата. Ще има голямо значение и за външния свят, да узнае защо Вазов се отказва от юбилея си.
Предлагам да не се взима още окончателно решение. До септември има още време. Вазов прекарва, като толкова пъти, един период на психична депресия. Ще оздравее, а може и политическите условия да се подобрят, тъй че винаги можем да отложим датата на юбилея за напролет. Засега във всеки случай не трябва да се изоставя идеята на юбилейния сборник, рече има обещани около 14 – 15 монографии.
Предложението ми се прие.
27 май – 7 юни 1920 г.
Тия дни писах по просба на министъра Омарчевски мотивите към предложението му за едно национално дарение от 100 хил[яди] лева поету Вазову по случай на двойния му юбилей.
Предложението му мина в Народното събрание с една бележка, че домът и дарението на Вазова се освобождават завинаги от всякакви данъци.
Само комунистите били по принцип против дарението, защото Вазов бил буржоазен поет. Широките гласували за, ако и поетът да бил посветил няколко стихотворения на бившия цар и на царица Елеонора.
Вазов помоли “Мир” и “Напред” да опровергаят това като невярно.
На царя никога никакво стихотворение не е посвещавал, а царица Елеонора е възпял само като милосърдна сестра.
Продължава да пише ежедневно по един фейлетон в “Напред”. Приел да дава фейлетони и на “Народна отбрана”, гдето му плащат по 200 лева.
“Трябва да се живее!”
Няма коментари:
Публикуване на коментар