Никола Бенин
Неофит Бозвели, статия на д-р Михаил АРНАУДОВ, (професор в университета), публикувана в сп. „Отечество”, кн. 4 – 5, април – май 1915 година, София
Българското възраждане е нещо рядко в историята по своя устрем и своите герои. Живели векове наред в невежество и робска неволя, нашият народ се отърва бързо от дрямката, съзнава своята сила и своите права, обхваща се пророчески поглед минало и бъдеще и опитва да се възмогне над грозното иго, В борбата си за просвета и свобода той е щастлив, че има на чело хора с големи нравствени качества, че народностното движение избухнало като непотуши, пожар в земите от Охрид до Преслав и от Ниш до Одрин, се води първо от Неофит Бозвели, Сава Раковски и Петко Славейков, а после от Ботев, Каравелов, Левски и техните другари. Все личности с висок характер, смели, прозорливи, готови да жертват всички земни блага, дори живота си, за отечеството. Което е странно, тези личности попълват с своята дейност, само трийсет или четирсет години от нашата история. Толкова бързо крачи пробуждането, тъй здраво са подзели те делото на политическо и духоено свестяване. Веднъж семето хвърлено от Паисия, Венелина и Априлова, между 1839 и 1878 година жетвата вече е узряла. Краят на дългата нощ може вече сигурно да се очаква и щастливи тия, които доживяват радостния ден на възкръсването. Между избраните герои, гордост на племето ни, оня, комуто се пада честта да посочи пръв пътя на борбата и да очертае идеала на народните домогвания, е несъмнено хилендарският мъченик, написал „Мати Болгария”, Неофит поп Петров. За неговото потекло не са ни опазени никакви спомени. Знаем само, че бил родом от Котел. От същия балкански градец, който е дал толкова видни радетели за българщината и че бил прекосван Бозвели негли по името на някой си турчин, който като него се отличавал с буен нрав и неустрашимост. Кои са били родителите му и в коя година е видял света остава в тума. Но като верно се предава, че негов учител е бил поп Стойко Владиславов, бъдещият еписков Софроний. И понеже поп Стойко е преподавал четмо и писмо в Котленската келия между 1775 и 1795 година, трябва да предполагаме, че Неофит, който към края на 18 век е вече послушник на Света – Гора, ще се е родил най – късно в 1785 година. От Софрония той наследява по – късно патерица с позлатена ябълка и седеф отгоре. Нея я носи постоянно със себе си, като видим белег на признателност към учителя, на когото дължи в голяма степен и страстта си за обществена и просетителна дейност. Възмъжал вече той бил среден бой, червендалест, орлов нос, четалеста брада, шаечни дрехи, плетена светогорска калимявка по описанието на ученика му от Свищов Хаджи Паничков. Бил още буен, изобличавал силните на деня право в очите и ненавиждал особено гърците, коварните и безмилостни тия пиявици, които погубвали народа ни духом и го съсипвали материално. Безграничен патриот, той незнаял почивка в своята ревност да буди и да насърчава за борба и нищо не било в състояние да го отчае. Ни временна несполука, ни преследване. Хвърлен в затвора, той пише на свои приятели, че и от гроба костите му ще проклинат иния, които са станали причина за теглото му. Силна жажда за наука е горяла в неговите гърди. Недоволен от скромните знания, получени в килията на поп Стойко, той потегля още млад за Света – Гора и се настанява в Хилендарския манастир. Няколко години наред спохожда гръцките училища по островите, след което бива ръкоположен за свещеник. Към 1814 година нив го намираме далеч от манастира в Свищов, където бил пратен за таксидиот да събира помощи за манастиря и да подканя за там поклонници.
***
Но таксидиотската служба не била по вкуса на свободолюбивия чернокапец. Той я забравил скоро, бидейки убеден, че спасение ще дойде не от продажбата на свети мощи и от скубане пари за калугерите, а от живо слово между този измъчен народ, достоен за по – добра участ. В Свищов той прекарал цели 25 години като духовник и учител и често пътувал навътре из България, спирайки за по – дълго в Калофер. Навред той държал проповеди, които отварят очите на добрите и възприемчиви българи. Подканял ги да си основават училища и да си викат способни учители, да не се оставят да бъдат ограбвани от гръцките владици и да живеят в любов помежду си, наместо да злорадстват, когато някой изпадне в сиромашия и децата му мрат гладни. Пътувайки така той събирал и градиво за своята география на България напечатана в 1885 година, където за първи път са описани по-главните наши градове и места с техните живописни кътове, страни и занаяти. И от тази география блика същото възмущение против невежеството и чуждата духовна тирания, както и от речите му. Между редовете и се чете тиха тяга за изгубеното българско величие и подкана за извоюване по сносни условия на живот.
В 1838 година той стигнал в Цариград. Столицата на султаните била по това време свърталище на много българи, дошли от Копривщица и прибалканските села или от Македония. Имало е българи, диру сред високите сановници на империята, каквото например Василаки Великов от село Върбица, който бил чиновник на Външно министерство. Ала народностно съзнание и сговор между тия 20 – 30 хиляди българи нямало. И ето, опрян на връзките си със своя съгражданин Стефан Богориди, княз на остров Самос, на чорбажди Стоян Чалъков от Копривщица , влиянието на когото отивало до Султана и на поменатия Василаки Неофит се опитал да сформира своите сънародници. Той им открил два идеала. Първо да основат своя църква в Цариград, където да се събират и да слушат словото Божие на своя език и второ да отъревът българския народ от от владиците на гръцката Патриаршия, тоя разбойници в расо, вместо които да поставят наши едноплеменници, истински пастири духовни. И виж тия прости българи около хиляда, от които шияли дрехи за царската войска, а останалите се занимавали с градинарство, или продавали мляко, или служели като надничари, разбрали тутакси значението на едно подобно дело. Защото и у тях тлеела искра от народно съзнание и защото е трябвало само по – силен потик, топлото слово на нашия родолюбец, за да се развърже скритата воля и да се мине към енергична работа за нещо възвишено и общонародно.
На помощ дошъл и един твърде благоприятен случай отвън. Тъкмо по това време в Търновки окръг наченало едно скрито бучене против владиката Панарет, което постепенно се превръща в открита вражда. Този Панарет бил образец на лукавщината, грабителството, развалата и презрението към българите, с които се отличавали почти всички служители на Патриаршията. Някогашен пехливанин в Мала Азия с белези от рани по раменете, които често сочел като свидетелство за храброст, той бил в еднаква степен невеж, алчен и суров. Не само ругаел с неприлични думи свещеници и миряни и ги клеветил, че уж готвели въстание, но събирал насила владишки данък, вземал големи такси за женитби и запопвания и изпокрал всички скъпоценности от митрополията, като изчовъркал дори скъпоценните камъни от старата владишка корона, пазена в митрополията. Нека не се забравя, че за да стигне до там Панарет е бил принуден и от условията. Владишките чинове именно се откупували от Патриаршията скъпо и прескъпо. Владика можел да стане едва ли не всеки грък, който плати известна сума на патриарха и подкупвал влиятелните пред турските власти гърци от Фенер. Владиката трябвало освен това да раздава подаръци на всички по-големи чиновници в епархията, да се носи с голям „султанат” и да поддържа много прислужници. Така той ще-неще, трябвало да мисли постоянно за пари, каквото да изплати дълговете, направени за подкупи при получаване на владишки сан и да осигури бъдещето си. А когато за владиката се случел някой порочен и користолюбив фанариот, тогава населението си изплащало много: едно село трябвало да дава 5 или 6 хиляди гроша, за да получи поп, 2 хиляди гроша за освещаване на църква, 250 гроша за позволение да се гради или поправи църква и т.н. Вулите или позволителните за втора венчавка, стрували понякога 200 гроша, а за трета и 600. Манастирът бил длъжен да плати за нов игумен 5000 гроша. Данъкът за всяко семейство за владиката бил 10 пари или един шиник жито, но отпосле когато шиникът жито се качил на 25 гроша, владиците събирали пак по един шинит, така че пловдивския митрополит натрупвал само от Татар – Пазарджишка каза около хиляда кила жито, на стойност 100 хиляди гроша. Владиците чужденци се били превърнали в кожодери и банкери и паството гледало със страх и трепет на тях.
***
Населението в Търновско не могло вече да търпи тиранията и злоупотребите на Панарет. То захванало да роптае и да мисли как да се отърве от него. Прав бил Славейков, който в една подигравателна песен , писал наскоро след падането му:
Прославило се Търново
Със славни гърци владици,
Най си се много прослави
С Панарета делия,
Делия, дели-башия,
Лудият гръцки владика.
Като гидия ходеше,
Врана си коня яздеше,
Окачен топус носеше,
Селата обикаляше
Секат народ дереше
И грешни пари береше,
Поповете си яздеше,
Груби им думи думаше:
Де гиди старци магарци!
А кметовете псуваше,
Псуваше и ги биеше,
Калпаците им хвърляше
И толуми и думаше….
Търновчани изпратили в 1840 г. в Цариград трима представители на епархията си, които снабдени с махзари от 16-те каази, трябвало да поискат сменяването на безобразния владика и назначаването на един българин. Този българин бил предварително определен: изборът паднал на Неофит Бозвели, познат на всички със своята честност и ум. И сякаш щастието се усмихнало на търновци и на Неофит. Великият везир, с който покровителят на Неофит - Стоян Чалъков бил в приятелски връзки, намерил оплакванията на пратениците за основателни и дал строга заповед на Патриаршията да се назначи онзи, когото народът сам иска. Но докато селянията в Търновско и българията в Цариград очаквали да видят своя единородец, качен на митрополитския трон, случило се нещо съвсем непредвидено, нещо твърде странно. Патриархът успял да подкупи тримата ония пратеници и те склонили да се назначи за търновски митрополит протосингелет му грък, пак на име Неофит, вместо нашият Неофит, който трябвало да стане протосингел на митрополита. Историята е възмутителна, но тя е самата истина. Залъган със съобщения, че ще бъде скоро повишен за началник на началник на някоя от търновските епископии, нашият Неофит приел да бъде протосингел и отпътувал с новия владика за Търново. И може всеки да си представи какво ще стане нататък, когато се знае, че този владика е задлъжнял по цариградските сарафи 850 хиляди гроша, които сега трябва да се извадят как-как от енориашите. Той ще обира по-грозно от Панарет.
Няма да излагаме патилата на Неофит Бозвели в Търново. Тук той не могъл да търпи отстраняването на българските учители, запрещението да не се чете в черквите по славянски и особено още по-големите, отколкото преди грабежи на владиката и подпомогнат от приятелите си, подготвил тайно едно изложение за Цариград, където подробно описвал нехристиянските дела на гърка. Едновременно с това пред конака на управителя в Търново, се събрали стареите от много села и искали да знаят, позволено ли е на владиката да върши онези безчинства? Вместо да бъде прогонен, обаче фанариотът, прогонен бил протосингелът. Хитрият и жесток митрополит наклеветил Неофит, че готвел бунт против държавата и патриархът предписал да се изпрати Неофит на заточение в Хилендарския манастир. Подкупеният пък управител разпоредил тутакси да бъде хванат и сеймените го откарали една нощ от Лесковския манастир, където бил на гости в задушевния си приятел отец Максим – тъй също патриот като него.
***
Докаран полумъртъв и във вериги в Света гора, Неофит бил затворен и местен от манастир в манастир, като стоял най-много в Хилендар и Зограф. Но хилендарци имали зъб на него, загдето се отказал някога от таксидиотството и не им пращал ни пари, ни поклонници, та го измъчвали грозно, а калугерите в Зограф макар и чисти българи като оръдия на патриарха, ограбили го и му взели парите, около 450 жълтици, които той щял да изпрати по доверен човек за напечатването на своите нови съчинения. Измъчван душевно и попаднал в крайна сиромашия, той все не губел надежда за избава. Писал до цариградските българи и до Раковски, до търновските си приятели, до игумена на Габровския манастир, рисувал им своите ”смъртоносни беди и напасти”, напомнял им, че „има Бог и второ пришествие” и свършвал със заканата: „Не само правдата ми е кръвта ми, но и от гроба пръстта ми ще вика към Бога”. Особено силно е огорчението му към Панарет и гръцкото духовно владичество, вина за теглилата на целия народ. Против тях намира язвителни думи, които напомнят по жарта си речите на библейските пророци и трябва да прочетем само няколко реда от ръкописите му „ Просвещений европеец в Мати България”, за да почувстваме дълбоката обич към потисната България и непоносимата ненавист към гръцкото духовенство, що лъхат и от писмата му.
В тези две съчинения писани между 1841 и 1848 година, пред нас се разкрива сърцето на един голям патриот. В тях е начертана и цяла програма по общонародна работа. Като разглежда причините за окаяното положение на България, той се спира особено на злоупотребите на гръкоманите чорбаджии и на разврата, и алчността на гръцките владици и той препоръчва да се поведе срещу тях борба чрез тъжби пред султанското правителство, и чрез истинска просвета. Премахнати са вече еничарите, защо да не се премахнат и техните наследници в расо? „ Всички еничарски несносни злини се откриха, богопротивните им упорства и омразните им непокорства до основания се разориха… и погина памет ихъ съ шумомъ. Така ще стане и с онези апостолски възприемници, които са направили „ божествената църква вертеп разбойнически”, тези „безсъвестни и безкнижни слепци”, това „богопротивно и султанонеугодно и човекоомразно и несносно тартаро-демонско измишление „ – патриаршеско духовенство.
„ Православие! Че какво е това православие? – провикна се изпълнителят със свещен гняв Неофит. „Нима синът божи, спасителят на мира… така караше апостолите си да проповядват евангелието „ както са днешните фанариотски свещенослужители. „С алено сукно и със златни ресни и ширити покрити, с топузи и пищови; и с позлатени аби; с чибукчии и с кафеджии и челеби; с бесновати ясакчии ; с насилни грабителни владичнини; с прелестни пешкешлици и рушвети...” това ли са носителите на правда и мъдрост Христова? И като гледа това състояние на нещата, майка България се провикна: „Сърцеведче, мили Боже! Дотегна ми от жалост, душата ми изнемогна ! Че нейният син и рисува картини подир картини на тегло, на разсипия, на прокудени от бащино огнище чеда и на грабежи и насилие, които крещят до небето.
***
Цариградските българи не останали глухи за страданията и стоновете на заточеника и подали просба до Високата порта да освободи невинно прокудения . След четири годишни мъки в Света гора, неочаквано Неофит се явил на 21 август 1844 година при старите свои приятели и заплакал от радост, като ги видял отново. Сега те подзели дружно и с голяма ревност борбата против търновския грабител, като подканили енориашите да изпращат протестите си и оплакванията си, надлежно подписани до правителството. Свищовци първи изпълнили дълга си в два дълги махзари, изложили заслугите на своя бивш учител за завръщането им от Влашко след разоряването на града от русите. Посочил как той ги учил да бъдат верни на престола и ги просвещавал, изнесли доказателства за незаконното му заточване и молела властта да тури край на гръцките козни. Сдружен с просветения еленчанин Иларион Стоянович Михаиловски, който имал високо богословско образование, и бил тъй също пламенен патриот, Неофит получил пълномощно от българските еснафи да ги представлява за всички искания пред Порта и Патриаршия. , да се избират архиереите от самия народ, а да се ръкоположат от Патриарха; и да обясни Патриаршията от какво произтича дълга, що възлага на епархиите и кому се дават събраните пари. Едновременно с това било подадено изложение до великия везир, в което се доказвало, че било в интерес на държавата да се отдели българското население от гръцкото в църковно-административно отношение, да се позволи на българите да издават в столицата вестник, който да ратува за обединението им. Да се погрижи държавата за отваряне на български училища, да се премахнат злоупотреби на управителите, които се сдружавали с търговците и т.н. Хитрата Патриаршия усетила всичката опасност за своята политика от тези постъпки и безогледна, каквато е в избора на средства против враговете си наклеветила двамата народни дейни пред властта като крайно подозрителни. Неофит и Иларион били представени, освен това за хора, които работят за разцепването на православната църква и имат връзки с полските емигранти: така те били опорочени пък пред руския посланик Титов, който взел също да мрази българите и настоявал и настоявал пред Портата да бъдат махнати от Цариград двамата калугери. Без много проверки, Портата дала съгласието си за заточването им. Патриаршеските стражари ги заловили, оковали ги във вериги като престъпници и ги откарали в Света гора. Там Неофит и Иларион били затворени поотделно.
Иларион бил наскоро освободен, но Неофит останал да гние в затвора, пак в Хилендар. Оттук той не преставал да пише на своите съчувственици в Търновско и да ги насърчава против новия митрополит Атанасия.„Дерзайте Андрее! Да дерзае и Максим!”, пише той на двама от най-верните си последователи. „Оре е винограда Господен с време и без време, Бог нас ще възнагради в бъдеще. И радвам се дето сте сторили туй и онуй срещу злобстващия грък…” Драго ми е!” и друг път „ Дерзай, говори, настой, ори , сей, има кой да жъне сеитбите ни”. И трети път в стихове малко преди смъртта си :
Аз окаяният съм затворен,
Но пак в мен е духът храбоборен,
Но вий дерзайте, говорете,
Гърци от България изпъдете.
Макар сега поставен и при малко по-добри условия за живот в манастира, Неофит бил сломен от старост и от болест. Бил и в крайна немотия, а не могъл и да издейства освобождението си. Изгубил всяка надежда и подяден от мъчителни болки, той бил щастлив поне в това, че се намирал един млад дякон да го наглежда. Това бил бъдещият български митрополит - Григорий Доростоло-Червенски. Като минал през Търново, той се научил за съдбата на Неофит, а като стигнал до Хилендар, подрил го тутакси. Посочили му в една килия прострен на одъра старец, който стенел и нареждал, изоставен от всички. Това бил Неофит. Григорий се настанил в неговата килия и слушал с увлечение мъдрото му слово. Но дните на народния борец били прочетени. Физически недъг и нравствена мъка, че съотечествениците му го оставят да чезне във влажната стая и далеч от милата бащиния , го терзаели еднакво. Спомняйки си понякога за своите гонители, ,търновските чорбаджии и владици или размисляйки за страданията си, той примирал от мъка и падал по три и четири часа в безсъзнание. Смъртта го освободила от всички беди към края на 1848 година. Той издъхнал на ръцете на дякона Григорий.
Няма съмнение, Неофит Бозвели е една от най-светлите фигури в нашата нова история. Духът непреклонен и страстен, той влага всичката своя енергия да реши най-благородната задача, която е могъл да си постави - един образован българин към средата на 19 век – основаването на независима българска черква. Тази черква е трябвало да бъде страж за народното единство и средство за осъществяване на крайните народни желания. Най-напред равноправие на езици български и гръцки в религията и чиста просвета, после борба за извоюване на политическа свобода. Такъв е бил естественият ред.
Сам Неофит не доживява да види плодовете на совите усилия. Но още в годината на смъртта му цариградските българи сполучили да си отворят църква на сто крачки от Патриаршията, а двадесет и две години по-късно подзетият от цяла България църковен въпрос родил самостоятелната наша Екзархия, която организира школното дело и подготвя значително пълното освобождение на отечеството. Не вярваме да бъде далеч денят, когато свищовци, първите свидетели на Неофитовата дейност, ще овековечат величавия образ и скъпата памет на народния защитник, като му издигнат заслужен паметник.
