сряда, 31 юли 2019 г.

Nikola Benin. The Church of Orsanmichele, Florence

Nikola Benin, Ph.D





The Church of Orsanmichele is of a rectangular shape of 33,2×22,4m. It has ten external pilasters and two internal ones. It is 40,7m high, resulting in three storeys. The ground floor is recognizable by its arches and large windows, and the sculptures present in the fourteen niches that go around the structure of the building. The first and second floors are rhythmed by two rows of two-lighted windows overhung by the various shields of Florence and their gothic ornaments. In the corners stand medallions representing the four seasons. As for the main door, it was built later, is in wood, and has the inscriptions OSM on it (standing for Orsanmichele).
The building as we now know it was built in 1337. Originally, at the same spot, was an oratory built in the second half of the VIIIth century in the gardens of a Benedictine monastery dedicated to St. Michael Archangel. It was then used as a loggia[1] in the 1240s, by the corporation of merchants, to store wheat by 1284. It was then destroyed by a fire in 1304, and rebuilt in 1337 in its actual structure.

Historical context

By the end of the XIIIth century, Florence started to be ruled by the arti, or guilds, of which seven were dominant (the arti maggiori), and fourteen were “inferior” (arti minori). Before those guilds became so powerful, Florence was ruled by an elected assembly. But the former became so rich, that they put aside the richest families of Florence and got control over the city (except the Medicis, whose reign started at the end of the XIVth  century with Bicci, founder of the Medici Bank in 1397).
The system of Guilds existed in Florence, but also throughout Europe, perhaps as a result of the collegias of Ancient Rome. During the Ancient Times, the latter were already a way of maintaining social order. As for during the Middle Ages, they started to appear in growing cities around the Xth and XIth century; and by the XIVth century, guilds regulated the society, being able to pass bills for example. Hence, a real political power and a fierce competition between the different guilds.
During the XIIIth century, the guilds were fighting over power and wealth, and that is why in 1240 was built the loggia of Orsanmichele by Arnolfo di Combio, a major architect whose work is representative of the Florentine gothic architecture. However, it was used both as a market place and a place of devotion since an idol of the Virgin Mary, inside the loggia, was much visited by pilgrims for it had been the stage of a Christian Miracle, quickly making Orsanmichele a place of dedication rather than a marketplace.
The first half of XIVth century is often considered as being the apogee of Florence: the construction of Santa Maria del Fiore started in 1290, the construction of the Palazzo Vecchio started around the same period of time, showing the wealth and growing empowerment of the city. The second half of the XIVth century was more of a challenge to the city of Florence, yet artistically speaking the Church of Orsanmichele has never stopped evolving since the sculptures of the niches were built until the very beginning of the XVIIth century. That is why we can now consider Orsanmichele as the testimony of the evolution of the Florentine artistic scene, from the late XIIth century to the very beginning of the Baroque period.
The 1337 building was commissioned by the Silk Guild, and built following the plans of the architects Neri di Fiovarante (… – 1374), Benci di Cione (1337-1404), and Francesco Talenti (1300-1369).

 Architecture and decor

A)    A CHURCH DESIGNED AS A PALACE

One can easily notice that Orsanmichele does not have the regular outline of a Church, as for example Santa Maria Novella, also completed during the XIVth century, that has the classical outline of a Christian cross. Instead, Orsanmichele is rectangular, as a classical loggia was. That can easily be explained by the original purpose of the building: a market place for wheat. Indeed, the place was turned into a Church because of the idol of the Madonna that was very popular and often visited by Pilgrims as well as locals. When the building was reconstructed in 1337, it kept the original basis of the structure and built the Church according to this shape. What actually makes it a Church are the purpose that it was given as well as the Altar and the Tabernacle that can be found inside. Hence, the interior architecture is more that of a church than the exterior architecture.

B)    EXTERIOR ARCHITECTURE: THE NICHES

As mentioned previously, the Church of Orsanmichele is especially famous for the fourteen sculptures that decorate its outside walls.
In chronological order, the sculptures appear as follows: The Madonna of the Rose (1399), Simone Ferrucci or Giovanni di Piero Tedesco; Saint Philip (1410-1412), Nanni di Banco; Saint Mark (1411-1413), Donatello; Saint Peter (1413), Donatello; The Four Crowned Saints(c.1413), Nanni di Banco; Saint John the Baptist (1416), Ghiberti; Saint George (1417), Donatello; Saint Eligius (1420), Nanni di Banco; Saint Jacob (1422), Niccolo di Pietro Lamberti; Saint Matthew (1423), Ghiberti; Saint Stephen (1427-1428), Ghiberti; The doubting of Saint Thomas(1465-1466), Verrocchio; Saint John the Evangelist (1515), Baccio da Montelupo; Saint Luke(1601), Giambologna.
The sculptures are either made of marble (for the less rich guilds), or of bronze (for the richest guilds). The material used was representative of the wealth of the Guild, in particular the arti maggiori.
The most recurrent artists are Nanni di Banco (1385-1421), Donatello (1386-1466), and Ghiberti (1381-1455).
In the beginning of the XVth century, in Laudatio Florentinae Urbis (Praise of the City of Florence), Leonardo Bruni confirms the idea of continuity from Antique Rome to Renaissance Florence, as stated by Coluccio Salutati in 1377, saying about Florence that it was “the daughter and the very fiber of Rome”. Nanni di Banco, Donatello, and Ghiberti’s sculptures illustrate the Renaissance equilibrium between this will of being the daughter of Rome and the late Florentine Gothic style.
Therefore, in order to illustrate this mixed artistic influences, one can focus on Nanni di Banco’s Four crowned Saints and Donatello’s Saint George.

THE FOUR CROWNED SAINTS, NANNI DI BANCO

The sculpture of the four saints was commissioned by the Guild of workers in stones and woods, and is made out of marble. The niche itself presents highly Byzantine influences: the upper decorative part can be compared to Flamboyant Gothic Style cathedrals such as the Cathedral of Amiens, built in the XIIIth century. The interior of the niche, especially the upper part, is in cross vaults, which are typical of the Gothic style. The frieze, in the lower part, recalls of Medieval manuscripts in which the Gospels were illustrated with such ornaments. Here, it is representing sculptors in the typical Florentine bottega, allowing to presume that the four saints are giving their consent to what the sculptors are doing in that frieze and, therefore, to all the sculptors in Florence.
However, the subject itself is linked to Antique Rome since the Four Crowned Saints, Claudio, Nicostrato, Sinfronio and Castorio) were roman citizens who had converted to Christianism and had become martyrs after they had refused to sculpt the statue of a Pagan idol.
The plastic treatment is also very linked to that of Ancient times: not only are they wearing roman togas, they are positioned in contrapposto and the drapery of their clothes recalls the treatments of the gowns in Ancient Rome monuments.
Consequently, Nanni di Banco has illustrated the wished continuity between Antique Rome and his contemporary Florence.
Donatello’s Saint George gives a very different impression from the formerly mentioned sculpture of the Crowned Saints. The medieval references are stronger than in Nanni di Banco’s work. Indeed, Saint George was very famous thanks to the XIIIth text, the Golden Legend, in which the episode of Saint George defeating the dragon is related, and more specifically in the Byzantine East. Here, the character is standing straight, there is no contrapposto, and his adornments (shield, sword, military gown) are typically medieval. But here, Saint George is not here to represent the link between Ancient Rome and Florence, it was made to represent Florence’s strength and determination in keeping its hegemony while the city was facing threats from growing neighbor cities, most particularly Naples. The idea behind the Saint George is that of not being afraid in front of enemies, and the Saint’s stature embodies the idea very well: he is standing equally on both legs, but one of his feet is just a little outside the niche, meaning that he is ready to attack; his shield is in front of him, depicting the Saint’s determination of not being attacked; finally, his look shows the idea of a conqueror, who will not be defeated. Anyone passing in front of the sculptures in these times of fear, would find himself wanting to be as strong as Saint George, and that is the idea that Donatello wanted to convey.
In relation to the exterior architecture, the interior is also of rectangular shape. The holes in the wall testify of the time period when the building was a granary: the grains were sent from the second floor to the ground floor for the merchants to sell. The ten external pillars can also be seen from the inside, and frescoes are painted all over them. The two internal pillars are standing in the middle of the room and finally, at the back of the room, stands the presbytery with the Tabernacle of Madonna Delle Grazie (c.1359) by Orcagna, and the Saint Anne Altar (c.1526) by Francesco da Sangallo.
The ceiling is supported by cross vaults of stones and bricks, which create a dual material effect that can also be found – for example – on the facades of other Florentine churches such as Santa Croce, but also on Byzantine or Islamic medieval architecture, once again testifying of the high influence that other medieval architectures have had on the Florentine one. As for the cross vaults, they are typical of Gothic architecture.

THE FRESCOES ON THE PILASTERS

If the vaults and ceiling are also covered in fresco, the paintings on the pilasters are much more atypical since they represent Patron Saints in real life sizes. First of all, the impression that their sizes gives makes the paintings very impressive to the human eye. Most of the works were realized by Jacopo Casentino, yet among other painters. There are thirty-six saints represented in total, and between them are important stylistic differences. Looking at the representation of Saint Bartholomew, the medieval reminiscence is obvious. The saint is in a frontal position, on a blue background, with a golden aura around his head. The representation is clearly in-between medieval and Renaissance – for the painting is less static and the facial expression is a little more precise than on a medieval painting.
Nevertheless, Saint Stephen Promartyr, shows a tridimensional aspect that the former Saint did not have. The warmer colors, the detailed clothing, the contrapposto and the light – as if it were coming from inside the Church and enlightening the Saint – show a painting technique that is closer to that of the Renaissance than to the medieval one. Also, the absence of an aura shows the humanist point of view of the painter: The Saint looks more human, thus allowing the devotees to feel closer to the Saint, hence, closer to the religion itself. Most probably were the two frescoes painted during different periods of time.
Once again, the frescoes illustrate the evolution of the Florentine artistic scene, but this time in painting. It is also relevant to notice that it does not only concern the Florentine arts, but enhances the evolution from Medieval Times to Renaissance: during the Middle-Ages the techniques were not as developed as during the Renaissance (lacking the discoveries of the Antique treaties that allowed painting, sculpture and architecture to evolve), but in terms of religion, the purpose was very different. The painting aimed at making sure the person who stood in front of it understood perfectly its meaning, as a perfect illustration of the religious texts. The Renaissance, with the rise of humanist thinking and the Protestant Reform, was more about putting man in the middle of everything. Therefore, the saints keep their classical iconography but the representation has a scientific approach that there was not in the previous sacred representations.
The presbytery itself is elevated by two small steps, and the ground is made of stones and marble. A third of the surface is covered in three different marbles: white marble from Carrara, black marble from Monferrato and red marble from Monsumanno
Orcagna, or Andrea di Cione di Arcangelo (1308-1368), completed the tabernacle[2]between the years 1352 and 1360. First of all, the structure of the tabernacle is interesting for it recalls that of a Church. A three-part structure, of which the main and central one is a vault overlooked by a dome. This choice is not innocuous, since sanctuaries dedicated to the Virgin Mary are often linked to cupolas, and the tabernacle contains Bernado Daddi’s tryptic panel Madonna and Child with Angels (c. 1346/7). The architectural style is typically flamboyant Gothic, tied by the European impulse of Gothicism architecture as mentioned previously. The decorative elements include animals, minerals, plants, implements, natural phenomenon… for example, seashells are used along with stars, in the center of the vault. These elements are direct references to the Virgin Mary: the shell is the symbol of the Immaculate Conception – and extensively a symbol of birth in general –, just like the snail (present on the friezes) is a reference to the same idea of virginity (folk wisdom considered that snails came from mud and not from procreation). Various other elements are either Christic references or references to the Virgin Mary. It also contains sculpted elements (framed by the seashells) which depict various moments of the life of Mary.
It is interesting to consider the actual placement of the tabernacle according to where the entry now stands. Indeed, the entry to Orsanmichele is on the left-hand side (when facing the presbytery). Thus, the first thing that the spectator sees is the altar and not the tabernacle. However, the grandiose aspect of the latter, and its imposing architecture, immediately attracts the eye towards it. However, the tabernacle was conceived as to receive outdoor lightning since it was conceived when the Church was still an open market place and the walls had not been sealed. Now that it stands in a closed space, the tabernacle can seem a little out of place, especially considering that it stands next to the Altar which is much smaller.

THE ALTAR OF SAINT ANNE, FRANCESCO DA SANGALLO

The Altar was sculpted by Francesco da Sangallo in the first half of the XVIth century. It represents Saint Anne, the Virgin Mary and the Christ. The cult of Saint Anne, in Florence, started after the expulsion of the Duke of Athens in 1343. Here, the sculptor does not only represent the Holy Family, he represents the stages of life. Indeed, Saint Anne is represented as an elderly lady, which is rarely the case in previous representations as one can see on Raphael’s Madonna del cardellino painted in 1507.
Also, the artist made a clear reference to Michelangelo’s Pietà of 1498, for he signed his name on the belt of Saint Anne, as Michelangelo had done on the Virgin Mary’s.

Conclusion

What is to highlight about the Church of Orsanmichele is its capacity to create a link, if not a discussion, between different periods of time and different artists. Indeed, the architectural and decorative evolution of all its elements – both architectural and decorative – allow the spectator to understand the artistic history of Florence.
Architecturally speaking, the building represents the evolution of the city of Florence. Then, even more intensely, its decorative aspect – both interior and exterior – shows the technical evolution in art, as well as the new ideas in thinking that appeared, mostly during the Renaissance period. The presence of elements dating from late Middle-Ages to the very end of the High Renaissance allows one which passes in front of the Church to have a clear overview of the evolution of the artistic scene of Florence. The interior has the same capability.
Thus, the Church of Orsanmichele is a Gothic building of which the architecture is both that of a palace and that of a Church.

Bibliography


  • Artusi, L., and S. Gabrielli. Orsanmichele in Firenze. Becocci Firenze., 1982.
  • Avery, Charles. Florentine Renaissance Sculpture. Butler and Tanner Ltd, Frome and London, 1987.
  • “Italy – Florence in the 14th Century.” Encyclopedia Britannica. Accessed September 22, 2018. https://www.britannica.com/place/Italy.
  • Kreytenberg, Gert. Orcagna’s Tabernacle in Orsanmichele, Florence. Harry N. Abrams, Inc., Publishers., n.d.
  • “Omeka@CTL | Italy in Crisis: Plague in the 14th Century : Tuscany : The Madonna Delle Grazie and Orcagna’s Tabernacle.” Accessed September 11, 2018. http://ctl.w3.uvm.edu/omeka/exhibits/show/plague/tuscany/tus-madonna.
  • “Orsanmichele Church and Museum – Florence.” Accessed September 11, 2018. http://www.museumsinflorence.com/musei/orsanmichele.html.
  • Richard Turner, A. Renaissance Florence, The Invention of a New Art. Perspectives Prentice Hall, Inc., 1997.

Символи в християнството

Публикувал: д-р Никола Бенин






Музей на византийската култура, Солун, Гърция


Както казва архимандрит Борис (1888 – 1948 г.) в своята статия „Кръстът Господен“ от „Църковен Вестник“ (1927 г., бр. 33.): 
„Кръстът на Господа Иисуса Христа е най-великото откровение и най-великата тайна. Той включва в себе си много велики тайни и разкрива чрез себе Си много велики истини. Великата тайна на благочестието – тайната на въплъщението, тайната на Богочовека Иисуса Христа, тайната на Бога и човека, се разкрива чрез тайната на Кръста. Сам по себе си Кръстът ще остане вечна тайна, но чрез него ще се осветляват най-великите тайни на живота и смъртта, на небето и на земята, на времето и вечността.“
Той символизира „Въплъщението, Страданието, Смъртта и Възкресението“ на Исус Христос, който се жертва в името на Изкуплението на човешките грехове. Също така Кръстът е и изразът на хармонията между материалното и духовното и човешкото и божественото. Съществуват много разнообразни начини за неговото изобразяване.
Един от най-ранните модели на този свещен символ е така нареченият Таукръст, чиято форма е като буквата „т“. Другото му име е Разбойническият кръст, защото видът му повтаря облика на най-използваното от римляните съоръжение за умъртвяване на престъпниците – кръста. Съществува още едно наименование на Тау-кръста – Антониев, по името на „основоположника на християнското монашество св. Антоний Велики (251 – 356 г.)“. Разновидност на Разбойническия кръст е Египетският с „добавена отгоре нимбообразна форма, която символизира задгробния живот“.
Агнето, което символизира Божия Син. В Библията, Стария Завет, кн. 28, Книга на пророк Исаия, гл. 53, р. 7, е дадено следното описание на Исус Христос: „Той бе измъчван, но страдаше доброволно и уста Си не отваряше; като овца биде Той заведен на клане, и както агне пред стигачите си е безгласно, така и Той не отваряше уста Си.“. В Новия Завет, кн. 4, От Иоана свето Евангелие, гл. 1, р. 29, свети Йоан Кръстител „казва: ето Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света.“. Добрият пастир също символизира Спасителя: „Аз съм добрият пастир; и познавам Моите Си, и Моите Ме познават.“ (Нов Завет, кн. 4, От Иоана свето Евангелие, гл. 10, р. 14). Рибата е другият образ, който представя Божия Син. Това е така, защото гръцката дума за водното животно “Ιχθύες” („ИХТИОС“) е разчитана „от криптохристияните като абревиатура на фразата „Иисус Христос Теос Иос Сотир“, т. е. „Исус Христос Божи Син Спасител““. Съчетанието на гръцките букви „α“ (алфа) и „Ω“ (омега) също символизира Спасителя. Сведенията относно това значение се намират в Новия Завет, кн. 27, Откровение на св. Иоана Богослова, гл. 22, р. 13: „Аз съм Алфа и Омега, начало и край. Първият и Последният“. Комбинацията на тези две гръцки букви много често е изобразявана до лика на Христос. Лозовата клонка е още един знак, символизиращ Божия Син. Доказателството за това тълкуване се намира в Новия Завет, кн. 4, От Иоана свето Евангелие, гл. 15, р. 1: „Аз съм истинската лоза, и Моят Отец е лозарят“ 

понеделник, 29 юли 2019 г.

Orvieto "Città Sotterranea"

Nikola Benin







C'era una volta... una città. Sembra l'inizio di una fiaba; è invece l'inizio di una storia che, proprio come una fiaba antica, racconta un'avventura quasi incredibile: la scoperta di una città sotto ad una città.
La città è Orvieto, che già a vederla sembra uscita dai disegni di un libro di fiabe, arroccata com'è su un'alta Rupe che periferiche verticalità isolano dal resto del mondo. Una Rupe che, sebbene sostenga da tremila anni la città, si dimostra ancora alquanto maldestra nell'assolvere un compito di così gran lustro: crolli, smottamenti, scivoloni, fremiti vari mettono da sempre in sospetto gli abitanti. Colpa della fragilità delle rocce che la compongono: tufi e pozzolane. Materiali estremamente friabili che quasi si possono grattare via con le unghie. Ma, proprio per questo, materiali in cui è facile scavare, perforare, aprire una grotta... due...cento...mille.
La storia è quella dell'avventura di alcuni speleologi che, sotto al piccolo centro storico di Orvieto, proprio dentro alla grande Rupe così propensa all'instabilità, hanno ritrovato un incredibile mondo sotterraneo che era stato scavato, utilizzato e poi dimenticato: un oscuro labirinto articolato in oltre 1200 tra grotte, cunicoli, pozzi, cisterne, creato dall'uomo, picconata dopo picconata, in quasi tre millenni di ostinato e continuo lavoro.
Tutto iniziò alla fine degli anni 70, quando una frana di grandi proporzioni assestò un bel morso nella Rupe orvietana, a poche centinaia di metri dal celeberrimo Duomo. Ultimo, e più grave, evento causato dal dissesto idrogeologico che minava la stabilità della Rupe, la frana allarmò il mondo intero, preoccupato per la sopravvivenza di Orvieto e delle sue opere d'arte. Ma incuriosì lo sparuto ed agguerrito gruppetto di speleologi locali, già attenti ad una sorta di leggenda metropolitana che, di certo enfatizzando brandelli di una realtà che la memoria storica cittadina non riusciva più a ricordare coerentemente, mitizzava una Orvieto "tutta vuota, sotto". La stessa Rupe mostrava, in alcune delle sua alte e strapiombanti pareti, misteriose aperture, finestrature dai profili irregolari, occhiaie vuote e buie che sottintendevano sotterranei inspiegabili e inesplorati e che, come i cosmici buchi neri, furono fonte di irresistibile attrazione per gli speleologi orvietani.
La riscoperta dell'incredibile realtà sotterranea iniziò proprio da questi aerei pertugi. Assicurate le corde agli alberi dei giardini e degli orti che coronano quasi tutto il perimetro superiore della città (e, in loro mancanza, ai semiassi delle auto), gli speleologi iniziarono a calarsi lungo la sfaccettata Rupe. Emozione. Emozione si può definire, in una parola, la risultante delle sensazioni che caratterizzò le esplorazioni. Emozione, prima di tutto, per gli spazi aperti in cui avvenivano le discese: gli speleologi erano sì abituati all'utilizzo impavido delle corde per superare grandi altezze, ma nell'ambiente angusto delle grotte, dove la vista è limitata al frammento di spazio rubato dall'acetilene all'oscurità e il buio stesso bandisce benignamente ogni vertigine. Qui invece si trattava di abituarsi improvvisamente ad operare all'aria aperta, con lo sguardo libero di spaziare per chilometri e la corda che, in quell'immensità, non era più tale, ma solo un filo sottile sottile... e mente chi nega di aver sentito, almeno per le prime volte, un po' di batticuore. Emozione, soprattutto, per ciò che appariva una volta penetrati nelle grotte rupestri. Stanze squadrate, collegate tra loro da gallerie e illuminate da piccole finestre, si susseguivano per decine di metri su più piani sovrapposti uniti da brevi pozzetti e scivoli. Nelle pareti di fondo, quelle più interne, si aprivano angusti cunicoli che penetravano verso il cuore della Rupe e permettevano a stento il passaggio di una persona carponi o distesa, ma solo per pochi metri, perchè invariabilmente qualche frana poneva irrisolvibili interrogativi sulla loro destinazione. Gli anni avevano ricoperto i pavimenti di uno spesso strato di finissima polvere di pozzolana; ad ogni passo si alzava, rimaneva sospesa in aria immobile, rigata a volte da obliqui raggi di sole che cadevano dalle finestrelle, conferendo a quelle singolari grotte un aspetto che evocava suggestioni quasi magiche. Ma le pareti di quelle stanze, più che il resto, davano l'impressione di essere entrati in una dimensione irreale, in un mondo che era solo un'inquietante imitazione di quello di superficie: migliaia di piccole nicchie cubiche profonde circa un palmo le ricoprivano interamente, senza soluzione di continuità, dai soffitti ai pavimenti. Un'immagine che richiamava alla mente le parole fatte dire da Jorge Luis Borges al protagonista del racconto "L'immortale": "Questo palazzo è opera degli dei" pensai in un primo momento. Esplorai gl'inabitati recinti e corressi: "Gli dei che lo edificarono sono morti". Notai le sue stranezze e dissi: "Gli dei che lo edificarono erano pazzi". Nessun dio aveva, naturalmente, lavorato a quell'opera e, naturalmente, nessun pazzo. Tutto invece rispondeva a precisi criteri di razionale sfruttamento del sottosuolo. Gli speleologi avevano riscoperto quegli apprestamenti sotterranei noti col nome di "colombari", scavati dagli antichi orvietani appena dietro le pareti esterne della Rupe per allevare, nelle piccole nicchie appositamente realizzate, i piccioni, tuttora piatto classico della cucina locale.
L'intuizione dei ricercatori iniziava dunque a trovare conferma e la dava anche alla diceria popolare che voleva Orvieto "tutta vuota, sotto". In effetti, il sottosuolo cittadino cominciava a palesarsi e premiava i ricercatori con una tale quantità di grotte da rendere necessario, parallelamente all'attività di esplorazione, un attento lavoro di catalogazione che suddivise le cavità scoperte per tipo, periodo di scavo ed altri parametri che resero razionale l'archiviazione dei dati raccolti. A questo punto agli speleologi si unirono gli archeologi e l'abitato continuò a rivelare i suoi incredibili recessi sotterranei, vere radici su cui la città era cresciuta e si era stratificata e che il tempo aveva fatto dimenticare. Complessivamente le grotte scoperte superano ormai il numero di 1200, ma il dato numerico, sebbene stupefacente, non è comunque che un'arida quantificazione del lavoro svolto. Non racconta cosa si prova, ad esempio, a percorrere un angusto cunicolo che porta ad un pozzo dove il raggio della torcia elettrica si perde senza trovare il fondo. E allora giù una corda, ed inizia una verticale discesa in un budello di poco più di un metro di diametro che termina dopo trentacinque metri su un cumulo di detriti gettati chissà quando, chissà da chi. A metà discesa due cunicoli scompaiono nel buio. Un breve pendolo, una sotterranea singolare altalena per raggiungerli ed esplorarli, ma terminano dopo poco. Gli antichi scavatori non hanno proseguito nel loro estenuante lavoro sotterraneo,. Perchè? Non c'è risposta. E sopra, la città vive la sua vita quotidiana ignorando che proprio lì sotto, a pochi metri di profondità, un ricercatore armato di casco striscia attraverso un passaggio aperto da un piccolo crollo, sfiora con prudenza massi instabili e preoccupanti, si affaccia, illuminandola di nuovo dopo secoli di oscurità, in una cisterna e rivede, al chiarore giallo dell'acetilene, i grossi conci di tufo abilmente sovrapposti dagli Etruschi nel V secolo a.C. L'opera congiunta degli speleologi e degli archeologi ha permesso il ritrovamento delle grotte del sottosuolo di Orvieto, nonchè lo studio sistematico e scientifico dei dati reperiti.
La Rupe, colonizzata già a partire dal IX secolo a.C., vide poi prosperare un'importante città etrusca, l'antica Velzna. A questo periodo risalgono i primi ipogei scavati dall'uomo alla ricerca dell'acqua, bene insostituibile in una città che, inespugnabile per le insuperabili pareti di roccia che la difendevano, doveva essere in grado di resistere agli assedi. Purtroppo sull'alto pianoro della Rupe orvietana l'acqua è totalmente assente. Da questa carenza nacque l'esigenza di scavare pozzi. Molto profondi, sono tutti a sezione rettangolare e non misurano più di 80 per 120 centimetri. Così angusti, precipitano a piombo per decine di metri alla ricerca delle vene sotterranee. Le due pareti più lunghe sono segnate, con regolare scansione, da piccole tacche, chiamate "pedarole", che permettevano di muoversi all'interno di questi condotti verticali. E lo permettono ancora oggi: gli speleologi, appoggiate le punte dei piedi nelle pedarole, sono scesi e risaliti, sapendo con emozione di ripetere, per un inevitabile automatismo imposto dalle caratteristiche del pozzo, movimenti già mille volte ripetuti, esattamente nello stesso punto, da altri uomini venticinque secoli prima. Gli Etruschi realizzarono anche delle cisterne per la conservazione dell'acqua piovana, nonchè una estesa rete di cunicoli per il suo convogliamento. Basti dire che grazie a tutto ciò, Velzna riuscì a raggiungere l'autosufficienza per quanto concerneva l'approvvigionamento idrico, tant'è che cadde nelle mani di Roma, nel 264 a.C., solo dopo aver resistito ad un assedio che durò più di due anni. Nei secoli successivi gli scavi continuarono. Il sottosuolo della città ha rivelato cave enormi da cui vennero estratte tonnellate di pozzolana, pozzi e cisterne di ogni epoca e dimensione, gallerie, cantine, rifugi, pozzi-butto che ancora restituiscono esempi frammentari di raffinata ceramica medievale e rinascimentale. A volte, la scoperta di alcuni ipogei di grande importanza è un regalo del caso, come, ad esempio, quando venne trovato ciò che ora è noto come "Il Pozzo della Cava". Il proprietario di una tipica trattoria del quartiere medievale notò che una muratura che si trovava nella cantina del locale, e che sembrava una semplice opera di sostegno, dava cenni di cedimento. Rimosso un blocchetto di tufo scoprì... il vuoto! Al di là del vecchio muro non c'era niente! Gli speleologi, prontamente giunti appena sentita voce della scoperta, filati metri e metri di corda oltre il piccolo passaggio apertosi, si calarono nell'oscurità, non senza un preventivo battibecco circa le priorità di discesa che vennero, tuttavia, cavallerescamente stabilite a gomitate. Un grande pozzo li accolse ospitandoli sul suo fondo coperto di detriti, quasi trenta metri più in basso. Si scoprì anche che la parete del pozzo era segnata, per tutta la sua altezza, dalla traccia di un pozzetto con pedarole, tipico del periodo etrusco. Ma le sorprese non erano ancora finite. Dopo alcuni anni, il proprietario decise di liberare il fondo del pozzo dai detriti, invogliato anche dal ritrovamento di documenti attestanti la presenza dell'acqua almeno fino al XVII secolo. Dopo pochi metri di scavo gli speleologi si trovarono di fronte ad una piccola galleria (ad oltre 35 metri di profondità!), occlusa dopo una quindicina di metri da una grande quantità di argilla che impedì la prosecuzione dell'esplorazione, disegnando un nuovo grande punto interrogativo nella mappa delle ricerche sotterranee orvietane.


Ma il ritrovamento forse più affascinante è stato quello fatto in una cavità vicina a Piazza Duomo. Lì venne alla luce un intero frantoio medievale per le olive, completo di macine, pressa, focolare, mangiatoie per gli animali addetti alle macine, condutture per l'acqua e cisterne. Un grande impianto installato in una grotta che, per il particolare aspetto impostole all’atto dello scavo, richiama subito alla mente le simmetriche geometrie di tanti ipogei di epoca etrusca, suggerendo affascinanti ipotesi sia sul periodo di realizzazione che sulla primitiva destinazione d'uso. Un luogo di grande interesse storico e archeologico che permette a chiunque di sentire sulla propria pelle la carezza affascinante del passato. Infatti ogni giorno, partendo dagli uffici dell'Azienda di Promozione Turistica di Piazza Duomo, personale qualificato accompagna i visitatori in un agevole percorso di circa un'ora denominato "Orvieto Underground", che si snoda in due delle più grandi e significative cavità nascoste nella Rupe. Qui, nella riscoperta degli antichi segreti conservati dalla silenziosa oscurità delle grotte, ognuno può ritrovare, con sorpresa, le millenarie suggestioni del labirinto sotterraneo.
Le caratteristiche delle rocce che disegnano l'articolata stratigrafia della Rupe su cui sorge Orvieto, determinarono le condizioni ambientali che indussero gli abitanti a scavare nel sottosuolo, fino a realizzare l'incredibile labirinto di grotte, pozzi, cisterne e gallerie che oggi prende il nome di Orvieto Underground.
Vista da lontano, ad esempio arrivando con l'autostrada oppure scendendo i tornanti della statale 71 che giunge da Viterbo, Orvieto si presenta con un aspetto particolare, subito intrigante grazie ad un colpo d'occhio eccezionale. All'estremità meridionale di un'ampia vallata chiusa da colline ora boscose, ora regolarmente rigate dai vigneti, spicca un rilievo in perfetto isolamento, le cui pendici si alzano con dolcezza dal fondovalle. In cima, quasi piantato lì da un mitologico gigante, un vasto blocco tufaceo dalle levigate ed alte pareti perpendicolari sostiene la città che con i suoi tetti, le torri, le cupole, le guglie interrompe e muove la superficie, grossomodo pianeggiante, di questo inatteso altipiano, chiamato Rupe.
La stratigrafia del suggestivo complesso è piuttosto articolata, ma, partendo dal basso, si può semplificare nelle tre seguenti fasce:
  • la collina, costituita da argille plioceniche, vecchio fondale del mare qui presente prima della emersione della catena appenninica;
  • la "serie dell'Albornoz", un sottile strato non ovunque visibile, originato da deposizioni in ambiente fluvio-lacustre in cui si inseriscono anche strati di origine vulcanica, così denominata perchè emerge con maggiore imponenza in prossimità della fortificazione fatta erigere del XIV secolo dal Cardinale Albornoz;
  • la Rupe vera e propria, nata nel corso di circa trecentomila anni da quella che fu l'eruzione finale del complesso vulcanico dei Monti Volsini. E' costituita da tufo litoide a scorie nere che comprende un tufo vero e proprio di colore giallo-aranciato, di consistenza litoide, con numerosi inclusi pomicei, ed una roccia estremamente friabile di colore grigio che prende impropriamente il nome di pozzolana.
Questa particolare stratigrafia condiziona la circolazione delle acque sotterranee e la sua osservazione aiuta a comprendere perché, nel corso dei millenni, gli abitanti della Rupe operarono in maniera così peculiare nel sottosuolo della città, fino a scavarvi circa 1200 grotte.
Sia il tufo che la cosiddetta pozzolana, per una loro porosità naturale e per la nutrita presenza di fratture, risultano assolutamente permeabili, per cui le acque meteoriche che cadono sulla Rupe non trovano ostacoli durante la discesa fino allo strato impermeabile di argilla pliocenica.
Qui inizia lo scorrimento sub-orizzontale che dà origine, tutto intorno al grande blocco tufaceo e proprio nel punto di giunzione tra lo strato argilloso e gli strati superiori, a diverse sorgenti. Quindi tutta l'acqua disponibile per l'abitato viene da sempre a trovarsi al di fuori di questo, anzi, addirittura al di fuori delle pareti verticali della Rupe, dagli antichi orvietani considerate sempre come protettive mura invalicabili. E' facile immaginare come, al di là della difficoltà dell'approvvigionamento quotidiano, questa situazione risultasse estremamente pericolosa in caso di assedio: sarebbe stato impossibile uscire dalla città e raggiungere le sorgenti ormai cadute in mani nemiche. L'inderogabile necessità dell'approvvigionamento idrico fu dunque la molla che verosimilmente dette il via alle realizzazioni sotterranee orvietane. Si iniziarono così a scavare elaborate cisterne per la conservazione dell'acqua piovana e pozzi profondissimi che, superati gli strati permeabili, raggiungevano le falde freatiche.
A tali ipogei, inerenti prettamente alla ricerca ed alla conservazione dell'acqua, si affiancò anche lo scavo di tutte le altre grotte, pertinenti ad una vasta gamma di esigenze. Anche in questo caso la particolare natura geologica della Rupe venne in aiuto: la inconsistenza della pozzolana e la scarsa durezza del tufo, permisero di utilizzare al meglio il sottosuolo orvietano, realizzando così quel sorprendente "doppio" della città che è Orvieto Underground.
Un rapido giro per sapere dove parcheggiare, dove passeggiare, cosa vedere in una città che ad ogni passo offre scorci suggestivi ed indimenticabili, opere d'arte e monumenti unici.
La visita turistica di Orvieto… comincia prima di arrivare ad Orvieto. Sembra uno slogan paradossale o il paradosso per uno slogan, ma in realtà la città si comincia a gustare da lontano, quando appare alta sulla sua Rupe tufacea. Questa è la prima visione che si ha: un'isola senza mare che domina una vasta pianura, una nave di pietra che tra le nebbie (spesso presenti al mattino) solca mari onirici, una città dall'apparenza peculiare definita "alta e strana" da Fazio degli Uberti nella metà del XIV secolo.
Una volta arrivati proprio sotto la Rupe, si pone, e subito si risolve, il problema del parcheggio. Si può scegliere tra: parcheggio della Funicolare (molto ampio), a ridosso della stazione ferroviaria, collegato con il centro grazie alla tipica Funicolare che in circa due minuti arriva in città, sbarcando i passeggeri proprio di fronte alla fermata del bus per Piazza Duomo; parcheggio sotterraneo di Campo Boario, a metà strada tra la valle e la città, servito da ascensori e scale mobili che conducono in centro; parcheggi di piazza Cahen, di via Roma (coperto) e di piazza Marconi, interni alla città.
Per una visita completa della città conviene avere a disposizione almeno un giorno o due… ma, si sa, il tempo spesso è tiranno.
Certamente è meta irrinunciabile il Duomo, denominato Giglio d'Oro delle cattedrali per i mosaici che ornano la sua impareggiabile facciata, progettata agli inizi del XIV secolo da Lorenzo Maitani. L'interno, ricco di opere d'arte, ospita tra l'altro il raffinato gruppo marmoreo della Pietà, scolpito da Ippolito Scalza nel 1579. Il gioiello artistico presente in Duomo è la Cappella di San Brizio, sulle cui pareti il cortonese Luca Signorelli affrescò (1499-1504) un Giudizio Universale che è una delle più eccelse testimonianze della pittura italiana.
Ricordiamoci che dal numero civico 23 di piazza Duomo, proprio di fronte alla Cattedrale e di fianco all'Ufficio Informazioni Turistiche, partono tutti i giorni dell'anno, a vari orari, le visite guidate per "Orvieto Underground".
Nel punto più basso di Orvieto, in piazza Cahen, si trova il proverbiale Pozzo di San Patrizio, visitabile fino in fondo grazie a due comode rampe di scale che si inabissano per circa 60 metri all'interno della canna del pozzo stesso. E' un'opera di ingegneria incredibile, progettata da Antonio da Sangallo il Giovane nel 1527 su incarico del Papa Clemente VII, qui rifugiatosi per sfuggire alle truppe di Carlo V che mettevano a ferro e fuoco Roma. Le due rampe di scale si avvolgono tra loro come la doppia elica del DNA, una serve per scendere e l'altra per tornare su. L'ingegnoso sistema consentiva di arrivare direttamente all'acqua con gli animali da soma, risalendo poi senza intralciarsi con chi a sua volta scendeva.
Non distante dal Pozzo è la panoramica Fortezza Albornoz (1364), oggi giardino pubblico, da cui la vista spazia sulla valle e sulle colline che circondano la città.
Il centro topografico della città è la medievale Torre del Moro (visitabile), all'incrocio tra Corso Cavour e Via del Duomo. Dalla cima si gode un grande colpo d'occhio a 360° sull'abitato e sui dintorni.
Nei pressi, non si può non rimanere sbalorditi dal Palazzo del Capitano del Popolo, costruzione risalente al XIII secolo possente ed agile, abbellita da archi, trifore e merli ghibellini. Dopo un accurato restauro che non ha tralasciato di valorizzare appieno alcune suggestive vestigia etrusche e medievali scoperte nelle sale interrate, il Palazzo è diventato un moderno centro congressuale.
Il quartiere medievale non è lontano: occupa la parte occidentale della città. Caratteristico e scosceso, offre una passeggiata eccezionale lungo le ripe, su strette stradine ripidissime che ripercorrono gli antichi camminamenti di ronda. Tra le case, unite tra loro quasi senza soluzione di continuità, alti speroni di tufo celebrano ogni giorno il connubio indissolubile di questa città con la sua magica Rupe tufacea. Vale la pena di prendersela comoda e perdersi tra questi vicoli, godendo dell'aprirsi improvviso di piazze e piazzette, dell'apparire inatteso di scorci panoramici ampi e verdissimi.
Molte altre sono le meraviglie che la città può ancora offrire al viaggiatore curioso: chiese secolari che custodiscono opere pittoriche o scultoree di valore (San Francesco, San Domenico, Sant'Andrea, San Giovenale, San Lorenzo de Arari); palazzi rinascimentali dalle architetture lineari ma ricche, dove il grigio basalto si incastona nel giallo tufo impreziosendolo con inserti che sono gioielli di equilibrio tra forma, dimensione, elementi ornamentali; sorprese sotterranee come l'incredibile Orvieto Underground, che permette di visitare agevolmente le tracce che quasi tre millenni di attività umana hanno sedimentato nelle grotte orvietane o il Pozzo della Cava, profonda perforazione cilindrica il cui primitivo impianto risale al periodo etrusco.

Ma per farsi un'idea a tutto tondo di Orvieto, è opportuna anche una visita al suo passato più antico, alle testimonianze della vita che qui condussero gli Etruschi, fondatori della città che aveva allora il nome di Velzna ed era talmente ricca da essere nota con l'appellativo di Oinarea (dove scorre il vino). Il Museo Archeologico Nazionale, il Museo "Claudio Faina" ed il Museo dell’Opera del Duomo sono lì per questo, proprio in piazza Duomo. Appena fuori da Orvieto invece, la Necropoli di Crocefisso del Tufo è stato il cimitero della città dal VI al III secolo a.C. Ciò che colpisce è l'ordine preciso con cui sono state allineate le tombe, evidente segno di una sorta di piano regolatore (!) che preordinò la planimetria generale del sito, nonché gli architravi degli ingressi alle tombe stesse che "annunciano" (la formula dell'iscrizione incisa è infatti "io sono di …") il nome del defunto.

Никола Бенин. Индия – екзотика и красота от Симеон Идакиев

Публикувал: Никола Бенин


Мислех си колко странно е направен човекът. Зад гърба ми останаха хиляди километри, чезнещи към безкрая на индийската равнина, човешки стълпотворения, срещи със слонове, градчета със странни за мен названия, които нямаха брой, строги силуети на храмове, сребристи ленти на реки, димящи от влага в ранното утро оризови полета. И над всичко-огненият диск на безпощадното слънце. Би трябвало да кажа ”стига”, да бъда доволен, но установих, че не съм. Преживяното и видяното вече се бяха превърнали в спомени, а, странно, желанието за още беше живо. Сигурно защото лентата на пътя мами неудържимо с изкушенията на водните зеници край нея, отразили грациозни силуети на лодки и хора / като в древна миниатюра от неизвестен майстор /, с носачите на свещена вода от Ганг, която ще бъде пренесена с много вяра на стотици километри, и то пеша, с изумителната палитра от багри, различна през всеки час от деня, но най-вече със срещите с хората, които правят тази страна такава, каквато е, тази страна, която не престава да те изумява и очарова. Когато ти се стори, че си я опознал, тя просто разгръща още една страница от себе си и разбираш, че тази книга, пълна със загадки и чар, пропита с мъдрост и забулена в тайнственост, писана хилядолетия, не може да бъде прочетена за месец.
Такива мисли ми минаваха през главата, когато пристигнах в Агра. Градът, разположен на десния бряг на река Джамуна / или както я наричат още Джамна /, е основан преди повече от 5,000 години, а от 1526, когато Бабур, първият Велик Могол, разбил династията на Лодите, Агра станал столица на огромната империя.

Ако има сграда, която в някаква степен олицетворява страната / както Айфеловата кула-Франция, или операта в Сидни-Австралия /, то за Индия това е Тадж Махал-паметникът с интересна, романтична, но и скръбна история. Той бил издигнат от петия император на династията Шах Джахан в памет на любимата му съпруга, поетично наричана Мумтаз Махал / Украшението на двореца /. Императорът бил покрусен, когато  39- годишната Мумтаз, починала при раждане на 14-та им рожба през 1629 година. Гробницата била строена почти 15 години от 20,000 работници, събирани не само от Индия, но и от Централна Азия и даже били привлечени архитекти от Франция и Венеция.
Говори се, че Шах Джахан възнамерявал да построи втори Тадж за своя гробница. Той трябвало да бъде от черен мрамор на противоположния бряг на реката-негативен образ на белия. Но преди да подхване строежа на втория шедьовър, неговият син Аурангзеб, според който това щяло да разори страната,  го свалил от престола. Затворил Шах Джахан до края на живота му в една стая на форт Агра, обърната към реката и измислил доста садистично наказание за архитектурните увлечения на своя баща, защото навън можело да се погледне само през огромен диамант, монтиран така, че да отразява единствено сградата на Тадж Махал….Когато починал го положили при любимата Мумтаз.
Мраморният мавзолей се издига на висока платформа с четири симетрично разположени в ъглите бели минарета. Гробовете на Мумтаз и Шах Джахан са в приземието, а над тях, в главната зала, били вдигнати фалшиви гробове-честа практика в индийските сгради от този тип. Светлината прониква през изящни мраморни решетки, а акустиката е превъзходна. Въпреки, че Тадж е прекрасен от всяка гледна точка, всъщност изумителни са детайлите. В мрамора са вградени с ненадминато майсторство фигури от полускъпоценни камъни. Прецизността и старанието, вложени  в украсата и строителството са еднакво въздействащи, независимо дали мавзолеят е гледан отдалеч или от една ръка разстояние. В пределите на Тадж Махал се влиза през порта от червен пясъчник, върху която са изписани стихове от корана на арабски език. Към сградата водят алеи, разделени от дълъг воден басейн, в който Тадж се отразява прекрасно. Казват, че той изглежда по един начин при светлината на зората, по друг-при залез слънце, но е особено красив на лунна светлина. Не случайно при пълнолуние в Агра се стичат хиляди хора.
Посетих и Фатепур Сикри, разположен на 40 километра западно от Агра. Между 1570 и 1586 година , по време на управлението на Акбар, един от най-могъщите владетели на моголите, столицата на империята била именно тук. Според легендата Акбар, който дълго  време нямал наследник, дошъл на поклонение  при шейх Салим Чисти, който предсказал раждането на сина му. В знак на благодарност владетелят построил прекрасен град, който нарекъл Фатепур / град на победата / и го направил своя столица. Поради липса на добро водоснабдяване обаче не след дълго градът бил изоставен.
За Акбар се знае, че бил изключително толерантен към другите религии, даже създал нова, наречена „дийн илахи”, в която се опитал да синтезира най-добрите елементи от всички големи религии, включително християнската.
Интересен паметник във Фатепур Сикри е джамията Масджид, за която казват, че е умалено копие на онази в Мека. Главният вход е 54-метровата „Врата на победата” във вид на арка. От вътрешната й страна има надпис, който укорява непостижимия човешки стремеж към вечност:” Светът е мост. Мини, но недей да строиш върху него къща. Този, който се надява на един час, може да се надява на вечност.” Точно пред портала има дълбок кладенец и понякога местни смелчаци скачат от върха във водата. Срещу заплащане, разбира се.
В джамията се намира гробът на шейх Салим Чисти, заобиколен от мраморни решетки, а в близост до него почиват роднините, близките и съветниците му. Точно както преди векове, така и днес гробът е посещаван от бездетни жени, дошли да потърсят чудодейно изцеление.
В северната част на изоставения град се намира залата за публични аудиенции на владетеля. Дворът в съседство е направен като гигантска шахматна дъска. Говори се, че Акбар играел тук шах, като използвал робини вместо фигури.
Незабравими са впечатленията ми от посещението на комплекса храмове Каджурахо в щата Мадхя Прадеш. Те са построени в периода 950-1050 година по времето на династията Чандела, управлявала пет века тези земи, преди да паднат под ислямско владичество. Питах се защо бяха построени именно тук, толкова далеч сега, както и преди хиляда години от всякакво населено място. Как владетелите от династията са докарали работна ръка, за да превърне замислите им в каменни образи? За да се построят толкова много храмове за сто години, е трябвало да се използват огромен брой работници! На тези въпроси няма отговор, но именно отдалечеността е запазила храмовете от ислямските нашественици и днес, оцелели по чудо, те са древно, интригуващо послание към съвременните хора.
Неповторимата галерия от каменни изваяния на индуистките и джайнистки храмове е пръсната сред безлична гориста падина и макар че само една четвърт от 85-те светилища е пощадена от времето, и тя е внушително доказателство за величието на ранния ренесанс на индийската култура по време на раджпутските владетели от династията Чандела.
Отделните храмове са посветени на различни божества. Преобладава възхвалата на насладата от живота и прелестите на жената. Хоризонталните пояси от резба върху камък представляват плетеница от богове и богини, красиви нимфи и придворни, дракони, съблазнителни земни жени, любещи се двойки, наречени митуна, кралски шествия, батални и ловни сцени, фигури на слонове и коне.
Какъв култ беше подбудил създаването на тази каменна епопея и какво изразява тя? Художествено-еротична фантазия или просто доволство от живота? Вероятно причината е в поклонничеството към бога Шива. По време на династията Чандела особено популярна била доктрината Тантра, която възвеличава жената като източник на живот. Тантра е антитез на аскетизма и според нея за човешката жизненост са особено важни любовните наслади.
Храмовете на Каджурахо, носещи особеностите на стила нагара / или североиндийски /, са единствени по рода си в света и независимо от причините, поради които са създадени, по-важно е, че показват самобитното жизнеутвърждаващо изкуство на индийското средновековие, което ги нарежда срез най-значителните ценности на световната култура.


След Каджурахо продължих към града на Шива, носил имената Каши, Бенарес, Варанаси, наричан още Вечният град.
Трудно е за чужденеца да разбере тази страна, защото един от най-сложните въпроси в нея е религиозният. Махатма Ганди го определя така:”Търсене на истината с ненасилствени средства. Индуизмът-това е неуморният стремеж към истината.” На територията на Индия са се родили много религии. Казват, че Буда бил индус, индус бил и неговият съвременник, основателят на джайнизма Вардхамана Махавира, наречен Джина. Пак в Индия гуру Нанак създал сиксхата религия. И това са главните, основните, в сметката не влизат безчислените секти. Има от какво да се обърка човек….
Варанаси е едно от най-важните места за поклонение в Индия, както и голяма туристическа атракция. Тук наблизо, в Сарнат, само на 10 километра от града, Буда за първи път проповядвал посланието си за „проблясъка”- поне така смятат вярващите. Градът бил неколкократно разграбван от мюсюлманските нашественици след ХІ век. Тези разрушителни”посещения” достигнали своя връх при моголския император Аурангзеб, който унищожил почти всички храмове, а най-известния превърнал в джамия.
Днешното име на Варанаси идва от още по-древно название, означаващо град между две реки-Варауана и Ази. За вярващите индуисти градът винаги е бил свято място, център на поклонение. Смята се, че е особено добре да се умре тук, защото се отива направо в рая. Но освен това Варанаси е просветен център и тук се стичат студенти от цяла Индия.
Беше още тъмно, когато тесните, колоритни и гъмжащи от хора улички ме изведоха на брега на Ганг. От незапомнени времена тази река дава живот на Индия. Индийците я наричат ласкаво Майка Ганг. Тук вярващите идват, за да се избавят от греховете си чрез очистващо измиване.
Церемонията започва преди изгрев слънце. И сега ми е трудно да възпроизведа с думи картината, откроила се пред очите ми. Сгушен в топлото си яке потръпвах от острия режещ хлад на утринта, а хора от всички възрасти се събличаха на стръмните, спускащи се надолу стъпала, после бавно влизаха във водите на Ганг с очи, отправени на изток. Ръцете с допрени молитвено длани, движещите се беззвучно устни, потапянията до шия във водата, писъкът на невръстни деца, които се бояха от допира с нея, величественият диск на слънцето, който бавно, в ореол от червено сияние, изплуваше над широката притихнала река, старец с побеляла брада и светли дрехи, прострял като пророк ръце над грешната земя и вперил поглед в огненото светило, малко момиченце, което продаваше хартиени панички с лотосов цвят и запалена свещ, редките прозвънявания на камбани от внушителните кули на храмовете, телата на мъртвите, носени на леки бамбукови носилки / между тях труповете на деца, починали тази нощ, обвити в златножълти материи, които като невръстни, както и бременните мъртви, Ганг милостиво щеше да приеме цели /, догарящите дърва на кладите и купчинките пепел-единственото, останало от вярващите смъртни, които щяха да бъдат разпръснати над свещената река….
Какво от тези бързо отлитащи мигове може да задържи нетрайната човешка памет? И досега имам чувството, че само съм сънувал тази река със слънчеви отблясъци, шествието на мъртвите, писъците на децата и стапящият се във вечността звук на камбани.
Бенарес, Варанаси, не са просто имена на един град, а част от магията, наречена Индия. Тя открехна за секунда своята завеса и през пролуката успях да зърна фрагменти от тази страна, която вече в някаква степен чувствах близка и въпреки това толкова непозната.
Силно впечатление ми направи и паркът в Гинди-южно предградие на Мадрас, защото той предлага атракция, която не бива да се пропуска. Очарованите очи на посетителите с почуда се спират на пъстрата колекция от хамелеони, костенурки, игуани и стотици видове змии, сред които почетно място заемат четириметровите кралски кобри. Разбира се, най-ревностни посетители и изкушени зрители в този парк са децата. Той е впечатляваща илюстрация на жизнената природа на индийския юг. Срещите със змии, които биха били страшилище за чужденеца, са нещо съвсем естествено и нормално за жителите на южните щати, които съжителстват с тях със забележително спокойствие. Заснех една ферма близо до градчето Махабалипурам, където от змиите се отнема отровата-изключително ценна суровина за фармацевтичната промишленост. Забележителни бяха сръчността на онези, които извършваха опасната операция. Изведнъж, за ужас на всички посетители, индиец, който изцеждаше отровата в малка чашка, метна една от змиите на вратлето на съвършено голо, не по-голямо от две години дете / вероятно собствения му син /, което, объркано и втренчено любопитно във фотоапаратите, механично започна да гали влечугото по главата….

„Как, още не сте били там?”-това е един от най-честите въпроси в Индия към чужденеца, а после с премрежени от носталгия очи:”Трябва непременно да видите Гоа.” Гоа-какво странно и някак неиндийско име! Разгърнах справочника:” Гоа, Даман и Диу-територии на съюзно подчинение. Столица-град Панджим.
Тази територия се състои от три района на западното крайбрежие, освободени от португалското колониално господство едва през декември 1961 година. Крайбрежието на Гоа с едни от най-хубавите плажове в света, обрамчено от кокосови палми и оризови полета, с живописни планински възвишения, интересни архитектурни паметници, в които се преплитат традиционни индийски и португалски черти, е един от най-известните центрове на международния туризъм…Гоа може да ви изненада!!!”
Аз исках тъкмо това и ето ме най-после в Панджим, една от най-малките, но и от най-приятните щатски столици в Индия. Градът, разположен на южния бряг на широката тук река Мандави, и до днес пази португалското си наследство добре и е приятно да се походи по тесните криволичещи улички със стари къщи, покрити с червени керемиди. На много места могат да се видят все още надписи на португалски език.
Главната атракция за пътешествениците, разбира се, е старата Гоа, отдалечена на девет километра от Панджим. И преди пристигането на португалците била процъфтяващо селище, заобиколено от крепостни стени, скътали храмове, джамии и големия дворец на Адил Шах. Днес не е останало почти нищо от тези сгради освен фрагмент от портата на двореца. Всички останали строежи са от португалския период. Именно тогава градът се разраснал бързо и по размери и величие започнал да конкурира самия Лисабон въпреки епидемията от 1543 година, която погубила голяма част от населението. Много църкви и манастири били издигнати от различните религиозни ордени, които дошли в Гоа с кралски мандат. Първи били францисканците. Блясъкът на Гоа обаче бил краткотраен, защото в края на ХVІ век португалското превъзходство по моретата било отнето от англичаните, французите и холандците. Упадъкът на града бил подсилен от дейността на инквизицията и от втора унищожителна епидемия през 1635 година, която го обезлюдила.
Странна е тази симбиоза на португалско и индийско, смесването на християнството с индуизма- две толкова различни начала, които успяват да съществуват в своеобразна хармония. Португалците, държали това колониално владение четири столетия, наричали Гоа „перлата на Ориента”. Днес тя е като кътче от рая със смесено население, на което португалската окраска придава особено очарование, без да го прави по-малко индийско. И докато мисля колко противоречива е съдбата на страната и хората, изведнъж се улавям, че ми е трудно да се разделя с Гоа, както и да я наричат. И с Индия- защото вече съм съпричастен към миналото и днешния ден на тази земя и нейните хора, които винаги са тръгвали отнякъде, строили са храмове, от които безпощадното време понякога е оставяло само руини. Но в същото време именно от техните усилия се е родило изстрадано знание, плод на чисто човешки стремеж и надежда за едно по-добро бъдеще, изтъкано от красота, справедливост и хармония.
Симеон Идакиев