Св. Теофан Затворник - Как могат да бъдат чути нашите молитви

 Никола Бенин

„Когато истинската молитва, т.е. искрена молитва, се движи в душата, тогава тази молитва е като лъч стигащ до светиите, който им казва това, което искаме и това, за което ние се молим. Не съществува някаква продължителност на времето от момента, в който принасяме нашата молитва до момента, когато тя е чута, това става мигновено; единственото необходимо условие е молитвата да идва от сърцето ни. Това е нашата телеграфна връзка към небето. Същите тези молитви, които не идват от нашето сърце, но само от главата и езика ни, не произвеждат лъч, който да се издига до небето и те не се чуват там. Това не са дори и молитви, но само подобие на молитва.”
Молитвите трябва да бъде искрени и казвани с чувство, а не просто да се четат, както четем писма. Само тези молитви, които са искрени се чуват, според св. Теофан. Като доказателство на това той предлага да забележите как се чувствате, след като сте се помолили горещо. Ако е така, вие ще чувствате спокойствие и вътрешна увереност, че ще бъдете способни да се справите с това, което ви безпокои. Това е отговорът, който идва като скоростта на светлината чрез искрена молитва.
Св. Теофан казва: „Молитвата идва към този, който се труди над нея, но тя няма да дойде за всеки, който не се старае за нея. Ние виждаме, че светите отци са се трудели твърде усърдно в молитва, и от самите тези трудове са разпалили в себе си молитвения дух“.
Нашите мисли в молитвата трябва да отразяват смирение. Винаги казвайте: „но да бъде Твоята воля“. Винаги просете за опрощение на вашите грехове. И накрая, винаги благодарете за всичко, което Бог ви дава, знаейки, че дори и в трудни моменти Той ви дава това, което ви трябва за вашето духовно израстване. Имайте предвид, че вашата цел е да станете едно с Него в Неговото Царство и че всички неща от този свят са само временни и само средства, за да станем едно с Бога.

Автор: Св. Теофан Затворник
Превод: Павел Стефанов

9 000-годишна маска от Хеброн Хилс хвърля светлина върху зората на селското стопанство

д-р Никола Бенин

Археолозите твърдят, че редкият каменен артефакт е един от 15-те в света. Каменната маска от розов и жълт пясъчник е била открита в район близо до Пней Хевър (Pnei Hever) селище на Западния бряг, разположенж на изток от Хеброн, и предадена на властите в началото на 2018 г.

Откриването на маска от камък, при такова високо ниво на завършеност, е много вълнуващо. Камъкът е напълно изгладен и характеристиките са перфектни и симетрични, дори са очертани костите на бузите. Маската има впечатляващ нос и уста с отделни зъби ", 

Рим - и най-вечният град е самотен, ако не го посетиш

 Никола Бенин

 Красиво, вълнуващо и несравнимо -- усещането за история, мъдрост, красота, дизайн и съвременна култура, но и за свят, просмукан от политика и насилие. Но и най-вечния град е самотен, ако няма с кого да го споделиш, 

Вито Позитано

Никола Бенин

На 26 ноември 1886 г. в далечна Япония умира италианският дипломат Вито Позитано, един от спасителите на София през бурните месеци на Руско-турската освободителна война. След като заема редица дипломатически длъжности в различни провинции на Османската империя, съдбата го отвежда в Италианското консулство в София. Тук му е съдено да свърже завинаги съдбата си с българския народ, и то в един от най-съдбоносните мигове от неговата история. През зимата на 1877/1878 г. руските части предприемат настъпление към София. За да забави врага, турският пълководец Сюлейман паша решава да запали града и нарежда на чуждите дипломати да го напуснат. Заедно с френския вицеконсул Леандър Леге Вито Позитано отхвърля нареждането и заявява, че ще остане в София заедно с българското население. Поставено пред решителния отказ на Позитано и Леге, османското командване отменя заповедта и София е спасена. В знак на благодарност, в бъдещата българска столица две от централните градски улици са кръстени на двамата чуждестранни дипломати, за да напомнят на бъдните поколения за тяхната жертвоготовност в името на Правдата и Свободата на българския народ.

In Memoriam Тенорът Умберто Борсо ADDIO AL TENORE UMBERTO BORSO

д-р Никола Бенин

В неделя, 25-ти Ноември, 2018 в Рим ни напусна на възраст "от 95 години, Умберто Борсо, тенор с международна слава и "посланик на белканто в света". С лирично изявен тенорен глас, който има драматична насоченост, той се утвърждава в пространството от най-красвите гласове в целия свят. Умберто Борсо получава Малтийския оред и наградата Карузо. Той участва 153 пъти в "Аида", 135 - в "Трубадур" , 66 - в "Тоска", 44 - в "Силата на съдбата", 39 - в "Отело". Той пя с най-великите изпълнители": Рената Тебалди, Магда Оливеро, Мария Каниля, Марсела Поббе, Монсерат Кабайе, Биргит Нилсон, Тито Гоби и други под ръководството от диригенти като Наполеон Ановази, Артуро Базиле, Оливиеро Де Фабритиис, Франко Патане, Тулио Серафин, както и с режисьори като Лукино Висконти, под чиято режисура участва в "Tрубадур" през 1963 г. в Москва, същата година, в която той прави дебюта си в Ла Скала Милано в същата опере. През януари 1965 година в Театро Комунале във Флоренция прави дебюта си като Марио в "Тоска" с Магда Оливеро и Еторе Бастианини. Роден е в Ла Специя на 3 април 1923 г.

Преподобният Теодосий Търновски

 Никола Бенин

 Преподобният Теодосий Търновски бил ученик на преп. Григорий Синаит, основателят на исихасткото учение. В пост и молитва се подвизавал в Килифарската гора край Търново, дето основал манастир и просветна школа. Скоро около него се събрало голямо духовно братство от българи, сърби, румънци, унгарци и гърци. Сред неговите ученици най-изявени са били преподобният Роман, ученият йеромонах Дионисий и още по-ученият Евтимий, бъдещият патриарх Търновски. Теодосий изобличил ересите на църковните събори при цар Иван Александър. Когато отишъл да посети съученика си патриарх Калист в Цариград, починал в патриаршеския манастир „Св. мъченик Мамант“ на 27 ноември 1363 г. След кончината му Цариградският патриаршески синод го канонизирал за светец, а патриарх Калист лично му написал житие.

Митрополит Борис Неврокопски "Огнен стълб"

д-р Никола Бенин

Малко преди да се престави в Господа, да бъде жестоко убит от низвергнатия свещеник Илия Стаменов, митрополит Борис вижда как огнен стълб го взима на небето. Така той разбира, че ще отиде при Създателя. Това, може би и го кара той да не се съпротивлява на убиеца си, а достойно да приеме отреденият му път – път на мъченик.

Във връзка с това припомняме, че през 2016 г. Св. Синод на БПЦ-БП взе решението за започване на процедура по канонизация на Неврокопския митрополит Борис. Искрено се надяваме в скоро време да отправяме молитви към митрополит Борис като към светец. Докато не се извърши обаче канонизацията му, от Св. Синод на Българската православна църква, ние ще продължаваме да си спомняме за добрите му и достойни дела, като архиерей и митрополит на родната ни света църква.

ОГНЕН СТЪЛБ

Огнен стълб как те взима на небето,

преди да пострадаш за Бога си видял.

И зарадвало ти се е сърцето,

че отиваш при Онзи, за когото си горял.

С приятели, роднини си се простил,

и към своята Голгота си заминал.

На убиеца злочест не си отмъстил,

а за Бога самоотвержено си загинал.

За теб в дни на изпитания си спомняме,

пример си за доблестност, чистота и вяра.

Пред подвига ти смирено се прекляняме,

да вземем от подвига ти увереност и мяра.

Египетският музей в Кайро

 д-р Никола Бенин

Египетският музей (араб. المتحف المصري‎, DMG El Mathaf El Masri) е едно от най-големите в света хранилища на артефакти от древнеогипетското искуство. Намира се   на площад Тахрир в Кайро. Коллекцията му наброява 160 хиляди експоната от всички исторически периоди в древния Египта. Основан е в 1858 година като Булакски музей, от 1891 до 1900 година се нарича Гизехски музей, след това — Египетски музеем. Открытието на новото здание на музея се е състояло през1902 година.

Никола Тихов Обретенов

Никола Бенин

Никола Обретенов е роден в град Русе. Семейството е на Тихо Обретенов (заможен и просветен за времето си българин, който е обсъждал „народните български дела“ с Раковски) и на прочутата Тонка Обретенова. Има четирима братя и две сестри. Всичките са неразривно свързани с национално-освободителните борби на българският народ. Братята му Ангел Обретенов и Петър Обретенов са четници в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. По-малкия му брат Георги е убит като четник в Сливенската чета на Стоил войвода (1876), а сестра му Анастасия след Освобождениято се омъжва за Захари Стоянов. Никола Обретенов заема изключително мясно в създадената от Васил Левски Вътрешна революционна организация, като основава Русенския частен революционен комитет.

Обретенов получава основно образование в Русе, но не го завършва. На 15 години баща му го урежда за учител в Исакча, Добруджа. Никола прави безуспешен опит да учи във Военното училище в Одеса и вероятно в Лицея на Мидхат паша в Галата Сарай през 1869 г., но не е приет. По това време баща му изпада в немилост поради финансови злоупотреби и е отровен.

По това време в Русе е създадена тайната полиция на Али паша. Обретенов постъпва като „читалищен слуга” в читалище „Зора”, основано от Драган Цанков, със заплата 300 гроша на месец.
Читалището е една от тайните квартири на БРЦК. По това време между Букурещ-Гюргево-Русе се разработва нелегален канал за пренасянето на поща, печатни материали и оръжие. По разпорежданията на Любен Каравелов и препоръките на Ангел Кънчев, Н. Обретенов, Тома Кърджиев и Ради Иванов основават Русенския частен революционен комитет на ВРО на 10 декември 1871 г. в къщата на Тонка Обретенова. През юни 1872 г. Обретенов е делегат на събранието в Букурещ с участието на частните революционни комитети от България и Влашко; на събранието приемат новия устав на БРЦК, преизбират Каравелов за председател на комитета в Букурещ и упълномощават Левски да образува Привременното правителство в Българско. През август 1874 г. Обретенов участва в заседанието на БРЦК в Букурещ (според някои версии не е участвал в това заседание), което преизбира председателя Каравелов и за секретар – Христо Ботев, утвърждава Стефан Стамболов за главен апостол в България и заместник на Левски. През август 1875 г.Обретенов участва в заседанията на БРЦК, под председателството на Ботев, на които е взето решението за въстание в България през септември 1875 г. Тази информация също се подлага на съмнение.
След потушаването на Старозагорското въстание през ноември 1875 г. започва да заседава Гюргевският революционен комитет, с председател Стефан Стамболов. Решено е да се подготви въстание, което да избухне на 11 май 1876 г.
Дали Ангел Кънчев е участвал в създаването на русенския комитет с председател Н. Обретенов? Има данни, че Кънчев няма доверие на Обретенов, затова пощата не минава през него , а през канала през Турну Мъгуреле. Така че Обретенов лъже, че след 29 юни пощата минавала през него. Освен това лъже, че се е срещал в Букурещ с Каравелов на 29 юни, тъй като Каравелов вече е в Белград след спирането на един от вестниците му. Цялата история с пренасянето на оръжие от семейството му е измислица. Оръжие по това време не се е купувало и пренасяло по този начин. Лъжа е и историята с учредяването на комитета по поръчение на Каравелов и Кънчев. Ако това беше вярно, комитетът щеше да бъде съставен още през август, когато Кънчев се намира в Русе.
Христо Иванов – Големия, натоварен от Левски да уреди поща през Русе и да създаде комитет, не е добил приятно впечатление за Обретенов, а Левски не е бил склонен да рискува, без да го провери.
Кога, от кого и защо са писани русенските „протоколи”?
В специален списък лицата, членове на комитета, фигурират със специални номера – 54, 80, 104, 91... За някои от тези номера се знае кои лица стоят. Обретенов твърди, че е 54, Тома Кърджиев бил 104, 80 бил писарят Ради Иванов, а 91 – касиерът Георги Икономов. Захари описва в „Записки по българските въстания” и в статията „Любен Каравелов и неговите клеветници” предаването на А. Кънчев и Левски, които според някои дейци били жертви на Каравелов. З. Стоянов цитира целия протокол точно. Оригиналът му се пази в Русенския музей, но той „греши” псевдонимите на присъстващите, които са взели решението и са извършили убийството на А. Кънчев.
От 28 август 1872 г. всичките членове на комитета са привлечени от английския масон Иван Ведър и се разпръсват на работа по негови препоръки: Иларион Драгостинов става чиновник по железниците Русе-Варна, Ганчо Карамаджаров става секретар на турския комисар по железниците, Ради Иванов, Захари Стоянов и Никола Табаков – чиновници по линията Цариград-Одрин- Пловдив, Одрин-Търново, Сеймен-Харманли. Тома Кърджиев отива в Червена вода и става учител. Само Никола Обретенов остава в Русе, опитвайки се да се довнедри в организацията на Левски и да се докопа до кореспонденцията му. Левски е заловен след няколко месеца.
Т.нар. протоколи на русенския комитет са единствените, които са се „запазили” от комитетската мрежа на Вътрешната комитетска организация до наши дни, но върху оригиналните документи са добавени лъжи и поправки, които стигат до нас, с цел да се фалшифицират събитията и участието на „видни” лица в тях. Спомените на участниците се манипулират с манипулирането на авторите им. Пътят на архивите е доказателство за това кой е „писал” историята ни. Единият от авторите й е З. Стоянов, другият е Обретенов; той знае силата на документа и затова използва всеки случай да записва кога какво е станало, за да може по-късно да го използва за свои цели.
В спомените си обаче Обретенов допуска грешки и макар че е притежавал протоколите и да е присъствал на повечето събрания, в писанията му веднъж писар на комитета е 80 – Ради Иванов, друг път – 91 – Аспарух (Георги Икономов), трети път сочи, че № 80 си е подал оставката... Дали е вярно, че Ради Иванов си е подал оставката? Кога напускат Русе Иванов и Георги Икономов и защо? Кога на Икономов е даден псевдонимът Аспарух?
В протокол №11 от 11 февруари 1872 г. пише, че комитетът в Русе дал пари на Ангел Кънчев срещу разписка. Присъствали 54, 80 и 104. Номер 91 – касиерът Аспарух, не присъствал. Когато членовете се отбелязвали с букви, под буквата „И” може да се крие Иванов (Ради), Икономов (Георги), И. Драгостинов или някой друг, дори Иван Ведър. „К” е Кърджиев (Тома), Кънчев (Ангел), но и Костаки Симеонов (номер 5). Той е онзи, който се „поминал неотдавна”... Но е записан на 1 март 1872 г. в регистъра на мъртъвците заедно с Ангел Кънчев и Стоян Пенев – тримата умрели за една седмица! Кънчев се самоубива или го разстрелват на 5 март, а на 1 март в протоколите вече фигурира като мъртвец! Някой е взел решението да бъде ликвидиран!
Дали е бил Никола Обретенов представител на Русе в Букурещ?
Ако Обретенов е пуснат от затвора и е бил в Букурещ на събранието, той не е бил одобрен от Търново, тъй като Русе е имало друг представител – Иларион Драгостинов, който не присъства в протоколите на Обретенов като член. В спомените си, писани години след това, той изведнъж дава на Драгостинов номер 45 ½, но протокол за изпращането и приемането на Драгостинов за член на Обретеновите протоколи няма. Той пише на 1 май 1872 г.: „Като не можахме да се споразумеем с Търново... решаваме да отиде 54 в Букурещ... да вземе участие в Народното събрание. Подписали: 91, 104, 114, 54 и 80.” Как Икономов е подписал протокола под номер 91, като по това време би трябвало да бъде в Гюргево?!
Излиза, че на 1 май 1872 г. Обретенов още е в Русе и без пълномощия отива в Букурещ, където би трябвало да пристигне най-рано на 2 май. Остава да се види кога е подписал протокола в Букурещ, но няма данни за това, защото подписът му е вмъкнат допълнително. Може и да е подписан след Освобождението.
Обретенов и „комитетската” му дейност в Русе
„Спомени за българските въстания”
„През 1869 г. се издаваха в Букурещ българските вестници „Народност”, „Свобода” и „Отечество”... В. „Дунавска зора” ... излизаше в Браила. Макар всички тия вестници да бяха забранени в България от правителството, аз ги получавах тайно. От тях се виждаше, че става нещо в България, но ние в Русе не го разбирахме. Когато през 1870 г. Хр. Г. Данов, който имаше книжарница в Търново, взема от Русе за управител на книжарницата си Велко Абаджиев, един от другарите ни в читалището, аз поръчах на тогова да забележи какви са отношенията между младежите в Търново и да ми яви...”
От едно писмо на Христо Иванов – Големия, от 7 юни 1871 г. до Обретенов става ясно, че пратеният от Левски Иванов да проучи кой става за комитета в Русе, след разговори с Обретенов е преценил, че от него революционер не става, защото следва духа на „старите”, които са против революцията. Едва когато протежето на Иван Ведър, Велко Абаджиев, „ходатайства” за него, без какъвто и да е изпит, Христо Иванов му се доверява въпреки заповедта на Левски всеки да се изпитва всеки, дори и вече да е бил член на комитета от по-ранни години.
В едно писмо на Големия до Левски от 4 май 1872 г. става ясно, че Русе вече има представител в Букурещ – Иларион Драгостинов.
След четата на Ботев
„... заловен жив, но по застъпничеството на чужди консулства наказанието било заменено с вечно заточение в същата крепост – Сен Жан Д’ Акр, където бил затворен брат му още през 1866 г.”
Като масон Обретенов не вярва в Бога, не желае причастие на смъртния си одър, въпреки че е споделил, без да се разкае, делата си с православен свещеник; последното му желание било да бъде изгорен и прахът му да бъде пръснат в Дунав.
Кой е Иван Ведър
Иван Ведър е псевдоним на Данаил Николов, роден в Разград през 1827 г. Смята се за основател на масонството в България. През 1863 г. в цариградския клон на Ориентал Лодж е посветен в масонството. Успява да достигне до 33-та степен, последна според Стария и Приет шотландски ритуал. Работи по първата жп линия Русе-Варна, след това – като търговски представител в Манчестър, преподава в Робърт колеж, става кореспондент на европейски вестници. Мидхад паша го назначава за „секретар по вънкашната кореспонденция”, което му позволява да контактува с чуждестранни дипломати. Иван Ведър подпомага финансово няколко въстания и революционното движение в Русе; установил е с членовете на русенския комитет другарски връзки. Ходатайства на Захари Стоянов да започне работа като библиотекар в читалище „Зора”. След Освобождението Иван Ведър организира първата българска редовна масонска ложа – „Балканска звезда” в Русе, през 1880 г. Членовете й са Никола Обретенов, Захари Стоянов, Иларион Драгостинов, Тома Кърджиев; ложата е посещавана тайно от бъдещия княз Александър Батенберг. Ведър учредява ложи във Варна, София и други градове.
Случката през 1877 г.
В края на август руските войски ожесточено атакуват турската махала в Русе, която почти сриват със земята. Това озверява турските управници и те решават да изтребят цялото българско население в Русе — всички са изведени в полето при Владиковата бахча (днес Парк на Младежта), където прекарват няколко денонощия. Ведър успява да излезе от обградената си къща, като плаща торба злато. Отбива се при италианския консул Енрике де Губернатис, с когото поканват влиятелния турчин хаджи Мехмед Алия да се качи с тях до хълма Левента, за да лобират при Делавер паша, командващ египетските войски, разположени около града.
Когато влизат при пашата, и тримата правят масонски знак с ръка. Разбирайки, че говори с по-висш по степен брат, той обещава на Иван братско съдействие. Когато се връща от Левента, делегацията заварва населението на града обградено от египетски аскери, които ги пазели от черкезите и башибозуците. Резултатът е спасение от сигурна смърт на 4000 русенци и от опожаряване на сградите в града.

Никола Обретенов е автор на много статии в периодичния печат и на книгата “Спомени за българските въстания”, излязла след смъртта му под редакцията на академик Михаил Арнаудов.

Навършил 90 годишна възраст на 10 октомври 1939 г., в Русе, Никола Обретенов умира няколко дни преди официалното честване на юбилея му от русенското гражданство. Така си отива от този свят последният представител на поколението, отдало своята младост в борба за националната независимост на България.

Най-добрата характеристика за човека и революционера Никола Обретенов може би се съдържа в прощалното писмо, което пише до майка си преди заминаването му с Ботевата чета: “А ти, мамо, недей престава никога да се трудиш за народа си, не се страхувайте от нищо и от никого… За слава никога не гледайте, а за чест и правда – то е най-светото нещо на този свят.” Знамето на четата е ушито от сестра му Петрана Обретенова. След пристигането, Ботевите четниците целуват родната – българска земя и полагат клетва: ”Свобода или смърт”, и храбро се сражават за свободата на Родината. Бие се редом с Ботев, като става пряк свидетел на смъртта му.

Кузман Шапкарев - книги

Никола Бенин

Иван Вазов "Па шта си ти?"

Публикувал: д-р Никола Бенин

"Па шта си ти?" - такъв въпрос задава
във твоя дом безочлив чужденец.
"Па шта си ти?" - с такваз псувня смущава
душата ти неканен пришълец;

"Па шта си ти?" - туй питане навред -
при Дрин, при Шар, при Вардар, Преспа драга
о, бъларино, сърбин ти полага
и чака с начумерен лик ответ.

Но ти пази се, прав ответ не давай.
Кажи се португалец кюрд, сириец,
лапонец, негър, циганин, индиец -
но българин се само не признавай.

Че тоз грях смъртен прошка там не знай:
влече позор, побой затвор, изгнанье -
невидени при прежните тирани.
Скрий, че си българин в най-българския край;

че си потомък Самуилов, на Атонский
Паисий внук; скрий на коя си майка син,
на кой язик пей мътний Вардар, синий Дрин,
и езерата и горите македонски!

Не споменувай Лозенград,
Люлебургас, ни Булаир ужасни:
ти би разбудил подозрения опасни,
че на героите техни може да си брат.

Мълчи! А вместо тебе всеки дол, пътека,
дъбрава, езеро, река, рид, планина
ще викат с глас през всички времена:
"Тук българи са, българи от памтивека!"

Април, 1913 г.

Поводът занаписването на това стихотворение е, след като сръбският престолонаследник Александър І удря плесница на едно момиченце в Македония, което на наглия му въпрос "Па шта си ти?" отговаря, че е българче.

Успенский собор Протата (Святая гора Афон)

д-р Никола Бенин

Успенский собор является самым ранним из всех сохранившихся на Святой горе Афон храмов и расположен в центре Кареи — столицы этого единственного в своем роде монашеского государства. Второе название собора — церковь Протата — связано созванием прота, который впервые упоминается в источниках в 908 году. Уже в Первом Уставе Святой горы, утвержденном императором Иоанном   Цимисхием в 972   г., прот признан главой всего Афона. По этому Уставу в престольный праздник главного храма — на Успение Пресвятой Богородицы — в столице Афона проходил ежегодный собор настоятелей всех святогорских обителей.

Успенский собор Протата. Святая гора Афон. План

Следует заметить, что до этого афонские насельники стекались в Карею на общие празднования трижды в год — на Пасху, Рождество и Успение. В 964– 969 гг. первое здание собора Протата, уже не вмещавшее всех участников карейского собора, было перестроено в значительно большую по размерам базилику с трансептом (19 м х 16,5 м при высоте 11м) благодаря вкладу стратига Льва Фоки, брата императора Никифора Фоки.

В правление императора Михаила Палеолога VIII афонское монашество, несмотря надавление патриарха Иоанна (Векка), отказалось признать унию и решения Лионского собора 1274   г., в результате чего святогорцы были подвергнуты гонениям, а Успенский собор в Карее разрушен. Его восстановление началось сразу же после интронизации императора Андроника II Палеолога (1282–1328), но не было завершено из - закаталонского разорения в начале XIV в. Об этом напоминает соборный кенотаф всеверном нартексе (1534 г.) в память об иноках, замученных каталонцами.

«Успение». Мануил Панселин (конец XIII — начало XIV вв.) Ок. 1310 г. Успенский собор Протата, Афон (Святая гора Афон)

Фрески работы Мануила Панселина в соборе Протата в Карее, Афон, XIV в.

Христос Анапесон (Спас Недреманное Око). Фреска храма Протатон (Протат) на Афоне. Конец XIII век.

Юлияна Антонова-Мурата "Уки, уки, Япония"

Никола Бенин

Юлияна Антонова-Мурата е завършила 91 немска езикова гимназия “Проф. Константин Гълъбов”, след което немска филология и психология в СУ „Св. Климент Охридски“. Била е преподавател в Медицинския университет в София. Като дългогодишен дипломат и съпруга на японец тя има възможността да живее на различни места по света – Германия, Русия, Англия, Китай, които опознава с любопитство и описва с любов. Има дипломатически специализации в Индия и Хърватия. Сърцето ѝ обаче завинаги остава в Япония, където Юлияна живее и до днес със семейството си.

“Уки уки, Япония” (Издателство „Тогедър Академи“) е втората книга на Юлияна Антонова-Мурата след “Моши моши, Япония”, превърнала се в бестселър и спечелила сърцата на хиляди хора по света. Това е един емоционален и интригуващ дневник на японската делничност и празничност, на чийто страници ще намерите малки есета, лични откровения, закачливи коментари, вълнуващи изповеди и магични разкази от и за една страна. Разберете Япония така, както може да я разкаже само приятел, който я обича и чувства като свой втори дом и родина.

Из книгата  “Уки уки, Япония”

"Японските нежни вятърни камбанки били използвани някога, за да се определи посоката и силата на вятъра. А според древните японски традиции те са имали и силата да предотвратяват приближаването на злите духове. Този звън послание, изваян с любовта и сърцето на изкусен японски Майстор на фурин, вдъхнал живот в деликатните стъклени камбанки, е неговото неземно красиво “уки уки”. Улавям го, потопявам се в радостта му, усещам наслада и я предавам и на вас, мои приятели. Защото може ли да има изобщо наслада без любов в сърцето? Уки уки, приятели!" 
​​​​

Голото женско тяло в картините на Игор Самсонов

д-р Никола Бенин

Игор Самсонов е роден през 1963 година в град Воронеж. Започва да рисува от шестгодишна възраст. Първата му изложба е представена пред обществото, когато е на десет години. Той завършва с отличие Началното училище по изскуство във Воронеж, след което става учител по рисуване в Начално училище в Санкт-Петербург. От 1990 до 1996 година учи в Санкт-Петербургската Академия на изкуствата на името на И. Е. Репин. Голямо влияние върху 

Игор Самсонов оказват италианските художници живописци от XV век - периода в изкуството, известно като Куатроченто (Kuattrocento), както и холандските живописци Рембранд, Вермеер и Баш.

Художникът заявява, че той най-много се вдъхновява при рисуването на неговите картини от италианския живописец от ранния Ренесанс, Пиеро дела Франческа. Платната на този художник се отличават с неповторима хармония при пресъздаването на образите, в тях се чувства някаква възвишеност и тържественост.

В своите картини Игор Самсонов смесва традициита на старите майстори с най-съвремените методи. Като постмодернист той създава сюрлеаристически образи, при това сюрлеализъм, който е по-скоро с иронически поглед към света отколкото мистичен. Неговите работи не могат да не предизвикат паралели с литературата; образите в картините сякаш са излезли от страниците на Маркес или Набоков. Всеки отпредадените Самсонови сюжети е символичен, който изисква не просто да се съзерцава, а да се размишлява над скрития смисъл в картината.

 Любима негова тема е рисуването на голи женски тела.

Най-старият запазен древногръцки кораб след корабокрушение

д-р Никола Бенин

Липсата на кислород е запазила съвършен този 2400-годишен кораб в Черно море

В българското крайбрежие, малко над миля под повърхността на Черно море, археолозите са открили това, което според тях и най-старият невредим кораб при корабокрушение в света.

Измервайки дължината му около 75 фута (23 метра), корабът се смята за древногръцки търговски кораб. С мачтата, която все още стои, с руля и гребните пейки все още на мястото си, той остава непроменен на дъното на морето повече от 2400 години.

В древния свят Черно море е много важен търговски път между Европа и Азия, по който ревногръцките кораби, отплавайки от Средиземно море, носят стоки до градовете по черноморското крайбрежие.

Англо-български екип от Черноморския морски археологически проект (МАР откри запазения кораб след тригодишна мисия да изследва дълбочините на Черно море и да разбере праисторическите промени в морското равнище, които все още оказват влияние днес. Използвайки сонар, както и дълбоководни гмуркащи роботи, екипът е открил повече от 60 разбити кораба, включително римски търговски кораби и казашки търговски флот от 17-ти век. 

Древната ваза със сирени, около кораба на Одисей

Фенове на класическата литература и изкуство биха могли да разпознаят новооткрития съд като древногръцката керамика, която служи по-специално като съд за вино. Известен друг подобен съд  "Siren Vase" , който се пази в Британския музей; датиран от около 480 г. пр.н.е. Той показва, че Омировият герой Одисей се е привързал към мачтата на своя кораб, докато минавал покрай сирените, морските нимфи, които според гръцката митология примамват моряците по скалите с омагьосващите си песни.

„Как Лора се научи да брои до десет” от Сотир Гелев

д-р Никола Бенин

Сотир и Пенко Гелеви навлизат в полето на детската литература с поредицата  „Илийчо и Август“, „Илийчо, Август и седемте джуджета“ и „Илийчо, Август и Гергин“. „Как Лора се научи да брои до десет“ е творчески проект на Сотир Гелев, който сам илюстрира текста на книгата за Лора, която преминава през различни интересни перипетии, докато достигне до числото десет. В началото тя познава само цифрата едно, но това й стига, за да може да си поиска да изяде една и още една, и още една палачинка... В трудния път до числото десет Лора си има вълшебни помощници и това са: Чудовището, джуджетата, драконът, феите, мишките, Разбойника, паякът и Вещицата.  Верен приятел към голямото й изпитани и приключение в света на цифрите е Сергей Есенин, който е котка с мъжко име.

Всъщност книгата „Как Лора се научи да брои до десет” представя метафоричният път на порастването, на отправянето към непознатото. В приказния модел на себенадмогването научаването на цифрите не е просто приемане на предизвикателства, а достигане до познанието. Според Дария Карапеткова: „Нейното (на Лора – бел. моя, Н. Б.)  израстване е резултат от стечение на обстоятелствата – колкото причудливи, толкова и математически закономерни, така че да не дадат на педантите повод да обвинят Гелев в манипулиране на фикционалната действителност като за деца”. В книгата на Сотир Гелев са изградени интересни детски светове, в които неусетно се преминава от реалното към приказното, от ежедневното към необикновеното, фантастичното. Подобно в „Алиса в страната на чудесата” от Луис Карол и тук посредством парадокса и остроумието и осмислено и внушена високота цел пред всяко дете – да участва активно в откриването на началата на живота.

За автора

Сотир Гелев е роден през 1960 г. в Асеновград. Ходил е на уроци по рисуване при Георги Ковачев - един от най-нежните и елегантни български пейзажисти.

Той е завършил Училището за сценични изкуства в Пловдив. През 1982 г. прави анимационния филм „Пилето“. Следващата година го реализира професионално в Държавното студио за анимационни филми. „Пилето“ участва в Берлинале 1984, а същата година печели „Златен гълъб“ в Лайпциг.

През 1991 г. Сотир и брат му Пенко Гелев създават списанието за комикси „Рикс“. За списанието Пенко рисува комиксите „Песента на аксолите“ и „Ефрейтор Нек“ по сценарии на брат си. Сотир пък рисува комикса „Жмак и тайната на пиргите“.

През 1998-1999 г. написват сценария на филма „Магьосници“ и го реализират като продуценти, а Сотир е режисьор на филма заедно с Иван Георгиев. След година Сотир и Пенко написват сценария и заснемат филма „Колобър“ за Българската национална телевизия. Сотир отново е режисьор на филма.

Пенко е продуцент, а Сотир е автор на сценария и режисьор на филма.

Сотир и Пенко, заедно със свои колеги от списание „Дъга“, организират групата „Проектът Дъга“, чиято цел е да популяризира и възроди изкуството на комикса в България. След 2012 г. издават албумите „Над дъгата“, „Над дъгата 2“ и „Аракел“. За този албуми Сотир създава комиксите „Призрак“ и „Патент 64246“, а по негови сценарии Пенко рисува комиксите „Дичо Пъдаря трябва да умре“ и „Тамара“.

Албумът „Аракел“ е изцяло създаден по сценарий на Сотир.

Сотир и Пенко са автори на поредицата от комикси и книги за Илийчо и Август, която включва „Илийчо и Август“, „Илийчо, Август и седемте джуджета“ и „Илийчо, Август и Гергин“.

Из "Как Лора се научи да брои до десет"

 Първа глава

Едно

Лора можеше да брои само до едно.

„Това ми стига — каза си тя. — Мога да преброя всяко нещо, което видя.“

Застана пред огледалото и преброи себе си: „Едно момиче на име Лора“.

Котката влезе в стаята и Лора я преброи: „Една котка на име Сергей Есенин“. Лора се зачуди защо котката има мъжко име, но в това време майка є извика, че закуската е готова. Лора влезе в кухнята и преброи майка си: „Една майка“. На масата имаше една голяма чиния с палачинки. Имаше и един буркан с течен шоколад и едно парче сирене.

— Колко палачинки искаш, Лора? — попита майка є.

— Ще изям една, а после и още една — отговори Лора.

— Това колко прави?

— Казах ти — една! И още една, ако съм гладна.

— Защо не се опиташ да преброиш повече от едно?

— Защото може да се наям само с една палачинка! А може да изям и още една.

— А ако изядеш повече от една палачинка и някой те попита колко си изяла, какво ще отговориш?

— Кой ще ме попита?

— Не знам. Например — котката!

Лора се обърна и погледна котката. Сергей Есенин се тъпчеше с котешка храна от купичката си.

— Няма да ме попита. Заета е — каза Лора на майка си. — Защо нашата котка има мъжко име?

— Нарекохме я така, когато беше съвсем малко коте. Мислехме, че е мъжко.

— Добре поне, че не сте объркали моето име!

— Говорехме за друго! — поклати глава майка й. — Не искаш ли да знаеш колко палачинки съм приготвила?

— Защо? — зачуди се Лора. — И без това едва ли ще останат, след като брат ми се събуди.

Лора натъпка една палачинка в устата си, грабна още една и изскочи на двора, като пътьом взе шапката си. Сергей Есенин вече се беше нахранила и хукна след нея.

Връзка: https://literature888.wordpress.com/2018/11/11/%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0-%D0%B1%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%BD-%D0%BA%D0%B0%D0%BA-%D0%BB%D0%BE%D1%80%D0%B0-%D1%81%D0%B5-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D1%87%D0%B8-%D0%B4%D0%B0-%D0%B1%D1%80%D0%BE/

Суецки надписи на Дарий Велики. Darius the Great's Suez Inscriptions

 Никола Бенин

Суецките надписи на Дарий Велики са пет текстове, написани на стар персийски, еламитски, вавилонски и египетски език в Уади Тумилат (

Wadi Tumilat), намерени при прокарването на канал между Нил и Горчивите езера [1].

Най-добре запазеният от тези паметници е звезда от розов гранит, открит от Шарл де Лесепс, син на Фердинанд де Лесепс, през 1866 г., на 30 километра от Суец, близо до Кабрет, в Египет. Издигнат е от Дарий Велики, цар на ахеменската империя (или Персия), чието царуване трае от 522 г. пр. Хр. до 486 г. пр. Хр. Паметникът, известен също като "Шалуф Стеле" (alt. Shaluf Stele), записва построяването от предшественика на съвременния Суецки канал от персите - канал през Уади Тумилат (Wadi Tumilat), свързващ най-източния, Бубастит (Bubastite), клон на Нил с езерото Тимсах (Lake Timsah), което е свързано с Червено море по естествени водни пътища [2]. Целта е чрез канала да се създаде корабоплавателна връзка между Нил и Червено море, между Египет и Персия.

[1]. William Matthew Flinders Petrie, A History of Egypt. Volume 3: From the XIXth to the XXXth Dynasties, Adamant Media Corporation, ISBN 0-543-99326-4, p. 366.

[2]. Barbara Watterson (1997), The Egyptians, Blackwell Publishing, ISBN 0-631-21195-0, p.186

Представяне на книгата "Русе - маршрути на спомена" от Хачик Лебекян

 Никола Бенин

Книгата "Русе – маршрути на спомена" от Хачик Лебекян обединява седем отделни студии, издавани от 2002 до 2017 година. В тях са описани паметници, улици и сгради в Русе в резултат на задълбочени проучвания на документите в архива и съществуващите изследавния в библиотеката. Текстовете в книгата отстраняват някои неточности в историческите факти и уточняват подробности относно откриването на паметниците и лицата, свързани с тях. Като добросъвестен изследовател той не се доверява на авторите, които са писали по темите преди него, а прецизно и задълбочено проучва  запазените сведения в миналото.  Така например В досегашните изследвания върху Доходното здание се посочват различни дати – 11 юни, 11 юли 1896 и 11 юли 1897. Хачик Лебикян прави корекция на още една неточност в съществуващите проучвания. Той посочва, че малкото името на архитекта на Доходното здание не е Раул, а Петер. Стремежът към установяване точността на датите и годините срещаме и в другите негови изследвания. Така например в книгата му  „Опълченският паметник в Русе” той доказва, че известният днес Паметник на свободата, е открит през 1909 година, макар че датировката под снимката да сочи 1908 година.

Тука е мястото да кажем, че специфичното за неговите изследвания е както прецизното издирване и интерпретиране на архивните източници, така и докосването и описанието на духа, който витае около историческите и архитектурните паметници и който се носи от личностите, отдали живота си за освобождението на България. В този смисъл Хачик Лебикян пише за поколенията не само история на Русе, но и история на духа в Русе. Новата му книга „"Русе – маршрути на спомена" не прави изключение.

"Русе – маршрути на спомена", освен с прецизния прочит на документите, впечатлява и с приложения на карти и на стари снимки, които освен взаимствани са и авторови. Някои от тях са публикувани за първи път и уместно допълват съдържанието в текстовете. Ще припомним, че  Хачик Лебекян е работил дълги години като фотограф във вестник „Дунавска правда” и е заснел много забележителности и събития в Русе.

Книгата е отпечатана от русенското издателство „Авангардпринт“ и финансирана от Регионалния исторически музей – Русе.

Аютая (Ayutthaya) - втората столица на сиамското кралство รักการท่องเที่ยวเดินทางถ่ายรปมากค่ะ วัดไชยวัฒนาราม อยุธยา

д-р Никола Бенин

Историческият град Аютая (Ayutthaya), основан през 1350 г., е втората столица на сиамското кралство. Тя процъфтява от 14-ти до 18-ти век, през което време се е превърнала в една от най-големите и най-космополитни градски райони в света и център на световна дипломация и търговия. Аютая е стратегически разположен на остров, заобиколен от три реки, свързващи града с морето. Това място е избрано, тъй като е разположено на  Сиамския залив, като по този начин се предотварява атаката на града от морските военни кораби на други народи. Местоположението също спомогна за опазването на града от сезонните наводнения.

Градът е нападнат и разрушен от бирманската армия през 1767 г., която изгаря града до земята и принуждава жителите да напуснат града. Градът никога не е бил възстановен на едно и днес е известен като обширен археологически обект.  

Понастоящем се намира в окръг Phra Nakhon Si Ayutthaya, провинция Phra Nakhon Si Ayutthaya. Общата площ на мястото със световно наследство е 289 ха.

Веднъж важен център на световната дипломация и търговия, Аютая вече е археологическа разруха, характеризираща се с останки от високи prang (кули за реликви, мощехранителници) и будистки манастири с монументални размери, които дават представа за миналото на града и разкоша на архитектурата му ,

Известно е от запазените източници и карти,че Аютая  построен чрез систематична решетка на градското планиране, състояща се от пътища, канали и ровове около всички основни структури. Схемата се възползва максимално от позицията на града в средата на три реки и разполага с хидравлична система за управление на водите, която е технологично изключително напреднала и уникална в света. 

Градът е идеално разположен в началото на залива на Сиам, равнопоставен между Индия и Китай, и е добре защитен от арабските и европейските сили, които разширяваха влиянието си в региона. В резултат на това Аютая става център на икономиката и търговията на регионално и глобално ниво и важна връзка между Изтока и Запада. Кралският съд в Аютая разменя посланици в цял свят, включително във френския съд във Версай и в съда в Мъглал в Делхи, както и в императорските съдилища на Япония и Китай. Чужденците служат в управлението на правителството и също живеят в града. Надолу от Кралския дворец на Аютая има анклави на чуждестранни търговци и мисионери, като всяка сграда е със свой архитектурен стил. Чуждестранни влияния са много в града и все още могат да се видят в оцелелите архитектурните руини.

Училището за изкуство в града е изразител на изобретателността и творчеството на цивилизацията на Аютая, както и на способността да се асимилират множество чуждестранни влияния. Големите дворци и будистките манастири, построени в столицата, например Уат Махатхат и Уат Пхра Си Санпхет (Wat Mahathat and Wat Phra Si Sanphet), свидетелстват както за технологичните умения на строителите, така и за привлекателността на интелектуалната традиция, която въплъщават. Всички сгради са елегантно декорирани с най-високото качество на занаятите и стенописите, които се състоят от еклектична комбинация от традиционни стилове, наследени от Ангкор и заимствани от стиловете на изкуството от Япония, Китай, Индия, Персия и Европа, 

Когато столицата на възстановеното кралство беше преместена надолу по течението в нов град, Банкок, има съзнателен опит да се пресъздаде градският шаблон и архитектурната форма на Аютая. Много от оцелелите архитекти и строители от Аютая са докарани да работят за изграждането на новата столица. Този модел на градска репликация е в съответствие с концепцията за градско планиране, в която градовете по света съзнателно се опитват да подражават на съвършенството на митичния град Айодхая . В Тайланд официалното име за новата столица в Банкок запазва "Аютая" като част от официалното й заглавие.