Теодора Димова
И така – Слави Бинев е избран за шеф на Комисията по култура и медии в Народното събрание. Новината задръсти мрежата с коментари – от негови скрити и мъгляви защитници – „Защо не питате кой е Слави Бинев, кой е баща му, майка му, семейството му?” до злоради и овчи изказвания като „Сега защо се възмущавате от Слави Бинев, а за министъра на културата и за Бойко Борисов си мълчахте”, до думи – и те са преобладаващата част – наситени с истински потрес от случващото се.
Слави Бинев за културата е не по-малко одиозно събитие от Делян Пеевски за ДАНС. Напротив, още по-грозно е. Защото ДАНС е силова структура на държавата (или поне така би трябвало да е бъде), а културата в България се случва чрез личните, индивидуалните усилия на нейните творци. Културата в България е непрестанно творчество на едни хора, които се чувстват длъжни да творят, да претворяват тази действителност в литература, театър, кино, картини, музика, танц. Тези хора не биха могли, а и не биха поискали да се занимават с нещо друго. Тези хора живеят и творят в България въпреки всичко. Тези хора отстояват – въпреки всичко – лицето на България, духа на България. Елементарната логика и елементарното приличие предполагат, че за да си председател на Комисията по култура, трябва да имаш някакво отношение към културата. Дори не става дума да имаш някакъв голям принос – затова го подчертавам – става дума за елементарно отношение.
И на тези хора – писатели, артисти, режисьори, художници, композитори, музиканти, хореографи – да се изплюеш в лицето чрез личността на Слави Бинев – притежателят на 40 нощни клуба, свързал името си с появата на думата мутра в българския език, покровителят на чалгата, властелинът на умелото и успешно мутренско поведение, прескачащ от партия в партия, прескачащ от чалготеката в Европарламента, накичен от Българската православна църква с несъществуващото в нея звание архонт. Всичко това придобито по безкултурен, нагъл, задкулисен, отблъскващ, гнусен и разложителен начин. Защото архонт Бинев е емблема на агресивните парвенюта, въобразили си, че с натрупаните с мутренски способи милиони могат да бъдат не само новите аристократи и политици, но вече и да управляват културата. Но как няма да си въобразят след като инсталирането му за архонт, а сега и за председател на парламентарната Комисия по култура са факт!
Когато преди няколко години Бинев беше архондисан, това също предизвика недоумение, потрес, смут и вълна от протести. Но тогава се чуха официални гласове от Църквата, че бизнесменът е “личност, която не познаваме в църковния ни живот”. В края на краищата той пак по привичния си начин постигна целта си, скандалът постепенно отшумя, беше заметен и замазан. Свикнали сме проблемите в нашата Църква да бъдат замитани и замазвани. Истински възмутителното сега е, че избирането му на такъв ключов пост става след толкова гръмки заявки и заклинания за реформи. Бинев е точно човекът, от когото със сигурност можем да очакваме всичко друго, но не и реформи. Избирането на шампион по таекуондо за културен супервайзър, означава всичко друго, но не и реформи в културата. Ако това е знакът за посоката на реформите – горко!
Истински възмутителното сега е, че след бурните протести преди година и половина срещу скандалното назначение на Пеевски, сега сме свидетели на още по-цинично потъпкване на елементарните граждански норми за приличие. Като че ли избирането сега на Бинев е някакъв опит за реванш заради миналогодишния неуспех с Пеевски. Избирането на Бинев е натриване на носа на всички, които протестираха тогава, на всички, които си въобразиха, че в България може да има норми на европейско поведение, норми на елементарно приличие. Избирането на Бинев е продължение на подигравките и обидите, с които бяха отрупани протестиращите срещу Пеевски и Орешарски. Цинизмът вече е толкова нагъл, че няма да бъде учудващо, ако го чуем някой ден брутално да каже, че когато чуе за култура, се хваща за кобура.
Дори сред този състав на Парламента едва ли би могло да бъде направен по-неуместен избор. Или би могло? Например Бат Сали! И сега трябва да сме благодарни, задето не ни натресоха него. Всъщност каква е разликата? И никой реформатор, и никой патриот не се сети да го попита от парламентарната трибуна дали новоизбраният председател прави разлика между културизъм и култура! Навремето Радой Ралин изрази възмущението си от подобна нелепост с незабравимата и неизгубваща актуалност епиграма – „В стола на Дядо Вазов седна Начо Папазов”. И когато го викнали за обяснение, казал, че не го е страх от министъра на културата, а от културата на министъра. И сегашният шеф на културата си е за страх, като се имат предвид силовите методи, с които е изграден целият му бизнес, като се имат предвид дебеловратите охранители, които го охраняват, като се имат предвид мутренските побоища, които са ставали в неговите заведения.
Може би ние само си въобразяваме, че културата, това е дейността в областта на изкуството. Но нали има и физическа култура. С избирането на типичен представител на физическата култура за председател на Комисията по култура и медии може би за сетен път искат да ни внушат, че това е културата, която трябва да бъде насаждана чрез медиите в българското общество. Защото от години ние сме свидетели на такава тенденция. Чували сме от устата на хора, от които най-малко бихме очаквали, да произнасят думата култура с присмех, с ирония, дори със сарказъм. Дали това не е просто поредната съзнателна и целенасочена проява на остракизъм спрямо българската култура? Как иначе бихме могли да си обясним дългогодишното й подлагане на унижение – от Вазов, през Начо Културата, до Слави Бинев? В този контекст непрестанно си задавам въпроса защо след всяка новинарска емисия по всички медии следва спортна емисия, а културна такава няма? За култура говорим на 24 май и сме много горди, че само ние в целия свят имаме такъв празник. Не съм противник на спорта, просто смятам, че културата е не по-малко важна за човека и за нацията. И съм убедена, че неглижирането на културата неумолимо води до деградирането ни като хора и затриването ни като нация. И сега поставянето на този титан на културата начело на парламентарната комисия е само поредната стъпка в тази посока. И пак сме изправени пред трагичния въпрос на Радой Ралин: „Докога над страната ни бащина ще върлува тая страшна простащина.“
Надявам се декларацията на БНТ, подкрепена от БНР, декларациите на много други културни институции, на стотици български творци и интелектуалци, да не останат глас в пустиня. Надявам се протестите да продължат. Надявам се, че няма да се уморим да се борим за културата си и за бъдещето си, няма да изпаднем в апатия пред арогантността. Защото всички знаем безсмъртната сентенция на английския парламентарист, политик и публицист Едмънд Бърк: „За да тържествува злото, е достатъчно добрите хора да не правят нищо”.
Коментар от Никола Бенин: Теодора Димова с тази своя позиция доказа, че на големия творец не трябва да са му чужди отвратителните явления в политиката. Писателят не бива да се спотайва в тишината на своя кабинет, а открито да надига своя глас, когато в социалното пространство се извършват безскрупулни, нагли и тъмни машинации. Достойната позиция на Димова е пример за добрите хора да направят нещо, за де не тържествува злото.
Няма коментари:
Публикуване на коментар