ОБУЧЕНИЕ НА УЧИТЕЛИ ОТ ПЛЕВЕНСКА ОБЛАСТ ПО ПРЕВЕНЦИЯ НА УЧИЛИЩНОТО НАСИЛИЕ

От 23 до 27 юни 2014 год.  в хотел "Балкан", Плевн бях обучител на учители от  училища в Плевенска област. Темата на семинара е: "Обучение на педагогически специалисти за превенция на училищното насилие,  агресията и други негативни прояви.
       Семинарът е организиран от Министерство на образованието и науката по Проект № BG051PO001-3.1.03-0001 "Квалификация на педагогически специалисти".

Никола Бенин изнася лекция по превенция на агресията пред учители от Плевенска област

"Искри над Бяла" - резултати от 2011 г.

Никола Бенин

На 21 май в Клуба на дейците на културата град Бяла се отчетоха резултатите от юбилейния Десети национален конкурс за поезия "Искри над Бяла". Конкурсът излъчва победители в две възрастови групи . деца до 16 години ( до 12 и до 16 години) и възрастни. Журито за деца включваше Павлина Петкова, Атанаска Петрова и Татяна Йорданова. Журито за възрастни включваше Камелия Кондова, Никола Бенин и Иван Станчев. При децата до 12 години поощрение получи Дебора Петрова – 11 г., гр. Бяла със стихотворението "Светофар-другар". ІІІ награда бе за Петя Ангелова – 11 г., гр. Бяла, със "Сезони". "Колко е хубаво" на русенката Ваня Николова – 12 г., заслужи второ място. "Лаптопът и баба" на Ванеса Валентинова – 11 г., гр. Видин, спечели сърцата на журито. "Баба вече има лаптоп. Спечели го с джакпот. Щракна тук – щракна там – щрака баба с кеф голям. Даже чата си зарежда, хронологии заглежда и си мисли: - Стига вече с тая прежда! Сяда да се запознава и въпроси да задава. Но какво ли е това? Май звъни се на вратата – баба си зарязва чата. Радост! Внуците дойдоха. Но... - отмъкнаха лаптопа..." Поощрение получи Ива Иванова на 13 г. от с. Копривец за "Коледарче". Третата награда бе за Любослава Христова – 15 г. гр., Горна Оряховица, за "Напразни надежди". Второ е "Хайку" на Виктория Вичева – 14 г. от гр. Сливен. Биляна Великова на 15 г. от гр. Борово е първа с "Влакче". "Понякога сънувам ,че съм влакче, пътуващо в далечни градове , вървящо и по линии от злато, долавящо човешки гласове . Сънувам,че летя през житни ниви, огрявано от слънчеви лъчи, с прозорци от блестящи диаманти, оглеждащо се в борови гори. Сънувам ,че се скитам из полята и люшкам се по релси от мечти, и без кормило бавно управлявам вагоните със сребърни сълзи. Отново като в приказка танцувам по релсите, обляни във мечти и с жажда за пътувания слушам шумящите дървета и гори . Но идва миг, във който се събуждам и връщам се със мъка на света , но пак мечтая да сънувам вечно, да бъда влакче, пълно с чудеса !" При възрастните трети е Кръстьо Иванов Раленков - град Бяла Слатина, с "А пък цигани брулеха орехи", "Време за акули" и "Провинциална неделя". Втори е пловдивчанинът Красимир Йорданов. Той е автор на "Необятно стихотворение", "Неделя", "Необходимост". Необятно стихотворение Красимир Йорданов Защото исках да живея необятно, да чувствам, да обичам необятно, да нямам ръст, да не познавам граници, да се превърна в океан или вселена - завързах се за пролетния облак. Така се запознах със светлината. Подобни срещи винаги се помнят. Особено когато си премръзнал в очакване на нещо неочаквано- например пукването на зората. Тя тихо ми поднесе цветовете - най-мълчаливото богатство на природата. С най-облачните на света очи Първа е Галена Георгиева Воротинцева от Твърдица. "Циганка", "Може би ще умра" и "Домът ми" впечатлиха журито. Циганка Първото нещо, което отвлече, беше на изгрева златото и по бакърите сякаш потече сок от черешово сладко. Райска градина дали не отмъкна... Как нацъфтяха полите ù! – дето край тях всяка нощ ще замръква тропот на конски копита. Легна си в моите нощи край блатото, пя с моя вятър в камъша. После понесе в две кошници лятото, сбрано от къща на къща. Гледат я алчно – пълнят очите си... Чакам да спре и край мене. Вече дори не залоствам вратите си – няма какво да ми вземе. Ще ù покажа да види ръката ми – лъже за жълти стотинки – да наврачува път до вратата ми, обич – макар и прашинки, да ми завее далече кахърите с вятър – неверник по пладне, и като пълни със слънце бакърите – лъч и за мен да открадне...                                           / Галена Воротинцева/ Може би ще умра Може би ще умра. На Земята дано й олекне – натежах й с презряла вина. Ако стана на прах, ще затрупам дълбоко под мен всички равни пътеки, по които не стъпих дори – да не би да е грях. Може би ще умра. Може би. И е сигурно даже. Аз не зная за другите. Само че нощи и дни всяка глътка вода я пестях като цяр за прокажен и през сушав сезон оцелявах с трохи от мечти. Да ви кажа, преди да умра, че това е логично. Но живях и ръцете ми служеха като криле. И сега съм щастлива, че пълно и щедро се вричах, а от всичко изгубено днес ми е всъщност  добре. Може би ще умра. Кой ще вземе със мене завоя? – всяка следваща пряка е тайна и искам да знам: като дойде нощта и след отлив настъпи прибоят, ще ме чака ли някой със лодка, гребло и платна и с попътния вятър, поръчан за мене отрано, и с един летописец – да  помни и в миг призори да пребори срама пред деветото мое коляно, и да каже, че носи вързопче строшени мечти. А деветото мое коляно да чака на нокти, да брои и да смята – на кой и по колко от тях ще му стигнат да мине по тесния път на живота със изправен гръбнак под товара на чувство за грях, дето аз го сгреших. Дето режех преди да премеря. После снаждах  несръчно рогатия страх със кураж. Като тръгна от тук – щур наследник след мен да замери с камък, с клетва и с песен – ще дойда на същия праг.                                           / galena vorotinceva/

ДОМЪТ МИ

Домът ми беше сякаш от стъкло –

прозрачен до последната прашинка,

и хорското всевиждащо око

делеше ме на крайни половини,

превръщаше прашинките във кал,

от семето за цвете никна плевел

и всеки, който нещо ми е дал,

надникна през стъклото – да си вземе.

За всички имаше и хляб, и сол,

но мекото в душата ми превтаса

и щом гърбът ми се оказа гол,

прицелиха се в мене с гръм и трясък.

И рухнах – нямах носещи греди.

Днес стъпвам по строшена стъклария,

но всеки ден, щом с мене зазори,

превръщам се във ясна права линия –

начало няма и не виждам край,

но мен ме виждат – още съм прозрачна.

Чернеела гората – кой ти хай!

То всичко почерня, но още крача.

И пак издигам стъклени стени –

да гледат, да се вижда, да се знае –

щом някой ден без мене зазори,

да светя – от началото до края.

                                            /Галена Воротинцева/ 

Източник:  

По повод 30-та годишнина от обявяването на Борово за град Община Борово ще финансира издаването на пет книги на местни автори

10 Юни 2014 18:27:25

На 5 септември 2014 г. се навършват 30 години от обявяването на Борово за град. По този повод Община Борово финансира издаването на пет книги на местни автори, две от тях са вече факт.



“Духовни спомени” е книга, в която за пореден път се възкресява миналото на село Обретеник. Тя събира спомени, рецензии, критически отзиви, поздравителни слова и мемоарни текстове на професионални литератори и обретенчани, посветени на две големи обретенски имена – Кънчо Бакалов – краевед и автор на историко-етнографския труд “Обретеник” и Иван Коларов – писател – сатирик. “Духовни спомени” е духовен паметник на двама колоси на перото, чийто имена са вечно живи в родното село.



Народно читалище “Христо Ботев 1928” пази литературното и материално наследство, оставено от местните творци и събира на ежегодни срещи близки, почитатели, читатели и местни хора.
През 2013 г. признателните обретенчани отбелязаха двоен юбилей от рождението на двамата именити земляци. Денят беше 1 април – рождения ден на Иван Коларов, на който, ако беше жив, щеше да навърши 90 години. На 16 февруари 2013 г. Кънчо Бакалов щеше да навърши 80 години. Много от материалите, включени в книгата бяха прочетени на този вълнуващ ден. Още тогава Тодор Билчев и Никола Бенин изявиха намерение да съставят и издадат такъв сборник с материалите от срещата. Потърсиха подкрепа от кмета на Община Борово – Георги Георгиев, който заяви че през следващата юбилейна за общината 2014 г. има намерение да финансира издаването на книги на местни автори. И така към литературното наследство на двамата творци, свързани с Обретеник, се добави книга, която събира спомените за тях и признателността на следващите ги творци – съставителите на сборника – Тодор Билчев – специалист в Държавния архив и Никола Бенин – преподавател в Русенския университет.



Заразен от ентусиазма на двамата творци – Билчев и Бенин, покорен от духовно величие на обретенските колоси, кметът Георги Георгиев предложи в бюджета на Община Борово да бъдат предвидени средства, с които да се издадат пет книги на местни автори, които от скоро или от по-отдавна чакат да видят бял свят. Общински съвет – Борово единодушно одобри издаването на литературното наследство на местните творци. През 2014 г. книжовното наследство на творци от община Борово ще бъде допълнено със следните заглавия: “Духовни спомени” – сборник със съставители Тодор Билчев и Никола Бенин; “Сълза за мама” – сборник разкази от Нели Цветкова; “Горно Абланово” – един огромен труд за историята и настоящето на селото, автори – Тодор Билчев и Йорданка Ватева; “Село Екзарх Йосиф” – историко-етнографски труд на местния краевед Илия Калинов, “Борови иглици” 2 – сборник с поетичното наследство на боровчани.



В началото на юни 2014 г. две от книгите вече са факт. На 2 април 2014 г. съставителите на сборника Билчев и Бенин представиха своето издание пред най-признателната и сърдечна публика – обретенската. Обретенчани носят в сърцето си двамата именити земляци, не забравят създаденото от тях и възкресяват спомените си колективно. Книгата беше представена пред обретенчани, съставителите раздадоха много автографи. Мариана Минева – директор на дирекция “Специализирана администрация” поздрави авторите от името на кмета на Община Борово.



В края на месец май 2014 г. от печат излезе и сборника с разкази “Сълза за мама” на Нели Цветкова. Книгата беше издадена от русенското издателство “Гаяна”, а собственикът писателят Явор Цанев също се оказа земляк, семейството на неговия баща произлиза от село Горна Манастирица, едно от селата образували днешно Борово. Авторката Нели Цветкова е настоящ директор на ОП “ОХСУ” в Община Борово и дългогодишен социален работник в град Борово. Разказите от “Сълза за мама” са съпреживените истории на хора от общината. Със съчувствие, и с носталгия по образа на своята рано починала майка, Нели Цветкова разказва за болките, трудностите и радостите в живота на възрастните хора, за достойнството и смелостта, с които те посрещат своите съдби и изпитания.



Преди да бъде представен като издател пред боровската публика Явор Цанев посети родния град на своите предци и представи сборниците си с разкази “Страноприемницата” и “Вино за мъртвите”. Това се случи на 16 април 2014 г. в Народно читалище “Искра 1898”. На 25 юни авторката и издателския екип ще представят за пръв път сборника “Сълза за мама” пред боровската общественост.



Излизането на книгата за Екзарх Йосиф се очаква да се случи в навечерието на юбилейния 5 септември и да бъде представена пред боровската публика. “Горно Абланово” трябва да бъде готова в началото месец октомври, заедно с новото читалище, което се строи със щедрото дарение на друг земляк – Игнат Канев. За Денят на народните будители Народно читалище “Искра 1898” ще представи своята втора рожба – сборника “Борови иглици” 2. Първите “Иглици” излязоха през 2011 г. по инициатива на Светла Цветкова – дългогодишен библиотекар там. Въпреки че г-жа Цветкова излезе в пенсия, нейните колежки продължават да съхраняват литературните традиции в местното читалище. 

Източник: Цв. Георгиева

Източници: http://www.ruseinfo.net/news_128106.html
                     http://www.borovo.org/bg/news/culture.htmlhttps://
                     https://www.facebook.com/media/set/?set=a.280152225485963.1073741943.194212450746608&type=1

Никола Бенин. „Хаджи Генчо е такъв един българин”: родовият човек в „Българи от старо време” от Любен Каравелов

Никола Бенин

Несъмнено е, че Каравелов е притежавал много подробно и задълбочено познание за българския бит, обичаи, вярвания, за да пресъздаде увлекателно и пълноценно живота във възрожденския градец, но изключителна сполука са двата незабравими характера хаджи Генчо и дядо Либен [1].

The article explores the problem of the generic man in the story Sissy by Luben Karavelov. The clarification of the essential features of the generic man is realized through the two central characters of Hadji Gencho and grandfather Liben. Hadji Gencho as a generic person lives in a household world full of festivals, customs and rituals. Grandfather Liben, like Hadji Gentcho, boasts and demonstrates his superiority over others. Hadji Gencho shows himself off in the field of scholarship, while grandfather Liben imposes his major presence in the space of heroics.

 Keywords: generic person, manners, customs, household world.

           

Повестта „Българи от старо време” от Любен Каравелов създава художествено обобщени образи на патриархалния българин през призмата на ежедневните, битовите проблеми за храненето, пиенето, сгодяването, незначителните спорове и крамоли. Казано по друг начин, белетристът изгражда образа на родовия човек, като се стреми да създаде своя пародийна версия на неговата същност и на неговото житие-битие. За целта той застава на позиция, която му позволява да оцени персонажите откъм тяхното закостеняло и стародавно мислене и поведение във времето и пространството.

Заглавието на творбата създава представата за представители на българското население, които са живели в едно архаично, отдавна отминало време. Проблемно-естетическото съдържание обаче опровергава тази наша предварителна представа. Любен Каравелов описва живота на копривщенци и представя Копривщица през втората половина на XIX век или във времето, през което е написана повестта. Ще припомним, че повестта „Българи от старо време” излиза през 1867 година и е последната негова книга, която е отпечатана в Русия. Така че белетристът изгражда образи на българи не от старото време, а негови съвременници. Хаджи Генчо и дядо Либен, Павлин и Лила, копривщенските свахи Беньовица Вишнева и Дона Цъклина битуват във патриархален свят, в който е протекло детството на Любен Каравелов. Той с носталгия си спомня за милия си роден край Копривщица, схващан като Отечество, и поетически възторжено, с преклонение и възхищение го възпява в емблематичното лирическо отклонение:

Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили краю! Обичам те от всичката си душа и сърце, ако и ти да си обречен на тежки страдания и неволи [2]…

В текста откриваме няколко факта, които доказват, че времето, през което протича сюжетно-фабулното развитие, е втората половина на XIX век. Едното от тези доказателства е, че по времето на „московските бойове” с турците хаджи Генчо отива с московците във Влашко и си купува две „брашовски големи бъклици” [3]. В случая се има предвид Кримската война (1853-1856), когато през 1854 руската армия преминава през Добруджа и обсажда Силистра. Другото по-ясно и категорично доказателство е датата 5 майя 1855 лета от Христа в края на писмото на хаджи Генчо до дядо Либен [4].

Налагат се въпросите. След като Любен Каравелов представя галерия от персонажи, ситуирани в началото на втората половина на XIX век, защо ги нарича „българи от старо време”? Кое в тяхната душевност, манталитет и поведение ги превръща в хора, които имат „извънредни и старовремски” разбирания, нагласи и мировъзприятия? Отговорите на тези въпроси се намират в революционните схващания на Каравелов, в неговите прогресивни позиции и съкровени стремежи да спомогне за свободата на Отечеството. Във време, когато в обществено-политическата атмосфера витае думата свобода или езикът на Liberte-то, българите продължават да живеят идилично, самодоволно и блажено в привичното битово пространство. Както са живели техните деди и прадеди, така продължават да живеят и съвременниците на Каравелов, привикнали с печенето на жаравата на парченце месо, с пийването на червено винце, с ходенето на сватби и помени, с одумването и хвалбите…

Тук е място да поясним. Въпреки че белетристът описва живота на хаджи Генчо и дядо Либен, както и на копривщенци, чрез заглавието и чрез представянето на типични народностни черти и обичаи, той успява да внуши представата за обобщения образ на българите. Николай Чернокожев пише: „Разказването пронизва символните светове на националното и на социално-универсалното, като в традиционните за възрожденските ментални представяния на света и човека е откроим стремежът към универсализиране, което да равнопостави българите със свободните народи на Европа” [5]. В този смисъл разказът за мини света на копривщенци добива измерения на макро свят на българина и българското. Или иначе казано, копривщенските чорбаджии хаджи Генчо и дядо Либен са всъщност типичните български чорбаджии.

Любен Каравелов има негативно идеологическо отношение към българските чорбаджии и в своите творби, в които пише за тях, непрекъснато ги иронизира и критикува. Така освен двамата копривщенски чорбаджии са осмени и окарикатурени, стигащи до гротескност, Нено и Неновица от повестта „Маминото детенце”. Белетристът е безпощаден и към чорбаджиите и в повестта „Богатият сиромах”. Думите на Смил са наситени със злост и предизвикателна враждебност: „Целта на нашето дружество е да помогне на сиромасите и да защитаваме народа си от турските злодейци и от нашите еднородни кръвопийци, които се наричат чорбаджии” [6]. Най-смекчен е отрицателният му подход към хаджи Генчо и дядо Либен. Каравелов си служи с незлобливия хумор, иронията и пародията, за да осмее безполезността на живота на двамата копривщенски първенци във време на духовно възмогване и стремления към свобода и независимост. Иван Вазов продължава този стил на пародиране при изграждането на образите на литературните побратими на хаджи Генчо и дядо Либен – чичовците от едноименната повест „Чичовци”. За пародийното начало във Вазовата повест Лора Шумкова пише: „Очевидно е, че „Чичовци” е пародия както на изкуството, така и на знакови форми на живот. При това в повестта присъстват, поне отчасти, и други елементи на системата на вторичните отражения – подражанието, стилизацията и сказът” [7].    

Пълният текст е в книгата -  Бенин, Н. Критически прочити. Т.II. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”.

Хаджи Генчо

В началото на повестта хаджи Генчо е въведен посредством сравнението с другите българи. Любен Каравелов преднамерено и сполучливо използва измеренията на пространството, за да представи ограничеността на възгледите и спрялото духовно развитие на българите. Техният небосклон е „не твърде обширен” и „това, щото знаят, знаят го в еднакъв смисъл, който е останал у тях от дядо и баба”. Тези начални редове недвусмислено и директно изразяват иронията на разказвача за закостенялото мислене и светоусещане на родово-патриархалния човек. Хаджи Генчо обаче е различен от хората от неговата общност. Ако майка му е знаела три, той знае тридесет и за разлика от другите разказва подробно „като по книга”. Книгата, която има високо символно значение във времето на Възраждането, в текста на повестта изпълнява художествената функция да снизи персонажа и да пародира неговата ученост. Каравелов пише:

Е, например, попитайте го:

–     Дядо хаджи, а дека живее дяволът?

– В Тартара! – ще да отговори важно дядо ти хаджия и като владишки ерокирик ще ти разкаже за всичко на тънко, че гато книга чете: как там дяволите живеят, как ядат, как спят, как се умиват  и все нататък [10]…

Хаджи Генчо говори за дявола по книга с мисленето и мирозрението на родовия човек. Той не обсъжда дявола философски чрез категориите на доброто и злото или чрез религиозните сказания за падналия ангел, а посредством битовите действия. Лишен от способността да се само-осъзнава като духовна личност, попаднал под тоталната зависимост на софрата и дрямката, той е изгубил възможността си да размишлява като човек на Възраждането. Той няма нагласата и стремежа да участва в същностния духовен процес на времето – пробуждането, промяната на мисленето и манталитета, да си служи с понятия от универсалния цивилизационен регистър като: „свобода”, „независимост”, „достойнство”. Прикрепен към дома, копривщенският чорбаджия не притежава толкова необходимата мяра за осмислянето на собствената си позиция в света. Така че това е една от съществените характеристики на ограничения и смаления родово-патриархален свят – скъсените остранностяващи перспективи и ниския хоризонт или „небосклон” на възприятията.

Хаджи Генчо не мисли за отечеството. За отечеството възторжено и нежно пее изгнаникът и народният човек Любен Каравелов. За копривщенския чорбаджия отечеството е в границите на дома. Неговата мисия е не да съгражда устоите на отечеството, а да изгражда къщи и навеси за агнета.

Хаджи Генчо обича да гради къщи и всякакви кочеци и сенници. Рядко се минува година, през която той да не направи някое помещение; а още по-рядко се случва, щото някои от съседите му да го не повика на съд пред кадията затова, че тоя „нечестив човек” е надвесил своите стрехи над чуждите дворове [11].

Пълният текст е в книгата -  Бенин, Н. Критически прочити. Т.II. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”.

Хаджи Генчо е добродейшо същество. Той не пропуща ни една сватба, ни един помен, а понякага и сам чете псалтир за починалите, не пропуща той така също ни едно кръщене, не една понуда, не един Бабинден. Ако някои от копривщенските чорбаджии дава зефет или ако повика гости в къщата си, то без хаджи Генча се не може – хаджи Генчо трябва да е начелото [12].

Гледан откъм пространството на битовите обичаи и обреди, където се яде и пие, без да се плаща, неговият паразитизъм, нахалство и използвачество могат да бъдат разбрани по-истински и да се съпреживеят както чрез присъствието на смеха, така и от дистанцията на отвращението и негодуванието. Натрапчивото поведение и безочливост на хаджи Генчо е визия за егоизма и тунеядството му. Те също са и визия за задоволяване на потребностите на тялото. Той отива на гости не да изпита радостта в празника или тъгата на помена, а да се наяде и да пие. Неговото себично съществуване е съсредоточено върху удоволствията на делничното и преживяванията в затворения родов свят. Оттук белетристичната задача на Любен Каравелов е повече от ясна – той иска пародийно да покаже колко откъснат от тенденциите и стремленията на времето през Възраждането е поведенческия модел на чорбаджията, колко пагубни и ретроградни могат да бъдат неговите безсмислени спорове и показност на безплодна ученост.

Този закостенял и задържащ общественото развитие модел на поведение на родовия човек – чорбаджия е доизграден чрез образа на дядо Либен.

       

Дядо Либен

Ако хаджи Генчо е човек кротък, учен и богобоязлив чорбаджия, то дядо Либен е юначен на вид, човек на героичните жестове през младините си. През младежките си години той се е занимавал с хайдутлук, като заедно с кърджалиите и делибашиите е правил обири и така „печелил големи богатства”. Естествено и дядо Либен не милее за отечеството, за неговото освобождаване от турско иго. Той не е хайдутин, който да защитава честта на рода и родината си и да наказва турците за техните поразии и издевателства. Като родов човек за него родината е в границите на дома му и Копривщица. Каравелов саркастично и белетристично сполучливо описва тесния хоризонт на разбирането на дядо Либен за родината:

Но при всичкото това дядо Либен имал и една малка слабост: той обичал своето отечество, но не всичкото, а само Копривщица. Когато кърджалиите или делибашите мислили да направят някоя пакост на Копривщица, то дядо Либен отивал напред в своето рождено селце, известявал жителите, че ги грози опастност, и накарвал ги да бягат да оставят къщите си [13].

Пълният текст е в книгата -  Бенин, Н. Критически прочити. Т.II. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”.

С тези постъпки на двамата персонажи сме изправени пред специфичното Каравелово отношение към чорбаджиите, което в случая ни казва много важни неща. Преди всичко то ни казва, че първенците в социалната общност, въпреки своето придаване на важност и гледане от високо на останалите, всъщност по нищо не се отличават от тях относно големия проблем и съдбоносната мисия – освобождението от поробителите. На тях не се налага като тежък жребий свободата на родината. Свободата не е спасение и радост. Ето защо двамата чорбаджии се чувстват волни и доволни в затворения родово-патриархален свят, над който тегне ятагана. Така Любен Каравелов отпраща свободата в кризисната зона на екзистенцията, на съществуването, което не може да бъде поддържано от велики идеали и жертвено способни представи.  

Въз основа на новия прочит ще направя следните обобщения за същностните особености на родовия човек в повестта „Българи от старо време”.

Родовият човек е неразривно и съдбовно свързан с бита.

Родовият човек се придържа към обичаите и ритуалите и традиционно повтаря знанията на своите деди и прадеди.

Родовият човек живее в затворения патриархален свят.

Родовият човек има нисък „небосклон” на възприятия.

Родовият човек спори за незначителни неща.

Родовият човек обича да си попийва, да си похапва и да си подрямва.

Литература

Пълният текст е в книгата -  Бенин, Н. Критически прочити. Т.II. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”.

НИКОЛА БЕНИН. EЗИКЪТ МЕЖДУ ОБРАЗНОСТТА И ЦИНИЗМА В „МИСИЯ ЛОНДОН” ОТ АЛЕК ПОПОВ

    Бенин, Н. Eзикът между образността и цинизма в „Мисия Лондон” от Алек Попов. – В: Изследване речта на носителите на съвременния език. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”, 2013, с. 68 – 78. ISBN 978-619-7071-30-6.

Литературните текстове се възприемат като огромен ресурс: емпирическо проявление на езика, от който може да се придобие знание.

(Brandt, Brandt 2005: 124)

            Езикът в литературния текст, освен че изразява проблемите, настроенията и мислите на персонажите, съдържа и ценна информация за автора и епохата[1]. Свикнали сме, когато изследваме словото, да го гледаме откъм неговите стилистични особености, да обясняваме тропите и фигурите на мисълта и по този начин да го обвързваме преди всичко с твореца. Това е един от правилните подходи за обсъждане естетическите и сугестивните особености и функции на езика. Подведени обаче от този метод на изследване, ставаме едностранчив съдник на стила и отсъстващ изследовател на менталните нагласи на хората и езиковите тенденции в дадено време.

             Ето защо ние схващаме езикът в литературната творба не само изразител на  креативните способности и естетическите предпочитания на автора, но и като носител на устойчиви модели за представяне манталитета, мисленето и психиката на хората в различните културни и исторически епохи. В този смисъл всяка епоха е белязана със специфично говорене, характерологични тавтологии, побрани в антропологични параметри и моралистични кодекси.

Доколкото пресътворява епохата, литературата отразява и езика на епохата с неговите постоянни, отличаващи се типологии. Тя открива симтоми, изразява  стереотипи, представя общите начини, с които се говори за битието, човека и света.    Така например през Възраждането се проявява модната тенденция да се употребяват от една част от българите чужди думи, както и да се подменят изконните патриархални нрави с чужди нрави. Това езиково явление да се използват „френцки” или „немцки” думи, заедно с пагубното за българския нравствено организиран свят –  деморализацията, са осмени по неподражаем начин от Добри Войников в комедията „Криворазбраната цивилизация” (1871)[2].

Привнесената френска дума за свобода „liberte” също звучи в общественото пространство през Възраждането, но тя се възприема от друг кръг българи, които живеят с патриотични идеали. Идеята за свобода, стремежът към свобода се превръща в смисъл на живота на „лудите глави”. Свободата навлиза трайно в съзнанието на българина и с мисълта за нея „… тайно и полека народът порасте за няколко века” („Каблешков”). Оттук представата за свободата се претворява във величави и емблематични образи в творчеството на: Георги Сава Раковски, Добри Чинтулов, Любен Каравелов, Христо Ботев и Иван Вазов. А в повестта „Чичовци” „Въздухът трепери” от пламенното произнасянето на опасната дума Liberte в патриархално-битовото пространство. Валери Стефанов пише: „Отвъд пъстротата на частните проявления и притежания на словото, „въздухът трепери” от бунтовническия език на българското „liberte”. Това е преди всичко забраненият език, преследваният език на санкционираната мисъл” (Стефанов 2000: 115).

            Именно от това наше разбиране за езика в литературата като съсредоточие на гласа на автора и гласа на епохата ще подходим при осмислянето на образния и циничен език в „Мисия Лондон” от Алек Попов. Също така при обсъждането на словото в романа ще се придържаме към постановката ни, че в образния език са преплетени естетическите и творческите търсения и предпочитания на автора с богатата традиция в българската и световната белетристика, а циничният език е езикът на постоталитарната епоха.

Образният език

            Интересни характеристики на езика, изграждащ образи, се открояват още в началото на „Мисия Лондон” при описанието на обстановката в резиденцията. Традиция е не само в нашата, но и в чуждата белетристика, творбите да започват с изображението на природна картина или представяне на топоса, където ще бъде съсредоточен сюжетът. С оповестяване на обстановката в дома на чорбаджи Марко започва първият български роман „Под игото”. Описанието на дома на Пендевци е  пък начало на трилогията „Жътва[3]” от Константин Петканов, който следва Вазовия романен модел. Начало на оповестяване на особеностите на пространствата, които са важни за сюжетното развитие, срещаме още в повестта „Немили недраги[4]”, романа „Къщата на котарака[5]” от Оноре дьо Балзак, разказа „Скарлатина[6]” от Стефан Цвайг…

            Алек Попов следва утвърдената традицията от нашите и чуждите писатели реалисти,  но като модерен автор от началото на XXI век той разчупва наложилото се подробно, последователно и често пъти панорамно изображение на природната картина или на мястото на извършването на действието. Още нещо, романистът деформира наложилите се езикови щампи и начини на изказ. За пример ще посочим едно от първите изречения в творбата: „Беше меко пролетно утро с непостоянна облачност, форзацията в ъгъла на двора цъфтеше” (Попов 2009: 11). „Беше меко пролетно утро” – това начало на изречението би подхождали на всеки от писателите класици. Следващата част от него е конфронтирана с фразата „ с постоянна облачност”, която е характерна за езика метеоролозите. Краят на изречението продължава да руши класическите модели на разказване, чрез назоваването с латинското наименование „форзиция” (forzythia) растението, което цъфти в ъгъла на двора. Малко са читателите, в чиито представи би се появил отрупаният с жълти цветчета храст, защото не знаят неговото наименование на латински.

           

Пълният текст е в книгата -  Бенин, Н. Критически прочити. Т.II. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”.

            Непълнотата на езика в романа „Мисия Лондон” се проявяват още от неговото начало при описанието на обстановката в резиденцията. Тя  позволява на романиста по  своеобразен, модерен начин да опише един от основните координати в пространството на предстоящите случвания и преживявания, както и да даде възможност на читателя да допише обстановката в резиденцията, при отсъствието на посланик. Изграждането на образа  къщата на Хайд Парк Гейт няма за образец класическото повествование, в което подробно и логическо последователно се очертава зримото поле, където ще протича наративът. Алек Попов само чрез няколко добре обмислени прости изречения успява да внуши представата за разхвърлеността и нечистота след нощния гулай. Нека да припомним описанието на резиденцията.

            Прозорците в къщата зееха. Течението довяваше уханието на стари фасове. Тънките пердета се мятаха като воали на пияна актриса. В трапезарията на първия етаж още личаха следите от снощния гуляй (Попов 2009: 11).

            Нашето въображение доизгражда образа на резиденцията и чрез впечатляващото образно сравнение на пердетата, които се мятат като „воали на пияна актриса”. Така още с първата страница романът е насочен към пиянския разгул, към безгрижното и безотговорното живеене. Официалната обстановка на резиденцията е снизена, тя не място за отдих и културно пребиваване. Тя е вписана в пошлостта на всекидневието, в пепелта на изгорените цигари. Светът в резиденцията, в който господари са готвачът на Коста Баничаров и кметът на Провадия, не разполага с никакви способи за градивност и деловитост, откъм него се носят само празното отекване на безсмисленото съществуване.

             Образният език е използван и за представянето на еротиката и порнографията[7], на безсрамното показване на тялото пред сладострастните погледи на мъжете в „инкубатора на порока” Baily’s place. Мъжете отиват там с „ледените си спаружени яйца с надеждата да измъкнат кекава ерекция”. (Попов 2009: 62). В статия „Иронията и гротеската в „Мисия Лондон” от Алек Попов” пиша: „Образът на красивата българка, отишла с намерение да следва дизайн в Англия, е парадигматичният образ на елитната проститутка, на жената без срам, без скрупули, която освен тялото си е продала и душата си” (Бенин 2012: 131). По времето на социализма темите и проблемите за секса, еротиката, порнографията бяха табу в литературата. След смяната на политическите системи обаче, сякаш компесаторно, тези теми и проблеми се проблематизират често, провокативно и тенденциозно в литературните творби, особено в тези, които са в полето на постмодернизма.

            При описанието на играта на пилона се превръща в поетически. Същността на поезията от създаването й е изразяването на човешките преживявания и внушението на чувствата в диапазона от светлата радост и необикновеното щастие до неимоверното страдание и непоносимата мъка[8]. Поетическият език в този епизод, съгласно модела на постмодернизма, е деконструиран, подкопан и насочен към друга неочаквана цел на опоетизиране. Посредством този език се възпява не емоционалното богатство на душата, а безсрамното разголване на тялото. Тялото става носител на всичко покварно, еротично предизвикателно и сексуално желано. В аспекта на порнографското внушение то се разкрива като потресаваща алегория на страшното безчестие и пагубния свят на цинизма. Тялото на българската студентка Катя е тяло на развратница. Ето как то е характеризирано чрез безкомпромисния и безпощаден образен език от Алек Попов:

            Винаги, когато излизаше гола-голеничка на дансинга, Катя изпитваше желание да продължи – както в онзи смешен клип – да сваля частите на тялото си и за ги хвърля на публиката, докато се отърве о от последния телесен аксесоар, а на сцената остане само прахолякът на прожекторите. Този саморазрушителен порив се пораждаше у нея след всяко изпълнение, вероятно като реакция на организма срещу безсрамието на душата, но траеше кратко. Последно завъртване около пилона. Беше полезно за фигурата. Прясно избръснатите й мишници лепнаха от пот. Сега оставаше само да мине на четири крака по пътеката между два реда мъжки муцуни, за да обере бакшишите – най смислената част от представлението (Попов 2009: 64).

            Този цинизъм на поведението Катя е най-подходящото място да преминем към другата особеност на език в романа.

Циничният език

            В много моменти от наратива Алек Попов залага на способността на цинизма да има свой глас (гласове), чрез който да въвлича в диалогични сблъсъци и да репрезентира идентичността на човека в постоталитарното общество, човекът, който живее без нравствени ценности и устои на културата. Като стилистична организация творбата „Мисия Лондон” е стряскащо директна; тя показва мисленето и манталитета такива, каквито са и затваря всякакви възможности за табуирано говорене. С обсъжданата работа на Катя в сферата на порнографията ще насочим вниманието към изследването на откровения циничен език.

            Арабският собственик на „инкубатора на порока” Baily’s place – Камал Далали настоява българската студентка да си сложи на зърната на гърдите два клипса, украсени със звънчета, което е много болезнено. Нейният дързък и непоколебим отказ предизвиква ожесточен диалог в полето на цинизма. Арабският шеф е циничен с настойчивото повтаряне на „Хари ап”, чрез което хвърля Катя и другите момичета в залата на разврата, а тя е открито цинична. Ето думите, с които го „благославя” тя: „Еби се в главата!!!”, „Asshole!” (буквално преведено – „дупка на задник”) и „Майната ти!” (Попов 2009: 92 – 93).

           

Пълният текст е в книгата -  Бенин, Н. Критически прочити. Т.II. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”. 2014.

                 Героят на Алек Попов е зависим от наложилият се стил на общуване в обществото, от наглостта и бруталността в човешките взаимоотношения. Човешки отношения, чиито знак е цинизмът. В този аспект Коста Баничаров се осмисля като психологическо и поведенческо измерение на съществуващите начини на битуване в постоталитарния свят на криворазбраната свобода. Той действа като груб и нахален циник, живее като вулгарен субект и си остава безсрамен индивид. Каквото и да прави, в каквито и гешефти да участва, неговата неотменна емблема остава вулгарността.

                 Циничният език, освен че разкрива същността на някои от персонажите, е употребен от Алек Попов и при изразяването на гневното несъгласие със случилото се социално-политическата система. Чрез циничния език на революционера Мокеле-Оно в края на романа е снета най-ужасяващата и същевременно най-правдивата диагноза на действителността след демократичните промени у нас и в Източна Европа. Така в модерното, разкрепостеното говорене в литературата в последното десетилетие на миналия век и началото на XXI век едва ли има по-сполучлив начин разпада и покварата в обществото да се изрази с „разпаднатия” език, с езика на цинизма.

                 –  Знам – кимна глава той. Ти идваш от Източна Европа. Вие там ебахте майката на социализма. Не остана нищо свято. Компрометирахте цялата идея. Обаче виж какво се получи. Превърнахте се в слуги на Запада. Обслужващ персонал. Независимо дали се въртите на пилона, или пред компютъра. Дай долар – ще ти покажа путка – с това се изчерпва цялата ви философия. Е, хареса ли да си показваш путката на всеки срещнат? Да ти бутат разни неща в задника, а ти да стискаш зъби? (Попов 2009: 292).

                  Ето го откритото и потресаващо послание на романа – опорочаването на предишната система лиши човека от всякакви ценности, от възвишените идеали. Без ценности и без идеали човекът става непригоден за достойното съществуване в пространството на Запада. Западна Европа не е бленувания пристан на демокрацията, а жестокият и циничен свят на капитала. Свят, който превръща безмилостно източноевропейските мъже в слуги, а жените в проститутки. Така през призмата на провалената социална система и неусвоените изконни европейски ценности Алек Попов ни внушава истината за случилото се. Чрез образния и циничния език той ни кара да погледнем към себе си и да разберем същността на реалността.

                 Въз основа на интерпретирането на езика можем да направим няколко обобщения за неговите художествени функции:

                 Образният език е възможност да се продължи традицията.

                 Образният език е възможност да се подкопае нейния модел на описание.

                 Образният език е възможност да се говори за човешкото.

                 Циничният език е възможност да мислим за покварата и пошлостта в обществото.

                 Циничният език е възможност да чуем гласа на епохата.

                 Образният и циничният език са възможност да се изгради неповторимия свят в романа.

ЛИТЕРАТУРА

---

[1] Трябва да се прави разлика между понятията „литературен език” и „език в литературата”.  Според В. В. Виноградов: „Литературният език – общ език на писмеността на един или друг народ, а понякога  на няколко народа – език на официално-деловите документи, на училищното обучение, на писмено-битовото общуване, на науката, на публицистиката, на художествената литература, на всички проявления на културата, изразяващи се в словесна форма преди всичко писмена, но понякога и устна” (Виноградов 1978: 288). За разлика от литературния език, езикът в литературата, според нас, съдържа художествено-изразните средства, стила на изказ на отделния автор, устойчиви модели на говорене, характерни за определена културна епоха, както и наложените езикови стереотипи от дадено литературно направление, към което принадлежи авторът.

[2] В предговора към „Криворазбраната цивилизация” (Смешна позорищна игра в пет действия), написан на 23 май 1871 година в Букурещ, Добри Войников пише:  „Гражданска добродетел, човеколюбие, братска любов, състрадание, социална привързаност: сичките тия са избърсани из речника на мнимо образования” (Войников 1871)

[3] Ето началото на романа „Старото време” – първият роман в трилогията „Жътва”: „Новият каменен път минаваше край селото и като зеледена река се губеше нагоре към Странджа гора, надолу към Цариграда. До висока трънена ограда на Пендевци лежеше царският път. Високите брястове, старият орех надничаха през плета и тръпнеха под силния студ. Вратникът беше затворен” (Петканов 1968: 31).

[4] Началото на повестта „Немили – недраги” е следното: „Само едно малко, тясно, защитено с железни пръчки прозорче светеше още. Това прозорче беше равно със самата земя и откриваше съществуванието на една будна кръчма, с каквито бяха богати по онова време браилските пиаци. Ако се приближеше някой до ниската врата на тая кръчма и надникнеше хубаво над нея, щеше да види благодарение на слабата виделина, дошла от един близък фенер, една вапсана дъска със следующия надпис: Народна кръчма на Знаменосецът!” (Вазов 2005: 3).

[5] Романът „Къщата на котарака” започва така: „По средата на улица Сен-Дьони, почти на пресечката с улица Пьоти Лион, се издигаше някога една от онези забележителни къщи, които улесняват историците в опитите им да пресъздават облика на стария Париж. Застрашително полегналите страни на паянтовата постройка, бяха сякаш изпълнени с йероглифи” (Балзак 1983: 31).

[6] Началото на разказа „Скарлатина” е следното: В Йозефщат – му бяха казали приятелите от родния край – там да си наемел стая, щом пристигне във Виена. Намирал се близо до университета и всички студенти предпочитали да отсядат там, защото кварталът бил тих и донякъде старомоден, освен това по традиция представлявал тяхна главна квартира” (Цвайг 1987: 5).

[7] Доротея, завиждаща и изяждаща с поглед различните части от тялото на „съкафезничката” си Катя, си мисли: „Чиста порнография”. (Попов 2009: 62). Стоян Атанасов сполучливо интерпретира публичното разголване като, говорейки за „двата вида телесност” – „тяло за показ” и „тяло за продан” (Атанасов 2011: 175).

[8] За отличителните черти на поезията вж. (Plutarch: 2011).

Връзка: https://www.academia.edu/7022167/E_