Бенин, Н. Многоликата скръб в поезията на Димчо Дебелянов (Страданието
като печал и жал). – В: Научни трудове на Русенски университет „Ангел
Кънчев”. Том 52, серия 6. 3. Езикознание, литературознание и изкуствознание. Русе: Издателски център при Русенски
университет „Ангел Кънчев”, 2013, с. 172 – 177. ISSN 1311-3321.
172 стр.
Никола Бенин
Страданието на душата е сърцевина
на индивидуалистичната поезия.
Валери Стефанов [1]
Multifaceted sorrow in poetry Dimtcho Debelyanov (Suffering as grief and sorrow): In the study
interpreted the two dimensions of suffering - grief and sorrow in poetry Dimtcho Debelyanov. In analyzing the
poem Leisure leads to the generalization that although dreams in light, harmony and happiness, loner, loser,
brodnikat remains in the bosom of sadness and can not change the traumatic experience of the world.
Suffering in sorrow clear in his work "NEVERMORE" through various manifestations of negatsiyata nikaga
eternal.
Key words: suffering, nevermore.
ВЪВЕДЕНИЕ
Човешкото страдание има различни проявления и художествената литература
се стреми да разкрие неговите симтоми, да пресъздаде, свързаните с него травми и
преживявания. Така историята на литературата се обогатява с множество
трогателни и запомнящи се образи на болката, мъката и скръбта. Историята на
литературата носи също в себе си и целия спектър на болезнените чувства и им
дава глас [2].
Страданието проговаря от различните зони на човешкия свят – националната,
социалната, битовата. От което и битийно поле обаче да ни въздейства, то винаги
има съсредоточие човешката душа. Там, в дълбочината на душата, страданието
добива своите жертвени измерения и кара човекът да отпадне от света.
Литературните направления и течения в нееднаква степен се интересуват от
болката в човешката душа. Има направления и течения, в които тя е приоритетен
обект на изразяване. Има и такива, в които е само част от пъстрата палитра на
човешките емоции. А има и такива, в които тя отсъства в идейно-естетическата им
програма. Валери Стефанов пише: „По принцип литературата на т. нар.
„социалистически реализъм” – особено през последните години е резервирана към
страданието” [3]. В този смисъл страданието в историческата перспектива се
превръща в знак за оразличаването на светоусещането и естетическите нагласи на
отделните поети и писатели.
Първото направление, в което мъката и скръбта са концептуални категории при
изобразяването на човешкото, е романтизмът
[4]. Романтиците чрез мировата скръб
преживяват света и оценяват противоречията в живота [5]. Модернистите
(индивидуалистите и символистите) у нас в началото на XX век са близки на
романтиците относно преживяването и проблематизирането на страданието. При
тях то се откроява като фундаментално състояние на неспокойния търсещ дух, който
се отказва от самодоволното пребиваване в битието и се насочва по посока на
възвишеното, мечтаното и необикновеното. „Така е, защото модернистичното
страдание – според Валери Стефанов – е схванато като модус на една по-различна
човешка активност и душевна оркестрация” [6].
ИЗЛОЖЕНИЕ
Под влияние на литературната щампа обикновено свързваме страданието при
модернистите с поезията на Пейо К. Яворов
[7]. Наистина в неговите творби то е
най-драматично и реторично разтърсващо. Стихотворението със заглавие „Аз
НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2013, том 52, серия 6.3
- 173 -
страдам” точно това потвърждава – страданието е демонът, който беснее в душата,
откъсва Аза от фалша на спокойствието и го отвежда извън традиционните граници
на познанието и битието. Михаил Неделчев пише: „Яворов е българското име на
мита за трагическото реализиране на познанието. Той е осъществил и раздал
страданието, приел и заради нас познанието, което същевременно е и страдание;
той е включил и нас в света на висше познание, на това идеално битие, чрез
изкуплението на смъртта си” [8].
В поезията на Димчо Дебелянов също, в не по-малка степен, присъства
страданието, като начин да се говори за човешкото, ситуирано в границите на
възможното и невъзможното, мечтаното и непостижимото. Малко са творбите в
неговото поетическо творчество, в които то да не ни затрогва. За разлика от
страданието в поезията на Пейо К. Яворов неговото страдание е „омекотено”
от нежния лиризъм и облъхано от елегично чувство. Ще припомним, че елегията
е предпочитана жанрова форма от Дебелянов и той е автор на най-хубавите елегии
в българската литература.
Страданието в творбите му, освен че е внушено нежно и деликатно, е и
многолико. То е: печал, жал, тъга, леене на сълзи, мъка, нерадост, „скръбен вик”
[9]. Така че от неговата поезия може да се състави целият ред на думата
„страдание” в Синонимния речник.
В това изследване ще се спрем само на част от проявленията на страданието.
Страданието като печал
В едно от първите стихотворения на Димчо Дебелянов „Отдих”, публикувано в
списание „Из нов път” (г. I, кн. 4, 1907), страданието е представено като печал,
завладяла цялата земя. Още в тази творба се запознаваме с една характерна черта
на страданието. То е съпроводено с мрака, с емблематичната нощ на модернистите
– „ще летя над долини и бездни, преизпълнени с мрак и печал”. Ще приведем още
един пример от елегията шедьовър в българската литература „Да се завърнеш в
бащината къща” – „и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и
нещастни” [10]. В този аспект тъмнината, нощта в неговите творби се явяват приют
на страданието. Нощта продължава, както в стихотворенията на Пейо К. Яворов, да
поддържа значението си на „другото на света” (Валери Стефанов)
[11].
За разлика от Яворов обаче, който остава със страданието си в нощта, за да го
съпреживее философски и драматично [12], Димчо Дебелянов търси начини да я
напусне, стреми се да се отправи към светли хоризонти. Така се поражда една от
основните опозиции в стихотворенията му, която е между нощта и денят, между
тъмнината и светлината.
Тази опозиция в творбата „Отдих” идва да ни покаже същностния проблем в
поезията на Димчо Дебелянов – желанието на лирическия герой да се избави
от печалната и мрачна действителност и увещанието в невъзможността то да
се случи. Стремежът за спасение не е реално осъществен, а е ситуиран в копнежа,
бляна, очакваното бъдеще®Поетът непрекъснато визира, някакви спасителни
убежища, провижда изходи за излизане от света на страданието и тъмнината. Ако
романтиците „строят” кули от слонова кост, то Дебелянов гради успокоителни
утопии, търси бродове и пристани, отправя се към „пределите звездни”,
ретроспективно се пренася в детството или бащината къща [13].
Въпреки мечтите по светлина, хармония и щастие, самотникът,
несретникът, бродникът остава в лоното на тъгата и не може да промени
травматичното преживяване на света. Той е изгубен и изоставен в местата на
скръбта, залутан в „пустошта” на трагичното неслучване. Валери Стефанов
обобщава: „Модерният субект притежава един-единствен дом и това е домът на
скръбта. Тя изчерпя и изцяло покрива спектъра на чувствителността” [14].
НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2013, том 52, серия 6.3
- 174 -
Лирическият Аз в стихотворението „Отдих” копнее да се спаси от страданието
не чрез един, а чрез два проектирани изхода. Единият е, като полети към небесното
пространство и се откъсне от пропитата с печал земя, и другият – да остане в съня,
който е изпитано състояние в модерната поезия да се скриеш от реалния свят и да
се предпазиш от болезнените чувства. И двете спасителни убежища обаче са само
желание и копнеж, но не и действително откъсване от света на страданието.
Проекция на това търсено спасение е повторението на призива „ела”, чрез
което се изразява стремежът за отделянето от печалната всекидневна реалност.
Човекът в тази творба е безпомощен самотник и той не притежава никакви
възможности за спасение и излизане от пространството на тъгата. А викът към
любимата като идея за вълшебен помощник предполага тъкмо тази възможност и
необходимост – самотният несретник да стане и „мощ светла да блика” у него, да
бъде упоен от „лазурни мечти” и да опре „поглед в слънцето златно”. Желаната
чародейна песен на любимата усилва представата за излизането от объркания път в
сред мрака и попадането в света на светлината и „великата радост”.
О, ела ти при мене тогава
и тогава ме сал разбуди,
посред нощ, ах, недей ме смущава
и среднощний ми сън не куди.
И додето се раждат звездите,
нека сладостен сън осени
мен – изгубений пътник в мъглите
на безплодни пустинни страни. [15].
Страданието като жал
Другата творба на Димчо Дебелянов, която ще разгледаме – „NEVERMORE”
[16], е сполучлива поетическа реплика на култовото за модернистите стихотворение
„Гарванът” (The Raven) от Едгар Алън По [17]. Според Александър Пешев: „Димчо
Дебелянов поставя на своето стихотворение направо заглавието „NEVERMORE”, а
всяко от трите четиристишия завършва с българския превод „Никога веч”.
Композиционно, и неговото „NEVERMORE”, както и това на Яворов, е изградено
върху съответствието на природния пейзаж и душевното състояние на обезвереност
и безнадеждност. Димчовото страдание обаче не приема трагично-космически
характер, както е у Яворов. По своето вътрешно емоционално съдържание то се
сродява с тихата носталгичност на Верлен” [18].
В стихотворението на нашия поет чрез рефрена Никога веч, са блокирани и
отречени копнежите по постигане на близост, щастие и светлина. Доколкото
негацията е в основата на модернистичния поетически модел е интересно да видим
как тя е използвана при проблематизирането на безутешната жал и при осмислянето
на неосъществимите блянове.
Да започнем с това, че жалеенето откъсва индивида от социалния живот,
поставя го в особено антропологично пространство. Потопеният в страданието се
превръща в нещастен самотник, който има привилегията да има своя и
различна от другите гледна точка, чрез която вижда кризиса в самодостатъчно
организирания свят. Оттеглен в своето печално място, страдалецът за облекчение
се отправя към други хоризонти, в стремежа да постигне своите светли мечти и
копнежи. Погледът към далечните хоризонти е в същност копнеж за отделянето от
мрака, от непросветеността, от тъненето в бездуховност и пошлост. И тук, в тази
творба на Димчо Дебелянов, както и в стихотворението „Отдих”, страданието е
съпроводено с мрака и тъгите са „тъги непросветини”. Другата особеност, с която се
срещаме, по отношение на интересуващата ни нерадост, е, че жалостта и тъгата са -
сдвоени. Вътрешната енергия на безутешния несретник в преодоляването на
страданието в нощта и нощта на страданието е надеждата, внушена с нейните
две измерения, от една страна, отправеният поглед далеч към различни
пространства и от друга – да се съмне. Спотаената надежда, така както е спотаена
жалостта, е желание за надмогване на състоянието на неутешимо жалостиво
пребиваване в света. Спотаената надежда е и желание за надмогване на тъмните и
трагични страни на съществуването. Надеждата, копнежът по утринните лъчи, с
които ще дойдат различни от жалостта емоционални преживявания, обаче са
отречени в самото начало. И това е една от същностните абсурди в светоусещането
на модерните поети – мечтата, блянът по щастие, светлина, хармония и
същевременното отричане, усъмняване за възможността те да се осъществят. Така
че, ако за човека в традиционното общество надеждата умира последна, то за
модернистите надеждата, копнежът умират в зародиш. Влияние върху тази
абсурдна саморефлексия има несъмнено и манифестната творба на модернизма
„NEVERMORE”.
Рано пробуден, с тъги непросветини,
впивам аз поглед в мрака далеч
и с клетви, и жал, безутешно преплетени,
чакам да съмне® Ще съмне ли?
Никога веч! [19].
Негацията, рефренът никога веч се употребяват и като възможност за
внезапното и категоричното блокиране на мечтата отдалечената от него любима да
дойде при лирическия герой. Копнежът на модерната душа към близостта с
обичаната жена – един от класическите спасителни пътища за излизането от нощта
на страданието, е неосъществим. Светлият лъч на любимата, подобно на утринния
лъч, е в асоциативното пространство и е невъзможен в реалността. Зловещото
никога веч абсурдно забранява съдбовната устременост към светлина и щастие
радост и хармония.
Прокобното никога веч отново в последната строфа абсурдно оповестява
обречеността на Аза да има своя мечтан свят, своите градини, изпълнени с
тържествени химни и смях. Абсолютната забрана, безапелационното отричане на
шанса към възвръщането в полето на безметежността и радостта, в смисъл на рай,
всъщност изговарят парадоксалното живеене. Човек желае да се завърне към
изконните същини, но никога веч това ще се случи. Човекът копнее да излезе от
състоянието на жал и от „вековното затъмнение”, но никога веч това ще се сбъдне.
В този смисъл абсурдното битие на модерния човек се проявява чрез
отричането. Това отричане не е вече на несправедливите социални закони и на
безнравствените постъпки. Отричането на постигането на светлина и щастие
въпреки непрекъснатите мечти и копнежи – ето истинската същност на живота на
несретника в поезията на Димчо Дебелянов.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Въз основа на нещата, казани дотук, можем да обобщим основните черти на
страданието като печал и жал. Ето ги:
Страданието като печал се поражда от стремежа на човека да се избави от
трагичната и мрачна действителност и от невъзможността това се случи.
Страданието като жал превръща човека в нещастен самотник, който има
различен от другите поглед към света и живота.
Няма коментари:
Публикуване на коментар