Никола Бенин
Несъмнено
е, че Каравелов е притежавал много подробно и задълбочено познание за
българския бит, обичаи, вярвания, за да пресъздаде увлекателно и пълноценно
живота във възрожденския градец, но изключителна сполука са двата незабравими
характера хаджи Генчо и дядо Либен [1].
The article explores the problem of the generic man in the
story Sissy by Luben Karavelov. The clarification of the essential features of
the generic man is realized through the two central characters of Hadji Gencho and grandfather Liben.
Hadji Gencho as a generic person lives in a household world full of
festivals,
customs and rituals. Grandfather Liben, like Hadji Gentcho, boasts and demonstrates his superiority over
others. Hadji Gencho shows himself off in the field of scholarship, while grandfather Liben imposes
his major
presence in the space of heroics.
Keywords:
generic person, manners, customs, household world.
Повестта „Българи от старо време” от Любен Каравелов
създава художествено обобщени образи на патриархалния българин през призмата на
ежедневните, битовите проблеми за храненето, пиенето, сгодяването,
незначителните спорове и крамоли. Казано по друг начин, белетристът изгражда
образа на родовия човек, като се
стреми да създаде своя пародийна версия на неговата същност и на неговото
житие-битие. За целта той застава на позиция, която му позволява да оцени
персонажите откъм тяхното закостеняло и стародавно мислене и поведение във
времето и пространството.
Заглавието на творбата създава представата за
представители на българското население, които са живели в едно архаично,
отдавна отминало време. Проблемно-естетическото съдържание обаче опровергава
тази наша предварителна представа. Любен Каравелов описва живота на копривщенци
и представя Копривщица през втората половина на XIX век или във времето,
през което е написана повестта. Ще припомним, че повестта „Българи от старо
време” излиза през 1867 година и е последната негова книга, която е отпечатана
в Русия. Така че белетристът изгражда образи на българи не от старото време, а
негови съвременници. Хаджи Генчо и дядо Либен, Павлин и Лила, копривщенските
свахи Беньовица Вишнева и Дона Цъклина битуват във патриархален свят, в който е
протекло детството на Любен Каравелов. Той с носталгия си спомня за милия си
роден край Копривщица, схващан като Отечество, и поетически възторжено, с
преклонение и възхищение го възпява в емблематичното лирическо отклонение:
Обичам
те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните
бистри и студени извори! Обичам те, мой мили краю! Обичам те от всичката си
душа и сърце, ако и ти да си обречен на тежки страдания и неволи [2]…
В текста откриваме няколко факта, които доказват, че
времето, през което протича сюжетно-фабулното развитие, е втората половина на XIX век. Едното от тези
доказателства е, че по времето на „московските бойове” с турците хаджи Генчо
отива с московците във Влашко и си купува две „брашовски големи бъклици”
[3]. В случая се има предвид Кримската война (1853-1856),
когато през 1854 руската армия преминава през Добруджа и обсажда Силистра.
Другото по-ясно и категорично доказателство е датата 5 майя 1855 лета от Христа
в края на писмото на хаджи Генчо до дядо Либен [4].
Налагат се въпросите. След като Любен Каравелов представя
галерия от персонажи, ситуирани в началото на втората половина на XIX век, защо ги нарича
„българи от старо време”? Кое в тяхната душевност, манталитет и поведение ги
превръща в хора, които имат „извънредни и старовремски” разбирания, нагласи и
мировъзприятия? Отговорите на тези въпроси се намират в революционните
схващания на Каравелов, в неговите прогресивни позиции и съкровени стремежи да
спомогне за свободата на Отечеството. Във време, когато в обществено-политическата
атмосфера витае думата свобода или езикът на Liberte-то, българите продължават да живеят идилично, самодоволно и блажено в
привичното битово пространство. Както са живели техните деди и прадеди, така
продължават да живеят и съвременниците на Каравелов, привикнали с печенето на
жаравата на парченце месо, с пийването на червено винце, с ходенето на сватби и
помени, с одумването и хвалбите…
Тук е място да поясним. Въпреки че белетристът описва живота на хаджи Генчо
и дядо Либен, както и на копривщенци, чрез заглавието и чрез представянето на
типични народностни черти и обичаи, той успява да внуши представата за
обобщения образ на българите. Николай Чернокожев пише: „Разказването пронизва
символните светове на националното и на социално-универсалното, като в
традиционните за възрожденските ментални представяния на света и човека е
откроим стремежът към универсализиране, което да равнопостави българите със
свободните народи на Европа” [5]. В този смисъл разказът за мини света на копривщенци добива измерения на макро свят на
българина и българското. Или иначе казано, копривщенските чорбаджии хаджи Генчо и дядо Либен са
всъщност типичните български чорбаджии.
Любен Каравелов има негативно идеологическо отношение към българските
чорбаджии и в своите творби, в които пише за тях, непрекъснато ги иронизира и критикува.
Така освен двамата копривщенски чорбаджии са осмени и окарикатурени, стигащи до
гротескност, Нено и Неновица от повестта „Маминото детенце”. Белетристът е безпощаден
и към чорбаджиите и в повестта „Богатият сиромах”. Думите на Смил са наситени
със злост и предизвикателна враждебност: „Целта на нашето дружество е да
помогне на сиромасите и да защитаваме народа си от турските злодейци и от
нашите еднородни кръвопийци, които се наричат чорбаджии” [6]. Най-смекчен е отрицателният му подход към хаджи Генчо и
дядо Либен. Каравелов си служи с незлобливия хумор, иронията и пародията, за да
осмее безполезността на живота на двамата копривщенски първенци във време на духовно
възмогване и стремления към свобода и независимост. Иван Вазов продължава този
стил на пародиране при изграждането на образите на литературните побратими на
хаджи Генчо и дядо Либен – чичовците от едноименната повест „Чичовци”. За
пародийното начало във Вазовата повест Лора Шумкова пише: „Очевидно е, че
„Чичовци” е пародия както на изкуството, така и на знакови форми на живот. При
това в повестта присъстват, поне отчасти, и други елементи на системата на
вторичните отражения – подражанието, стилизацията и сказът” [7].
Пълният текст е в книгата - Бенин, Н. Критически прочити. Т.II. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”.
Хаджи Генчо
В началото на повестта хаджи Генчо е въведен посредством сравнението с
другите българи. Любен Каравелов преднамерено и сполучливо използва измеренията
на пространството, за да представи ограничеността на възгледите и спрялото
духовно развитие на българите. Техният небосклон е „не твърде обширен” и „това,
щото знаят, знаят го в еднакъв смисъл, който е останал у тях от дядо и баба”.
Тези начални редове недвусмислено и директно изразяват иронията на разказвача
за закостенялото мислене и светоусещане на родово-патриархалния човек. Хаджи
Генчо обаче е различен от хората от неговата общност. Ако майка му е знаела
три, той знае тридесет и за разлика от другите разказва подробно „като по
книга”. Книгата, която има високо символно значение във времето на Възраждането,
в текста на повестта изпълнява художествената функция да снизи персонажа и да
пародира неговата ученост. Каравелов пише:
Е, например,
попитайте го:
–
Дядо хаджи, а дека живее дяволът?
– В Тартара! – ще
да отговори важно дядо ти хаджия и като владишки ерокирик ще ти разкаже за
всичко на тънко, че гато книга чете: как там дяволите живеят, как ядат, как
спят, как се умиват и все нататък [10]…
Хаджи Генчо говори за
дявола по книга с мисленето и мирозрението на родовия човек. Той не обсъжда
дявола философски чрез категориите на доброто и злото или чрез религиозните
сказания за падналия ангел, а посредством битовите действия. Лишен от
способността да се само-осъзнава като духовна личност, попаднал под тоталната
зависимост на софрата и дрямката, той е изгубил възможността си да размишлява
като човек на Възраждането. Той няма нагласата и стремежа да участва в
същностния духовен процес на времето – пробуждането, промяната на мисленето и
манталитета, да си служи с понятия от универсалния цивилизационен регистър
като: „свобода”, „независимост”, „достойнство”. Прикрепен към дома,
копривщенският чорбаджия не притежава толкова необходимата мяра за осмислянето
на собствената си позиция в света. Така че това е една от съществените
характеристики на ограничения и смаления родово-патриархален свят – скъсените
остранностяващи перспективи и ниския хоризонт или „небосклон” на възприятията.
Хаджи Генчо не мисли за
отечеството. За отечеството възторжено и нежно пее изгнаникът и народният човек
Любен Каравелов. За копривщенския чорбаджия отечеството е в границите на дома.
Неговата мисия е не да съгражда устоите на отечеството, а да изгражда къщи и
навеси за агнета.
Хаджи Генчо обича да гради къщи и всякакви кочеци и
сенници. Рядко се минува година, през която той да не направи някое помещение;
а още по-рядко се случва, щото някои от съседите му да го не повика на съд пред
кадията затова, че тоя „нечестив човек” е надвесил своите стрехи над чуждите
дворове [11].
Пълният текст е в книгата - Бенин, Н. Критически прочити. Т.II. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”.
Хаджи Генчо е добродейшо същество. Той не пропуща ни една
сватба, ни един помен, а понякага и сам чете псалтир за починалите, не пропуща
той така също ни едно кръщене, не една понуда, не един Бабинден. Ако някои от
копривщенските чорбаджии дава зефет или ако повика гости в къщата си, то без
хаджи Генча се не може – хаджи Генчо трябва да е начелото [12].
Гледан откъм
пространството на битовите обичаи и обреди, където се яде и пие, без да се
плаща, неговият паразитизъм, нахалство и използвачество могат да бъдат разбрани
по-истински и да се съпреживеят както чрез присъствието на смеха, така и от
дистанцията на отвращението и негодуванието. Натрапчивото поведение и
безочливост на хаджи Генчо е визия за егоизма и тунеядството му. Те също са и
визия за задоволяване на потребностите на тялото. Той отива на гости не да
изпита радостта в празника или тъгата на помена, а да се наяде и да пие.
Неговото себично съществуване е съсредоточено върху удоволствията на делничното
и преживяванията в затворения родов свят. Оттук белетристичната задача на Любен
Каравелов е повече от ясна – той иска пародийно да покаже колко откъснат от
тенденциите и стремленията на времето през Възраждането е поведенческия модел
на чорбаджията, колко пагубни и ретроградни могат да бъдат неговите безсмислени
спорове и показност на безплодна ученост.
Този закостенял и
задържащ общественото развитие модел на поведение на родовия човек – чорбаджия
е доизграден чрез образа на дядо Либен.
Дядо Либен
Ако хаджи Генчо е човек
кротък, учен и богобоязлив чорбаджия, то дядо Либен е юначен на вид, човек на
героичните жестове през младините си. През младежките си години той се е
занимавал с хайдутлук, като заедно с кърджалиите и делибашиите е правил обири и
така „печелил големи богатства”. Естествено и дядо Либен не милее за
отечеството, за неговото освобождаване от турско иго. Той не е хайдутин, който
да защитава честта на рода и родината си и да наказва турците за техните
поразии и издевателства. Като родов човек за него родината е в границите на
дома му и Копривщица. Каравелов саркастично и белетристично сполучливо описва
тесния хоризонт на разбирането на дядо Либен за родината:
Но при всичкото това дядо Либен имал и една малка
слабост: той обичал своето отечество, но не всичкото, а само Копривщица. Когато
кърджалиите или делибашите мислили да направят някоя пакост на Копривщица, то
дядо Либен отивал напред в своето рождено селце, известявал жителите, че ги
грози опастност, и накарвал ги да бягат да оставят къщите си [13].
Пълният текст е в книгата - Бенин, Н. Критически прочити. Т.II. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”.
С тези постъпки на
двамата персонажи сме изправени пред специфичното Каравелово отношение към
чорбаджиите, което в случая ни казва много важни неща. Преди всичко то ни казва,
че първенците в социалната общност, въпреки своето придаване на важност и гледане
от високо на останалите, всъщност по нищо не се отличават от тях относно
големия проблем и съдбоносната мисия – освобождението от поробителите. На тях
не се налага като тежък жребий свободата на родината. Свободата не е спасение и
радост. Ето защо двамата чорбаджии се чувстват волни и доволни в затворения
родово-патриархален свят, над който тегне ятагана. Така Любен Каравелов отпраща
свободата в кризисната зона на екзистенцията, на съществуването, което не може
да бъде поддържано от велики идеали и жертвено способни представи.
Въз основа на новия
прочит ще направя следните обобщения за същностните особености на родовия човек
в повестта „Българи от старо време”.
Родовият човек е
неразривно и съдбовно свързан с бита.
Родовият човек се
придържа към обичаите и ритуалите и традиционно повтаря знанията на своите деди
и прадеди.
Родовият човек живее в
затворения патриархален свят.
Родовият човек има нисък
„небосклон” на възприятия.
Родовият човек спори за
незначителни неща.
Родовият човек обича да
си попийва, да си похапва и да си подрямва.
Литература
Пълният текст е в книгата - Бенин, Н. Критически прочити. Т.II. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар