Бенин, Н. Eзикът между образността и цинизма в „Мисия Лондон”
от Алек Попов. – В: Изследване речта на
носителите на съвременния език. Русе: Издателски център при Русенски
университет „Ангел Кънчев”, 2013, с. 68 – 78. ISBN 978-619-7071-30-6.
Литературните текстове се възприемат като огромен ресурс: емпирическо
проявление на езика, от който може да се придобие знание.
(Brandt, Brandt 2005: 124)
Езикът в литературния текст, освен
че изразява проблемите, настроенията и мислите на персонажите, съдържа и ценна
информация за автора и епохата[1].
Свикнали сме, когато изследваме словото, да го гледаме откъм неговите
стилистични особености, да обясняваме тропите и фигурите на мисълта и по този
начин да го обвързваме преди всичко с твореца. Това е един от правилните
подходи за обсъждане естетическите и сугестивните особености и функции на
езика. Подведени обаче от този метод на изследване, ставаме едностранчив съдник
на стила и отсъстващ изследовател на менталните нагласи на хората и езиковите
тенденции в дадено време.
Ето защо ние схващаме езикът в литературната
творба не само изразител на креативните
способности и естетическите предпочитания на автора, но и като носител на
устойчиви модели за представяне манталитета, мисленето и психиката на хората в
различните културни и исторически епохи. В този смисъл всяка епоха е белязана
със специфично говорене, характерологични тавтологии, побрани в антропологични
параметри и моралистични кодекси.
Доколкото пресътворява епохата, литературата
отразява и езика на епохата с неговите постоянни, отличаващи се типологии. Тя
открива симтоми, изразява стереотипи,
представя общите начини, с които се говори за битието, човека и света. Така например през Възраждането се проявява
модната тенденция да се употребяват от една част от българите чужди думи, както
и да се подменят изконните патриархални нрави с чужди нрави. Това езиково
явление да се използват „френцки” или „немцки” думи, заедно с пагубното за
българския нравствено организиран свят –
деморализацията, са осмени по неподражаем начин от Добри Войников в
комедията „Криворазбраната цивилизация” (1871)[2].
Привнесената френска дума за свобода „liberte” също звучи в
общественото пространство през Възраждането, но тя се възприема от друг кръг
българи, които живеят с патриотични идеали. Идеята за свобода, стремежът към
свобода се превръща в смисъл на живота на „лудите глави”. Свободата навлиза
трайно в съзнанието на българина и с мисълта за нея „… тайно и полека народът порасте за няколко века” („Каблешков”).
Оттук представата за свободата се претворява във величави и емблематични образи
в творчеството на: Георги Сава Раковски, Добри Чинтулов, Любен Каравелов,
Христо Ботев и Иван Вазов. А в повестта „Чичовци” „Въздухът трепери” от
пламенното произнасянето на опасната дума Liberte в патриархално-битовото пространство. Валери
Стефанов пише: „Отвъд пъстротата на частните проявления и притежания на
словото, „въздухът трепери” от бунтовническия език на българското „liberte”. Това е преди
всичко забраненият език, преследваният език на санкционираната мисъл” (Стефанов
2000: 115).
Именно от това наше
разбиране за езика в литературата като съсредоточие на гласа на автора и гласа на епохата ще подходим при осмислянето на
образния и циничен език в „Мисия Лондон” от Алек Попов. Също така при
обсъждането на словото в романа ще се придържаме към постановката ни, че в
образния език са преплетени естетическите и творческите търсения и
предпочитания на автора с богатата традиция в българската и световната
белетристика, а циничният език е езикът на постоталитарната епоха.
Образният език
Интересни характеристики на езика, изграждащ
образи, се открояват още в началото на „Мисия Лондон” при описанието на обстановката
в резиденцията. Традиция е не само в нашата, но и в чуждата белетристика,
творбите да започват с изображението на природна картина или представяне на
топоса, където ще бъде съсредоточен сюжетът. С оповестяване на обстановката в
дома на чорбаджи Марко започва първият български роман „Под игото”. Описанието
на дома на Пендевци е пък начало на
трилогията „Жътва[3]” от Константин Петканов,
който следва Вазовия романен модел. Начало на оповестяване на особеностите на
пространствата, които са важни за сюжетното развитие, срещаме още в повестта
„Немили недраги[4]”, романа „Къщата на
котарака[5]”
от Оноре дьо Балзак, разказа „Скарлатина[6]”
от Стефан Цвайг…
Алек Попов следва
утвърдената традицията от нашите и чуждите писатели реалисти, но като модерен автор от началото на XXI век той разчупва
наложилото се подробно, последователно и често пъти панорамно изображение на
природната картина или на мястото на извършването на действието. Още нещо,
романистът деформира наложилите се езикови щампи и начини на изказ. За пример
ще посочим едно от първите изречения в творбата: „Беше меко пролетно утро с
непостоянна облачност, форзацията в ъгъла на двора цъфтеше” (Попов 2009: 11).
„Беше меко пролетно утро” – това начало на изречението би подхождали на всеки
от писателите класици. Следващата част от него е конфронтирана с фразата „ с
постоянна облачност”, която е характерна за езика метеоролозите. Краят на
изречението продължава да руши класическите модели на разказване, чрез
назоваването с латинското наименование „форзиция” (forzythia) растението, което цъфти в ъгъла на двора.
Малко са читателите, в чиито представи би се
появил отрупаният с жълти цветчета храст, защото не знаят неговото наименование
на латински.
Пълният текст е в книгата - Бенин, Н. Критически прочити. Т.II. Русе: Издателски
център при Русенски университет „Ангел Кънчев”.
Непълнотата на езика в
романа „Мисия Лондон” се проявяват още от неговото начало при описанието на
обстановката в резиденцията. Тя
позволява на романиста по
своеобразен, модерен начин да опише един от основните координати в
пространството на предстоящите случвания и преживявания, както и да даде
възможност на читателя да допише обстановката в резиденцията, при отсъствието
на посланик. Изграждането на образа
къщата на Хайд Парк Гейт няма за образец класическото повествование, в
което подробно и логическо последователно се очертава зримото поле, където ще
протича наративът. Алек Попов само чрез няколко добре обмислени прости
изречения успява да внуши представата за разхвърлеността и нечистота след
нощния гулай. Нека да припомним описанието на резиденцията.
Прозорците
в къщата зееха. Течението довяваше уханието на стари фасове. Тънките пердета се
мятаха като воали на пияна актриса. В трапезарията на първия етаж още личаха
следите от снощния гуляй (Попов 2009: 11).
Нашето въображение
доизгражда образа на резиденцията и чрез впечатляващото образно сравнение на
пердетата, които се мятат като „воали на пияна актриса”. Така още с първата
страница романът е насочен към пиянския разгул, към безгрижното и
безотговорното живеене. Официалната обстановка на резиденцията е снизена, тя не
място за отдих и културно пребиваване. Тя е вписана в пошлостта на
всекидневието, в пепелта на изгорените цигари. Светът в резиденцията, в който
господари са готвачът на Коста Баничаров и кметът на Провадия, не разполага с
никакви способи за градивност и деловитост, откъм него се носят само празното
отекване на безсмисленото съществуване.
Образният език е използван и за
представянето на еротиката и порнографията[7],
на безсрамното показване на тялото пред сладострастните погледи на мъжете в
„инкубатора на порока” Baily’s place. Мъжете
отиват там с „ледените си спаружени яйца с надеждата да измъкнат кекава
ерекция”. (Попов 2009: 62). В статия „Иронията и гротеската в „Мисия Лондон”
от Алек Попов” пиша: „Образът на красивата българка, отишла с намерение
да следва дизайн в Англия, е парадигматичният образ на елитната проститутка, на
жената без срам, без скрупули, която освен тялото си е продала и душата си” (Бенин 2012: 131). По времето на социализма темите и проблемите за секса, еротиката,
порнографията бяха табу в литературата. След смяната на политическите системи
обаче, сякаш компесаторно, тези теми и проблеми се проблематизират често,
провокативно и тенденциозно в литературните творби, особено в тези, които са в
полето на постмодернизма.
При описанието на играта на пилона се превръща в поетически. Същността на
поезията от създаването й е изразяването на човешките преживявания и внушението
на чувствата в диапазона от светлата радост и необикновеното щастие до
неимоверното страдание и непоносимата мъка[8].
Поетическият език в този епизод, съгласно модела на постмодернизма, е
деконструиран, подкопан и насочен към друга неочаквана цел на опоетизиране.
Посредством този език се възпява не емоционалното богатство на душата, а
безсрамното разголване на тялото. Тялото става носител на всичко покварно,
еротично предизвикателно и сексуално желано. В аспекта на порнографското
внушение то се разкрива като потресаваща алегория на страшното безчестие и
пагубния свят на цинизма. Тялото на българската студентка Катя е тяло на
развратница. Ето как то е характеризирано чрез безкомпромисния и безпощаден
образен език от Алек Попов:
Винаги, когато излизаше
гола-голеничка на дансинга, Катя изпитваше желание да продължи – както в онзи
смешен клип – да сваля частите на тялото си и за ги хвърля на публиката, докато
се отърве о от последния телесен аксесоар, а на сцената остане само прахолякът
на прожекторите. Този саморазрушителен порив се пораждаше у нея след всяко
изпълнение, вероятно като реакция на организма срещу безсрамието на душата, но
траеше кратко. Последно завъртване около пилона. Беше полезно за фигурата.
Прясно избръснатите й мишници лепнаха от пот. Сега оставаше само да мине на
четири крака по пътеката между два реда мъжки муцуни, за да обере бакшишите –
най смислената част от представлението (Попов 2009:
64).
Този цинизъм на поведението Катя е най-подходящото място да преминем към
другата особеност на език в романа.
Циничният език
В много моменти от
наратива Алек Попов залага на способността на цинизма да има свой глас (гласове), чрез който да въвлича в
диалогични сблъсъци и да репрезентира идентичността на човека в
постоталитарното общество, човекът, който живее без нравствени ценности и устои
на културата. Като стилистична организация творбата „Мисия Лондон” е стряскащо
директна; тя показва мисленето и манталитета такива, каквито са и затваря
всякакви възможности за табуирано говорене. С обсъжданата работа на Катя в
сферата на порнографията ще насочим вниманието към изследването на откровения
циничен език.
Арабският собственик на
„инкубатора на порока” Baily’s place – Камал Далали настоява българската студентка да си сложи на зърната на
гърдите два клипса, украсени със звънчета, което е много болезнено. Нейният
дързък и непоколебим отказ предизвиква ожесточен диалог в полето на цинизма.
Арабският шеф е циничен с настойчивото повтаряне на „Хари ап”, чрез което
хвърля Катя и другите момичета в залата на разврата, а тя е открито цинична.
Ето думите, с които го „благославя” тя: „Еби се в главата!!!”, „Asshole!” (буквално преведено –
„дупка на задник”) и „Майната ти!” (Попов 2009: 92 – 93).
Пълният текст е в книгата - Бенин, Н. Критически прочити. Т.II. Русе: Издателски
център при Русенски университет „Ангел Кънчев”. 2014.
Героят
на Алек Попов е зависим от наложилият
се стил на общуване в обществото, от наглостта и бруталността в човешките
взаимоотношения. Човешки отношения, чиито знак е цинизмът. В този аспект Коста
Баничаров се осмисля като психологическо и поведенческо измерение на съществуващите
начини на битуване в постоталитарния свят на криворазбраната свобода. Той
действа като груб и нахален циник, живее като вулгарен субект и си остава
безсрамен индивид. Каквото и да прави, в каквито и гешефти да участва, неговата
неотменна емблема остава вулгарността.
Циничният
език, освен че разкрива същността на някои от персонажите, е употребен от Алек
Попов и при изразяването на гневното несъгласие със случилото се
социално-политическата система. Чрез циничния език на революционера Мокеле-Оно
в края на романа е снета най-ужасяващата и същевременно най-правдивата диагноза
на действителността след демократичните промени у нас и в Източна Европа. Така
в модерното, разкрепостеното говорене в литературата в последното десетилетие
на миналия век и началото на XXI век едва ли има
по-сполучлив начин разпада и покварата в обществото да се изрази с
„разпаднатия” език, с езика на цинизма.
–
Знам – кимна глава той. Ти идваш от Източна Европа. Вие там ебахте
майката на социализма. Не остана нищо свято. Компрометирахте цялата идея. Обаче
виж какво се получи. Превърнахте се в слуги на Запада. Обслужващ персонал.
Независимо дали се въртите на пилона, или пред компютъра. Дай долар – ще ти
покажа путка – с това се изчерпва цялата ви философия. Е, хареса ли да си
показваш путката на всеки срещнат? Да ти бутат разни неща в задника, а ти да
стискаш зъби? (Попов 2009: 292).
Ето го откритото и потресаващо послание на
романа – опорочаването на предишната система лиши човека от всякакви ценности,
от възвишените идеали. Без ценности и без идеали човекът става непригоден за
достойното съществуване в пространството на Запада. Западна Европа не е
бленувания пристан на демокрацията, а жестокият и циничен свят на капитала.
Свят, който превръща безмилостно източноевропейските мъже в слуги, а жените в
проститутки. Така през призмата на провалената социална система и неусвоените
изконни европейски ценности Алек Попов ни внушава истината за случилото се.
Чрез образния и циничния език той ни кара да погледнем към себе си и да
разберем същността на реалността.
Въз основа на интерпретирането на
езика можем да направим няколко обобщения за неговите художествени функции:
Образният
език е възможност да се продължи традицията.
Образният
език е възможност да се подкопае нейния модел на описание.
Образният
език е възможност да се говори за човешкото.
Циничният
език е възможност да мислим за покварата и пошлостта в обществото.
Циничният
език е възможност да чуем гласа на епохата.
Образният
и циничният език са възможност да се изгради неповторимия свят в романа.
ЛИТЕРАТУРА
[1] Трябва да се прави
разлика между понятията „литературен език” и „език в литературата”. Според В. В. Виноградов: „Литературният език
– общ език на писмеността на един или друг народ, а понякога на няколко народа – език на
официално-деловите документи, на училищното обучение, на писмено-битовото
общуване, на науката, на публицистиката, на художествената литература, на
всички проявления на културата, изразяващи се в словесна форма преди всичко
писмена, но понякога и устна” (Виноградов 1978: 288). За разлика от литературния език, езикът в литературата, според нас, съдържа художествено-изразните средства, стила на изказ на
отделния автор, устойчиви модели на говорене, характерни за определена културна
епоха, както и наложените езикови стереотипи от дадено литературно направление,
към което принадлежи авторът.
[2] В предговора към
„Криворазбраната цивилизация” (Смешна позорищна игра в пет действия), написан
на 23 май 1871 година в Букурещ, Добри Войников пише: „Гражданска добродетел, човеколюбие, братска
любов, състрадание, социална привързаност: сичките тия са избърсани из речника
на мнимо образования” (Войников 1871)
[3] Ето началото на романа
„Старото време” – първият роман в трилогията „Жътва”: „Новият каменен път
минаваше край селото и като зеледена река се губеше нагоре към Странджа гора,
надолу към Цариграда. До висока трънена ограда на Пендевци лежеше царският път.
Високите брястове, старият орех надничаха през плета и тръпнеха под силния
студ. Вратникът беше затворен” (Петканов 1968: 31).
[4] Началото на повестта
„Немили – недраги” е следното: „Само
едно малко, тясно, защитено с железни пръчки прозорче светеше още. Това
прозорче беше равно със самата земя и откриваше съществуванието на една будна
кръчма, с каквито бяха богати по онова време браилските пиаци. Ако се
приближеше някой до ниската врата на тая кръчма и надникнеше хубаво над нея,
щеше да види благодарение на слабата виделина, дошла от един близък фенер, една
вапсана дъска със следующия надпис: Народна
кръчма на Знаменосецът!” (Вазов
2005: 3).
[5] Романът „Къщата на
котарака” започва така: „По средата на улица Сен-Дьони, почти на пресечката с
улица Пьоти Лион, се издигаше някога една от онези забележителни къщи, които
улесняват историците в опитите им да пресъздават облика на стария Париж.
Застрашително полегналите страни на паянтовата постройка, бяха сякаш изпълнени
с йероглифи” (Балзак 1983: 31).
[6] Началото на разказа
„Скарлатина” е следното: В Йозефщат – му бяха казали приятелите от родния край
– там да си наемел стая, щом пристигне във Виена. Намирал се близо до
университета и всички студенти предпочитали да отсядат там, защото кварталът
бил тих и донякъде старомоден, освен това по традиция представлявал тяхна
главна квартира” (Цвайг 1987: 5).
[7] Доротея, завиждаща и
изяждаща с поглед различните части от тялото на „съкафезничката” си Катя, си
мисли: „Чиста порнография”. (Попов 2009: 62). Стоян Атанасов сполучливо интерпретира
публичното разголване като, говорейки за „двата вида телесност” –
„тяло за показ” и „тяло за продан” (Атанасов 2011: 175).
Няма коментари:
Публикуване на коментар