Никола Бенин
„Историческото”
е някаква
специфична
особена реалност,
особено
стъпало в битието,
реалност
от особен характер.
(Бердяев 2002: 18)
Разглеждането на историята като
процес в белетристиката изисква сюжетните линии, отразяващи продължителното
историческо време, да бъдат удължени. Много често подобни структурни нишки трудно се побират в рамките
на една романна творба и биват развивани, както е например, в тетралогията на Димитър
Талев, в четири исторически романа. Писателят романист води читателя из превратностите на историята в продължение на няколко творби, които са свързани
както с причинно-следствени връзки, така и чрез общи художествено-организиращи
елементи като: едни и същи герои, "битуващи" в няколко романа, общ
топос, където действат тези герои, цикличен кръг, повтарящ се в отделните
творби, какъвто е например цикълът от
жътва до жътвата в серията от романи на Константин
Петканов и т.н. Неслучайно своята поредица от три исторически романа: "Старото време"
(1930), "Хайдути" (1931), "Вятър ечи" (1933), плодовитият
наш романист ги обединява с общото заглавие "Жътва".
Романистът Петкановне не се задоволява просто да
отрази историческото събитие като кратък отрязък, тясно парче от пъстрото пано
на човешката цивилизация (респ. на българското битие), а се стреми да обгърне в
широчина и дълбочина онези подводни течения, които се вливат в пълноводния
поток на историческите процеси и влияят върху
съдбата на персонажите.
Дори и тогава, когато пише
самостоятелен исторически роман, какъвто е случаят с романа "Индже",
писателят проследява отделните предпоставки и събития, които водят до изграждане на образа на
войводата. Романното изображение представя героя като продукт на действия
отвън, влияещи върху неговото
превръщане от звяр в човек и осъзнаването му като българин.
Така историческата даденост в творбите на Константин Петканов влияе върху участта на персонажа. Героите са потопени изцяло в духа
на времето. Те постепенно престават
да принадлежат на себе си и техните битови потребности, и естествени влечения
отстъпват място на целите, които историята поставя пред тях.
Подобно на майсторите на историческия роман като Стоян Загорчинов, Димитър Талев, Генчо Стоев
и Константин
Петканов намира верните ориентири в
начина на живот в старото
време. Живото
присъствие на бита в историята и на историята в бита
Пълният текст на статията вж: Никола Бенин. От жътва до жътва и / или преходът от бит към историческа (съ)битийност в трилогията „Жътва” от Консатнтин Петканов. – В: Време и история в славянските езици, литератури и култури. Сборник с доклади от Единадесетите национални четения 19–21 април 2012. Том IІ. Литературознание. Фолклор. Ред. П. Карагьозов, К Бахнева. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2012, с. 256 – 262. ISBN 978-954-07-3458-3.
епичното. С
несъмнено майсторство той не остава нито при иделичната старина, нито при
бошуващите исторически тенденции. Авторът улучва навсякъде правилното
съотношение между субективното потапяне в семейно-битовата сфера и обективното
отражение на обществено-политическите процеси.
Така за неповторимата атмосфера, която витае в
историческите романи на Константин Петканов, несъмнен художествен дял има
словото на твореца. Словото на романиста носи в себе си
епичното спокойствие при
описанието на събитията и лиричната многообагреност при опоетизирането на
природо-битовия свят. Ту лиричен и приповдигнат, ту спокоен и земен, но никога
безличен, езикът със своята полифоничност отразява богатата и противоречива
душевност на тогавашния човек. Езикът на Петканов ни отвежда в "старото
време", без да става архаичен. Романистът избягва изобилната употреба на
историзми, с каквито е изпълнен слогът на някои автори на исторически романи.
Понякога само добре намерената дума, употребена в подходящ контекст, ни пренася
в старинната обстановка. Ето: "Над молебниците прелетяха чучулиги,
изгубиха се към нивата. Изпратиха ги с поглед. Дори свещенникът замълча. Тия
чудни птички не бяха ли благовестници?". (Петканов 1968: 22).
В авторовите описания, в поетичните проникновения, в характеристиката на
героите е въплътен духът на отминалото време, неговото задушевно-притегателно влияние.
Всичко, което богатата душевност на
народа е съпреживяла и съхранила през вековете, е усвоено от писателя, отразило се е в неговото световъзприемане; световъзприемане много
близко до естествения и непорочен поглед на тогавашния българин. "Тогава хората не бяха толкова
грешни". (Петканов 1968: 23).
Ехото на едно далечно минало е доловено от чувствителната душа на
Петканов и е предадено с цялата му яснота и ведрост. Валери Стефанов пише: „Споменът е способността да
знаем нещо, кото е било. Споменът обаче е и форма на съпричастие към вече
отминалото, той има не само рационален компоненент (зная нещо), но и
емоционален (вълнувам се от него)”. (Стефанов
2003: 89).
Приповдигнатият слог и емоционалната
наситеност на езика днес не звучат фалшиво, защото
изразяват една реална витална атмосфера, въздействаща със своето очарование и
одухотвореност. Среда и обстановка, език и стил – всичко е
подчинено на основния замисъл в историческите романи – да се възвеличи и
почувства от новите поколения, "вечният дух" на българската
народност.
Константин Петканов е възпитан с
възрожденските идеали и изконните ценности на здравата патриархална
нравственост и той не може вътрешно да се примири с негативните промени в българската душевност, в резултат на
нахлуването на новите социални условия на живот. Борис Делчев обобщава: „Константин Петканов не само имаше съзнание за
своето духовно родство с възрожденското минало, а се гордееше с него”. (Делчев 1968: 7).
Белетристът
се прекланя пред красотата на семейно-родовата идилия, опиянява се от досега
със старовремската традиция. Старинните песни (не случайно текстовете на
романите са осеяни с извадки от народни песни), архаичните предания и легенди,
неизменните обреди и празнични веселби извикват у него неизразимо наслаждение.
И това свое приповдигнато душевно състояние той се стреми да предаде на
опокварената и огрубена душа на своите съвременници. Отдавна светите
възрожденски идеали са забравени, но защо трябва да се погубват изконните
български добродетели, защо трябва да бъде унищожен здравия дух на българина,
който ни е крепял през вековете. Воден от тези терзаещи го въпроси, писателят
се заема в продължение на стотици страници в своите романи да възкреси
"вечния дух", пазител както на домашното огнище, така и на народната
независимост.
Не може да се отрече умението и
нагласата на Константин Петканов да потърси корените на активните, динамичните,
движещите сили на историята именно в този несломим дух. От центробежната сила
на търсенията и стремежите на стария Пендевски дъб да разшири своята земя, която не стига за тримата
синове, се зараждат центроустремителните сили, които
увличат селяните от Топола. От подсъзнателното, светът на мечтите и сънищата
тръгва покоряващата мисъл за простор, свобода и независимост. В началото бяха
мечтите. Суровото господство на разума, осъзнатата необходимост за единни,
съвместни действия в името на един възвишен идеал за национално освобождение.
Постепенно настъпва духовна промяна в закостенелия,
глух и еднообразен живот на селяните. Тяхното световъзприемане
излиза извън
патриархално установения и затворен свят в бита. Техният светоглед се разширява, придобива нови измерения и смисъл. Елнъзач е необятна
шир, но Елнъзач е и неограниченост, свобода; Елнъзач е поле от ниви, но Елнъзач е и върнатата изконна българска земя; Елнъзач е богата и плодородна земя, но Елнъзач е и материална независимост и
личностна самостоятелност;
Петканов внимателно следи всяко
изменение в душевността на тополчанина. Съсредоточено се вслушва в трептенето
на всяка емоционална фибра. И съумява да намери подходящи стилни средства, с
които максимално да се доближи до първично-девственото светоусещане на
тогавашния човек, адекватно да отрази чувствителността на сетивата му.
Писателската палитра събира в себе си краски, автентични на идентичните
човешки преживявания.
Всичко звучи в тон с настроенията.
Също така човекът е видян
и изобразен не на фона, а в съприкосновение със състоянието на природата. Животът на
човека се слива с живота на природата. В изобразителната концепция на Петканов живите
трепети на околната действителност се изполват за изразяване на душевните
вълнения на персонажите. Интересно е,
че постоянният романен образ – вятърът, изпълнява две различни художествени функции съответно на полето
на бита и полето на историята. Едната е да изрази осъзнатия
стремеж на тополчани да откупят завладяната от турците земя Елнъзач. Константин Петканов образно ни прави съпричастни
така: "Мълвата сви вихрушка и полетя. Плетищата
заговориха." (Петканов 1968: 67). Другата художествена функция на вятъра е да внуши
борческите нагласи на тополчани, устремени да освободят с оръжие цялата
българска земя. Романистът се
възторгва: "Навлязоха навътре в полето (четата на Горан Овчаров – бел. моя. Н.Б.).
Посрещна ги вятър, разлюлю нивите, класовете засъскаха и земята запъшка от
мъка. Вятърът идеше откъм Балкана." (Петканов 1968: 527). Така връзката между
първичната душевност на патриархалния селянин и образния еквивалент на
природната картина носи неповторима и неподправена емоционалност. Самородни,
спонтанни и непринудени са чувствата на тогавашния човек, естествени и
неудържими са състоянията на природата.
Чувствата и действията на патриархалния човек са породени от обективните житейски дадености. Той
е праволинеен, нераздвоен, хармоничен, неотменно свързан с живителната сила на
земята.Селянинът осъзнава смисъла на своя
живот в цикъла от жътва до жътва, в осигуряването на насъщния хляб и поддържането
на света на рода. Неговите стремления не са ориентирани в търсенето на вечните и
фундаментални житейски истини, а в съпричастността към добре организирания битов начин на
съществуване.
Ето защо пред Христо - най-младият син на дядо
Костадин - не стои дилемата дали да продължи да учи занаят в Одрин, или да
остане в Топола, за да помага по време на жътва. Самоуверен, влюбен (любовта на
Яна също го задържа в селото), силен, той е в стихията си сред житените снопи.
Пълният текст на статията вж: Никола Бенин. От жътва до жътва и / или преходът от бит към историческа (съ)битийност в трилогията „Жътва” от Консатнтин Петканов. – В: Време и история в славянските езици, литератури и култури. Сборник с доклади от Единадесетите национални четения 19–21 април 2012. Том IІ. Литературознание. Фолклор. Ред. П. Карагьозов, К Бахнева. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2012, с. 256 – 262. ISBN 978-954-07-3458-3.
неговата съдбовна принадлежност към земята,
изконния стремеж за работа, формирани по силата на традицията. Тук става дума
за дълг, за неотменно придържане към началата и ценностите в живота, които
трябва да се следват. Селянинът, макар и станал хайдутин, се осмисля като психологическо и нравствено
измерение на формираните в него родово-патриархални повели и нормативи за
живеене. Хайдутинът идва на този свят като селянин, живее като селянин и си
отива като селянин.
„Пожела да си спомни нещо за миналия си живот, но
пред него се завъртя черен кръг и в него светкавично се преплетоха щастливите
му дни. Като светла искра минаха пред него Калина и децата му, видя се с
биволите на нивата, на оран, на жътва.” (Петканов 1968: 338).
За разлика от Филчо хайдутинът Богдан излиза от
пространството на бита и се отдава на идеята за свободата на народа и родината.
Предпоставка за това напускане на границите на родово-патриархалния свят и
незаинтересоваността му към традиционната работа на полето е негвота работа за
изкарване на прехраната. И при проследяването на неговия живот в трилогията
Константин Петканов остава верен на любимия си наративен похват да загатва за
бъдещата съдба на героя, да представя отделни случки, да изрича отделни думи,
които ще се окажат важни за по-нататъшното изграждане на персонажа и неговото
адекватно разбиране от страна на читателя.
В началото на романа "Старо време" Богдан е представен като
керванджия, който слиза от Балкана, т.е. човек, откъснат от работата на нивите.
Тази негова житейска позиция подсказва за самостоятелност, независимост и
същевременно откъснатост от дом и семейство. Той е човек на път. И като такъв той е самотник,
съдбоносно отчужден от патриархалната
общност. Думите, с двойно отрицание: "нямам си нигде никого" (Петканов 1968: 33).,
които казва на дядо Костадин Пендев звучат страшно и покъртително.
Ето защо, воден от желанието за интимна близост и топло съпричастие
и общуване, той дълго и трепетно ще задиря вдовицата Добра. Погледнато в
структурен и концептуален план това сродяване с Пендевския род има следното значение. Богдан в
своето развитие и извисяване от незнайния самотник сред дивия и враждебен
Балкан до знайния и прославен хайдутин в Балкана-закрилник, ще трябва
задължително да премине през формиращото нравствените и житейски устои и
стимулиращото полета на духа към свобода, пространство на рода. Отново родът е
представен и поставен като единствена възможност най-напред за духовно
укрепване и окриляне на личността, а след това за ситуиране и изявяването й в
социума. Родът е малкият колектив, който формира и подготвя човека за големия
колектив.
Богдан, за разлика от Филчо, няма да
мъсти, а ще забие ножа в гърдите на Кара Осман, за да защити честта на жена си,
на рода си и нещо повече - на българщината. Казаните с накипял гняв думи:
"На ти гайда, на ти гяурин!" ясно потвърждават това.
Така образът на Богдан е един от
образната система, чрез който Константин Петканов търси съзнателно
нравствените, психологическите и екзистенционални измерения в историческия
процес. Жизнеустойчивостта и значимостта на Богдан се проектират във времето и
пространството чрез неговия син Ангел, на когото е отделено значително място в
третия роман "Вятър ечи".
Литература
Бердяев
2002: Бердяев, Н. А. Смысл истории. Новое Средновековие. Москва: КАНОН+,
2002.
Делчев
1968: Делчев, Б. Предговор. –
Петканов, К. Жътва. Роман-трилогия. София: Български писател, 1968.
Петканов
1968: Петканов, К. Жътва.
Роман-трилогия. София: Български писател, 1968.
Стефанов
2003: Стефанов, В. Българска
литература. XX век. Дванадесет сюжета. София:Анубис, 2003.
Шкловски
1977: Шкловски, В. Б. Тетива. Варна:
Георги Бакалов, 1977.
Пълният текст на статията вж: Никола Бенин. От жътва до жътва и / или преходът от бит към историческа (съ)битийност в трилогията „Жътва”
от Консатнтин Петканов. – В: Време и история в славянските езици, литератури и
култури. Сборник с доклади от Единадесетите национални четения 19–21 април 2012. Том IІ. Литературознание.
Фолклор. Ред. П. Карагьозов, К Бахнева. София: Университетско издателство „Св.
Климент Охридски“, 2012, с. 256 – 262. ISBN 978-954-07-3458-3.
Няма коментари:
Публикуване на коментар