ИЛИЯНА БЕНИНА НИКОЛА БЕНИН
„Алабастровият сфинкс“ в Мемфис, древната столица на Египет. Дълъг е 8 м, висок 4 м и е издълбан от един блок египетски алабастър (който геолозите биха нарекли травертин - в Египет няма истински алабастър). Смята се, че тежи между 80 и 90 тона и е един от най-големите паметници, издълбани от египетски алабастър. Сфинксът е напълно без надпис, но чертите на лицето предполагат, че е бил издълбан за Хатшепсут, Аменхотеп II или Аменхотеп III по време на 18-та династия. Сфинксът е открит през 1912 г. от Флиндърс Петри.
The "Alabaster Sphinx" at Memphis, the Ancient Capital of Egypt. It is 8m long, 4m high, and carved from a single block of Egyptian alabaster (which geologists would call travertine - there is no true alabaster in Egypt). It's estimated to weigh between 80 and 90 tons, and is one of the largest monuments to be carved from Egyptian alabaster. The sphinx is completely uninscribed, but the facial features suggest that it was carved for Hatshepsut, Amenhotep II, or Amenhotep III, during the 18th dynasty. The sphinx was discovered in 1912 by Flinders Petrie.
Слънцето над Мемфис не просто грееше; то тежеше като излято олово върху пясъка, който подминаваше древните зидове с глуха, скърцаща монотонност. Под това хипнотично мараняво небе, сред руините на една династия, превърната в прах от столетията, сър Британска корона и търсач на сянката на фараоните — сър Флиндърс Петри — стоеше със затворени очи. Около него арабските работници копаеха с ритмично свистене на мотиките, без да подозират, че всяка тяхна глътка въздух повдига завесата над загадка, останала недокосната от Новия завет, от Цезар и дори от самия Александър.
В изкопа, на четири метра под равнището на днешния ден, изплува бяло рамо. Не камък, а вкаменена светлина.
Петри пристъпи бавно, сякаш се боеше, че изображението ще се разпадне при първия досег на профана. Пред него се появяваше тялото на лъв с лице на бог или на жена, чиято усмивка пазеше иронията на Царството. Това бе монолит — осем метра съвършенство, изсечено от един-единствен блок от оня жълтеникав, полупрозрачен камък, който древните погрешно наричаха алабастър, макар в жилите му да течеше студената кръв на травертина. Паметник, тежащ деветдесет тона, изваян с математическа педантичност от длето, което не бе оставило нито един йероглиф.
Нито един знак. Нито име. Нито титла.
В свят, където всеки владетел запечатваше суетата си върху всеки сантиметър гранит, това мълчание беше опустошително. Кой бе дръзнал да сътвори този гигант от белезникава смола и да го остави безименен? Дали бе величествената Хатшепсут, скрила гордостта си зад мъжката маска на сфинкса? Или Аменхотеп II, издигнал силата си в култ, или пък Аменхотеп III, пропил царуването си с разкоша на Вековната Осемнадесета династия? Лицето — с идеалната си симетрия, с едва забележимата извивка на устните — бе едновременно портрет на конкретен човек и загадъчен символ на цяло срутило се империя.
Петри прокара пръсти по гладката повърхност. Камъкът бе хладен, сякаш беше пазил хладината на подземен майсторски дюкян отпреди тридесет и три века. В тази пълна липса на надпис имаше нещо по-дълбоко от забрава — имаше съзнателен избор. Сфинксът не принадлежеше на никой крал, защото бе предназначен да надживее самото понятие за власт. Той беше паметник на самото време, изсечен от травертин, за да напомня на живите, че всяка империя свършва с мълчание.
В онази задушна пролет на 1912 година Египет не бе нищо повече от палимпсест — полуразрушен текст, върху който британското господство, арабският фатализъм и френската суета драскаха своите плитки бележки. Но в Мемфис — тази някогашна родина на богове, сега превърната в безкрайно поле от палмови горички и застояли кални локви — времето течеше с различна плътност. Под стъпките на феласите лежеше не просто пръст, а пресована пепел от династии, забравили собствените си имена.
Сер Флиндърс Петри не вярваше в изкуството; той вярваше в микрометъра, в стратиграфията и във вътрешната логика на човешката глупост, наречена история. За него археологията бе студена дисекция. Ала утрото, в което копачите му откриха горната част на немеса — царската забрадка, — промени ритъма на дишането му.
Под счупените клони на една палма, на четири метра под равнището на днешната земя, бавно изплуваше чудовищно белезникаво туловище. Не бе гранит — онзи твърд, суров камък на строгите фараони, нито обикновен варовик, с който наемниците граждаха своите евтини гробници. Този монолит бе от онова маслено, полупрозрачно вещество, което египтолозите по навик наричаха алабастър, макар педантичният геолог у Петри веднага да разпозна калцитния травертин. Камък, образуван от бавното, хилядолетно утаяване на минерални извори; камък, в чиито дълбочинни жили бе замръзнала древна вода.
Паметникът бе монументален: осем метра дължина, четири метра височина и тежест, която опитният му поглед веднага изчисли на близо деветдесет тона. За да бъде изсече успяно такова тяло от един-единствен блок, бе нужно цяло кариерно капо в Хатнаб да копае с месеци, а после стотици роби да теглят под планината от прах този бежов гигант по намаслени дървени греди чак до бреговете на Нил.
Но истинското безумие на този паметник не бе в размерите му.
Когато арабските мотики разчистиха гърдите и предните лапи на лъва, Петри застана неподвижен. Той търсеше картуша. Очакваше да види дълбоко врязаните йероглифи, пълни с обичайната царска мегаломания — „Господар на Двете земи“, „Син на Ра“, „Даващ живот вечно“.
Нямаше нищо.
Повърхността на травертина бе гладка, полирана с фин пясък до блясък на слонова кост, но напълно чиста. Нито един знак. Нито един драскан символ от по-късен владетел. В древния Египет анонимността бе равна на проклятие; да оставиш паметник без име бе все едно да осъдиш душата на вечно скиталчество без право на жертвени дарове.
Петри се приближи и вдигна лупата си към лицето. Черепът и анатомията на лицевите кости носеха безспорния отпечатък на бляскавата Осемнадесета династия — епохата, в която Египет бе прелял от границите си и бе удавил Източната империя в злато. Профилът бе твърде идеализиран, за да бъде просто символ, но и твърде идеален, за да бъде чисто човешки.
Устните: Чувствени, с едва доловима, почти снизходителна извивка в ъглите. Тази пластичност напомняше за последните години от царуването на Аменхотеп III — фараона-слънце, който превърна Луксор в мраморен сън.
Носът и очите: Правата линия на носа и бадемовидният разрез на очите носеха андрогинната елегантност на Хатшепсут — жената, която бе дръзнала да носи фалшива брада и да властва като мъж.
Брадичката: Твърда, решителна, с отпечатъка на военна сила, присъща на Аменхотеп II — владетеля, който бе чупил азиатски лъкове с голи ръце.
Кой от тях бе заповядал създаването на този анонимен колос? Дали Хатшепсут е била заличена от задвижваната от отмъщение ръка на Тутмос III, който е изстъргал името ѝ, но е спестил самия камък заради неговото съвършенство? Или някой друг владетел е умрял внезапно, преди калиграфите да успеят да посегнат с длетото си към гърдите на лъва?
Слънцето залезваше над Мемфис, хвърляйки дълги, пурпурни сенки върху жълтеникавия травертин. Петри докосна лапата на сфинкса. Камъкът беше погълнал топлината на деня и я излъчваше обратно — бавно, тихо, сякаш дишаше. И в това безмълвие имаше нещо по-величествено от всички надписи на света: този алабастров гигант бе надживял своите творци именно защото бе останал без име. Той не принадлежеше на никой крал, а на самата вечност.
Земята на Мемфис бе мазна, черна и тежка — онази прастара пръст, наречена Кемет, пропита с тинята на Нил и с гнилеж от хилядолетни тръстики. В тази априлска мараня на 1912 година въздухът миришеше на изсушен тор, на цъфтящи горчиви бадеми и на престояла вода от подземните канали, където древната река все още се опитваше да си върне забравените светилища.
Наоколо палмовите горички на село Митрахина шумяха с глух, метален звук под горещия вятър хамсин. Този вятър не носеше свежест, а фин, червеникав пясък от Великата западна пустиня — Дешрет, земята на хаоса, на Сет, червенокосия бог на разрушението. Наоколо феласите копаеха с ритмични, монотонни песни, чиито мотиви бяха абсолютно същите като тези, изписвани по стените на гробниците отпреди три хилядолетия. Промяната в Египет бе просто илюзия; под тънкото лаково покритие на исляма и британския протекторат дишаше непокътнат, мрачен езически свят.
Флиндърс Петри стоеше на ръба на изкопа, където влагата от подпочвените води правеше въздуха студен и лепкав. Пред него, наполовина изплувал от калната прегръдка на земята, спеше алабастровият сфинкс.
В египетската космогония сфинксът никога не е бил просто сграда или статуя. Той бе Шесеп-анх — „живо изображение“. Лъвското тяло не бе символ на дива сила, а на слънчевата мощ в нейния най-страшен аспект: лъвицата Сехмет, Окото на Ра, която изпепеляваше враговете на космическия ред (Маат). Човешкото лице отгоре бе разума, владетелят, който удържаше този опустошителен звяр в подчинение. Алабастърът — или калцитният травертин — не бе избран случайно от древните майстори. За египтяните този полупрозрачен, млечножълт камък бе втвърдена слънчева светлина, материализирана сперма на бога-творец Атум. Когато първите лъчи на зората падаха върху полираната му повърхност, камъкът сияеше отвътре, сякаш вътре в него бе затворена жива душа (Ка).
И все пак, атмосферата около този деветдесеттонен гигант носеше тежката сянка на религиозно престъпление.
Египетският майстор не оставяше паметник безименен. За древния човек името — Рен — бе една от петте съставки на съществуването. Без изписано име, душата на фараона бе сляпа, глуха и осъдена на скитничество в тъмния подземен свят Дуат, без да може да намери жертвената маса. Да изваеш осем метра от най-скъпоценния травертин, да прекараш деветдесет тона камък през пустинята и накрая да спестиш длетото над гърдите му — това не бе просто пропуск. Това бе или висш страх, или жестоко политическо отмъщение.
Хатшепсут и проклятието на паметта (Damnatio Memoriae): Ако лицето бе на жената-фараон, мълчанието на камъка бе дело на нейния доведен син Тутмос III. Рушеики нейните паметници, той може би е спестил самия сфинкс заради магическата сила на алабастъра, но е изстъргал или въобще е забранил врязването на името ѝ, за да я изтрие от вечността.
Аменхотеп II и Култът към силата: Ако бе изсечен за Аменхотеп II — владетеля, който се хвалеше, че никой друг не може да опъне неговия лък, — сфинксът е бил замислен като страж на Великия храм на Птах. Но внезапна смърт или епидемия в Мемфис може да е прекъснала работата на калиграфите, оставяйки сфинкса в състояние на вечна, незавършена литургия.
Аменхотеп III и лукса на Залеза: Ако лицето принадлежеше на Аменхотеп Великолепни, статуята е била издигната в дните, когато Мемфис е бил център на световното богатство. Белият травертин е трябвало да отразява блясъка на златото от Нубия, но религиозният преврат на неговия син — еретика Ехнатон — малко по-късно е смазал традиционните култове и е оставил старите богове и техните монолити без стопанин.
Мракът падаше бързо над Мемфис, както пада само в близост до пустинята. Сенките на палмите се удължаваха и леко докосваха безмълвното лице на сфинкса. В този час, когато арабските работници си тръгваха и в тишината се чуваше само викът на чакалите откъм Саккара, сфинксът изглеждаше не като изкопан артефакт, а като древно същество, което бавно потъва обратно в земята. Той бе видял залеза на Осемнадесета династия, възхода и падението на Асирия, персийските огньове, гръцките завоеватели и арабските завоевания. Всички те бяха крещели имената си в лицето му. А той бе отговорил на всички тях с единственото нещо, което е по-вечно от камъка — със своето пълно, божествено и опустошително мълчание.
Прахът на Мемфис не бе просто пръст, а пресован прах от богове, чиито имена вече никой не произнасяше без грешка. В онази задушна пролет на 1912 година, когато Британската империя простираше сянката си над долината на Нил с неумолимата студенина на данъчен чиновник, древната столица на Долния Египет бе превърната в лабиринт от кални ниви, тинести канали и палмови горички, чиито корени пиеха от подземните води на изчезналия Нил.
Въздухът миришеше на влажен тиняк, изсушен говежди тор, горчив дим от кизяк и онзи особен, сух мирис на нагрят травертин, който пустинята бе пазила в утробата си тридесет и три века. Откъм Западната пустиня — Дешрет, червената земя на хаоса и на Сет — духаше хамсин. Той носеше със себе си червеникав микроскопичен пясък, който засядаше между зъбите, полепваше по потното сукно на сафари-саката и скърцаше под обективите на първите фотографски апарати.
Флиндърс Петри — с разрошена сива брада, с пръсти, завинаги изцапани от киселините на консервацията, и с поглед на хирург, извършващ аутопсия на мъртва цивилизация — стоеше на самия ръб на Изкоп № 4. Около него петдесетина феласи от Митрахина копаеха с ритмично, монотонно припяване. Песента им бе същата, каквато техните предци бяха пели при издигането на Пирамидите — трисрична, плачевна, превръщаща физическата болка в хипнотичен транс.
— Я Аллах... Я Раб... Я Муин... — свистяха мотиките (тура), и с всяка изхвърлена буца черна пръст (Кемет) от подземието излизаше миризма на престояла, хладна вечност.
И тогава, на четири метра под нивото на днешния ден, стоманеният връх на една мотика изкънтя. Звукът бе глух, плътен, абсолютно различен от сухото пукане на варовика или суровото отечване на гранита. Това бе звук от плътен, маслено-плътен камък.
Петри вдигна ръка. Рабниците млъкнаха. Тишината, която последва, бе пълна, сякаш самият вятър спря да диша над палмите.
С малка четка и месингова шпатула Петри лично се спусна в ямата. Онова, което бавно се разкриваше под влажната тиня, бе рамо. Но не просто рамо — бе повърхност от калцитен травертин, онзи погрешно наречен „египетски алабастър“, изваден преди хилядолетия из кариерите на Хатнаб. Камъкът бе полупрозрачен, с млечножълт, восъчен цвят, прорязан от фини, кехлибарени жили, сякаш вътре в него бяха замръзнали капчици от древна, вкаменена слънчева светлина. За древния майстор този камък не бе просто градивен материал — той бе втвърдената семенна течност на Атум, бога-творец, материализирано слънце, което призори събираше първите лъчи на Ра и ги караше да сияят от вътрешността на монолита.
Тялото изплува бавно, сантиметър по сантиметър, като изплуващ от потопа левиатан:
Размери: Осем метра дължина от опънатите предни лапи до сгънатата опашка; четири метра височина от основата на гърдите до върха на кралската забрадка (немес).
Тегло: Деветдесет тона хомогенна, невъобразима маса, изсечена от един-единствен блок, прекаран по Нил върху гигантски дървени салчета, теглени от стотици гребци под бичовете на царските надзиратели.
Но истинската драма на този гигант започваше там, където камъкът срещаше сдърпаната история.
Сфинксът бе изсечен без нито един йероглиф.
В Египет, където суетата на царете бе религиозен закон, където всеки владетел покриваше дори най-незначителния праг с десетки титли („Могъщият бик“, „Господар на Двете земи“, „Син на Ра“), това пълно, безкомпромисно мълчание бе равносилно на богохулство. Без име (Рен) душата (Ка) на фараона не можеше да разпознае своя паметник. Без име той бе осъден да скита в тъмнината на подземния свят Дуат, сляп и безмълвен, лишен от жертвените дарове на живите.
Петри се приближи до лицето. Вдигна лупата си. Външната обвивка на травертина бе полирана с фин пясък и овчи кожи до такава съвършена гладкост, че върху бузата на сфинкса се отразяваше мътното слънце на 1912 година. Анатомията на лицето носеше белезите на Вековната Осемнадесета династия — златният век на Империята, но чие точно бе това лице?
Сянката на Хатшепсут: Благородният, леко андрогинен профил, бадемовидният разрез на очите и чувствената извивка на устните носеха елегантността на жената-фараон. Дали този сфинкс не бе станал жертва на опустошителното Damnatio Memoriae (проклятие на паметта), организирано от нейното доведено дете Тутмос III? Възможно бе задвижваното от отмъщение длето да е изстъргало нейното име от гърдите на лъва, но майсторите да са спестили самия монолит заради неземното му съвършенство.
Твърдостта на Аменхотеп II: Брадичката бе твърда, решителна, изпълнена с военна гордост. Владетелят, който бе чупил азиатски лъкове с голи ръце и бе обесвал с краката надолу пленените царе на кораба си, бе издигнал този гигант, за да пази храма на Птах. Но внезапна смърт или чума в Мемфис може да е прекъснала работата на калиграфите, преди длетото да докосне камъка.
Разкошът на Аменхотеп III: Млечният травертин, отразяващ светлината, съответстваше на мегаломанията на Фараона-Слънце, който превърна Египет в мраморен сън. Но религиозният преврат на неговия син Ехнатон — еретикът, който заличи старите богове — бе захвърлил сфинкса в забрава, преди името на баща му да бъде изписано.
Слънцето залезе зад пирамидите в Саккара. Сенките на палмите се разтеглиха като черни пръсти върху бежовия травертин. Арабите си тръгнаха, гласовете им изгаснаха в далечината и над изкопа остана само Флиндърс Петри.
Той докосна лапата на звяра. Камъкът бе погълнал топлината на целия ден и сега я излъчваше обратно — бавно, тихо, сякаш дишаше. В това абсолютно мълчание нямаше поражение. Имаше победа. Алабастровият сфинкс бе надживял своите създатели, бе надживял династиите, империята и боговете им, именно защото бе останал безименен. Той не принадлежеше на никой крал — той принадлежеше на самата Вечност.
Нощта се спускаше над Мемфис не като мек воал, а като плътен, черен саван, пропит с влагата на древните блата. Долу, в дълбокия изкоп, сякаш на дъното на изсъхнало езеро от забрава, алабастровият колос започваше своя собствен, невидим за простосмъртните живот.
При пълнолуние калцитният травертин правеше нещо невъзможно: той не просто отразяваше луната, той я пиеше. Млечножълтият камък сияеше със студена, вътрешна фосфоресценция, сякаш деветдесетте тона вкаменена материя бяха останали съд за душата (Ка) на майстора, който бе изваял тази форма преди тридесет и три века. В тази лунна светлина чертите на сфинкса се променяха с всяка изминала минута — сякаш сенките играеха сложна, жестока драма върху камъка:
В първия час на нощта: Профилът изглеждаше женствен, с непоносима, почти болезнена грация. Очите, изсечени с бадемовата извивка на Хатшепсут, гледаха към изток — към изгрева на Нил, очаквайки коронацията, която нейните съвременници бяха опитали да заличат от историята.
В полунощ: Сенките под ноздрите и твърдата линия на челюстта се сгъстяваха. Лицето придобиваше бруталната, суховата сила на Аменхотеп II — войнът, за когото светът бе просто бойно поле, а боговете — съюзници в завоеванията.
При първия хлад на зората: Извивката на устните омекотяваше отново, изпълвайки се с онази преситена, меланхолична умора, характерна за залеза на Аменхотеп III, когато златото на Египет бе повече от хляба, а империята вече бе започнала да се прогнила отвътре.
Флиндърс Петри не спеше. Той седеше на сгъваемото си столче на ръба на ямата, с тетрадка на коленете и запалена газена лампа, чиято миризма се смесваше с тежкия аромат на нощния цъфтеж на папирусите. Той знаеше, че пред него не стои просто археологическа находка. Това бе философски абсурд, изсечен от травертин.
Всички открити дотогава паметници на Египет крещяха. Те бяха манифести на суетата: стени, покрити с хиляди йероглифи, победни релефи, в които фараоните хващаха враговете си за косите и ги смазваха с боздугани, списъци с дарения, проклятия към бъдещите поколения. Всичко бе вик срещу смъртта.
Алабастровият сфинкс бе единственият, който бе избрал да мълчи.
Дали това бе планирано? В тайните архиви на мемфиските жреци на бог Птах — Великия архитект, сътворил света чрез Словото — сфинксът може би е бил замислен като Анонимния страж. Пазител, който не служи на отделен човек, а на самия Космос (Маат). Изписването на име върху гърдите му би го понижило — би го превърнало от божествен символ в просто слуга на един смъртен царуващ организъм.
Или може би длетото на калиграфа е замръзнало във въздуха в деня, в който новината за смъртта на фараона е стигнала до работилницата? Представете си майстора — стар, със слепи от праха очи, избърсващ потта от челото си с калната си престилка. Той е приключил с полирането. Чака само царския писар да донесе папируса с официалните титли. Но вместо писаря идва вестителят с новината за държавен преврат, за чума или за нахлуване на азиатските племена. Сфинксът е изоставен, покрит с тръстики, а Нил при следващото си приливане нанася първия слой черна тиня.
Когато слънцето на 1912 година най-накрая разпори хоризонта над Суец, първият лъч удари челото на сфинкса. Травертинът пламна в златисто-розово.
Петри затвори тетрадката си. Той разбра, че никога няма да научи името. И в това бе цялата красота. Името бе отмито от времето, но самият камък — непокътнат, съвършен и безстрастен — бе спечелил войната срещу забравата.
