ИЛИЯНА БЕНИНА НИКОЛА БЕНИН
Много интересната мастаба гробница на Ирукапта в Сакара, понякога наричана „Гробницата на месарите“. Ирукапта е носил титлите „Касапин на краля“ и „Надзирател на месарите от Великия дом“, което отразява неговата висока роля в осигуряването на прехраната на кралското домакинство, особено по въпроси, свързани с доставките на храна и приношенията. Стенните сцени показват клането, одирането и разсичането на животни.
The very interesting mastaba tomb of Irukaptah at Saqqara, sometimes called the "Tomb of the Butchers". Irukaptah held the titles of the "Butcher of the King" and "Overseer of the Butchers of the Great House," which reflects his high-status role in providing for the royal household, especially in matters related to food supply and offerings. The wall scenes show the slaughter, skinning and butchery of animals.
Земята на Саккара ухаеше на изсъхнала кръв, на нагрята от слънцето прах и на тежкия, сладникав мирис на говежда мазнина, която никога не изчезваше напълно от ноктите на Ирукапта.
Той не бе воин, който събира слава с копие в ръка, нито жрец, прекарващ нощите в четене на звездите над Мемфис. Ирукапта бе Мъжът с ножа. В неговите ръце лежеше най-свещената и най-кървавата от всички задачи в Белия град: да превръща живите животни в чисти жертвени дарове за Фараона и за боговете от Пета династия.
Денят в кралските кланици започваше дълго преди зората. Под светлината на маслените лампи, отекването на копитата по каменния под се смесваше с дивите, уплашени издихания на угоените бикове, докарани от Делтата. Ирукапта — със стригана глава и престилка от твърдо ленено платно, вече белязана от тъмни, засъхнали петна — стоеше в центъра на двора. До него неговите подчинени, месарите от Великия дом, чакаха с наточени медни остриета.
— Вържете предния лек крак! — заповядваше той с равен, твърд глас, в който личеше опитът на тридесет години занаят. — Оборете го бавно. Ра не приема наранена жертва.
Когато гигантският бик рухваше настрани с глух тътън, Ирукапта пристъпваше напред. Погледът му бе бърз и безпощаден. Той оглеждаше козината, очите, езика. За него всяко животно бе просто сбор от точно определени части: бедрото, което отиваше за масата на Владетеля; черният дроб, предназначен за олтара на Птах; ребрата за жреците на Анубис.
С един бърз, хирургически точен разрез на гърлото той пускаше алената струя в специалните медни легенчета. После започваше истинската работа — разсичането, одирането на тежката кожа, разделянето на прешлените с голям дървен чук и меден разсекач. Всичко това бе строго систематизирано, почти като литургия. Защото без месо нямаше жертва; без жертва боговете гладуваха, а когато боговете гладуваха, Нил не приливаше и Империята съхнеше.
Вечер, когато слънцето залязваше зад западните пирамиди и оставяше след себе си пурпурна диря над пустинята, Ирукапта се качваше на платото на Саккара. Там, недалеч от стъпаловидните съоръжения на древните царе, неговите майстори-каменоделци вече дълбаеха бъдещия му вечен дом — неговата мастаба.
Ирукапта влизаше в хладния, тесен коридор на гробницата. Вдухът вътре миришеше на калцитен прах и влажна глина. С фенер в ръка той оглеждаше прясно изписаните релефи по стените.
Каменоделците бяха уловили целия му живот с изумителна прецизност:
Първият регистър: Майсторите бяха изсекли биковете, завързани с дебели въжета, размахващите медни ножове месари и първите разрези по шията.
Вторият регистър: Показваше моментите на одиране — как кожата се смъква внимателно, за да не се разкъса плътта, докато помощниците държат краката опънати.
Третият регистър: Изписваше момчетата, носещи прясно разсечените предни бутове (кхепеш) към жертвените маси.
— Добре ли е, Надзирателю? — попита го главният скулптор, избърсвайки праха от челото си.
Ирукапта прокара грубите си пръсти по изсечения върху камъка нож. Неговото име бе изписано с ясни йероглифи над прага: „Касапин на краля, Надзирател на месарите от Великия дом“.
— Добре е — каза той тихо. — Нарисувайте и момчетата, които мият пода от кръвта. Нека боговете видят, че в моите кланици всичко бе чисто.
Той знаеше, че един ден плътта му ще бъде балсамирана и поставена в подземната камера под тази мастаба. Но стените около него щяха да живеят вечно. Всеки път, когато душата му (Ка) се върнеше от подземния свят, тя щеше да намери тук всичко необходимо — неугасващия ритъм на занаята, храната за Вечния дом и мириса на жертвения огън, който бе поддържал целия му живот.
Западното слънце над Саккара бе застанало ниско, превръщайки пустинята в разтопена мед. Вятърът, идващ от каньона на Ал-Граб, носеше със себе си два свята: от едната страна — мириса на изгоряла смола и мумификационен натрон от работилниците за балсамиране, а от другата — острия, суров мирис на пресен оборски тор, мокра вълна и прясна кръв, който се вдигаше от низините на Мемфис.
В двора на Кралските кланици, разположен в сянката на грамадните бели зидове на Великия дом, работата не спираше.
Ирукапта стоеше върху издигната каменна платформа. Върху кожения му колан висяха три медни ножа с различна форма, грижливо увити в намаслена ленена тъкан, за да не ги разяжда соленият въздух. Неговото тяло бе белязано от професията — раменете му бяха широки, прегърбени от носенето на тежките говежди трупове, а по предмишниците му личаха десетки ситни белези от отскочили костни парчета и подхлъзнали се остриета.
Долу, върху релефния каменен под с издълбани улеи за оттичане, четирима помощници борeха огромен бик с червена козина, докаран същата сутрин с баржа от нома на Западната делта.
— Дръжте въжето зад десния скакателен сустав! — изкрещя Ирукапта. Гласът му, свикнал да превишава рика на добитъка и чукането на медните секачи, бе дрезгав и пресеклив. — Сену, свали главата му надолу! Ако бикът се изправи, преди да съм срязал жилата, ще строши крака на някого!
Бикът измука страшно — дълбок, боботещ звук, който разтресе гърдите на присъстващите. Четиримата мъже дръпнаха въжето едновременно. Задните крака на животното се подкосиха, то рухна настрани, а под тежестта му от каменния под се вдигна облак от фина, бяла варовикова прах.
Ирукапта слезе от платформата с лекотата на човек, извършвал това движение десетки хиляди пъти. В ръката си той вече държеше крушовидния меден нож — тежък, с дебел гръб и острие, наточено до бръснеща острота върху кварцов камък.
Той приклекна до шията на животното. Пръстите му — масивни, с къси, изрязани до дъно нокти — опипаха мекото място под челюстта.
Разрезът: С едно-единствено, продължително плъзгане той сряза аортата и сънната артерия. Кръвта не изпръска хаотично; тя избликна в дебела, тъмночервена струя, която потече право към плиткия базалтов леген, поставен отдолу от един от чираците.
Проверката: Ирукапта потопи показалеца си в топлата течност, вдигна го до носа си и помириса. В кръвта нямаше горчивината на болестта или жлъчката. Тя бе чиста — перфектно жертвоприношение за „Ка“ (душата) на Фараона.
— Одрайте го, преди плътта да е изстинала! — нареди той, избърсвайки ножа в предната си престилка. — Бутът кхепеш отива за заупокойния храм на Пирамидата. Изрязаният черен дроб донесете на мен — трябва да огледам жлъчния мехур.
Докато чираците започваха да смъкват тежката кожа с по-малки, полумесечни ножчета, Ирукапта се обърна и тръгна към задната част на двора. Там, под сенника от палмови листа, седяха писарите с техните пергаменти и палитри. Всяко разчленено животно трябваше да бъде заведено в инвентара:
„Един червен бик от Делтата. Черен дроб — чист. Десен преден бут — за жертвеника на Неферфра. Кожа — за работилницата за щитове. Мазнина — за светилниците на Жреците на Птах.“
Когато следобедният горещ вятър затихна, Ирукапта напусна низините и се изкачи по стръмния път, водещ към некропола Саккара.
Неговата гробница — неговата мастаба — бе издигната от сушени тухли и облицована с фин, бял варовик от кариерите на Тура. Тя бе разположена съвсем близо до комплекса на царете от Пета династия. Ирукапта влезе през тесния вход. Вдухът вътре бе с петнадесет градуса по-хладен от този в пустинята и ухаеше на влажна глина, растителен клей и бои.
Върху стените майсторите-художници работеха под светлината на малки лампи с зехтин. Те бяха начертали червени решетъчни линии, за да спазят строгия канон на пропорциите.
Ирукапта пристъпи до една от стените, където скулпторът с малко каменно длето изсичаше барелефа:
Сцената с клането: Върху камъка вече се виждаха четирима месари, опънали въжетата на бика.
Надписите: Изсечени над главите им, йероглифите възпроизвеждаха самите думи, които той бе изрекъл сутринта: „Дръж здраво!“, „Извади сърцето!“, „Плътта е чиста!“.
Статуята: В специална ниша бе изсечена неговата собствена фигура — двойникът му (Ка), изобразен с твърда престилка, с изправена стойка и с вдигната ръка, даващ заповеди на своите подчинени.
Ирукапта прокара длан по студения варовик. На този камък нямаше да има фалш. Той бе поискал от художниците да не го рисуват като строен, идеализиран придворен с перука, а такъв, какъвто бе в действителност — мощен, с широки гърди, с тежки рамене и с лице на човек, който всеки ден гледа смъртта на животните в очите, за да поддържа живота на кралството.
— Когато един ден напусна този свят — каза той тихичко на главния майстор, — моята душа няма да гладува. Стените ми ще дават месо на Боговете, а боговете ще пазят моето име записано във вечността.
Той излезе от гробницата. Навън първите звезди вече се появяваха над пустинята, а долу, в Мемфис, първите огньове на кланиците започваха да светят, продължавайки вечния цикъл на плътта, кръвта и жертвата.
Нощта падаше над Мемфис не с тишина, а със сухия, прашнав тътън на хиляди нилски хамбари, скърцането на воловски каруци и вика на жреците, провъзгласяващи настъпването на първата стража от катедрата на Птах.
В дълбокото подземие на Кралските кланици, озарено единствено от мигащите пламъци на глинените светилници, напълнени с говежда лой, Ирукапта не спеше. Нощната смяна бе най-тежка. В тези часове преди изгрев се приготвяха „сутрешните жертви“ — онези специфични, недокоснати от слънчева светлина части от плътта, които трябваше да застанат върху албастровите маси на заупокойните храмове на Пирамидите, преди първият лъч на Ра да позлати върховете им.
Ирукапта седеше върху нисък, монолитен камък. В скута си държеше ахатов гstatement за брус и голямо медно острие. Звукът от остренето — сухо, монотонно рит-рат, рит-рат — отекваше под ниските палмови греди на покрива. До него трима негови чираци, облечени само в тесни ленени престилки шендит, държаха за рогата огромен пустинен антилоп — сръчна, дива жертва, донесена от ловците в Източната пустиня.
— Задръжте дишането му — каза той, без да вдига поглед от острието. — Пустинните животни имат по-бърза кръв. Ако я уплашите, месото ще потъмнее и жреците на Анубис ще го върнат.
Той се изправи. Раменете му, напрегнати от десетилетия физически труд, изглеждаха като изсечени от червен гранитен блок.
Разрезът бе бърз, почти безшумен. Антилопата престана да се бори за секунди. Ирукапта не изпусна нито капка от червената течност — тя бе уловена в специален висок съд, чието гърло бе тесно, за да не попада прах. С опитни, бързи движения той започна разсичането, спазвайки строгия канон, записан в древните папируси на Дома на Живота:
Първо Анатомично Разполовенe: Премахване на десния преден крак (кхепеш) — символичния крайник, оприличаван на съзвездието „Голямата мечка“ и използван в ритуала „Отваряне на устата“ за съживяване на мумията.
Втора Секция: Отваряне на гръдната кухина с лек меден нож, за да се извлече сърцето, без да се разкъса нито един от четирите основни съда. Сърцето се поставяше в съд с хладна Нилска вода, смесена със натрон.
Трета Секция: Отделяне на ребрата и черния дроб. Всеки орган се оглеждаше за петна — жълтите петна означаваха гняв на боговете, белите — благословия за фароновия дом.
Когато слънцето най-накрая разпори хоризонта, Ирукапта бе изминал целия път от кланиците до издигнатото плато на Саккара. Краката му бяха покрити с прах, а по ръцете му все още личаха засъхналите следи от нощната работа.
В мастабата му работата бе достигнала своя апогей. Художниците и каменоделците вече не просто изсичаха стените — те полагаха ярките пигменти, донесени от царските работилници:
Червена охра — за плътта на месарите и за кръвта на жертвените животни.
Египетско синьо и малахитово зелено — за накитите на Ирукапта и за фините ленени тъкани.
Въглен от палмови клони — за контурите и за надписите с йероглифи.
Ирукапта пристъпи към най-важната стена — тази, която гледаше на Изток, към изгряващото слънце. Там скулпторът завършваше барелефа на самия него. На илюстрацията Ирукапта бе изобразен двоен: веднъж като голям, мощен мъж, седящ пред претрупана маса с хляб, бира и говежди бутове, и втори път — като деен надзирател, застанал над своите месари с издигната тояга в ръка.
Над главата му, издълбани с безупречна прецизност, стояха неговите титли — вечният му паспорт за отвъдното:
„Кралев касапин, Надзирател на месарите от Великия дом, Почтен пред Великия Бог, Ирукапта.“
Главният художник се обърна към него, държейки палитра от каменно дърво: — Надзирателю, добавихме и сцената, в която чираците изострят ножовете си върху камъните. Нарисувахме и момчето, което носи легенчето с кръвта. Никой в Света на Мъртвите няма да може да каже, че твоята гробница не е пълна с живот.
Ирукапта прокара грубия си, белязан от работа палец по все още влажната червена боя върху стената.
— Жертвата никога не спира — каза той тихо, а гласът му отекна в хладната, каменна стая. — Тук, върху този камък, моите хора ще продължат да одират биковете за вечни времена. Аз ще ги управлявам от моя Вечен дом, а Фараонът и боговете никога няма да останат гладни.
Той се обърна и излезе на яркото пустинно слънце. Долу, в зелената долина на Нил, Мемфис вече дишаше с пълни гърди, а от кланиците на Великия дом отново се издигаше познатата димна диря от първите жертвени огньове.
Следобедният зной над Саккара бе достигнал онзи праг, в който въздухът над пустинята трепти и кара стъпаловидните съоръжения на древните царе да изглеждат като плаващи миражи.
В кухината на мастабата обаче властваше хладен, минерален полумрак. Входният коридор бе тесен, проектиран така, че да пропуска само един лъч светлина по залез слънце — лъч, който падаше точно върху централната стена. Там, върху прясно измазания с нилска тиня и варовиков прах сух гипс, майсторите-художници нанасяха последните слоеве от пигменти.
Ирукапта стоеше неподвижно в дъното на култавата зала, с кръстосани върху гърдите ръце. Носеше широка ленена престилка с плисета — официалното облекло на висш кралски чиновник, което рязко контрастираше с окървавената престилка от сутрешната му смяна. В погледа му нямаше суета; имаше студено, практично изчисление. За него тази гробница бе инвестиция в несъкрушимото съществуване.
— Нарисувай стъргането на кожите — нареди той на главния зограф Неферхер, без да сваля очи от стената. — Не пропускайте момента, в който чираците изстъргват подкожната мазнина с медните лопатки. Ако мазнината остане, кожата гранясва и става за нищо. Всичко трябва да бъде показано точно така, както го правим в Дома на Месото.
Неферхер натопи четката си от разчепкана палмова вейка в съд с червена охра, смесена с яйчен жълтък и растителен клей, и нанесе бърз, плавен щрих.
— Всичко е според канона, Надзирателю — отвърна художникът, докато с тънък въглен очертаваше мускулатурата на поредния бик. — Виж този регистър:
+-------------------------------------------------------------------------+
| [РЕГИСТЪР 1] Бикът е свален на земята; трима чираци опъват въжетата. |
| [РЕГИСТЪР 2] Ирукапта прави първия разрез; кръвта се събира в съд. |
| [РЕГИСТЪР 3] Одиране; остриетата отделят кожата с прецизност. |
| [РЕГИСТЪР 4] Носене на бута "кхепеш" към жертвения олтар на Фараона. |
+-------------------------------------------------------------------------+
— Художниците преди теб рисуваха само готовото месо върху масите — продължи Неферхер. — Но ти поиска целия процес. Защо?
Ирукапта пристъпи по-близо до барелефа и прокара длан по студения варовик, сякаш проверяваше гладкостта на отсечен говежди бут.
— Защото боговете не се хранят само с месото, Неферхер — каза той твърдо, а гласът му отекна в кухата камера. — Боговете се хранят с реда. С чистия, систематичен труд. Ако нарисуваш само месото на масата, то може да свърши или да изгние в отвъдния свят. Но ако нарисуваш самия процес — клането, одирането, точенето на ножовете и миенето на пода — тогава кървавата жертва никога няма да спре. Моите хора ще работят тук за милиони години. Всеки път, когато духът ми Ка излезе от подземната шахта, той ще чува скърцането на бронзовите остриета и ще помирише прясната кръв.
Той се обърна и погледна към тъмния отвор на вертикалната шахта в подпола, която водеше на десет лакътя дълбочина в скалата — там, където един ден щеше да почива неговият саркофаг.
Вън, над пустинята на Саккара, слънчевият диск на Ра бавно започна да потъва зад пирамидата на Унас. Последната червена светлина на деня проряза входа на мастабата и заля стенните релефи. В този кратък, магически миг, изсечените върху камъка месари сякаш оживяха: вдигнатите медни ножове заблестяха, червената боя върху раните на биковете пламна, а йероглифните надписи над главите им зашепнаха вечните си заповеди.
Ирукапта вдиша дълбоко. Въздухът миришеше на суха вар, боя и наближаващата пустинна нощ. Той знаеше, че царствата ще се срутят, фараоните ще бъдат забравени, а Мемфис ще потъне в праха на вековете, но неговата „Гробница на месарите“ ще остане тук — вечен паметник на кръвта, труда и безупречния ред, който държеше целия Египет жив.
Мракът в подземната погребална камера на мастабата бе топъл, тежък и напрегнат, изпъстрен само от червеникавия пламък на три газени лампи, напълнени със свинска мазнина. В въздуха се смесваха миризмата на прясно нанесен гипс, растителен клей, суха мирта и онзи специфичен, железен оттенък на Нилската тиня, използвана за измазване на тухлените сводове.
Ирукапта беше коленичил на пода пред централната фалшива врата (ниша за душата Ка). В ръцете си държеше малък дървен модел на ножа за отваряне на устата — ритуалното острие песешкаф.
Пред него Неферхер, с тяло, покрито от глава до пети с бял прах от стрити стриди и варовик, довършваше последната детайлна детайлизация върху Петия регистър на северната стена.
— Виж тук, Ирукапта — каза художникът, като сочеше с тънка четка от катеричи косъм към долния ъгъл. — Не просто изсякохме хората ти с ножовете. Изписваме и йероглифните диалози между тях. Слушай какво казва чиракът Кхнумхотеп на стария месар Пепе:
Кхнумхотеп: „Издърпай бута по-бързо, Пепе! Великият надзирател Ирукапта гледа, а слънцето вече излиза над Храма на Птах!“
Пепе: „Правя го, правя го! Острието ми е по-остро от зъб на крокодил. Виж как плътта се отделя сама от костта!“
Ирукапта се усмихна за първи път от много дни. В тази проста реплика, изсечена с фини, червени линии върху варовика, бе уловена самата душа на неговото съществуване — не студеният, бездушен протокол на висшите придворни, а живият, шумен, кървав ритъм на царските кланици.
— Нарисува ли и водата? — попита той, като се изправи и избърса праха от коленете си.
— Водата е тук — отвърна Неферхер и посочи с палеца си основата на релефа. — Сини зигзагообразни линии, които текат под краката на месарите и отмиват кръвта към улеите. Твоята гробница няма да мирише на мърша, Ирукапта. Тя ще мирише на прясно измита каменна настилка и на свежи лотоси.
Ирукапта пристъпи към изхода на мастабата. Вън нощта над Саккара бе застлала небето с милиони яркосветещи звезди — онези „неразрушими звезди“ (Ихему-секу), към които душите на Фараоните се издигаха след смъртта.
Долу, в долината, Мемфис бе потънал в мрак, но от посоката на Великия дом все още се виждаха слабите червени точки на огньовете. Неговите чираци вече приготвяха следващата партида добитък за утрешните заупокойни служби.
Той знаеше, че един ден тялото му ще лежи в тъмната шахта под краката му, обвито в стотици лакти фин лен и пропито с ароматни смоли. Но неговото Ка нямаше да остане затворено в мрака. Всеки ден, когато слънчевият лъч докоснеше стените на неговата мастаба, той щеше да стъпва обратно в света на живите:
Да следи за остренето на медните ножове;
Да оглежда цвета на говеждата кръв;
Да приема най-добрите бутове кхепеш от името на Владетеля.
Защото за Ирукапта, Надзирателя на месарите от Великия дом, смъртта бе просто промяна на смяната. А неговата „Гробница на месарите“ щеше да продължи да захранва боговете, фараоните и вечността с неугасващата сила на чистата жертва.
