ИЛИЯНА БЕНИНА НИКОЛА БЕНИН
Само на две минути пеша на север от „Сан Луиджи деи Франчези“, скрита на тих и уединен площад, се издига базиликата „Сант'Агостино“. Нейната строга, непретенциозна фасада от травертин лесно може да подведе незапознатия минувач. Зад тази аскетична външност обаче се крие един от най-радикалните жестове в историята на бароковото изкуство. Ако влезете в храма и се насочите към първия параклис вляво – капелата „Кавалети“, ще се изправите пред „Мадона ди Лорето“ (известна още като „Мадоната на поклонниците“), завършена от Караваджо около 1606 г. Демистификацията на свещеното Тази творба представлява пълна деконструкция на традиционната религиозна иконография. Караваджо съзнателно лишава образа на Богородица от византийския и ренесансов блясък. Дева Мария не е поставена върху пищен трон, нито е обградена от ангелски хорове. Тя е изобразена като обикновена, млада жена от бедните римски квартали. Облечена в скромна рокля и стъпила с боси крака върху разрушаващия се праг на стара къща, тя просто отваря вратата си за двама странници. В подножието ѝ са коленичили двама поклонници. Вместо митични, облагородени фигури, Караваджо ни показва суровата реалност на поклонничеството: съсипани от умора хора с износени дрехи, мазолести ръце и прашни, мръсни стъпала, обърнати право към зрителя. Когато картината е представена пред римското общество, реакцията е мигновена вълна от възмущение. За консервативния клир и елита на XVII век това е било акт на естетическо кощунство – да вкараш уличната нищета и прозаичното ежедневие в сакралното пространство на олтара. Това, което тогавашната критика заклеймява като вулгарност и липса на приличие (decorum), днес науката за изкуството дефинира като чист гений. Караваджо извършва хуманистична революция: той сваля божественото на земята, за да го направи достъпно и съпреживяемо за онези, които най-силно се нуждаят от утеха – онеправданите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар