Никола Бенин
ЧАСТ 1 (Време за работа: 60 минути)
1. В кой ред
думата е изписана правилно?
А) вариянт
Б) уредник
ДЪРЖАВЕН ЗРЕЛОСТЕН ИЗПИТ ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА, 21 май 2025 година ВИЖ:
Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА, Д-Р НИКОЛА БЕНИН
НИКОЛА БЕНИН
"Things Fall Apart" by Chinua Achebe is a seminal novel that tells the story of Okonkwo, a powerful and complex Igbo man living in the late 19th century in what is now Nigeria. The novel is a masterful exploration of the human condition, delving into themes of identity, culture, colonialism, and the fragility of human relationships.
The story begins with Okonkwo's triumph as a young wrestler, which earns him great respect and admiration from his community. However, Okonkwo's life is also marked by tragedy and struggle. He is haunted by the memory of his father, who was a lazy and debt-ridden man, and Okonkwo is determined to avoid his father's mistakes.
As the novel progresses, Okonkwo's world is disrupted by the arrival of British colonialists, who bring with them new laws, customs, and values that are in direct conflict with the traditional Igbo way of life. Okonkwo's struggles to adapt to these changes are exacerbated by his own personal demons, including his quick temper and his complicated relationships with his family members.
One of the most significant conflicts in the novel arises when Okonkwo's daughter, Ezinma, falls ill, and Okonkwo is forced to confront the limitations of his traditional worldview. Meanwhile, Okonkwo's son, Nwoye, begins to question his father's values and traditions, leading to a deepening rift between them.
Throughout the novel, Achebe masterfully weaves together the complexities of Igbo culture and tradition, revealing the richness and depth of African society. At the same time, he critiques the destructive impact of colonialism on indigenous cultures and societies.
The novel's title, "Things Fall Apart," is a reference to the William Butler Yeats poem "The Second Coming," which speaks to the disintegration of social order and the collapse of traditional values. Achebe's novel is a powerful exploration of this theme, as Okonkwo's world is torn apart by the forces of colonialism and modernity.
„Нещата се разпадат“ от Чинуа Ачебе е основополагащ роман, който разказва историята на Оконкво, могъщ и сложен мъж от племето игбо, живеещ в края на 19 век в днешна Нигерия. Романът е майсторско изследване на човешкото състояние, задълбочавайки се в теми за идентичността, културата, колониализма и крехкостта на човешките взаимоотношения.
Историята започва с триумфа на Оконкво като млад борец, който му носи голямо уважение и възхищение от неговата общност. Животът на Оконкво обаче е белязан и от трагедия и борба. Той е преследван от спомена за баща си, който е бил мързелив и задлъжнял човек, и Оконкво е решен да избегне грешките на баща си.
С развитието на романа светът на Оконкво е разрушен от пристигането на британските колонизатори, които носят със себе си нови закони, обичаи и ценности, които са в пряк конфликт с традиционния начин на живот на игбо. Борбите на Оконкво да се адаптира към тези промени се изострят от неговите лични демони, включително избухливия му нрав и сложните му отношения със семейството.
Един от най-значимите конфликти в романа възниква, когато дъщерята на Оконкво, Езинма, се разболява и Оконкво е принуден да се изправи срещу ограниченията на традиционния си мироглед. Междувременно синът на Оконкво, Нвойе, започва да поставя под въпрос ценностите и традициите на баща си, което води до задълбочаване на разрива между тях.
В целия роман Ачебе майсторски преплита сложността на културата и традициите на игбо, разкривайки богатството и дълбочината на африканското общество. В същото време той критикува разрушителното въздействие на колониализма върху местните култури и общества.
Заглавието на романа „Нещата се разпадат“ е препратка към стихотворението на Уилям Бътлър Йейтс „Второто пришествие“, което говори за разпадането на социалния ред и краха на традиционните ценности. Романът на Ачебе е силно изследване на тази тема, тъй като светът на Оконкво е разкъсван от силите на колониализма и модерността.
НИКОЛА БЕНИН
Този том от „Културна история на идеите“ разглежда приблизително хилядата години, от края на Римската империя до прага на Реформацията, които съставляват Средновековието . Всяка глава изследва идеите и практиките, свързани с определена тема – знание, човешката същност, етика, политика, природа, религия, реторика, изкуство и история – за да разкрие сплетението от социални, културни и религиозни фактори, които са оформили и са били оформени от средновековния интелектуален живот. Централно място в този проект заема необходимостта да се чете срещу течението, разкривайки ограниченията и потисканията както в самите средновековни източници, така и в по-новите изследвания за периода. Взети заедно, тези девет есета, написани от различни дисциплинарни гледни точки, изобразяват сложността на средновековния живот и мисъл, техните уникални характеристики и влиянието им върху следващите векове.
НИКОЛА БЕНИН
Упражненията няма да намалят риска, нито пък наднорменото тегло непременно ще го увеличи
Много хора в „опасната зона“ на диабета – периодът, в който нивата на кръвната захар са повишени, но пълноценният диабет все още не е започнал – нямат представа, тъй като преддиабетът обикновено протича безсимптомно. Но има хора, които са особено изложени на риск от развитие на заболяването и трябва да бъдат особено бдителни.
Ако има някой във вашето близко семейство с диабет или сте имали гестационен диабет по време на бременност, рискът от развитие на диабет тип 2 е по-висок. Някои етнически групи, включително хора от южноазиатски и афро-карибски произход, също са по-податливи. Мъжете са по-склонни от жените да развият състоянието, докато рискът при жените се увеличава около менопаузата.
Твърде често се приема, че основната причина за диабет тип 2 е затлъстяването , но това не е така. Връзката между теглото и заболяването е по-нюансирана от това. Всъщност почти три четвърти от хората с ИТМ над 45 не страдат от него.
Диабет тип 2 се характеризира с твърде много захар в кръвта, когато тялото не е в състояние да произвежда достатъчно от хормона инсулин, който би трябвало да контролира нивата на кръвната захар, и клетките в цялото тяло спират да реагират ефективно на инсулина, който получават.
Серията изследователски проекти, които ръководех в университета в Нюкасъл, показаха, че всъщност се причинява от един фактор: твърде много мазнини в черния дроб и панкреаса. Показахме, че излишната захар в кръвта се превръща в мазнини, които се съхраняват в тялото, включително в жизненоважни органи. Ако продължавате да ядете твърде много и да спортувате твърде малко, в един момент достигате своя личен праг на мазнини, когато мазнините в черния дроб и панкреаса започват да възпрепятстват способността им да функционират правилно.
Когато в черния дроб има излишни мазнини, той ще произвежда твърде много глюкоза и ще предава излишните мазнини на панкреаса. Тези излишни мазнини след това атакуват клетките на панкреаса, произвеждащи инсулин, което води до тяхното неправилно функциониране. Резултатът е диабет тип 2.
Всичко това означава, че е възможно човек да не е видимо с наднормено тегло, но все пак да е в опасната зона – защото дори някой със „здравословен“ ИТМ може да е превишил прага на мазнините в собственото си тяло. По-добра мярка за това кога трябва да предприемете действия е, ако обиколката на талията ви е голяма или се е увеличила в зряла възраст, което показва, че мазнините може да се натрупват в тези жизненоважни органи. Други признаци, че сте в опасната зона, включват умора, постоянно чувство на жажда или ставане за уриниране по-често от обикновено през нощта .
Следвайте моя план обаче и можете да намалите нивата на кръвната си захар до нормални граници в рамките на седем дни, въпреки че са необходими до два месеца, за да се справите с основните фактори.
Ето как да го направите.
Ако сте в опасната зона на диабет, колкото и мазнини да имате в тялото си, те са твърде много за вашата конституция. Няма как да се избегне фактът, че за да получите тези мазнини от вътрешните си органи, ще трябва да отслабнете. Колко зависи от генетиката, формата на тялото и вашия личен праг на мазнини, но повечето възрастни във Великобритания биха се възползвали от загуба на поне 10 процента от телесното си тегло.
Всъщност, за да избегнем диабет, трябва да се стремим да поддържаме теглото си възможно най-близо до това, което сме имали на 21 години.
Аз съм за кратък, рязък калориен дефицит, който вече не е модерен, но повечето хора го намират за по-малко психологическо бреме. Възприеманата мъдрост преди беше, че бързата загуба на много килограми означава, че със сигурност ще си върнете всичките, и дори повече, но нашите изследвания показват, че това не е вярно – и че ползите от този подход са огромни.
Когато спазвате много строга диета, тялото ви ще използва мазнините в черния дроб като източник на енергия, защото те са много по-лесни за достъп и метаболизиране, отколкото мазнините под кожата.
Националната здравна служба (NHS) използва следния подход: малко по-дълга програма от 800 калории на ден, състояща се от супи и шейкове , с по избор 100 мл обезмаслено или полуобезмаслено мляко. След това се извършва внимателно поетапно повторно въвеждане на храни и поддържане на диетата, като се избягват ултрапреработени храни и се консумират по-малки порции от преди.
Всичко това се подсилва допълнително от резултатите една година след въвеждането на програмата от NHS, които показват, че около една трета от хората, участващи в нея, вече са без диабет, което е изключително положително.
Загубата на голямо количество тегло звучи обезсърчително, но в работата си с пациенти открих серия от съвети, които правят процеса по-лесен и по-ефективен.
Първо – и това често шокира хората – не се впускайте в нов режим на упражнения. Упражненията имат безброй ползи за здравето, а проучванията показват, че помагат за понижаване на кръвната захар, но не са ефективен инструмент за отслабване при възрастни.
След като излишните телесни мазнини са загубени, със сигурност колкото по-активни сте, толкова по-добре е за дългосрочното ви здраве, а ако имате заседнала работа, изправяйте се редовно: доказано е, че това значително намалява нивата на кръвната захар и инсулина.
След като сте отслабнали и сте извън опасната зона на диабет, е жизненоважно да прецените от колко храна се нуждае тялото ви, за да поддържа това ниво, така че трябва да се претегляте всяка седмица и да си записвате. Записването на това, което ядете, също е отличен начин да следите.
Поддържането на диета може да изглежда различно за различните хора – може би трябва да намалите наполовина количеството въглехидрати, които приемате в чинията си, или да опитате периодично гладуване.
Приветствам появата на лекарства за отслабване като Wegovy , но те не насърчават хората да променят хранителните си навици в дългосрочен план. Продължителното отслабване е свързано с усвояване на ново умение; различен начин на хранене до края на живота ви. За съжаление, няма чаршаф. Намерете храни, които ви засищат, без да качвате килограми, като например фибризиращи зеленчуци и риба.
Хората, които съм срещал и които са постигнали най-голям успех, са се възползвали от подкрепата на приятелите и семейството си още от самото начало, за да им помогнат да се придържат към правилния път. Бих казал, че е невъзможно да се постигне това без това.
Алкохолът съдържа почти толкова калории, колкото мазнините, а повечето алкохолни напитки съдържат 200 калории или повече, така че го избягвайте по време на краткосрочната задача за сваляне на тегло и го следете дългосрочно.
Не е нужно да се храним между храненията и често го правим от скука, а не от глад. Ако почувствате желание, разходете се или си намерете нещо друго, с което да се заемете до следващото хранене. Когато се появи, не яжте пред телевизора, защото разсейването често ни кара да ядем повече. Когато се храните, насладете му се.
Никола Бенин
НИКОЛА БЕНИН
В тази интригуваща смесица от обичайното и древното, Жан Ботеро представя първия обширен поглед върху възхитителните тайни на Месопотамия. Широката перспектива на Ботеро ни отвежда в религиозните обреди, ежедневните ритуали, нагласите и табутата, и дори в подробните техники за приготвяне на храна и напитки във висшата месопотамска култура през второто и третото хилядолетие пр.н.е., както месопотамците са ги записвали. Предлагайки всичко - от преведени рецепти за яхнии с гълъби и газели, съдържанието на лечебните чайове и бульони, до произхода на съставките, характерни за региона, тази книга разкрива кухнята на едно от най-завладяващите общества в историята. Връзките със съвременния свят, заедно с невероятните пресъздавания на богата, древна култура чрез неговата кухня, правят ръководството на Ботеро забавно и хипнотизиращо четиво.
TRANSLATOR’S NOTE
It has been a particularly great pleasure to translate this book on Mesopotamian cuisine, for in the course of my work | thought often of the author, whom | met for the first time at his home outside Paris a few years ago. On that lovely spring afternoon my daughter and | shared a meal with him and his family—a delicious meal he had prepared himself. | then came to know another Jean Bottéro: not the renowned expert on ancient Mesopotamia, but the gracious host, fine cook, and delightful table companion. | saw firsthand his delight in and respect for le manger et le boire—eating and drinking good food and drink in the company of friends and family. That afternoon and the author’s warm good cheer have inspired my work on this translation. I raise a glass—and a fork! —in his honor. «ix » pipe b 1 leopal: ate teteiatinth wie Wee Tere T aesey , iV ‘, PR Went leet), aie we yay xx 2 te hae oe ati go enenaaae Se : 1 syed sane hed prep agrees ea ome fs wen ranien (ois wey ee se a tat “63 f ae ables kualatylah om areal pera caetlengt paaaart ne Moe AS wagayge 2 Wl Pasgeay Brivt ot beltedy ane anata y Posty 7 Bhptiey. 0, (Peseta AME + PSone Seon Rega il ps eae = Bis heh Maik Se cowed exe ade nel? Qin Ta hi ny ree ree B=) ‘ i. 4p aie A =, en ce oN Se 1 was ae ae 5 eh. “a 7,4 W “iyan hae ka, ¥, = ae ae Wf AbB: AbB !: AbB II: AbB VI AfO ARM ARM VII ARM | ARM XI ARM XII ARM Xx! BaM CAD Clk DP HSS ABBREVIATIONS Altbabylonische Briefe. Kraus, F.R. Altbabylonische Briefe: Briefe aus dem British Museum (CT 43 and 44). Leiden, 1964. Frankena, R. Altbabylonische Briefe: Briefe aus dem British Museum (LIH and CT 2-33). Leiden, 1966. Frankena, R. Altbabylonische Briefe: Briefe aus dem Berliner Museum. Leiden, 1974. Archiv fiir Orientforschung. Archives royales de Mari. Bottéro, J. Archives royales de Mari: Textes économiques et administratifs. Paris, 1957. Birot, M. Archives royales de Mari: Textes administratifs de la salle 5 du Palais. Paris, 1960. Burke, M.-L. Archives royales de Mari: Textes administratifs de la salle 11 du Palais. Paris, 1963. Birot, M. Archives royales de Mari: Textes administratifs de la salle 5 du Palais (2e partie). Paris, 1964. Durand, J.-M. Archives royales de Mari: Textes administratifs des salles 134 et 160 du Palais de Mari. Paris, 1983. Baghdader Mitteilungen. Chicago Assyrian Dictionary, Chicago, 1956-. Cuneiform Texts from Babylonian Tablets in the British Museum, vols. | - 58. London, 1896-. Allotte de la Fuye, M. Documents présargoniques. Paris, 1908-. Harvard Semitic Series. «xi » HSS XIII JCS KAR MSL V MSL VIII/2 MSL XI RLA SAA SAA VII SAA VIII TEL YBC YOS ABBREVIATIONS a Pfeiffer, R.H., and E.-R. Lacheman. Excavations at Nuzi IV. Cambridge, Mass., 1942. Journal of Cuneiform Studies. Ebeling, E. Keilschrifttexte aus Assur religidsen Inhalts, Leipzig, 1915-. Landsberger, B. The Series HAR-ra: hubullu, Tablets I-V. Rome, 1957. Landsberger, B. The Fauna of Ancient Mesopotamia IJ. Rome, 1962. Landsberger, B., and E. Reiner. The Series HAR-ra: hubullu, Tablets XX-XXIV. Rome, 1974. Reallexikon der Assyriologie. Berlin, 1928-. State Archives of Assyria. Fales, F. M., and J. N. Postgate. States Archives of Assyria: Imperial Administrative Records, Part I. Helsinki, 1992. Hunger, H. States Archives of Assyria: Astrological Reports to Assyrian Kings. Helsinki, 1992. Textes cunéiformes du Louvre. Yale Babylonian Collection. Yale Oriental Series.
COOKING AND THE Bb RAS URES: Oh TELE TABLE IN ANCIENT MESOPOTAMIA
There is nothing more commonplace than eating and drinking. And certainly nothing can acquaint us better with the representatives of a culture than joining them for a moment or two in these activities. Since the dawn of time, every society has organized these universal, fundamental needs according to a certain number of givens, all unique to a given society: ——a deliberate, half-instinctive, half-weighed choice of foodstuffs taken from the immediate, or close, surroundings; — a system of effective traditional techniques and procedures aimed at working with and altering foodstuffs, transforming them from their original state so as to make them edible and tasty; —routines and rituals, perhaps even myths, to regulate the use of food, indeed, to confer a value upon food that goes beyond the mere consumption of it; — and of course the amount and the quality of the food served, according to the status of those eating. All of this, like other “invariables” of a civilization, is faithfully preserved and transmitted from generation to generation—sometimes altered, enriched, or improved, depending on unexpected changes or new preferences, but most often without any obvious substantive differences, as is true of those deep-rooted, unconscious rules that govern our lives. Such prolonged continuity creates an uneventful historiographical relief, even in the view of those vigilant, but distant, spectators—historians. For unlike other curious observers of a more or less distant past, historians are naturally more attentive and sensitive to high waves in the ocean of time than they are to a flat calm. So they seem little inclined to take seriously such a trivial, fastidious, and monotonous subject as routine eating and drinking. Their lack of interest has been attested by their eloquent silence. Few students of history have been seriously concerned with the topic of cooking and eating in ancient Mesopotamia, or have been compelled to consider it a basic component of the civilization of that land, even though they have come across the pertinent documents and have studied or worked with them. This neglect by historians is no doubt why, in the two centuries since the rediscovery of that venerable land, so radically and so long erased from our memory, not one of these Assyriologists, as they are called, at the cost of incredibly hard, admirable work through which they have become masters of the distant secrets of the almost indecipherable “cuneiform writing” of that archaic culture, and of the languages, dead or forgotten, that were spoken there—Sumerian and Akkadian—from documents that have been dug out of the abundant underground stores of the land and have brought to light its countless vestiges and eloquent testimony, has seemed sufficiently inspired by culinary subjects in the land they were exploring to have attempted even a cautious general presentation, as I hesitatingly did in 1982.! | hope | will be forgiven, then, if] use a more immediately “anthropological” rather than historical approach here—in other words, one more attentive to the customary behavior and the deeper meanings of eating and drinking than to their vicissitudes within the passing of time. | have set my sights on that distant, multicolored, unexpected, and captivating tableau of the cuisine and the eating habits of those worthy Mesopotamians, who died so many centuries ago after obliterating, as if with a powerful beacon, the horizon, or future, of their eminent civilization: that Middle East of long ago, where some of our most ancient identifiable ancestors lived and breathed.” There is good reason for the reservations of most scholars, just as there is for the indulgence I now request as I venture to break their si- lence. That reason is the almost complete absence until quite recently of any indigenous texts containing information about the most revealing and most fascinating subject in question here—the Mesopotamian art of cooking—that is, the customs and norms of the chemistry that was skill- fully practiced within the confines of the main laboratory of eating—the kitchen. The Mesopotamia we know is not one of those ancient civilizations that have so generously opened up their archives to us; it has not yet allowed us to enter that room, which we knew existed but was padlocked. The information those people left us touches clearly and often on the vast realm of simple foodstuffs; but apart from a few succinct, frequently hidden confidences, we have not yet derived anything from it that enables us to look over the shoulders of the chefs while they were busy in their discreet culinary workshops with their praiseworthy, but occult, metamorphoses of ingredients into haute cuisine. For the secrets of eating and drinking can only be fully appreciated by looking at culinary practices, which cannot be discovered except through the detail explained in recipes. The Oldest Known Recipes The most ancient collection of recipes that we know of, the oldest cookbook, does not, however, go back farther than the end of the fifth century BCE. The first identified patriarch of cooking was a certain Mithekos, a Greek from Syracuse and a contemporary of Plato, who once cites his name. Being a “professional,” he was known as “the Phidias of Cooking.” He had published instructions to go with certain Mediterranean dishes, primarily fish, as Athenaeus recalls in “The Learned Banquet.” Aside from a few fragments, however, Mithekos’s book has been lost. So whoever truly wishes to consult the oldest well-preserved collection of culinary advice and recipes can only—in the West, at least—refer to the famous On Culinary Art by Apicius,* a well-known Roman gourmand, glutton, and gourmet who lived at the beginning of the common era but whose book, containing about a hundred and twenty recipes, and actually compiled three centuries later on the basis of notes left by that glorious explorer of sauces and stews. Antedating Apicius, we have not yet found any complete culinary text that might introduce us to the early art of preparing food, and to the preferences of ancient taste buds. And this is true of the entire ancient world within our grasp: the Egyptians, the Hittites, the Hebrews with their Bible, the Phoenicians, and all the rest of them; we can easily find out what they ate, but not how they prepared or enjoyed it; their culinary secrets continue to elude us.° For Mesopotamia, until recently, we only had one brief recipe, dating from around 400 BCE, for a sort of court-bouillon; and from more than a thousand years earlier a vague idea of the composition of some kind of “cake.” How might we go back farther and get an idea of the particularities of the food, indeed of the haute cuisine, in that venerable land? An unexpected discovery, as is still sometimes made in these archives, shook things up a few years ago, causing us, if we dare say so, to make a rather prodigious leap of two thousand years backwards: two thousand years before Apicius! Three cuneiform tablets, dating from around 1600 BCE and exhumed from the drawers of the rich Babylonian Collection at Yale University—whence the name Yale Babylonian Tablets (YBC) as they are sometimes called—have transported us to a time well before that of the venerable Mithekos. The complete texts and their translation are presented and discussed in my Textes culinaires mésopotamiens,° and they are cited or mentioned throughout the present work. Originating in southern Mesopotamia, it appears, these documents, in some 350 lines, which unfortunately have not all escaped the normal ravages of time, contain about forty recipes, enough to gain some knowledge, at last, of the secrets of Mesopotamian cuisine and to provide a clear, honest account of the procedures and techniques—the “principles” we might say—that governed cuisine and taste at that time. These documents constitute an unhoped-for and exceptional contribution— the only one we have of such respectable antiquity—to the earliest history of eating, indeed of eating well, and it is a contribution well worth revealing and discussing here. It alone legitimizes the present book. I saw this topic as a wonderful opportunity to delve into a subject that has been practically ignored and neglected by all, including professionals, but is fascinating for anyone who is at all interested in knowing humankind with its interminable and obscure past, its slow, mysterious progress. It allowed me to look into the most hidden corners of Mesopotamian life and thought, especially in a time that was at once so distant and yet so knowable, so obscure and so intangible until now, and about which we had as yet only formulated questions without answers, and formed only uneasy and shaky theories. | took the opportunity to comb rather widely while focusing on this new information, to look beyond it and to present what we have come to know about the cuisine and eating habits among our most hoary ancestors, so that we may, thanks to the newly discovered documentary treasures, locate and identify another dimension of our oldest accessible past. This is especially important—as will become all too apparent— since everything in their daily lives, including their religious behavior, their concepts of life and death, were necessarily, and strongly, integrated into the cycle of eating and drinking. One can, therefore, through such a detour “of the mouth,” obtain an original and solid introduction to the great paradigms of Mesopotamia’s refined and intelligent civilization, which already shows signs of our own. In this spirit, it seemed beneficial to me, when the subject allowed, to include the greatest number of details, citations, reminders, entire pieces issued from these early, little known, or quite unfamiliar ancestors that would enable us to discover some of their unexpected secrets concerning eating and drinking as they understood and practiced them, so that we might appreciate and taste things as they appreciated and tasted them. To speak only of the Mesopotamians’ thoughts and preferences would be a strange and annoying way of presenting cooking and eating, which were in no way abstractions but were concrete and very common practices, connected to just about everything around them. Nor must we ever forget that good historians do not seek the past with our own vision and experience, distorted by our own perspective, our “specific mentality,” but as those for whom it was the present contemplated and dreamed it. | have tried to extract any professional pedantry from this work, any scholarly and “intellectual” language, in order to render my presentation more intelligible—even if here and there parts might not always be completely clear: there are occasionally, after all, technical formulations that require a slight personal effort by anyone who is not a professional but is simply eager to understand. I myself have translated all the original texts that I have liberally cited here; that is, I have transposed into our language a discourse foreign to it, inserting, when it was useful, unknown or additional specifications into the originals. Anything that in the present state of our knowledge is not even approximately translatable I have simply transcribed, or I have cautiously added a question mark. I have enclosed in parentheses material that the text itself has lost through the ravages of time but is relatively easy or safe to reconstruct: this practice, though sometimes irritating, is honest and trustworthy. To give a rough idea of quantities, for which those folks had a system very different from our own, I have chosen to convert everything, even if approximately, into the metric system. | hope I won't be criticized for using kilos and meters!
Никола Бенин
„Война“ се оказа една от най-добрите, изстрадани и преживени книги, които съм чела, синтезираща документалност и фикционалност. И вярвам – единственият обективно написан роман, посветен на случилото се в България по време на последната (засега) световна война и непосредствено след нея.
Писателка с незавидна съдба, преживяла непримиримото идеологическо разделение в българското общество по време на Втората световна война, разрушителните бомбардировки на съюзническите войски в края ѝ и жестокото братоубийство след настъпилите обществени промени на 9 септември 1944 г., Яна Язова не си позволява компромиси със своята съвест, с обективността и правдивостта. Не търси спасението на приспособленчеството и конформизма, за да извоюва своето място сред новия художествен елит на България; да продължи да публикува и да се нареди сред представителите на т.нар. социалистически реализъм.
Но тя не спира да пише. Родена през 1912 г. в учителско семейство с дълбоки духовни и интелектуални корени, завършила славянска филология в Софийския университет, Яна Язова (чието рождено име е Люба Тодорова) живее и твори с един аристократизъм, който се оказва несъвместим с новата идеология. Затова книгите ѝ остават непубликувани, части от тях са изгубени или са запазени само чернови, по които след смъртта ѝ са издадени романите от историческата трилогия „Балкани“ („Левски“, „Бенковски“, „Шипка“).
Драматична е и съдбата на романа „Война“, втора част от дилогията „Соленият залив“ (издадена и разчетена напълно от Петър Величков през 2003 г. – Б.р.).
Текстоложката Цвета Трифонова използва както неговата чернова, така и черновата на първата част – „Голямо и Малко“, за да изгради достоверно предисторията на персонажите и техните взаимоотношения, докато живеят в Соления залив (едно полумитологично място на южното ни черноморско крайбрежие). Впечатляваща по обема, проникновеността и художествения усет е работата, извършена от текстоложката, възкресила за нов живот една истински талантлива, силна, разтърсваща книга с плътни и ярки образи, с потресаващи сюжетни обрати и с уникална поетика.
Достоверността на историческите събития е пречупена през драматичните и трагични съдби на героите, с нюанс на приказно противопоставяне между доброто и злото, със силни, титанични характери, които, осъзнато или не, следват предопределения си път, без да правят компромиси в името на самосъхранението и оцеляването си.
Ние, родените през втората половина на двадесети век, сме израснали в условията на черно-бялото идеологическо противопоставяне. За съжаление, не е по-различна ситуацията и днес, макар това противопоставяне да е повече или по-малко с обратен знак. Ето защо са толкова ценни книги като „Война“ на Яна Язова, в която авторката (независимо от онова, което е преживяла в личен план) не взема страна, не заклеймява, нито идеализира или пък героизира пресилено. Тя търси човешките измерения на всичко случващо се в едно катастрофично време, без присъщата на повечето исторически книги екзалтация. Когато Русан Кондуктора казва на Фердинанд (един от главните герои на романа – не владетелят, а печатарят, издателят, интелектуалецът Фердинанд): „Аз съм длъжен да ви предупредя, че вие приемате в къщата си… един партизанин!“, той му отговаря простичко: „Събличай мушамата и влизай! Не те ли виждам, че си Русан? Не се кичи с повече пера, отколкото имаш по себе си“. А на въпроса на Русан дали не се ядосва, че е станал партизанин, Фердинанд отговаря: „Искал си, станал си. Това си е твоя работа! Мога да се ядосвам само, че си тръгнал по най-трудния път и ще си причиниш големи неприятности. Но теб това не те интересува. Едни животни вървят мирно по полските пътища, а други се катерят по скалите. […] Търпението, наложено от разума, често пъти е най-висок героизъм“.
На възмущението на Русан, че вестникът на Фердинанд не съобщава нищо за героичните битки на партизаните с полицейските войски, издателят задава реторичния въпрос „А какво очаквате? Вие по своя воля сте излезли с оръжие в ръка в планината. С вашето поведение вие искате да омаломощите нашата държавна сила. Вие искате да разпокъсате извътре своето отечество, да разедините умовете и сърцата. […] Вие вдигнахте оръжие срещу властта и властта излиза срещу вас в законна отбрана!“. Но въпреки че и двамата отстояват категорично убежденията си, Фердинанд е готов да даде убежище на преследвания от властта Русан. А след Девети септември Русан укрива издирвания от новата власт Фердинанд.
С обич, разбиране и прошка са изградени образите на героите. И са толкова живи, многопластови и с печелещи доверието на читателя светлосенки. Русан – със своя целеустремен порив към героизъм и воля за обществена справедливост, с идеализма си, който, срещнал се с разочарованието от насилието и терора на взелите властта свои другари, стига до самоубийствено себеотрицание. Мъдрият Фердинанд – с всеотдайната си готовност да помага на всички, да отстоява своите позиции, но и да се поставя на мястото на другите, да разбира, да прощава, да се жертва. И с невъзможната си, странна любов към красивата, магнетична Катерина. Има нещо от героините на Достоевски и в своенравието и праволинейността на Катерина, в нервната ѝ избухливост, и в платоничното обсебване и благоговение пред нейната ярка женственост на много по-възрастния Фердинанд.
Собственикът на Соления залив Беро-Беро (Беро Беров, когото жителите смятали за тиранин, преди да попаднат във властта на новопристигналите партийни господари), също е покорéн от хубостта и характера на Катерина. За нея той губи тираничния си ореол и се превръща в приказен исполин с красивите очи на звяр, защото „само зверовете имат такъв блясък, силен и умен поглед […] виждат и говорят едновременно с очите си“. Любовната среща между двамата – едва ли не доскорошни врагове, е една от най-красивите сцени в романа: „Ти си прекрасна! – прошепна Беро-Беро, а погледът му на див звяр сега светеше като храм със запалени канделабри над главата на Катерина. – Аз не съм го казвал на никоя друга жена. Вярваш ли ми? […] Цяла разтреперана, Катерина се повдигна, като че ли сънуваше, и той пое в големите си топли ръце нейните изстинали пръсти. После той бавно и нежно я притисна към гърдите си“.
С обич е споменат (в началната ретроспекция, връщаща към Първата световна война) младият български цар Борис, който – почти дете, трябва да заеме престола на абдикиралия си баща и да се справи с обърналите срещу него оръжието си владайски въстаници, защитаван от такива като него младежи-деца от Военното училище: „Той гледаше своите измокрени и премръзнали защитници, пребитите от умора новобранци… Той трябва да се е чувствал изоставен сам на себе си и най-окаяният цар в историята на човечеството и неговата първа мисъл трябва да е била: „Ако не спечеля сърцата им, аз съм загубен“.
И понеже само земният край може да затвори житейския ни кръг и с известна степен на сигурност да определи как сме живели, то смъртта на цар Борис от романа на Яна Язова свидетелства за постигнатата от българския владетел благородна цел –спечелването на сърцата: не само на младите войничета, а и на народа, дори на неприятелите. Смъртоносната му болест „от преуморено сърце“, настъпила много скоро след неговия отказ българи да воюват на страната на хитлеристка Германия, кара цял народ да започне да се моли и даже доскорошните му врагове се питат: „Нима е възможно все пак този човек изведнъж да ни остави?“. За едни той е бил най-добрият и най-милият цар на Земята; за други – диктатор, „който в най-критичните за живота на България години се уедини в едно опасно самовластие, като не посвети никого в своите дела“. Но всички са потресени от неочакваната развръзка, след като току-що са въздъхнали с облекчение: „Няма да воюваме! Царят отказал да даде войски!“. А в чуждестранната преса излиза новината: „… Цар Борис почина!… 28 август 1943 година. Аз видях с очите си цял народ да плаче“.
Събитията в романа са пряко или косвено свързани с бушуващата недалеч от България война. Но заглавието се асоциира не само с военните действия, в които никой от персонажите не участва. То характеризира до голяма степен взаимоотношенията помежду им, вътрешните им борби и конфликтите между различните социални групи преди и след Девети. Разбирайки, че Катерина не е човек, който може да „върви със стадото“, Фердинанд я измъква от потъналия в дребнави ежби и страсти Солен залив, в който всички си мислят, че мразят господаря си Беро-Беро, а всъщност точно те го издигат в съзнанието си за свой стопанин. Но в отношението на Катерина към Фердинанд преобладава не признателността, а недоволството. Сложни и многопосочни са взаимоотношенията на Фердинанд и с Русан Кондуктора, на когото също нееднократно е помагал; със собствената му жена Елена, със стопанина Манол, мъжа на Малката Мария, която от своя страна обявява война на принудително наложения ѝ семеен живот, тъгувайки по една любов, чийто обект отдавна не съществува. Не са гладки отношенията на главния герой на романа и с другите му сестри и с брат му Атанас, макар всички те да признават мъдростта, човечността и постигнатото високо положение в обществото на големия им брат, чрез което той винаги е готов да им помогне.
Разклонения на темата за войната – пресъздаващи цялата безпросветна жестокост, са и сцените с бомбардировките на София от есента на 1943 до пролетта на 1944 г., за които знаем от исторически източници, че са отнели живота на над четири хиляди души, още толкова са ранени, а повече от 12 хиляди сгради са разрушени. Пряка свидетелка на тези трагични събития (което е известно от нейните писма до Александър Балабанов), Яна Язова е вложила онази пластичност, динамика и усещане за екзистенциална безнадеждност, които могат да бъдат постигнати само чрез личното преживяване. Пречупено отново чрез видяното, изстраданото, премисленото от Фердинанд (сред чиито прототипи изследователите посочват проф. Александър Балабанов и убития от Народния съд издател и печатар Петър Атанасов), случващото се е разказано с внушителна, потресаваща автентичност: „Фердинанд с удивление почувства, че той, който цял живот мислеше, че познава смъртта и не се бои от нея, в този миг не бе готов да умре от такава смърт. […] Чорлави хора с писъци тичаха към домовете си. Изпод развалините на къщите се измъкваха полудели, опепелени човеци с дрипи по обгорените им, черни меса, […] На черните им лица святкаха две оцелели лъскави очи. Върху главите си тези пепелени човеци носеха вместо коса една топка пепел. Те се оглеждаха сред белия слънчев свят, без да вярват, че са живи, и хукваха по улицата, като викаха…“.
Пестеливо присъстващият в родната ни история спомен за изсипаните бомби над главите на неучаствалите във войната наши предци някак много логично в романа на Яна Язова прелива в изстраданата от героите нова страница на неправомерна, потресаваща жестокост. Смяната на властта в България след края на Втората световна война се случва с многобройни прояви на реваншизъм, отмъстителност, издевателство над жертвите. Новите лидери прочистват пътя си от дотогавашния елит – било чрез т.нар. „Народен съд“, било чрез изтезания, унижения и прибързани убийства уж при опит за съпротива. На забележката на Фердинанд, че въоръженият човек сам по себе си е смешен, Русан Кондуктора отговаря, че не му е до смях, защото се очаква да „станат страшни работи“, а понеже някога Фердинанд му е спасил живота, той самият ще направи всичко по силите си да го защити – него, набелязаната жертва на очакваната промяна. И не толкова поради нехайството, което Фердинанд проявява тогава към собствената си безопасност, Русан не успява да го спаси – бившият издател и редактор на вестник, мъдрият интелектуалец от Царска България Фердинанд е неспасяем, защото наистина е набелязан за изкупителна жертва, а идеалистите като Русан, Давид и едноръкия партизанин са без глас сред опиващите се от властта свои довчерашни другари.
По време на инсценирания „Народен съд“ срещу Фердинанд, когото Русан определя като Божи човек, тълпите крещят „Смърт на народните врагове!“, водени от първичен страх, отмъстителност и злоба. Уплашени от неумолимите чужди нови властници, дошли от съседния Морски град, наблъскани един до друг в гъсти редици, гражданите и гражданките на Соления залив изглеждат чужди и непознати както на Катерина, така и на самите себе си. Определението „чужди“ се превръща в ключово за тези страници от романа и в съзнанието ми се свързва със спомените на българския писател Цончо Родев за ония времена: „Тези, които тогава стреляха по баща ми (известен адвокат в Провадия, б.м.) и по останалите интелектуалци, не бяха наши съграждани. Те бяха непознати, дойдоха отнякъде, като в американски уестърн, разсипаха елита на градчето и си заминаха…“.
Научил за разстрела и заравянето в обща яма на достойни личности като регентите княз Кирил Преславски, професор Богдан Филов, Генерал Атанас Михов и професор Александър Станишев, Фердинанд очаква с горчиво смирение съдбата си. Защото „земният живот е много кратко време. Туй го виждат умирающите, а после го знаят тези, които са умрели“. И изведеният за разстрел смъртник се сбогува мислено с Катерина, разбирайки, че тя ще страда, защото е все още някъде по пътя и като чуе, че е умрял, ще си помисли, че го е изгубила завинаги. „Но аз ще те гледам как ти вървиш към мен със сигурни крачки“.
Екзистенциалните прозрения, наред с историческата автентичност и психологическата многопластовост превръщат възкресения от Цвета Трифонова роман на талантливата Яна Язова в една от най-силните и истински български книги за войната в различните ѝ измерения. И за възможния вътрешен мир пред лицето на смъртта.
„… В една яма Творецът хвърля и Гения, и Божия добитък! Колко скудоумен е човекът, който блъска своя брат в ямата, като мисли, че си осигурява чрез това една по-добра участ!…“
Думи, написани преди осемдесет години, но верни и в нашия ден. Непреходни.
Никола Бенин
Никола Бенин
Стартирането на стартъп днес е по-лесно от всякога. Да изградите такъв, който наистина работи? Това не се е променило.
Най-голямото погрешно схващане сред новите основатели не е свързано с трудността на изпълнението, а с убеждението, че само усилията ще ги доведат до успех. Но истината е, че на повечето основатели не им липсва мотивация. Липсва им посока. Няма недостиг на амбициозни, умни хора с идеи. Това, което често липсва, е структуриран път от идеята до нещо функционално – нещо реално. Структурата, която поддържа напредъка, дори когато мотивацията спада, обратната връзка спира или настъпва несигурност. Ето къде се намесват рамките. Не като твърди планове, а като практически ръководства, които помагат на основателите да се фокусират, да вземат решения и да се движат – особено в ранния хаос.
В ранните етапи на изграждането на каквото и да е, яснотата е всичко. Но яснотата е точно това, с което повечето основатели се борят. Трябва ли да стартирате MVP сега или да валидирате проблема допълнително? Трябва ли да намерите технически съосновател или да го изградите сами с инструменти без код? Трябва ли да търсите ранни потребители или е твърде рано? Това не са просто стратегически въпроси – те са ежедневни блокажи. Без рамка, умората от решенията се появява. Напредъкът спира не защото основателят не е ангажиран, а защото следващата стъпка не е очевидна. Или още по-лошо, тя е непосилна. Ясната рамка за изпълнение превръща тази мъгла в път.
Рамките за изпълнение не са за микромениджмънт или ограничаване на креативността. Те са за това да ви помогнат да се справите със сложността, като стесните фокуса си до това, което е важно в момента .
Добра рамка:
Разликата е в това да се събудиш с мисълта „какво да правя след това?“ и „ето точно какво трябва да разбера днес“. Това не е теория. В проучване на Центъра за предприемачи във Великобритания от 2022 г., основателите, използващи структурирана инкубация или рамки в стил акселератор, са били 3 пъти по-склонни да достигнат стабилни приходи през първите си 18 месеца.
Изпълнението не изглежда еднакво за всички
Няма универсален план за основателите. Това, което работи за самостоятелен разработчик, който изгражда SaaS инструмент, ще изглежда различно от това за някой, който пуска хардуерен продукт или приложение, ръководено от общността.
Но принципът е същият: хората постигат по-добър напредък, когато могат да обвържат решенията си със система, а не само с инстинкт. Това може да означава използване на поетапен модел като идея-L (Imagine, Design, Execute, Accelerate, Live - Представи си, Проектирай, Изпълни, Ускори, Живей) или може да бъде опростена версия, съобразена с целите на основателя. Стойността не е във формата, а в потока.
Защото идеите не се реализират с един скок. Те се изграждат чрез структуриран, постоянен импулс.
Основателите без рамка често попадат в един от два капана: или се въртят в кръг, безкрайно изследват, или тичат във всички посоки едновременно. И двете се усещат като работа. Но нито едното не движи иглата с нищо. И проблемът рядко е липса на капацитет - а липсата на метод за фокусирането му . Система, която ви помага да темповате, приоритизирате и измервате това, което е важно. Дори най-опитните основатели се възползват от това. Рамките за изпълнение не са признак на неопитност - те са начинът, по който опитните хора избягват да губят време и енергия. В среда, където темпото е всичко, а несигурността е постоянна, рамките ви дават повече от напредък - те ви дават перспектива. И това може би е най-ценният ресурс в пътуването на всеки основател.
