Никола Бенин
ПРОИЗВЕДЕНИЕТО
Стихотворението „Обесването на Васил Левски“ е последната поетическа Ботева творба и единствената, от която има запазена чернова в личното тефтерче на автора. От нея са съхранени две печатни и отделно ръкописни редакции, между текстовете на които има известни несъвпадения. Спорно е къде е първата публикация на текста – дали в „Календар за 1876 година“, издаден от самия Ботев (самият календар днес е изгубен), или в августовския брой на в. „Нова България“, тоест два месеца след гибелта на автора, когато вестникът вече се редактира от приятеля му Стефан Стамболов. Едно обаче е установено: Ботев дълго време е носел у себе си лист със стихотворението, което неколкократно е преработвал.
Не подлежи на съмнение и друг факт: че подобно на „Хаджи Димитър“ и това произведение е обвързано с реалността. То интерпретира художествено един действителен исторически факт – след предрешен като изход съдебен процес Левски е осъден на смърт и през зимата на 1873 г. е убит, а бесилото му е издигнато в тогавашния край на град София. Но отново, както е в баладата за Хаджи Димитър, и в елегията конкретната реалност отваря терен за много по-мащабни обобщения.
ЖАНРЪТ
Творбата е образец за лирическия жанр елегия. Скръбната емоция я пронизва от край до край, ритъмът е тежък, реквиемен, у читателя се създава усещане за абсолютна невъзстановимост от загубата.
Траурното чувство се подсилва и от специфични зрителни и слухови асоциации, които текстът постига с различни художествени похвати. В цветовата картина, нарисувана от поета, доминират багрите на смъртта: майката е наречена „черна робиня“, „черно“ е бесилото, такъв е и гарванът. Цветовите акценти се открояват още по-ярко чрез визуалния контраст с белия цвят на зимата, навяващ усещане за мъртвешка хладина, сковаващ студ и въобще за липсващ живот. Сходни асоциации се пораждат и от звуковата организация на някои думи в произведението. Алитерациите на съгласните г, р, з („Гарванът грачи грозно, зловещо...“) настройват за възприемане на нещо унищожително, на разкъсваща, почти физически осезаема болка: сякаш от майчината утроба на България е изтръгнато най-скъпото ѝ дете.
ГЕРОИТЕ
Макар създаването на елегията да е вдъхновено от гибелта на Апостола, не той, а родината е главният герой в произведението.
В лириката на Ботев „Обесването на Васил Левски“ е единственото стихотворение, в което е налице директно (и при това с подчертана интимност) обръщение към родината: тя трикратно е назована „майко“, веднъж чрез звателното „Българийо“ и още един път с дателната форма на личното местоимение „теб“. Като че ли тежката загуба е породила най-съкровените човешки отношения между лирическия говорител и родината – тези между майката и сина: скръбта сближава, особено когато е непоносимо трудна, за да се понесе в самота.
Две са характеристиките на майката-родина, които настойчиво се подчертават – че е зачернена и че плаче. Това дискретно свързва образа ѝ с този на оплаквачката от фолклорната традиция: онази жена в тъмни дрехи, която стои край гроба и с писъците, със страстните си вопли, с протегнатите към небето ръце и с драматичните си жестове трябва да събере и изрази мъката от фаталната раздяла на всички живи сродници наоколо. Подобно на нея, и България е събрала в себе си страданието на целия народ (метонимично представен чрез старци, жени, деца), събрала е дори гнева на природните стихии (зловещата песен на зимата, хладните вихри). Това я обгръща едновременно с ореол на святост (гласът ѝ е „свещен“) и на мъченичество („без помощ... в пустиня“).
Упоменат само в заглавието (също както и Хаджи Димитър в баладата), Левски присъства в елегията под образ, който в същинския текст не е поименно назован. Фигурата му обаче се очертава в самия графичен център на произведението, в трета строфа, и то в плана на романтичната величавост: „виси... със страшна сила“. Тук прави силно впечатление двусмисленото значение на качественото прилагателно „страшна“. Страхът може да е свързан с естествения ужас от смъртта, но особено като определение към съществителното „сила“ прилагателното може да отправя послания и в друга посока: да загатва за скрита заплаха към убийците, за потенциална, но неизбежна разплата.
Образът на Левски силно напомня този на Христос. Бесилото му „стърчи“ подобно на Исусовото разпятие върху хълма Голгота. Също като Спасителя и смъртта на Апостола е породила всемирно страдание. Съвсем като библейския персонаж и Дякона е незаменим, равен на него няма, единствен е (всъщност това е значението на числителното „един“: то работи в текста в смисъла на качествено прилагателно). Индиректните сравнения с Христос, повсеместността и силата на страданието от загубата му са всъщност основанията личността на Левски да се възприема като нещо титанично, извънредно, а смъртта му - като вселенски катаклизъм.
КОМПОЗИЦИЯТА
„Обесването на Васил Левски“ е една от най-кратките лирически творби на Ботев. Състои се от пет четиристишни строфи с кръстосана рима. Чрез директното обръщение към България първият и последният стих имат функция на своеобразна рамка: „О, майко моя...“ в началото – „... навяват на теб скръб...“ в края. Тази композиционна структура играе роля на железен пръстен, който стяга, затваря жестоката болка в най-уязвимото пространство – на кръвно свързаната, на родовата група. Така страданието от загубата на Апостола престава да бъде някаква далечна абстракция - превръща се в дълбоко лично изживяване, защото е попарило сърцата и душите на най-близките същества.
ТЕМИТЕ
Чрез темата за смъртта на най-достойните, единствените и незаменимите Ботев отново – както и в баладата „Хаджи Димитър“, разкрива своето виждане за преходното и вечното, за тленното и духовното, за житейския избор и последиците от него. Разликата между двете произведения е в това, че ако в по-ранната творба смъртта на героя, който се е посветил на борбата за свобода, отваря пътя към безсмъртието, в последното стихотворение тя е жестока, защото от загубата е осиротял цял един народ. Но и в двата варианта смъртта се оказва мерило за ценностите, пред които се прекланя човекът.
