Никола Бенин
„Прашка“
е вторият роман на Йордан Радичков. Това е най-автобиографичната негова книга,
в която не е трудно да бъдат направени паралели между живота на ранното
осиротяло момчето Левачко и юношата Радичков. Сюжетът в творбата ни пренася в
село Долна Мъка, където след наводнение главнят герой изчезва, оставяйки своя
дневник – синя тетрадка с емблема на Мадарския конник, на която пише: „Не смей
по-натам да прелистваш!“. Прочитайки дневника, въпреки забраната, пред нас се
разкрива животът на самотното момче, което е пленник на безвремието в бедното
село. Така детството е естетическо използвано за екзистенциалното въвеждене в опита
на търсенето на нравствените устои, които направляват живота ни. Левачко бързо
забравя за моралните поуки в приказките и открие своята истина, че в битието
доброто невинаги побеждава.
Поставени
в сърцевината на Радичковата нравствено-философска визия за света, ние мислим
за човека откъм властта на някакъв вътрешен Глас, който стриктно и болезнено
определя границите между възможното и невъзможното, между мечти и действителност.
В един магически план, (неслучайно Йордан Радичков е наричан „българският
Маркес”), ще видим, че търсенето, откриването на собствената мъдрост, близка до
библейската, са все неща, които са във възможностите на индивида. Той трябва да
немери правилния път и да спаси бъдещето, да се изкачи символно до Мадарския
конник с неговите загадъчни послания.
Романът
„Прашка” бе представен на 31 януари от 19 ч. в Дома на киното от режисьора проф.
Иван Добчев. Този текст не е нов за него, той го поставя на сцената през 1993
г. в театрална работилница „Сфумато“. Гледайки постановката, Радичков казва:
„Развълнувах се, когато видях как падналата на земята прашка, потънала в
бурени, бе вдигната – не толкова, за да влезе в единоборство с Голиатите, а да
хвърли камъче към прозореца на човешката душа. Преживяването за мен бе
необикновено...“.
Ето
и словото на проф. Иван Добчев при премиерата на романа „Прашка”:
ПРАШКА
или Голямото завръщане в Зоната
Този роман беше за мен като Откровение.
Аз се припознах в окаянския пейзаж на Долна мъка с цялото си сиромашко детство,
с овчарската колиба на моя дядо Иван, в която винаги имаше пълна паничка с
мляко за смока – пазител от плъхове, със скелета на любимата ми кобила Галя,
която дядо ми и баща ми оставиха да си умре на воля в края на една късна есен.
След зимата, всред една огромна поляна обрасла с треви и магарешки бодили, дядо
ми показа мощите на унгарската кобила Галя. Унгарската порода коне имат много
едър кокал. Скелетът на Галя стърчеше като торса от Белведере. /Като ученик в
Художествената гимназия бях научил знаменитата рецепта на Микеланджело за скулптурата – „Истинската скулптура е онова,
което остане от нея, след като я хвърлиш в някоя бездна”./
Радичковата бездна ми беше позната,
родна, утробна... Аз се припознавах в Левачковите вглеждания в мамещите
планинските скатове и властната, магична прегръдка на бездната. Вече знаех, че
всеки голям писател, всеки творец има
своята Йокнапатофа, своето Макондо, своята Калиманица. Аз бях там, когато
багерите и валяците изравняваха Радичковата Калиманица, за да я направят дъно
на язовира. Снимахме филма „Последно лято” и като втори художник трябваше да
намеря най-адекватния за света на Радичков селски пейзаж, тъй като бяхме
закъснели – машините ни бяха изпреварили. С учителя Христо Христов, който беше
режисьор и художник на филма избрахме съседното село Живовци, което също беше
изселено, но къщите още стояха цели. Цял месец с група местни дюлгери подготвях
терена за снимки. Трябваше да заснемем как хората се изнасят от къщите, от
училището, от църквата как изнасят иконите, образува се нещо като емигрантски
поток от хора, каруци, деца, животни и зад гърба им започваха да взривяват
всичко. Тогава често си спомнях онова предание на Радичковите прадеди, как
открили по квакането на жабите своето място и го нарекли Калиманица, защото
идели те чак от Калиманското поле. Години по-късно поставях като режисьор в
Македонския национален театър пиесата „Януари”. Един от актьорите, на път за
родното му село Свещари, ме преведе веднъж покрай едно странно плато и аз го
питах какво е това място. „Е, па ово е Калиманското поле. Овде е била
последнята битва на християнете и мюсюлманците. И сите люде, що живели на нега,
се разбегали по целио свет.” И аз,
разбира се, поканих бай Йордан на премиерата на „Януари”, но голямата ми
изненада за него беше поканата да му покажа Калиманското поле. Тръгваме ние с
две коли, той беше със сина си Митко и стигаме до някакъв мост, зад който имаше
малък тунел. Там ни спират група местни дебеловрати хора и тарторът им, малко
по-стар от тях, ни пита накъде сме тръгнали. Аз му казвам, че сме тръгнали да
се качим на Калиманското поле. Пуснаха ни. Стигаме ние до Калиманското поле –
пълна пустош! Няма ни дърво, ни керемида – все едно сме на дъното на бездната.
Взехме си по един камък за спомен и си тръгваме. Не щеш ли, преди моста пак ни
спират същите хора и тарторът ми казва, че искал да си поприкаже насаме с тоя,
Стария – имаше предвид бай Йордан. Ние се прибрахме по колите, а бай Йордан
седна до тартора на пейката и започна оня да му говори. Говори му той дълго, в
началото бай Йордан слушаше леко напрегнат, ама после видяхме, че се позасмя,
появи се оная негова шеговито-иронична усмивка и се успокоихме. След половин
час се сбогуваха и бай Йордан се прибра все така усмихнат в колата. „Какво
става?” - питаме ние – а той вика: „Карайте,
после ще ви разправям”. И на първото крайпътно кафене ни разказа той цялата
мистификация. Тоя, тарторът, му казал, че тая наша екскурзия чак до това
забравено от Бога Калиманско поле, не ще да е така безобидна и че той, бай
Йордан, като най-стар вероятно е наследил някаква карта, иманярска карта, от
хората, дето едно време са бягали от тука и сега е дошъл с тая група младоци да
разузнаят положението. Ние, казал тарторът, немаме нищо против да копате за
имането, ама тука нищо не може да стане без назе. „Ке делиме сичко поравно!” –
отсякъл той и си стиснали ръцете.
Тука, пишейки, се увлякох и май доста се
отклоних от целта да представям романа „Прашка”, за което съм поканен, ама аз
нали като не съм литературен критик, може и да не им спазвам нормативите. Но
мисля, че не е справедливо тая типично радичковска история, да си остане само в
моята и на моите тогавашни спътници памет. Сигурен съм, че и в паметта на сина
му, Митко Радичков, тая случка се е поизтрила. А си струва да остане. На тоя
Левачко, Йордан Радичков, все такива едни ще му се случат, все ще го срещне
Съдбата я с „онова нещо, дето ти му виждаш само окото, а то те вижда целия”, я
с някой верблюд, тенец или ще те пусне да нагазиш в лудите треви, отдето
измъкване няма.
Ако не сте усетили, ама аз се усещам,
сленгът ми все повече емпатира в неговия... Така е то, от много четене на един
писател неусетно почваш да мислиш и да говориш като него. Магия е това, аз се
улавям понякога като чета „Ноев ковчег” или „Свирепо настроение”,
„Суматоха”/нея съм я поставял пет пъти!/ -
ами че това аз съм го сънувал, аз го знам това, все едно аз съм го
написал...И се усещам голям, много голям!
Но да се върнем на Левачко. Това е
героят на „Прашка”. Едно рано осиротяло момче, което живее с баба си и
плешивото куче Илия в запустялата къща на бащата-бъчвар. По цял ден коминът на
къщата пуши, а късно привечер Левачко и бабата излизат на двора и той цепи
дърва на дръвника под светлината на фенера, който носи бабата. Цялата тази
мистериозна инсталация, която продължава дни и нощи, ни подтиква да узнаем
тайната й и ние, „ненаситни читатели”, заедно с Опекунина на момчето, неговият
осиновител Отченаш, взел за жена майката на Левачко, се опитваме да проникнем в
загадъчната димяща къща край брега на реката. Радичков с трепетно пристрастие
се хвърляше да рисува ония белези на Невидимото, които обикновения зрител и
читател би подминал лекомислено и би продължил нататък през своя банален
реализъм. Радичковата проза е свръхпоетична, за такава проза в Латинска Америка
създадоха термина „магически реализъм”. Ние, по време на написването на романа
„Прашка”, бяхме под клеймото на „социалистическия реализъм” и всяко отклонение
от неговите постулати се заклеймяваше като вража пропаганда и идеологическа
диверсия. Но в началото на този роман не пушат комините на Кремиковци, а
някаква схлупена къщурка в дивия Северозапад бълва през комина си тайнствени
послания, напряга ни с метафизичния дъх
на своето съществование и ни повежда през авантюрната биография на
Левачко. И колкото по-нататък ни води, толкова по-дълбинно става нашето
потъване в малката синя тетрадка с емблемата на Мадарския конник, та да стигнем
до Бездната.
Говорих на моите студенти, че им
предстои среща с нещо много особено. Защото както ни показа неотдавна
предаването „Голямото четене” какво чете и препрочита българския читател /тука за малко да сложа кавички, ама се възпрях/
– та какво слага той на първо място? „Време разделно”, моля ви се, това са му
внушили в ония времена, че е голямата работа. Тази квазипатетична бутафория, по
която заснеха един още по-бутафорен филм.
В своя „послеслов от камъни и думи”
Радичков споделя: „Книгата „Прашка” излезе по време, когато с високи децибели
се прогласяваше социалистическият начин на живот, когато положителният герой се
бе така дебелашки и нашироко разположил на трапезата, че за останалите герои
нямаше никакво място и ако случайно биваха поканени на обяда, оставаха правостоящи
или в краен случай сметени и сбутани в крайчеца на трапезата.
За такова време Емилиян Станев казваше,
че магаретата изяждат зобта на конете!
Но само тогава ли магаретата ядеха зобта
на конете?
Мигар сега не я изяждат!”
Аз даже сега ще си позволя една волност
– тия, които за пръв път ще четете тая книга, опитайте /по маниера на Хулио
Кортасар – сроден на Радичков писател от магическия реализъм/ да започнете
четенето с тоя послеслов, а после се върнете на началото... Не знам дали бай
Йордан не ме погледна сега отгоре иронично... Ами, бай Йордане, за мен Хулио
Кортасар и Йордан Радичков винаги са вървели един до друг и вярвам, че и там, в
Елисейските полета пак сте заедно. Не може да не сте го поканили в твоя „Ноев
ковчег”, в компанията на Емилиян Станев, Методи Андонов и Гришата Вачков, да
чуе той как прокапва небето. Пък може и на Кортасар, като баш магически
реалист, да му хрумне какво може да се тури под капчука... Сигурен съм, че и
Левачко, след големия потоп в Долна мъка, се е скатал в някое кьоше на Ноевия
ковчег и продължава да списва своята синя тетрадка с емблемата на Мадарския
конник и от нейните страници се разнася из целия трюм тежък дъх на човек. Тая
находка с ученическата тетрадка дневник е гениална. Тя е особения, магически
ключ към тоя роман, която те грабва и въвлича в мъчителното разследване на
мистериозно изчезналия Левачко. Това разследване е като проникването в Зоната в
„Сталкер” на Тарковски. Радичковият северозапад е наистина една необятна Зона,
потънала като Атлантида на дъното на социалистическия язовир. Когато работехме
по нашата първа Радичкова програма направихме едно паломническо посещение на това свято място с Маргарита
Младенова и Дани Ляхова. Това зареди и двата спектакъла на Сфумато – „Луда
трева” и „Над бездната”. Наскоро заведох там и моя приятел, художникът
Станислав Памукчиев, наехме лодка и доплавахме до стърчащата сред водата
камбанария на църквата, която бях изографисвал за филма „Последно лято”. Скоро
след това той създаде своя цикъл картини „Завръщане”. Автентичността на
фактурата в неговите картини мен все ме препраща към автентичния свят на
„Прашка”, към оная Торлашка бездна, осеяна с оглозгани кости и космичен прах.
Над нея продължава да се носи бързата
кафява лисица и да прескача заспалото куче...
Преди да прочета „Прашка” бях вече се
влюбил в „Спасителят в ръжта” на Селинджър. Неговият Холдън беше любимият герой
на четящите млади хора от моето поколение. Ние се припознавахме в бунтарските
пориви на тоя нюйоркски неудачник, гамен и маргинал. Тотален маргинал! Ние
изповядвахме неговата маргиналност. Това беше нашата контраидеология на
мантрите на зрелия соцреализъм. Ние не искахме да се подреждаме на оная софра,
където дебелашки са се разплужили положителните герои на нашето време, ние
мечтаехме да станем Спасители над пропастта, в която може да паднат играещите и
целуващите се в цъфналата ръж! Както казва Станислав Памукчиев: „Ние живеем в
една подменена реалност и има дефицит на автентично живеене, оттам не могат да
бъдат породени и истински героични жестове. Ние имаме дефицит от дълбока,
екзистенциална потопеност в пластовете на смисъла.” Ето този дефицит започна да
лекува в мен романа „Прашка” и надявам се, ще го излекува у всеки, който се
престраши да пристъпи ожесточената забрана: „Не смей по-натам да прелистваш!”.
Сега е ред на момчето до мен, моя
студент по актьорско майсторство, Алескандър Тонев, когото съм си нарочил за
бъдещия спектакъл като Левачко, да се опита да ви прочете малко от оная синя
тетрадка с емблемата на Мадарския конник...
„Още от малък обичах много да ходя при
бездната или пропастта /пише Левачко/, да стоя на самия й край, страх голям
изпитвах, но и кураж също изпитвах. Дядо ми Дивяк ме държеше за ръка, защото
може да ми се завие свят и да падна в бездната. После пораснах, дядо престана
да ме държи за ръка, той гледаше козите си, а аз стоех върху някоя скала,
гледах голямата бездна под себе си или пък сядах и следях как преминават
облаците над нея. Наричат я Торлашката бездна. Веднъж през пролетната ваканция
дядо беше заръчал да ида при него, той пасеше кози. Аз отидох, една коза беше
умряла, та му помогнах да хвърлим леша й в бездната. Кога се надвесихме над
бездната, дядо, който недовиждаше много добре, ме попита виждам ли нещо на
дъното и аз му казах, че виждам долу разхвърляни кости и три лисици. Кога
бутнахме нашия леш, лисиците се разбягаха, но по-късно се върнаха и почнаха да
се угощават с козия леш. Дядо рече: „Оня ден Тома хвърли тук овчи леш, лисиците
са се събрали заради него!”, и попита вият ли се свраки и гарвани. Казах му, че
не се вият. „Много е дълбока бездната за птиците!” – рече дядо. Хвърлих камък, лисиците се
разбягаха, дядо рече: „Тяхното се не губи!” /По-точно: „Нихното – каза той – се
не губи!”/
Оградена от всички страни с варовикови
камъни, с каменни заслони и тъмни пещери, пропастта се спускаше на такава
шеметна дълбочина, че още малко и можеше да пробие земята чак до другата
страна. Никъде другаде не бях виждал тъй дълбоко земята да потъва, че като я
гледах, загубвах всякаква човешка мярка за дълбочина. Покрай камъните,
заслоните и тъмните входове на пещерите растеше свинака, храсти, няколко липови
дървета имаше и едно изсъхнало дърво с обелена кора, почти бяло. Него помнех
още от детството си, винаги бяло и сухо. Не мога да си обясня какво ме привлича
в бездната, с часове мога да седя горе на ръба й, да я съзерцавам втренчено.
Нещо много властно има в тая шеметна дълбочина, притегателна сила се крие в
нея, магнетизъм някакъв ли, дявол го знае какво е, не мога да си обясня, обаче
вися горе и гледам като теле. Виждал съм я забулена в мъгла, тогава ми се
струва, че е бездънна. Като съм говорил за нея на учителя Апостолов, помня, че
той веднъж ми каза: „То е, като че си надникнал в самия живот, шеметно ти се
струва всичко, страшно и властно! Щом природата се е погрижила и е направила
бездни, то в това трябва да търсим някакъв таен смисъл!” Точна дума аз обаче не
мога да намеря, когато стоя над бездната, за да определя какво именно чувствам.
Със самолет още не съм пътувал, питал съм и Апостолов, и учителя по гимнастика
Ангел Вентов, когато се върна от екскурзия до Москва и донесе крачкомер за
Апостолов, дали като човек гледа от самолета, се чувства, както ако стои над
бездна, но и двамата са ми казвали, че не е същото. Щом те казват, значи е
така!
Като гледам обаче върховете, си мисля,
че тъкмо те са лицето на земята, а бездната, мисля, че е опакото на това лице.
Бездната никой не може да премине, зад
нея няма нищо, затуй дори птици не прелитат оттука. Върховете на планината
винаги ме примамват с нещо, те все нещо ми обещават, а бездната ме всмуква като
хищник, тя нищо не ми обещава, затова и се боя от нея. На дъното й само кости
се белеят и се промъкват предпазливо хищници посред лешовете! Ужас!.../Ужасът
иде оттам, че бездната има обятия./”
Оставям
ви в обятията й... Приятно потъване в бездната!
Иван
Добчев
31.01. 2018 гр.
Няма коментари:
Публикуване на коментар